Тамара Маккинли
Последният валс на Матилда (21)

Глава 19

Джени се събуди от силен, заплашителен гръм. И без това не можеше да спи спокойно заради сънищата, населявани с образи от миналото. Те я заобикаляха, лицата им бяха неясни, говореха й нещо, но думите им не се разбираха.

Тя полежа в леглото, като се надяваше, че образите ще избледнеят. Когато сънят я пусна от прегръдките си, лицата им изчезнаха, но присъствието им остана. Всички те сякаш стояха край нея. Криеха се в сенките. Витаеха над леглото й. Бяха втъкани във всяка частица на старата къща.

Джени седна на ръба на леглото, после отиде в кухнята. Нощницата й беше мокра от пот. Температурата се бе покачила, независимо че беше нощ и то през зимата. Гръмотевиците бучаха над земята, сякаш не можеха да си намерят място, където да се спрат.

Изтрещя светкавица и жълтите й вени се разпростряха напряко на небето. Джени мразеше бурите открай време. Още откакто вторият й баща една нощ я заключи в плевнята по време на силна буря. Тя изпита ужасен страх, когато стихията се разрази и разтърси земята. Започна да пищи и да се моли да я пуснат. Само опасността от пожар накара жена му да я освободи и оттогава бурите предизвикваха у нея ужас.

Джени извади останалата лимонада и отпи голяма глътка, но това не утоли жаждата й, нито пък я разхлади, защото жегата бе проникнала навсякъде и нищо не бе в състояние да я прогони. Започна да се разхожда неспокойно из къщата.

Чувстваше, че Матилда върви до нея, но това не й донесе покой, нито пък я обезпокои. Спомените от миналото бяха още много ярки — натрапчивият валсов рефрен й бе твърде познат.

Бурята явно наближаваше, жегата притискаше с огромната си тежест всичко живо. След като се обля бързо със застоялата, възтопла вода, Джени се върна в спалнята и легна изтощена върху завивките. Прозорците бяха отворени, само мрежите спираха насекомите да не влязат, и звуците на пустошта се разнесоха в стаята заедно с боботенето на гръмотевиците.

Джени се замисли над разказа на Хелън и накрая се протегна и взе последния дневник. Парченцата от мозайката на живота на Матилда бяха почти подредени и тя бе готова да довърши историята, въпреки че борбата на природните сили тази нощ можеше да й попречи да се съсредоточи.

 

 

Най-после Чаринга работеше на печалба. След като го обсъди с Фин, Матилда реши да потърси съвет как да инвестира тази печалба, за да се застрахова за бъдещето. Животът по тези места беше несигурен — изобилието можеше светкавично да се смени с недоимък — и след робския труд през годините на войната, тя беше решена да не допусне отново да се бори само за насъщния.

След като размени няколко писма с един финансов съветник от Австралийската банка в Броукън Хил, Матилда реши да предприеме продължително пътуване и лично да обсъди нещата с него. Тя имаше опит в общуването с хора, които познаваха капаните на живота в пустошта, но нямаше представа от начина на работа на градските жители.

Мисълта, че ще трябва да обсъжда такъв важен въпрос, като бъдещето на Чаринга, с един непознат я притесняваше.

За първи път Матилда напускаше познатата обстановка на Уолаби Флатс и Чаринга. Фин предложи да дойде с нея, но тя отклони предложението му. До тук се бе справила съвсем сама, проклета да беше, ако позволеше подобна дреболия да я надвие.

Пътуването й отне няколко дни, през които тя шофираше внимателно по новата магистрала до Броукън Хил. През нощта спеше завита с одеяло отзад в каросерията и си преповтаряше какво ще каже на финансовия съветник Джефри Банкс.

Кантората му се намираше на втория етаж в изискана викторианска сграда, която явно някога е била частна къща. Отпред имаше редица бели колони, а наоколо по пейките сред добре поддържания парк, под сянката на цъфтящите евкалипти, седяха елегантно облечени жени.

Като се чувстваше малко неловко в новите си обувки и лятна рокля, Матилда придърпа шапката върху непокорната си коса и заизкачва стъпалата.

Джефри Банкс беше млад, с приятна усмивка и много сърдечен. Матилда го наблюдаваше внимателно, за да го залови в двуличие, докато й обясняваше, че разбира проблемите на Чаринга, но когато той спомена, че брат му е собственик на Нула Нула, притеснението й изчезна.

Мина известно време, през което двамата разгледаха папката с предложенията за инвестиции и когато свършиха, Джордж й наля чаша шери. После я погледна и внимателно попита:

— Г-це Томас, хрумвало ли ви е да изготвите завещание?

Матилда се сепна. Подобно нещо никога не й бе минавало през ум.

— Няма смисъл. Нямам на кого да оставя фермата, когато умра.

Той подпря лакти на бюрото. В очите му имаше блясък, който би могъл да мине за опит за флирт.

— Вие сте още млада и, бих казал, привлекателна жена, г-це Томас. Кой би могъл да каже какво ще му донесе бъдещето? Предлагам ви да оставите целия имот под попечителство за вашите наследници — точно както майка ви и баба ви са постъпили преди вас, освен ако не искате държавата да вземе собствеността ви след вашата смърт.

Матилда го погледна със сериозно изражение. За какъв се мислеше той, да прави подобни намеци на жена, която би могла да му бъде майка?

— Нямам наследници — каза уверено тя, — и не смятам, че нещо ще се промени.

— Разбирам, г-це Томас — започна внимателно той, — но бих ви посъветвал да си помислите. Животът има навика да ни поднася изненади. Кой знае какво ще се случи? Може да се омъжите, дори да имате деца. Ако умрете, без да оставите завещание, членовете на семейството ви трябва да води съдебни дела, за да получат това, което им се полага по право. Не бихте искали това да се случи, нали?

Матилда се сети за Етън и Андрю и домогванията на семейство Скуайърс до Чаринга. Ако това, което казваше Джефри Банкс беше вярно, в минутата, в която умреше, Скуайърс щяха да преминат в атака. Тя отново погледна Джефри Банкс. Въпреки дяволската му дързост и факта, че най-вероятно щеше да си остане стара мома, Матилда разбираше какво има предвид.

— Макар и да мисля, че няма да има голямо значение, нищо няма да ми стане, ако направя това завещание — каза накрая тя. — Какво трябва да сторя?

Джефри Банкс се усмихна.

— Първо трябва да решите на кого искате да оставите Чаринга. Имате ли някого предвид?

Матилда се загледа в пространството. Роднини нямаше, а при нейния начин на живот приятелите й се брояха на пръсти. С Ейприл си пишеха, но Матилда усещаше, че са се отчуждили и с годините ставаше все по-трудно да намира за какво да й пише. Водеха различен начин на живот. Ейприл живееше в града, работеше в офис сред елегантни и образовани хора, които бяха много по-интересни от затворените ограничени хора в пустошта. Децата й щяха да са осигурени много добре след смъртта на родителите й и Матилда се съмняваше, че ще искат някога да се върнат по тези места.

Ако искаше Чаринга да не попадне в ръцете на Скуайърс, то трябваше да намери някого, на когото можеше да има доверие.

Тя се замисли за момент, после стигна до решение, от което сама се изненада. Когато обмисли по-задълбочено хрумването си, разбра, че в него имаше смисъл. Първоначално, когато се запозна с Фин, го прие с големи резерви, но с течение на времето, започна да го харесва и да цени приятелството му. Макар че бе млад и красив, той бе един тих, леко срамежлив мъж, който обичаше земята и се притесняваше в общуването си с непознати. В нейната компания обаче се чувстваше добре и поне един път седмично шофираше по три часа, за да дойде от Уилга до Чаринга. Матилда свикна всяка събота да приготвя специална вечеря. След като се нахранеха, слушаха радио или си говореха за работата през седмицата и той си отиваше така тихо, както бе дошъл.

Тя се усмихна вътрешно при мисълта за тяхното все по-силно приятелство и за доверието, което дойде като следствие от него. Той със сигурност щеше да си намери съпруга някой ден, но щеше да бъде хубаво да знае, че оставя Чаринга на човек, който ще се грижи добре за нея.

„Само че той не трябва да научава за това — помисли си тя. — Не искам приятелството ни да се опорочи.“

— Искам Финбар Макколи от фермата Уилга да наследи Чаринга — каза тя накрая — и фермата да бъде оставена под попечителство за неговите наследници.

Джефри прие решението й, без да задава въпроси и скоро след това те си стиснаха ръцете.

— Документите ще бъдат напечатани и готови за подпис след няколко часа, г-це Томас. За мен беше удоволствие да се запозная с вас.

Матилда му се усмихна и напусна кантората. Беше доволна от развитието на нещата и реши да използва двата свободни часа, за да разгледа Броукън Хил.

Тя се разходи край редицата от магазини и разгледа със страхопочитание витрините им. Всичко й се струваше изискано в сравнение с обикновените боклуци в магазините на Уолаби Флатс. Нейната памучна рокля изглеждаше безцветна и развлечена до елегантните рокли, облечени на пластмасовите манекени и въпреки че сигурно щеше да съжалява, тя не можа да устои на изкушението и си купи три нови рокли, един панталон, яке и пердета за спалнята.

