Л. Дж. Смит
Посвещаването (7)

7

Първият човек, когото Каси срещна в училище на следващата сутрин, беше Фей. Тя стоеше заедно с цяла група ученици край един страничен вход, който Каси беше избрала, за да мине незабелязано.

Дебора — мотористката, и Сюзан — напомпаната кукла с ягодовата коса, бяха заедно с нея. Там стояха и русокосите близнаци, които предишния ден вилнееха с ролерите по коридора. Имаше и две други момчета — едното ниско, с колебливо и несигурно изражение и лукава усмивка, а другото високо, с тъмна коса и красиво студено лице. То носеше черни джинси като Дебора и блуза с навити нагоре ръкави и пушеше цигара. „Ник?“, помисли си Каси и си спомни вчерашния разговор на момичетата. „Влечугото?“

Щом ги видя, тя се прилепи до червената тухлена стена и се отдалечи толкова бързо и тихо, колкото беше възможно. Мина през главния вход и забърза за часа си по английски.

Почти виновно посегна и потупа джоба на панталона си. Глупаво беше да го носи, но малкото парче халцедон наистина я караше да се чувства по-добре. Естествено, беше глупаво да си мисли, че й носи късмет, но пък тази сутрин успя да стигне до училище, без да се натъкне на Фей, нали така?

Откри един незает заден чин, в противоположния ъгъл на мястото, където вчера беше седяла Фей. Не искаше това ужасно момиче да я доближава, нито пък да седи зад нея. Сега между тях щеше да има истински щит от хора.

Но изненадващо, още щом седна, наоколо настана някаква суматоха. Вдигна поглед и видя две момичета да се отдалечават. Момчето от съседния чин също се местеше.

Каси застина за миг, дори спря да диша.

„Не се дръж като параноичка. Какво, като се местят. Защо това трябва да има нещо общо с теб?“ Но не можеше да не забележи, че всички чинове около нея останаха празни.

Фей влезе спокойно в стаята, разговаряйки с вдървения Джефри Лавджой. Каси улови погледа й и бързо се извърна.

Не можеше да се съсредоточи върху урока на господин Хъмфрис. Нима беше възможно да разсъждава с толкова много празно пространство около себе си? Вероятно беше просто съвпадение, но въпреки това беше потресена.

Когато се изправи в края на часа, Каси усети нечий поглед върху себе си. Обърна се и видя, че Фей я наблюдава и се усмихва. После бавно й намигна с едното си око.

След като излезе от стаята, Каси се отправи към шкафчето си. Докато нагласяваше комбинацията на кода, някой застана близо до нея и тя с ужас позна момчето с лукавото лице, което сутринта беше видяла с Фей.

Шкафчето му беше отворено, от вътрешната страна на вратичката бяха залепени няколко реклами на фитнес уред, приличащ на гладиатор. Момчето й се хилеше. Върху сребристата тока на колана му, инкрустирана с лъскави, подобни на огледалца камъни, беше гравирано името Шон.

Каси го дари с незаинтересования поглед, който пазеше за малките палави момченца, които гледаше, докато живееха в Калифорния, после отвори шкафчето си.

И изпищя.

Всъщност звукът приличаше повече на задавен хрип, защото гърлото й се беше свило. В шкафчето й се люшкаше кукла, виснала на връв, увъртяна около врата й. Главата й висеше гротескно на една страна. Едното й стъклено синьо око беше отворено, а другото стоеше полузатворено и изглеждаше зловещо.

Сякаш й намигаше.

Ниското момче я наблюдаваше със странно нетърпеливо изражение. Като че ли изпиваше ужаса й, който му действаше като наркотик.

— Няма ли да се оплачеш? Няма ли да отидеш в кабинета на директора? — попита той.

Гласът му се извиси екзалтирано.

Каси просто го гледаше задъхана.

После рече:

— Да, ще го направя.

Грабна куклата и я откъсна заедно с връвта. Затръшна вратата на шкафчето и се отправи към стълбището.

Кабинетът на директора се намираше на втория етаж. Каси се опасяваше, че ще се наложи да чака, но за нейна изненада, секретарката я въведе в стаята още щом съобщи името си.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Директорът беше висок и имаше сурово строго лице. Каси разсеяно забеляза, че в кабинета му има камина и той стои пред нея с ръце зад гърба.

— Да — каза тя. Гласът й трепереше. И сега, след като вече беше дошла, не беше уверена, че идеята е добра. — Нова съм тук, казвам се Каси Блейк…

— Знам коя си. — Гласът му беше рязък и груб.

— Ами… — заекна Каси. — Просто исках да съобщя… Вчера видях едно момиче да се кара с друго и да го бута… — Какви ги говореше? — И понеже я видях, тя ме заплаши. Тя участва в онзи клуб, но въпросът е, че ме заплаши. И нямаше да направя нищо, но днес открих това в шкафчето си.

Той взе куклата, държейки я отзад за рокличката с два пръста. Гледаше я, сякаш беше нещо, което кучето му беше изровило в двора. Устните му се извиха по начин, който напомни на Каси за Порша.

— Много забавно — рече той. — И колко уместно.

Каси нямаше представа какво трябваше да означават думите му. Уместно означаваше „подходящо“, нали? Нима беше уместно някой да увесва кукли в шкафчето й?

— Фей Чембърлейн беше — заяви тя.

— О, несъмнено — отвърна той. — Добре съм запознат с проблемите в общуването между госпожица Чембърлейн и другите ученици. Вчера вече бях информиран как си се опитала да бутнеш Сали Уолтман по стълбите…

Каси го зяпна, после избърбори:

— Какво съм направила? Кой ви каза това?

— Струва ми се, че беше Сюзан Уитиър.

— Не е вярно! Никога не…

— Както и да е — прекъсна я директорът. — Наистина смятам, че е по-добре сами да разрешавате проблемите помежду си. Вместо да разчитате на… външна помощ.

Каси продължи да го гледа безмълвно.

— Това е всичко.

Директорът хвърли куклата в кошчето за боклук, където тя изтрополи звучно.

Каси разбра, че е свободна. Нямаше какво друго да направи, освен да се обърне и да излезе.

Закъсня за следващия час. Щом влезе през вратата, всички очи се втренчиха в нея и за миг я обзе паника. Но поне никой не стана и не се премести, когато седна на чина си.

Гледаше учителката, която пишеше някакъв пример на дъската, когато раницата й помръдна. Тя беше на пода до краката й и с крайчеца на окото си Каси видя как черната материя потрепна. Или може би си беше помислила, че я е видяла. Когато се обърна обаче и се вгледа в нея, тя си стоеше