Ако имаше нещо, което я порази най-силно, това беше бельото. Никога не си бе представяла, че жените могат да носят толкова фини неща в непосредствена близост до кожата си. Материята беше мека и хлъзгава и се разтапяше между пръстите й като масло. А цветовете… Такъв голям избор след семплото памучно бельо, което беше свикнала да си поръчва по каталог.

Настроението й се покачи и за пръв път от години насам Матилда започна да се забавлява.

Накрая, натоварена с куп пакети, тя тръгна обратно към камионетката. Минавайки покрай голямата примамваща витрина на една художествена галерия, се поколеба, заинтригувана от ярките плакати, които информираха за изложбата вътре.

Единствените картини, които беше виждала в детството си, бяха в книгите и списанията от пътуващата библиотека. Сега й се отдаваше рядката възможност да види истински картини.

Тя плати входната такса и се потопи в цветния свят на пустошта и аборигенския фолклор. Дъхът й спря при вида на толкова много картини. Богатството от цветове и чистите линии, с които художниците представяха света, който познаваше, предизвикаха у нея тръпка на желание и копнеж и тя самата да създаде подобна красота.

Имаше време преди много години, когато наблюдаваше с часове как майка й рисува. Акварелните пейзажи на Чаринга, на птиците и животните, които я населяваха, излизаха изпод четката на Мери като по някакво чудо и Матилда ги гледаше запленена. Тя беше наследила тази дарба, но след смъртта на Мери нямаше време за детски игри и стремежът й към красотата се задоволяваше от гледката на нейните пухкави и здрави овце по пасищата.

Сега обаче, докато стоеше пред една особено хубава маслена картина, изобразяваща уединена насред пустошта ферма за добитък, тя почувства отново онзи копнеж. След войната животът й се промени. Имаше пари в банката и работници, които вършеха черната работа, и й оставаше свободно време за занимания, които бе пренебрегвала до този момент. Вълнението й нарастваше с всяка изминала минута.

На изхода имаше щанд, отрупан с объркващо изобилие от пособия за рисуване и Матилда дълго се чуди, преди да избере кутия с водни бои, няколко фини четки, моливи, хартия и един статив. Плати покупките и докато чакаше да ги опаковат, изпита чувство на вина. Това пътуване се оказа доста скъпо и разточително.

Подписването на документите и депозирането им в сейф на банката й отне няколко минути. Когато излезе отново на улицата, почувства, че се е наситила на Броукън Хил. Хотелът беше скъп, не познаваше никого тук и Чаринга й липсваше. Тя натовари покупките на седалката до шофьора и потегли към дома.

В Чаринга Матилда се зае с нещата, които винаги бе искала да направи, но до този момент не бе имала време. Имаше толкова книги за четене, толкова неща за шиене на шевната машина, която стоеше забравена в една от бараките. Леко смазване, нови игли и тя заработи като по часовник.

После дойде радостта от рисуването. Удоволствието да усеща финия лист хартия под връхчето на четката и мекото разнасяне на боята. Всичко това я откъсваше от всекидневните проблеми и поглъщаше изцяло вниманието й.

Матилда погледна критично резултата от усилията си. Изглеждаше по-добре, отколкото бе очаквала и показваше истинската Чаринга. Кой би могъл да предположи, че тези грапави, съсипани от работа ръце, можеха да боравят с четката и цветовете и да създадат толкова изящна красота? Тя се усмихна от удоволствие, но знаеше, че не би могла дори и да си помисли да сравнява работите си с тези от галерията.

Стържещият шум на спирачки я изтръгна от унеса и стресната, Матилда, погледна към часовника. Заета с рисуване, не бе усетила как е отлетяло времето. Фин беше тук, а тя дори не бе започнала да приготвя вечерята. Тя припряно натопи четките в един буркан с вода и съблече престилката. За щастие новата й памучна рокля не беше изцапана с боя, но косата й, както винаги, стърчеше във всички посоки. Тя я прибра с няколко фиби и се огледа недоволно в парчето от огледало, закачено на стената. Приличаше на плашило — с почерняла от слънцето луничава кожа и буйна коса — годините й започваха да си проличават.

Макар и да не знаеше защо го прави, тя започна да се грижи за външността си, откакто Фин започна да идва, и се стараеше роклята й да е изгладена, а обувките лъснати. Старите ботуши, филцовата шапка и кожените панталони бяха прибрани, косата й вече не бе рошава. Казваше си, че промяната се дължи на факта, че вече е собственик на богата ферма и, като такава, не й подхожда да се облича като мъжкарана. Вътрешно обаче се питаше дали Фин не е истинската причина за тази промяна.

Той почука на вратата и тя го покани да влезе. Матилда очакваше съботните вечери с голямо нетърпение и за тази вечер беше намислила да изпробва една нова рецепта от списание, но сега вече нямаше да има време. Налагаше се да се задоволят с остатъците от вчерашното печено.

— Добър ден, Фин. Изненада ме неподготвена. Времето лети, когато рисувам.

— Щом е заради рисуването, няма проблем. Наистина си уловила духа на старата къща в тази рисунка. Не съм знаел, че имаш такъв талант.

Той се обърна към нея и се усмихна. За първи път Матилда забеляза едва доловимата промяна в него. Ризата му светеше от чистота, панталоните бяха изгладени. Беше обръснат, с чисти нокти и подстригана коса. Усилията му да укроти буйните ирландски къдрици, като ги приглади с вода, бяха похвални, но не особено успешни. Това също бе част от чара му.

Тя се изчерви и се обърна.

— Тази вечер ще трябва да се задоволим с нещо набързо приготвено. Надявам се, че не си много гладен?

— Не се притеснявай — отговори той с топлия си глас. — Дай ми една бира и аз ще обеля картофите.

Те приготвиха мълчаливо вечерята, изнесоха чиниите със студено месо, картофи и туршия на верандата и седнаха да вечерят под меката светлина на керосиновата лампа. Любовта, с която Фин описваше как е прекарал деня с неговите любими коне й действаше заразително. Той беше човек, който живееше в хармония със земята и собствената си личност. Докато слушаше плътния му, мелодичен глас, Матилда усещаше, че тези мигове са много ценни за нея. Той бе млад и красив и може би скоро щеше да срещне някое момиче, да се влюби и приятелството им щеше да мине на втори план.

Тя се отърси от тези мисли и отпи от бирата си. Навярно бе настъпил моментът да му обърне внимание, че тяхното невинно приятелство е обект на приказки и да му даде възможност да се отдръпне, преди да е станало твърде късно.

— Знаеш ли, че хората са започнали да приказват по наш адрес? — подхвърли тихо тя.

Под светлината на лампата очите му приличаха на два тъмни скъпоценни камъка. Той прокара пръсти през косата си.

— Какво точно?

— За това, че идваш тук, Фин. Не ми казвай, че не си чул?

Той се усмихна и поклати глава.

— Никога не обръщам внимание на клюките, Моли. Имам по-важни неща за вършене. — Той отпи от бирата си. — Както и да е, не им влиза в работата как ще прекарвам свободното си време.

Тя се разсмя.

— Прав си, но това не ги спира. Майките от околните ферми точат ноктите си, Фин. Май не си разбрал, че си обект на оживено обсъждане. Местните семейства започват да се изнервят, нали имат дъщери за женене.

Фин се засмя и продължи да яде.

— Остави ги, Моли. Нека да имат с какво да занимават дребнавите си умове. Овен това — добави той, като я погледна, — смятам, че съм достатъчно голям, за да избирам сам с кого да си прекарвам времето, не мислиш ли?

Матилда го погледна изпитателно. Компанията му й беше приятна, харесваше й да вечерят заедно и да слушат концертите по радиото. След всичките тези години на самота, присъствието му означаваше много за нея, но разбираше защо хората ги одумват. Тя беше доста по-възрастна от Фин. Той би трябвало да си потърси някое момиче на неговите години — момиче, за което да се ожени.

При тази мисъл апетитът й изчезна и едно мигновено, почти болезнено прозрение накара пулса й да се ускори. Колко глупаво постъпи, като го насърчаваше да идва тук! Един ден той щеше да се ожени и тогава близкото им приятелство щеше да се сведе до любезни, нищо незначещи разговори при случайните им срещи в града. Матилда осъзна в болезнен пристъп на ужас, че ревнува от бъдещата му жена и мисълта, че той ще бъде с някоя друга и ще споделя с нея вечерите си й се стори нетърпима.

Тя потъна в мълчание, забрави да яде, поразена от ужасната истина. Беше започнала да гледа на Фин като жена — жена, която беше достатъчно зряла, за да се заблуждава. Та какво би търсил такъв млад и красив мъж в една съсухрена стара мома на средна възраст?

— Моли? Лошо ли ти е?

Гласът му я накара да подскочи, въпреки че той говореше тихо. Тя погледна настрани, защото се боеше, че той ще прочете мислите й и се усмихна насила.

— Стомахът ми нещо не е наред — измънка тя. — Ще ми мине.

Фин се вгледа внимателно в нея, докато тя се суетеше с чиниите и салфетките.

— Не обръщам внимание на клюки, знаеш това, ти също не трябва да позволяваш подобни приказки да те разстройват. Ако поживееш известно време в Таси, ще престанеш да им обръщаш внимание.

— Все забравям, че не си от тук — каза тя с престорено безгрижие. — Не знам защо, но имам чувството, че винаги си живял по тези места. Тук си сякаш у дома си. — Сега, след като беше наясно с чувствата си, се притесняваше и затова избягваше погледа му.

Фин дръпна стола си назад, кръстоса крака и запали пура.

— Никога не съм ти разказвал много за себе си, нали? — каза накрая. — Винаги говорим за земята, фермите, а не за причината, която ни задържа тук.

— Ти знаеш доста неща за мен — каза тихо тя, — но аз бих искала да науча нещо повече за живота ти, преди да дойдеш в Уилга.

Той издуха дима от пурата, пъхна палци в джобовете на панталона си и се загледа в ливадите.

— Родителите ми имаха малка ферма в централните части на Тасмания, наричаше се Миндър. Намира се сред една огромна, заобиколена от планини долина, и времето е ту много горещо, ту много студено. Отглеждахме коне. Не си спомням някога през живота ми да не е имало коне около мен. Затова след войната реших да приема възможността, дадена ми от държавата, и дойдох тук.

Тя го погледна изпитателно и забеляза тъга в очите му.

— А защо не се върна в Таси?

Фин се размърда на стола, извади пурата от устата си и се загледа в нея, преди да изтръска пепелта в чинийката.

— Баща ми почина няколко години преди мама и до смъртта й поддържах фермата ни. После избухна войната и скоро след това бях достатъчно голям, за да ме мобилизират. Продадох всичко и внесох парите в банката. Къщата не беше същата без мама.

Матилда въздъхна.

— Знам какво имаш предвид. Съжалявам, че проявих любопитство за неща, за които не ти се говори.

Той вдигна рамене.

— Не се тревожи, Моли. Старият си падаше малко негодник и, честно казано, когато умря, изпитах почти облекчение. Но мама… Тя беше нещо друго.

Матилда виждаше, че Фин се разкъсва от противоречиви чувства. Той почти не говореше за миналото си, но тази вечер изглежда искаше да се освободи от това, което го измъчваше и тя не желаеше да прекъсва нишката на мисълта му.

— Може би мислиш, че не е редно да говоря така за баща си, но той ме мразеше, разбираш ли? Бях единственият му син и исках да е доволен от мен, но не си спомням някога да е показал, че ме обича. Мама беше тази, която ме окуражаваше и направи от мен човек — довърши тихо той.

Двамата седяха замислени, без да говорят, и в съзнанието на Матилда изведнъж изникна образът на Марвин. Родителите са отговорни за толкова много неща — цяло чудо беше, че тя и Фин изобщо са успели да пораснат.

— След смъртта на баща ми разбрах каква е била причината за неговата студенина — продължи Фин. — Той не е бил мой баща. Малко преди да умре, мама ми каза, че съм бил осиновен. Мисля, че по някакъв начин, дълбоко в себе си, аз вече съм го знаел. Когато останахме сами с мама, това вече беше без значение. Тя беше добра майка и аз много я обичах.

— Ами истинските ти родители? Никога ли не си искал да узнаеш кои са?

— Не. Мама умря, преди да успее ми разкаже за тях и аз никога не си направих труда да ги потърся. Мама си беше мама. Единствената майка, която съм имал, и съм искал да имам. Тя беше добра жена. След смъртта й се колебаех дали да не стана свещеник. Като католичка, тя винаги бе искала и се бе надявала да се обрека на църквата, но аз премного обичам земята и конете, за да се откажа от тях. — Той се усмихна широко. — Предположих, че ще работя по-добре за Бога, като посветя живота си на конете, отколкото да се затворя сред четирите стени на църквата.

Матилда видя блясъка в очите му и си помисли, че не бе подозирала за тази страна от характера на Фин, почувства се неловко.

— Религията не е за мен — каза внимателно тя. — Твърде много неща съм преживяла, за да мога да повярвам в любовта на всемогъщия и всеопрощаващ Бог.

Фин задържа погледа си върху нея, после въздъхна.

— Разбирам те. И на мен войната ми отвори очите. Вярата ми беше подложена много пъти на изпитание. Трудно е да вярваш в Бога, когато около теб е касапница и най-добрите ти приятели умират. — Той загаси пурата си. — Въпреки всичко вярата ми е част от мен. За мен тя е нещо много лично. Нямам намерение да я разпространявам или да те убеждавам да повярваш, просто искам да изживея живота си по най-добрия начин. — Той се усмихна отново. — Не знам защо изобщо ти говоря тези неща. Сигурно ме мислиш за смахнат на тема религия или в най-добрия случай за дърдорко. Не ми обръщай внимание.

Матилда се наведе напред и хвана ръцете му.

— Благодаря ти, че ми имаш доверие и че сподели с мен как се чувстваш — каза нежно тя.

Той не отдръпна ръката си, а започна да гали пръстите й.

— С теб е толкова лесно да се говори, Моли. Не знам защо, но съм сигурен, че ще ме разбереш.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Така й се искаше да приглади назад тъмните къдрици, които закриваха челото му. Искаше й се да го привлече в прегръдките си и да го задържи там, докато сянката в очите му не изчезнеше напълно. Войната бе отговорна за много неща и тя съжаляваше, че няма неговата вяра.

Разумът надделя, тя издърпа ръката си и се зае с чиниите. „Какво, за бога, правиш? — помисли си тя, ядосана на себе си. — Стегни се, жено, да не си загубила и последното си зрънце разум?“

Пусна чиниите в мивката, после включи радиото.

— Не трябва да се погребваш по този начин в Уилга, Фин — каза тя с прегракнал глас. — Можеш да излизаш, да се виждаш и с други хора и да се забавляваш.

От радиото зазвуча красив виенски валс и изпълни тишината.

— Думите ти са много мъдри за човек, който почти не излиза от Чаринга. Защо никога не ходиш на танци и забави? Как така още не си се омъжила?

— Имам много работа — кратко отвърна тя. — Освен това животът ми е пълноценен и без да съм омъжена.

Фин стана и бързо се приближи до нея. Топлите му ръце хванаха нейните и той я обърна към себе си.

— От къде толкова много гняв у теб, Моли? Кой те е наранил така жестоко, че си се отдръпнала от целия свят?

Матилда се опита да се отскубне, но той не я пусна. Тя погледна нагоре към него, главата й едва стигаше до средата на гърдите му. Никога преди не бяха заставали толкова близо един до друг и това предизвикваше странни усещания у нея.

— Не съм ядосана — каза задъхано тя. — Просто съм свикнала да живея по този начин. Ти май забравяш, Фин, че аз съм една стара жена и е твърде късно да се променям.

— Не ми отговори на въпроса, Моли — настоя тихо той и повдигна нагоре главата й, за да я накара да го погледне. — Има някаква причина, за да се криеш така от всички. Нямаш ли ми достатъчно доверие, за да я споделиш с мен?

Не можеше да му каже всичко. Не й достигаше смелост. Тя преглътна, започна несигурно, а после думите потекоха в безкраен поток, докато му разказваше част от миналото си. Сякаш някой махна от плещите й огромен товар. Тя го погледна право в очите с няма молба да я разбере и да не й задава повече въпроси.

Фин въздъхна дълбоко, прегърна я и я привлече към себе си.

— Ти си една красива жена, Моли. Смела жена. Не трябва да се затваряш тук заради онова, което ти се е случило в миналото. Всеки свестен мъж би се гордял да си негова жена.

— Глупости — каза със заекване тя срещу широките му топли гърди. Едва си поемаше дъх и близостта му караше пулса й да бие по-ускорено. Как копнееше да сложи глава на гърдите му, да вдъхне чудесната, свежа миризма на открито, да почувства равномерното биене на сърцето му.

Тя устоя на силния импулс да се отдаде на желанията си и погледна към него.

— Аз съм стара, кожата ми прилича на сушена слива, а ръцете ми са като на овчар. Косата ми има цвят на моркови и е остра като тел. Щастлива съм от сегашното си положение. Земята може и да те разочарова от време на време, но никога не те лъже.

Опита се да избяга от прегръдките му, но погледът му не се откъсваше и за миг от нея, докато я въвличаше в бавен, изкусителен валс. Беше като пеперуда, хваната в капана на блестящите му очи, и когато той се наведе и я целуна, тя потрепери. За една частичка от секундата, докато траеше тази лека целувка, почувства, че я изгаря огън. Той премина светкавично през нея, отнесе като вихрушка всичките й мисли, разби на парчета основите на самотното й съществуване и ги превърна в прах. И все пак не постъпваше правилно. Той бе прекалено млад. Тя бе твърде стара. Подобни неща не би трябвало да се случват. Тя трябваше да се откопчи от него и да сложи край на тази лудост.

Само че не можеше, защото беше парализирана. Сякаш нямаше власт над себе си. Той я водеше в този танц и тя искаше това да продължава вечно — и независимо от всичките опасения, беше безсилна да направи каквото и да било.

Те танцуваха в бавния ритъм на музиката, слели се с нейната красота, докато и последният тон не се стопи в тишината на Чаринга. Тогава Фин повдигна лицето й с двете си ръце. Беше толкова близо, че усещаше дъха му върху миглите си и виждаше виолетовите точици в сините му очи. Това не беше редно — всяка частичка от нея й го повтаряше — но въпреки това искаше той да я целуне отново. Искаше да почувства меките му устни върху своите. Искаше да усети допира, който предизвикваше у нея толкова противоречиви и приятни чувства.

Устните му се приближиха, почти я докосваха и тогава бавно, много бавно, се сляха с нейните.

Матилда беше пометена от вихъра на такова силно желание, каквото не беше изпитвала никога досега — каквото не бе подозирала, че може да съществува. Тя залитна към него, прокара пръсти през косата му и се прилепи плътно към тялото му. Потъна в сладостта на неговото докосване, докато той целуваше шията й и малката трапчинка в основата й, преди да се върне отново на устните й. Езикът му опознаваше меката кухина на устата й, като предизвикваше тръпки на невероятно удоволствие по тялото й. Тя се разтапяше в него, искаше да се слее с всяка негова частица — но дори и това не й стигаше.

— Обичам те, Моли — простена той. — Обичам те толкова много. Стани моя жена — умоляваше я той, докато оставяше огнени следи под брадичката й и по цялата й шия. — Омъжи се за мен, Матилда. Омъжи се за мен, преди да съм полудял.

Тя с мъка се върна към действителността и се отскубна със залитане от него.

— Не мога — отвърна, останала без дъх. — Това е лудост. Нищо няма да се получи.

Той тръгна отново към нея, но тя се отдръпна. Ако я докоснеше само още веднъж, тя щеше да се предаде, а знаеше, че поне един от тях трябваше да си възвърне здравия разум.

На лицето му се четеше колко е объркан.

— Защо, Моли? Обичам те и след това, което току-що се случи между нас, знам, че и ти ме обичаш. Защо позволяваш на упоритостта да ти пречи?

Той пристъпи към нея, но не направи опит да я докосне.

— Не всички мъже са като Марвин — каза нежно. — Обещавам ти, че никога няма да те нараня. Ти си твърде безценна за мен.

Матилда избухна в сълзи. Отдавна не й се беше случвало да плаче, но чувствата й бяха толкова объркани, че нищо не можеше да я изненада тази вечер. Тя го обичаше — нямаше съмнение в това — чудото беше, че й той изпитва същото.

Когато го погледна през сълзи и видя болката и объркването в неговите очи, тя се опита да си представи съвместното им бъдеще. Ами ако само самотата ги бе тласнала един към друг? Какво щеше да стане, ако той разбереше, че не я е обичал изобщо и потърсеше някоя млада жена, която би го дарила с деца, жена, която щеше да остарее заедно с него? Как щеше да понесе да го види с някоя друга, след като го бе опознала толкова интимно?

Прониза я остра болка, сякаш някой я прободе с нож и макар че страданието беше непосилно, тя знаеше какъв трябва да бъде отговорът й и какви щяха да бъдат последствията от него. Тя беше на път да го изгуби. След тази вечер приятелството им никога нямаше да бъде същото — и тя никога нямаше да го опознае като мъж.

— Не мога да се омъжа за теб, Фин, защото съм почти на трийсет и седем години и съм състарена от тежкия труд във фермата. Намери си някоя, която ще остарее заедно с теб, любов моя. Някоя, която ще ти роди деца и ще сподели бъдещето ти.

Ръцете му я сграбчиха силно и я извъртяха към него. Той я притисна здраво към гърдите си и я залюля като бебе.

— Решен съм да се оженя за теб, Матилда Томас — заяви той с нетърпящ възражение тон. — Ние се обичаме и аз искам ти да станеш моя жена. Няма да приема „не“ за отговор. В този живот имаме само една възможност и аз няма да пропилея най-хубавото нещо, което ми се е случвало, само защото ти се мислиш за твърде стара.

Сълзите й намокриха ризата му и тя си спомни приказката на Гейбриъл за първия мъж, първата жена, и за тяхното съвместно пътуване. Тя обичаше Фин и той я обичаше — защо да не опита и да не се обърне към бъдещето, което и без това не даваше никому гаранции? Ако ги чакаше само един кратък отрязък от щастие, нима не беше по-добре да бъдат заедно, отколкото да изпитва мъчителната празнота на живот без него?

Тя се вгледа в очите му, видя в тях любовта му към нея и се отпусна в прегръдките му. Привлече главата му надолу, почувства чудото на целувката и разбра, че така трябва да бъде. Щеше да цени всеки ден, всеки момент, така че, когато престанеха да бъдат заедно, щеше да има скъп запас от безценни спомени.

— Да, Фин. Ще се омъжа за теб. Обичам те твърде много, за да те оставя да си отидеш.

— Тогава ела да танцуваме, Матилда. Нека да танцуваме под звуците на този валс завинаги! — извика ликувайки той и я завъртя във въздуха.

Тя се прилепи към него и по страните й потекоха сълзи от радост. „Докогато и да продължи — безмълвно си обеща тя. — Когато и да свърши.“

 

 

Джени избърса сълзите си и остави дневника настрана. Матилда беше изключителна жена. Те беше преживяла неща, които биха довършили един силен мъж и почти бе пожертвала щастието си заради съмнението, че млад и красив мъж като Фин би искал да е с нея; бе имала куража да приеме несигурното бъдеще, без значение колко болка можеше да й донесе — защото бе разбрала, че животът не даваше никому гаранции и си струваше човек да рискува.

Джени въздъхна и си помисли за Питър и Бен. Нейният живот изглеждаше толкова уреден и сигурен, но съдбата се намеси и й отне най-скъпото. Останаха й само спомените, но бе благодарна, че има поне тях.

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през буреносните облаци и надникнаха в стаята. Джени се загледа в тях и се запита дали споменът за Брет и Чаринга ще остане с нея, когато се върне в Сидни.

Със сигурност щеше да съхрани спомена за Матилда. Как можеше да забрави тези дневници? Но Брет? Той не беше Фин Макколи, в това нямаше съмнение.

— Още един ден, Рипър. Това е всичко, с което разполагаме. — Тя издърпа кученцето от скривалището му под леглото и го гушна. Той я близна по лицето. Потреперваше при всеки гръм, свил опашка между краката си. — Хайде, момче. Една бърза разходка из двора и после ще ти дам да ядеш.

Изнесе го на задната веранда, той бързо изтича до храстите и се върна обратно. Джени погледна към небето. Въпреки горещината по тялото й преминаха студени тръпки. Въздухът бе наситен с почти осезаемо електричество, зловещият аромат на набиращите мощ природни сили свързваше здраво ведно небето и земята, изчаквайки момента, когато всички фурии щяха да се освободят и да се развихрят.

После хвърли бърз поглед към ливадите. Конете бяха затворени зад оградата, далече от дърветата, които се огъваха и поклащаха под полъха на топлия вятър, а гъвкавите им клони метяха сухата земя. Овцете се бяха скупчили една до друга край оградата, застанали с гръб към вятъра, и глупавото им блеене се разнасяше надалече.

Джени знаеше, че тази сцена се е повтаряла много пъти досега и щеше да се повтаря и занапред. Пустошта не се променяше, също както хората, които я населяваха. Те бяха силно, непобедимо племе, жилави и издръжливи като земята и природните сили, с които се бореха.

Прибра се в къщата и сложи яденето на Рипър в една купичка. Апетитът му очевидно не бе засегнат от уплахата. Остави го да яде и отиде до стената, за да разгледа отново акварелите, на които се любуваше всеки ден, откакто бе дошла в Чаринга.

Това беше Чаринга по времето на Матилда. Всеки детайл бе пресъздаден с внимателни щрихи на четката и оцветен в нежни нюанси. Джени беше доволна, че двете с Матилда споделяха една и съща любов към рисуването. Това я караше да се чувства дори по-близка с жената, с която не бе се срещала, но имаше щастието истински да познава.

Тя свали картините от стената, прибра ги грижливо в една щайга и нареди плътно върху тях нейните навити на рула платна. Сложи също скицниците, маслените бои и четките, зави всичко с опаковъчна хартия и го завърза с канап. Щеше да ги вземе в Сидни, не само като спомен за това, което можеше да има, но и като реално доказателство за живота на една жена и постигнатото от нея в едно малко кътче от Нов Южен Уелс.

„Още един ден — помисли си с тъга, докато оглеждаше притихналата къща. — Един-единствен ден и всичко това щеше да се превърне само в спомен.“ Ядоса се на себе си и почувства нужда да поговори с някого, затова отиде да потърси Даян.

Тя лежеше върху завивките, нощната лампа разсейваше сумрака с жълтата си светлина, дневниците бяха пръснати по леглото. Даян спеше, смръщила чело, устните й помръдваха в синхрон с това, което явно сънуваше.

Джени затвори вратата и се върна в нейната стая. Оставаха й още няколко страници. Реши да прекара утрешния ден в езда, за да може да си вземе сбогом със земята, която бе заобичала с течение на времето.

 

 

Матилда беше понесена от прилива на ентусиазъм на Фин.

— Мисля, че трябва да изчакаме малко, Фин — запротестира тя. — Можеш да си промениш решението.

— Не, няма — отговори решително той. — Освен това няма причина да чакаме повече, Моли. Бог ни е свидетел, че сме чакали достатъчно дълго, докато се намерим един друг.

— Хайде тогава да отскочим до гражданското в Броукън Хил — предложи тя. — Не искам да ставам обект на хорското внимание и клюки, освен това в църквата ще се чувствам като някакъв лицемер.

Фин я прегърна и я целуна по огненочервената коса.

— Аз не се срамувам от това, което правим, Моли. Не виждам защо да не получим божията благословия и ако зависеше от мен, щеше да ни види целият свят. Само ти, аз и обетът, който ще си дадем, имат значение — нищо друго.

Матилда го погледна, без да е напълно убедена. Беше прекарала дълги години в опити да спре слуховете и клюките, предавани от уста на уста, но решителността на Фин й пречеше да предотврати пропукването на тази защитна стена, градена с толкова усилия.

Отец Райън беше остарял. Дългото му слабо лице беше набраздено от бръчки, които говореха за натрупаната с годините умора, някога тъмната му коса сега имаше металносив цвят. Мулето бе вече заменено с кола, но годините на обикаляне из принадлежащата му енория бяха взели своя дан.

Когато Матилда и Фин му казаха за какво са дошли, той се усмихна.

— Радвам се за вас двамата — каза той с мекия си ирландски акцент, който почти не се бе повлиял от австралийския носов говор. — Знам, че животът не е бил лесен за теб, Матилда, и за мен ще е чест да водя сватбената церемония.

Тя погледна към Фин и той хвана ръката й. Той правеше всичко по силите си, за да я окуражи, но независимо от усилията му, тя се чувстваше неловко в присъствието на отец Райън.

Отец Райън прелистваше страниците на бележника си.

— Толкова много сватби имаме след края на войната — въздъхна щастливо той. — Тази събота ще обявя, че ще се жените, а церемонията може да се състои след четири седмици. — Той погледна към тях. — Така добре ли е?

Матилда и Фин размениха погледи и той стисна силно пръстите й.

— Не може ли да е по-рано, отче? — попита.

Отец Райън ги погледна строго над рамките на очилата и Матилда се изчерви.

— Не е това, отче — бързо каза тя. — Просто не разбираме защо трябва да чакаме. Това е всичко.

Дланта й беше мокра й стените на стаята я притискаха сякаш от всички страни. Направи грешка, че дойде тук. Грешка бе да си мисли, че може да се изправи пред свещеник след това, което баща й направи с нея.

— Майка ти те възпита като добра католичка, Матилда — смъмри я той. — Не бих искал да си мисля, че ще сключиш брак с грях на душата си.

Матилда си помисли, че на душата й лежат повече грехове, отколкото той би могъл да си представи, и стисна ръката на Фин за подкрепа.

Той се приведе напред.

— Матилда и аз не сме сторили нищо нередно, отче. Можем да почакаме до деня на сватбата ни.

Свещеникът затвори бележника и се облегна на стола. Той извади един очукан джобен часовник и отвори капачето му.

— Искате ли да се изповядате сега? Имам време.

— Много години минаха, отче — каза припряно Матилда. — Съмнявам се, че ще си спомня всичките си грехове.

Тя се усмихна, опитвайки се да омаловажи отказа си и да избегне вторачения поглед на отец Райън. Искаше й се да се махне от душната стая и да излезе на чист въздух. Не понасяше миризмата на полирани мебели и на плесенясали книги. Защо изобщо позволи на Фин да я доведе тук, след като беше прегрешила по такъв начин, че се срамуваше да каже на свещеника за това? Отец Райън щеше да призове силите на ада и да я заклейми, ако знаеше какво е направила с Марвин и какъв е бил резултатът от тази ужасна постъпка.

Натискът на Фин върху пръстите й се засили. С мълчаливата си подкрепа той искаше да я подкрепи, но Матилда знаеше, че това щеше да бъде единственият път, когато щеше да го предаде.

— Съжалявам, отче. Не съм се изповядвала отдавна и ще бъде лицемерно от моя страна да се опитвам да го направя сега — заключи неубедително тя.

Отец Райън си свали очилата и започна да разтрива червенината на носа си.

— Не мога да те накарам насила, Матилда, и не искам да го правя. Изповедта е част от церемонията и се надявам, че ще промениш решението си. Ако имаш нужда да поговориш с някого, знаеш къде да ме намериш. Това се отнася и за теб, млади момко.

Той стана, стисна ръцете им и излезе да ги изпрати.

— Очаквам ви на неделните служби през следващите три седмици, за да чуете обявяването на женитбата ви. Бог да ви благослови.

Матилда се разбърза надолу по пътеката покрай прашните, наклонени надгробни камъни. Искаше да се отдалечи колкото се може повече от задушаващото присъствие на църквата. От години не бе мислила за Бога. Толкова много неща се бяха случили и вярата й не бе достатъчно силна, за да издържи на жестоките изпитания.

Фин я настигна и хвана ръката й.

— Почакай, Матилда. Защо бързаш? От какво се страхуваш?

Тя се вгледа в очите му продължително, прахта в двора на църквата се стелеше около краката й.

— Трябва да ти кажа нещо, Фин — отвърна тихо тя. — Но не тук. Моля те, отведи ме в Чаринга.

Той не промълви нищо, но си личеше колко е озадачен и объркан. Независимо от това Матилда му бе благодарна за мълчанието. Докато пътуваха, тя нито веднъж не погледна към величествените, обрасли с трева извивки на безкрайните пространства. Умът й работеше трескаво, докато си мислеше какво ще му каже. Не беше редно да крие от него и последното нещо — тайната за детето, което бе погребала преди много години.

Тя би дала мило и драго, за да може да запази тази тайна. Все още се чувстваше използвана и опетнена. Омърсена от похотта на Марвин и от лъжата, в която трябваше да живее оттогава. Как щеше да реагира Фин? Дали щеше да я желае и след това? Щеше ли да разбере защо тя вероятно нямаше да иска да се изповяда?

Тя погледна през прозореца, без да вижда нищо. Трябваше да има вяра в него. Вяра, че той ще разбере защо не може да започне съвместния си живот с него, когато подобно дело тежи на съвестта й. Нейното католическо възпитание доказа безпрекословно, че е прекалено силно вкоренено в съзнанието й, за да бъде пренебрегвано.

Фин спря колата пред къщата и Матилда слезе. Тя се обърна към него, прегърна го мълчаливо и продължително, после влезе в къщата. Съдбата й беше в неговите ръце.

По-късно, по някое време тя спря да говори. Сълзите й пресъхнаха, когато видя как лицето му се вцепени от ужас и очите му потъмняха. Той не каза нищо.

— Сега знаеш всичко, Фин — завърши тихо тя. — Ако искаш да отмениш сватбата, ще те разбера.

Той стана от стола и коленичи пред краката й. Обгърна я с ръце и сложи глава в скута й.

— Милото ми момиче — каза със сподавен глас, — наистина ли си мислеше, че любовта ми към теб е толкова крехка? Вината не е твоя — нито грехът — няма от какво да се срамуваш.

Матилда въздъхна дълбоко и прокара пръсти през гъстите черни къдрици. Когато той вдигна глава и я погледна в очите, разбра, че думите са излишни. Със съзнанието, че най-сетне си бе у дома, тя се отпусна в прегръдките му.

 

 

Те се ожениха след три седмици в малката дървена църква в Уолаби Флатс. Двама от овчарите им станаха свидетели, а единствените гости бяха хората, които работеха в Чаринга и Уилга.

Матилда реши да не се облича в бяло. Не й се струваше подходящо, би било още една лъжа. Отиде до Броукън Хил и след дълго колебание накрая си избра една морскозелена рокля, чиито поли падаха на богати дипли почти до земята и блестяха на слънчевата светлина като танцуващи морски вълни на някакъв незнаен бряг. Избра и обувки в подобен цвят и сама направи букет от рози, откъснати същата сутрин от градината в Чаринга.

Роклята подчертаваше огнената й коса, сресана назад, падаща свободно на гърба й, в облак от блестящи медни къдрици. Вместо воал носеше венче от кремави рози и за пръв път през живота си се чувстваше красива.

Докато стоеше сама на входа на църквата, тя погледна към тясната пътека, водеща към олтара. Органът свиреше, Отец Райън я очакваше, а до него стоеше Фин.

Матилда почувства тръпка на възхищение. Той изглеждаше толкова хубав в костюма си, влажните му, тъмни къдрици, се спускаха зад ушите и по челото му и тя го обичаше безпределно — но онзи натраплив, тих гласец й напомняше за обещанието, което си даде, когато прие предложението му. „Докогато и да продължи — прошепна тя. — Моля те, Господи, нека да бъде завинаги.“

Органът засвири тържествено и Матилда изведнъж съжали, че не бе помолила някой от мъжете да я заведе до олтара. Сега обаче бе твърде късно. От толкова години се оправяше сама, какво бяха няколко крачки, щом щяха да я отведат към щастливото й бъдеще?

Тя стисна здраво букета, пое си дълбоко дъх и тръгна към Фин.

Ритуалът протече сред мирис на тамян и аромат на цветя, пропит от плътния баритон и хипнотичните очи на Фин. Накрая халката бе сложена на пръста й и съпругът й погледна към нея с такава гордост, че й се прииска да заплаче от радост.

Фин беше уредил тържеството да се състои в хотела. Когато излязоха от църквата, Матилда се стъписа от огромната тълпа зяпачи.

— Не им обръщай внимание — прошепна Фин и мушна ръката й под своята, — те не са виждали досега такава красавица.

Тя обходи с поглед любопитните физиономии, лукавите усмивки, потайното шушукане — и разбра, че причината, която ги е довела, е съвсем различна, но си замълча заради Фин.

Хотелът бе украсен специално за случая с панделки и балони. Масите се огъваха под тежестта на изобилната храна. Имаше дори оркестър. Фин протегна ръка и я поведе към малкия дансинг.

— Ела и танцувай с мен този валс, Матилда — покани я с усмивка той при първите акорди на оркестъра.

Тя се засмя и се отпусна в прегръдките му.

— Завинаги — прошепна.

Два часа по-късно тортата беше разрязана, те бяха преоблечени в дрехи за път и се измъкваха крадешком през задната врата.

— Никой няма да забележи — настоя Фин. — Дадох на съдържателя на кръчмата достатъчно пари, за да сервира бира на тези момчета поне още час-два. Дотогава ние ще сме отпътували.

— А, къде точно отиваме? — засмя се Матилда, докато се качваше на камионетката. — Толкова си потаен.

Той попипа върха на носа си.

— Тайна. — Това беше всичко, което пожела да й каже.

Матилда нямаше претенции къде ще отидат, стига да са заедно. Седна на седалката до него и сложи глава на рамото му. Камионетката пое към Дъбо.

Когато стигнаха до летището, денят вече преваляше, но Фин още не искаше да й каже къде отиват. Помогна й да се качи в малкия самолет и я настани удобно.

— Какво става, Фин? — засмя се притеснено тя. Никога досега не бе виждала отблизо самолет, камо ли да се качи вътре. — Нали не ме отвличаш?

Той я обсипа с целувки.

— Почакай и ще видиш, г-жо Макколи.

Перките на самолета се завъртяха и издадоха виещ звук, машината се разлюля и започна да набира скорост по пистата. Когато се откъснаха от земята, Матилда сграбчи страничните облегалки, но после се отпусна и се загледа с удивление към земята под тях.

— Винаги съм знаела, че е красива, Фин, но никога не съм допускала колко е величествена. Виж планината и горичката до езерото.

Той се усмихна и пъхна ръката й под своята.

— Отсега нататък, г-жо Макколи, ще посетиш и ще видиш места, за които не си и мечтала. Искам да се радваш на живота и да имаш всичко, което си пожелаеш.

Тя се загледа в него. Къде остана силната и груба жена, която ругаеше и стреляше не по-зле от всеки мъж? Къде отиде онази твърда дребна жена, която яздеше по пасищата на Чаринга със стадото и успя да запази фермата през тежките години на войната? Тази жена изчезна, на нейно място се появи едно женствено и нежно същество, и всичко това — благодарение на този мъж, който й показа каква може да бъде любовта.

Тя въздъхна от щастие. Животът започваше да придобива ново значение за нея и тя бе решена да се наслади на всяка една щастлива минута от него.

Малкият самолет се приземи в Мелбърн. Там вечеряха набързо, после Фин грабна куфарите и ги изнесе навън, за да хванат такси.

— Няма да останем тук, Моли, но ти обещавам, че до утре сутринта ще сме започнали медения месец.

— Достатъчно, Фин Макколи — заяви тя, като се мъчеше да изглежда сериозна. — Никъде не тръгвам, преди да си ми обяснил точно къде отиваме.

Той затвори вратата на таксито и размаха пред нея билетите.

— Отиваме в Таси — обяви той и се усмихна широко.

Матилда онемя от изненада, притисна се в него, а той я прегърна и я целуна по косата.

— Ти ми позволи да надникна в миналото ти, сега е мой ред. Искам да ти покажа колко е красива Тасмания.

Пристанището на Мелбърн кипеше от живот. Таксито си проправи път покрай натрупаните контейнери с товари и тежките машини. „Тасманийска принцеса“ леко се поклащаше на пристана. Фин я хвана за лакътя и я поведе по пътеката за пътниците. Матилда погледна нагоре със страхопочитание. Корабът бе боядисан в синьо и бяло, на огромния му комин беше изрисуван австралийският флаг, а множеството пасажери шумяха и се движеха насам-натам по палубите.

— Запазил съм една от най-големите кабини — прошепна Фин, докато вървяха по тесните коридори след един от моряците. — Надявам се, че ще ти хареса.

Морякът отключи каютата и внесе вътре куфарите, после прибра бакшиша си, усмихна се и козирува. Матилда чакаше пред вратата. Фин я понесе във въздуха.

— Това може и да не е прагът на Уилга или Чаринга, но ще бъде нашият дом за следващите дванайсет часа.

Тя го прегърна през врата и се сгуши в него, смутена от многозначителните погледи на останалите пътници. Чувстваше се притеснена и възбудена и усещаше, че се изчервява — но в прегръдките му беше в безопасност и бе сигурна, че постъпката й е правилна.

Фин я внесе в каютата и затвори с крак вратата. После я притисна към себе си, сърцата им туптяха в един и същ отсечен ритъм. Когато се наведе към нея, цветът на очите му изглеждаше по-тъмен, а устните му бяха меки, но настоятелни.

Матилда се прилепи до него, хем изплашена от предстоящото, хем нетърпелива, и когато той я пусна бавно на земята, през нея премина болезнена тръпка на разочарование.

— Ще те оставя да се освежиш — каза нежно той. — Барът е наблизо и няма да се бавя.

Тя искаше той да остане, искаше да му каже, че не я е грижа за традицията на първата брачна нощ — но се разколеба, обзета от внезапен пристъп на съмнение. Когато вратата щракна, тя остана загледана в нея. Споменът за Марвин се върна с пълна сила в тази пълна с цветя стая. Почти усещаше грубите му ръце по тялото си и чуваше учестеното му дишане.

Тя потреперя и обви ръце около себе си, за да се предпази от присъствието му. Ами ако сексът с Фин върнеше отново преживения ужас? Какво щеше да стане, ако не можеше да му достави удоволствие и откриеше, де не може да му даде това, което той искаше?

— О, Фин — заплака тя, закрила лицето си с ръце, — какво направих?

— Моли? — повика я той с тих глас и я прегърна. — Не трябваше да те оставям сама. Извинявай.

Тя не бе усетила кога се е върнал. Погледна го през сълзи, но той само сложи пръст на устните й.

— Шшт, милата ми, знам и разбирам. — Той я целуна леко и нежно, а когато ръцете й се обвиха около шията му, целувката стана по-страстна.

Присъствието на Марвин се стопи, когато нежните ръце на Фин повдигнаха главата й и помилваха врата й. Сега разбираше как се чувстваха жребците, когато той ги галеше. Как изобщо би могла да сравнява тези упоителни ласки с претърпяното насилие?

Фин я целуна по шията, после продължи към трапчинката в основата й, като езикът му оставяше огнени следи по пътя си. Ръцете му галеха тялото й и възбуждаха лавинообразна вълна от силно желание, която сякаш нямаше връхна точка и беше извън нейния контрол — и когато роклята падна в краката й на копринена купчинка, тя изви гърба си и се отдаде на огъня, който ръцете му разпалваха по кожата й.

Тялото му бе стегнато, с чисти и ясно очертани линии, които се плъзгаха под пръстите й и създаваха усещане за изключителна мекота. Тя вкуси солта от кожата му, вдиша естествената мъжествена миризма на тялото му и зарови пръсти в меките косми по гърдите му.

Тъмната му коса покри гърдите й, докато я целуваше по корема и галеше бедрата й. Тя извика, когато езикът му опари вътрешната страна на бедрата й.

Външният свят престана да съществува и тя се остави да бъде понесена от вихъра на тези нови усещания. Умираше от желание да го почувства и той да я почувства. Той се плъзна над тялото й и бавно проникна в нея; Матилда обви краката си около кръста му, притегли го към себе си и двамата се разтопиха в една преливаща от радост взаимност. Плът до плът, потта им се смеси, дъхът им се сля и те се отдадоха на приливите и отливите, докато последната вълна не ги заля.

Матилда лежеше на рамото му, премаляла и доволна като котка, която се припича на слънце. Ръката му се спусна надолу по гърба й и проследи извивката на талията й и хълмчето на ханша. Дори сега, след отмалата от преживяното, ръцете му продължаваха да я възбуждат.

— Обичам те, г-жо Макколи — прошепна той.

 

 

Първото впечатление на Матилда от Тасмания я порази. Досега не бе обръщала внимание на тази част от Австралия. След пристигането на Фин в Уилга тя бе погледнала на картата къде е Тасмания, но сега от палубата видя, че мъничката точица на картата не можеше да побере планинската верига, която се простираше на хоризонта.

Девънпорт се състоеше от тихо пристанище и град, който се гушеше между Мърси Ривър и Бас Стрейт. Черни скали и жълт пясък ограждаха бреговете, където дървета с буйни листа хвърляха сянка върху зелени туфи трева, а в долините и по хълмовете стърчаха малки дървени къщички.

Всичко бе ярко обагрено — прелестните цветя, дъсчените покриви и тучните поляни. Матилда би останала тук с удоволствие, но Фин имаше собствена програма, а и тя също нямаше търпение да види мястото, където е израснал, затова наеха кола и се отправиха на юг.

Миндър се намираше сякаш накрая на света и й напомни за дома. Разстоянията между фермите обаче, бяха много по-малки, тревата — малко по-зелена, а цветовете по-нежни. Липсваха й единствено ятата птици, дразнещите викове на дребните папагали с дълги опашки и на розово-сивите папагали; смехът на папагалите кукабура.

Фин й посочи една малка дървена къщичка, която се издигаше върху нисък хълм и бе заобиколена от обрасли с трева поля. Изглеждаше твърде малка за голямото семейство, което я обитаваше, и тя се зачуди защо не са я разширили.

— Вероятно нямат пари — обясни Фин. — Повечето от собствениците на имоти в Таси притежават земя, но не и пари. Те нямат представа за стойността на наследството си, защото се интересуват единствено от земята.

Той се усмихна.

— Също като техните братя по съдба в Нов Южен Уелс.

— Не всички — отвърна тя с престорена строгост. — Знам точно какво притежавам и нямам намерение да стигам отново до просешка тояга.

Той се разсмя и я прегърна.

— Хайде. Ела, да ти покажа училището, където съм учил.

Те разгледаха къщата, в която се помещаваше единствената стая на училището, и всички тайни детски скривалища. След това пропътуваха трийсетина километра до градчето, където той й показа киното, сладоледената сладкарница и дългото скалисто заливче, в чиито ледени води бе плувал като малък.

Някои области от Тасмания бяха съвсем различни от пустошта и Матилда понякога забравяше, че това е една и съща страна. Тревата тук бе сочна и предимно зелена. Отвсякъде се извисяваха планини, езерата бяха огромни и се простираха величествено в долините. По дърветата зрееха хрупкави червени ябълки и меки плодове; полета с лавандула и макове се поклащаха под топлия вятър.

Скалисти зъбери бдяха над югоизточния бряг, стръмни скали хвърляха сянка върху просторните плажове, толкова бели, че чак заслепяваха очите им. Водопади се спускаха от голяма височина към долините, покрити с тропическа растителност. Уединените заливи, пълни с жужащи насекоми, сънливо отпуснати в горещината, бяха идеално място за влюбени, където можеха да поплуват и да полежат под слънчевите лъчи. Около тях, докъдето поглед стига, имаше евкалиптови и борови гори. Любопитният тасманийски дявол, птицечовката и вомбатът бяха срамежливи създания и можеха да се видят само, ако наблюдателят проявеше безкрайно търпение и знаеше накъде да гледа.

Матилда и Фин прекараха две седмици в изследване на острова, като отделяха време да се попекат на слънце и да поплуват в студените води. Те посетиха Хобарт, изкачиха Маунт Уелингтън, обиколиха пазара на крайбрежния град и плаваха до околните островчета. Вечер хапваха вкусни сладководни раци или пъстърва, придружени от добро вино, произведено от новите лозя в Мурила.

Нощем тя лежеше в прегръдките му, след като се бяха любили, сънена, преситена и задоволена. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не бе си представяла по-идеален меден месец.

— Искаше ми се да бяхме останали по-дълго — каза тъжно Матилда, когато самолетът се приземи на пистата.

Фин хвана ръката й и я стисна.

— Обещавам ти, че пак ще те заведа там, преди да остареем и побелеем — каза той и се усмихна. — Това ще бъде нашето специално място.

Когато пристигнаха в Чаринга, видяха, че аборигените битжара си бяха отишли. През последната година се местеха все по-надалече, но сега колибите бяха празни, огнището бе студено.

Матилда се натъжи. Това бе краят на една ера, но и началото на нещо много по-добро. Може би по техния си тайнствен начин бяха разбрали, че тя вече нямаше нужда от тях.

Ежедневието пое своя обичаен ход. Фин си премести нещата в Чаринга и назначи в Уилга управител. Той продължи да отглежда коне, но имаше нужда от човек, който да наглежда фермата. След шест месеца те отидоха до Броукън Хил, видяха се с Джефри Банкс, с когото се бяха уговорили по телефона да подготви документите, и подписаха споразумение за сливането на двете ферми.

Матилда направи допълнение към завещанието си, което включваше двата имота, и не можа да не се усмихне на Джефри Банкс, докато го подписваше. Колко прав се оказа той. Животът наистина беше пълен с изненади.

Двамата се върнаха в Чаринга и Матилда изчака да се навечерят и да излязат на верандата. Фин я придърпа в скута си и те се загледаха към луната, която бавно изплуваше над дърветата.

— Фин, трябва да ти кажа нещо — заговори накрая тя. — Свързано е с онова посещение, което направих, докато си поръчваше новите ботуши за езда.

Той се гушеше във врата й, наболата му брада я караше да изтръпва от удоволствие.

— Ммм?

Тя се отскубна от него със смях.

— Как мога да се съсредоточа, когато правиш това, Фин? Спри за момент и ме чуй.

Той я захапа нежно по врата.

— Още съм гладен — изръмжа.

— Фин — каза твърдо тя, — трябва да ти кажа нещо много важно.

Той я погледна и лицето му изведнъж придоби сериозно изражение.

— Какво има, Моли?

— Ще си имаме бебе — съобщи тихо тя, като зачака реакцията му.

Фин зяпна от учудване, после зарадван и възхитен от новината се усмихна широко. После я вдигна и завъртя в кръг.

— Ти, малка хитрушо! Защо не ми каза по-рано?

Тя се разсмя и започна да го умолява да я пусне на земята.

— Защото исках да съм сигурна — отговори останала без дъх. — На моята възраст това ми се струваше направо невъзможно.

Той започна да я целува нежно, после все по-страстно.

— Скъпото ми момиче — шепнеше срещу устните й, — обещавам ти, че нашето дете ще има най-хубавата ферма в Нов Южен Уелс и най-любящите родители. О, Моли, Моли, това е най-големият подарък, който можеше да ми направиш.

Матилда не можеше да си намери място от щастие. Все още не вярваше, че е бременна и често слагаше ръка на корема си, за да се увери, че не сънува. Копнееше времето да мине по-бързо и едновременно с това ценеше всяка минута от това чудо.

Непрекъснато си повтаряше, че е голяма щастливка — толкова обичана и желана след годините на самота. На детето нямаше да му липсва нищо. Двамата с Фин щяха да го обичат и да се грижат за него, то щеше да расте силно и здраво сред чистия въздух на Чаринга и Уилга.

Бебето щеше да се роди през зимата. Стригането на овцете почти бе приключило. Матилда влезе в последните шест седмици от бременността и почувства, че влажното и горещо време все повече изцежда силите й. Навън валеше и реката можеше всеки момент да прелее. Фин бе отишъл с овчарите да съберат стадото и да го закарат на по-високите пасища, после щеше да отиде до Уилга, за да се увери, че фермата е готова да посрещне зимата.

Матилда се движеше с мъка из къщата, тежестта на бебето правеше горещината още по-непоносима. Искаше да довърши ремонта на детската стая, която Фин пристрои от едната страна на къщата и въпреки че той не й позволяваше да работи, смяташе да го изненада.

Освен това се ядосваше на себе си, че е станала отпусната и ленива и по цял ден не прави нищо. Време бе да се заеме с някаква работа.

Матилда напълни една кофа с вода, взе ножа за рязане на хартия, за да изстърже с него напукания лак, приготви парцали за бърсане и паста за полиране на мебели и се отправи с тромави стъпки към детската стая. Тя бе малка и светла, с голям прозорец с изглед към ливадата, и ухаеше на скоро отсечено дърво. Тя бе боядисала стените в бяло и искаше да изрисува над детското креватче, което Фин скова преди няколко седмици, малък стенопис на Чаринга. Стенописът щеше да е изненада и тя бе доволна, че Фин ще се забави достатъчно, за да има време да го довърши. Суетенето му и прекомерните грижи щяха само да й пречат.

Фин бе донесъл от Уилга скрин и гардероб, който Матилда искаше да почисти, преди да започне да рисува. Всичко за бебето трябваше да е изрядно подготвено. Тя разбираше, че това почти натрапчиво желание да чисти и лъска, е част от майчинските й инстинкти, също като при дивите животни в пустошта.

С помощта на парцали и топла вода избърса дъното на гардероба и застла рафтовете с хартия, като си тананикаше със затворена уста. След това полира дървото, докато то не заблестя и отстъпи назад, за да му се полюбува. Мебелите на Фин бяха виждали и по-добри времена. Не ги бе поглеждала, откакто Фин ги донесе, заета с ежедневната неразбория около стригането на овцете. Видът на лъснатия гардероб й се понрави и тя се зае със скрина.

Като отваряше горното чекмедже, нещо издрънча, после се чу шум от падане на предмет. Каквото и да бе това, Фин очевидно го бе забравил. Сега то падна под дъното на най-долното чекмедже.

Тя извади едно по едно всички чекмеджета и ги остави настрани на пода. Коленичи и като сумтеше и пуфтеше, мушна ръка и заопипва прашното дъно. Големият корем й пречеше да надникне вътре.

Пръстите й напипаха нещо хлъзгаво и студено. Приличаше на тенекиена кутия. Тя я измъкна и задъхана започна да я разглежда. Беше дълга кутия от маслени сладки, изрисувана с шотландско каре и герба на Шотландия.

Матилда я разклати и отвътре нещо се плъзна и задрънча. Заинтригувана, тя мушна ножа в цепката под ръждясалия капак.

Вместо сладки вътре имаше няколко писма, изрезки от вестници и снимки. Тя остави писмата и заразглежда снимките. На едната Фин стоеше пред къщата в Миндър, усмихнат и горд в ученическата си униформа.

Матилда се усмихна и целуна снимката. Как щеше да го дразни, когато се прибереше в къщи. Тези колене!

Погледна втората снимка и бебето в корема й ритна силно. На нея Фин стоеше между двама души, които тя не можеше да обърка с никои други.

— Това е невъзможно — възкликна тя.

После отвори очи и прочете некролозите във вестника. Вярно беше.

И все пак в това нямаше никакъв смисъл. Откъде Фин би могъл да познава Пег и Албърт Райли, когато е бил ученик? Нали двамата бяха заминали за Куинсланд?

Лицата им се замъгляваха и после отново се проясняваха, докато в мислите й се рояха най-невероятни предположения. Спомняше си гласа на Пег и последните думи, които чу от нея. Те ечаха в главата й, изпълваха стаята, къщата, носеха се над ливадите, летяха през годините.

Тя обърна снимката, но не можеше да прочете надписа — не можеше изобщо да се съсредоточи. Не желаеше да го чете — искаше да върне времето назад — да забрави за снимката. Тя не можеше да съществува. Не и тук в Чаринга. Не и в скрина на Фин.

— Не. — Тя си поемаше дъх. — Не, не, не.

Въпреки желанието си да забрави за надписа върху гърба на снимката, той я привличаше.

„На добър час, сине. Мама и татко.“

Матилда преглътна с мъка и се насили да мисли логично. Вероятно бе някакво съвпадение, тя просто прекаляваше с драматизма. Пег и Албърт са си родили собствено дете, сменили са си имената и са се преместили в Тасмания. Разбира си, че беше така. Съвсем логично.

Гласът на Фин прозвуча в главата й.

„Мама ми каза, че съм бил осиновен. Това обяснява защо баща ми никога не е показвал, че ме обича.“

— Това нищо не означава — промълви Матилда в тишината на стаята. — Те са го осиновили в Таси. Чиста случайност е, че е дошъл точно тук.

Тя седна на пода в детската със снимката, прилепена до гърдите й, и се опита да се успокои. Само си въобразяваше разни неща. Жените в нейното състояние често проявяват разни странности.

Погледът й падна върху купчината писма. Тя ги прегледа набързо и видя, че повечето са от приятели, бойни другари, фермери и търговци на коне. Матилда започна да вярва, че наистина се е объркала.

После намери писмото от Пег.

Беше написано нечетливо и неграмотно, очевидно предназначението му е било да бъде прочетено след смъртта й. Думите заиграха пред очите на Матилда, техният смисъл достигаше до съзнанието й с неумолимостта, с която се забиваха пироните в ковчег.

„Скъпи сине,

Това е най-трудното писмо, което някога съм писала, но ти трябва да научиш истината и сега, когато мен ме няма, надявам се, ще ми простиш за това, което направих. Поемам цялата вина, баща ти няма нищо общо с това — съдбата ми предложи тази възможност и аз я използвах.

Майка ти беше дете, когато ти се появи на бял свят, без бъдеще и без мъж, който да се грижи за нея. След като те роди, тя се разболя и когато те поех в ръце, знаех, че не мога да те оставя.

Аз те откраднах, Фин. Взех те от онова онеправдано дете и ти дадох най-доброто, на което бях способна, защото знаех, че тя няма да може да се грижи за теб, дори и да искаше — а аз се съмнявах, че тя би искала. Променихме фамилията си на Макколи, но ти няма да намериш никакви документи и по-добре да не знаеш откъде си. Тя мисли, че си умрял при раждането, Фин. Господ ще ми прости за лъжата. С Бърт не можехме да имаме деца и когато те видях, разбрах, че така е било писано да стане.“

Матилда почти онемя от шока и ужасът се върна с пълна сила. Ръцете й се отпуснаха безсилно надолу, удариха се в кутията и нещо блестящо изпадна на пода.

Тя го вдигна и го остави да се люлее като махало на слънчевата светлина. Златото и емайлът блестяха, докато гледаше като хипнотизирана.

Хвана, фино изработеното сърце, опипа инициалите на задната страна и замръзна. Затаила дъх, отвори мъничкото капаче и погледна двете снимки — разбра, че няма никаква грешка.

Медальонът на майка й бе изчезнал по мистериозен начин преди години, но сега се появи отново в Чаринга, за да я преследва.

Матилда се изправи на крака и усети тежестта на бебето в корема си.

— Това е невъзможно — промълви тя. — Невъзможно.

Тишината я притисна. Денят помръкна, стори й се, че чува гласа на Пег.

„Бебето ти умря. Бебето ти умря. Бебето ти умря.“

Матилда си запуши ушите и излезе от стаята, като залиташе. Краката й сами я поведоха към неизбежното пътуване, което не искаше да предприема, но знаеше, че е длъжна да направи — през кухнята и навън на верандата. Същият кошмарен път бе извървяла и преди години, кошмар, от който още не се бе събудила. После навън на двора и през бялата вратичка на гробището.

Падна на колене в мократа трева и погледна малкия мраморен кръст, купен с първите спестени пари. Роклята прилепна по тялото й като нейна втора ледена кожа. Тя започна да разравя пръстта с ръце, без да забелязва нищо около себе си, като шепнеше една отдавна забравена молитва от детството си.

— Света Богородице, ти, благословена сред всички жени, моли се за греховете ми.

Ръцете й работеха бързо, разравяха тежката, мокра пръст, хвърляха я настрани, докато не стигнаха до малкия грубо скован ковчег.

Фин беше на двайсет и четири години. Фин беше на двайсет и четири години.

Тази мисъл не излизаше от главата й, докато се молеше безгласно:

— Света Богородице, моли се за нас. Прости ни. Моля те, Господи, прости ни!

Дъждът и сълзите я заслепяваха, докато се мъчеше да изрови сандъчето. Зарови пръсти в калта, сграбчи грубите дървени ръбове, като се бореше да го измъкне от лепкавата пръст, която сякаш не искаше да го пусне.

Матилда не обръщаше внимание на режещата болка в корема и изпочупените нокти. Не забелязваше треските и дъжда. Трябваше да се увери с очите си, да разбере какво е заровено в гроба преди двайсет и четири години.

Ножът за рязане на писма се мушна между ръждясалите пирони, чу се страшно изскърцване, разлетяха се трески и капакът се отвори. Матилда погледна вътре.

В сандъчето нямаше нищо друго, освен една голяма тухла.

Тя седна на земята с ковчежето в скута. Онемяла. Мъртва за всичко наоколо. Само ако дъждът можеше да отмие ужасния грях, който бе извършила. Да можеше да се слее със земята и да изчезне. Да можеше да не чувства нищо до края на живота си и да потъне в забрава.

За съжаление това не можеше да стане, защото силната болка, която я стискаше като в менгеме, започна да приижда на вълни и накрая те я извадиха от унеса й и я принудиха да се раздвижи. Без да изпуска малкия ковчег от прегръдките си, тя започна да пълзи към къщата. Невинното й детенце идваше на бял свят и тя не можеше да го спре.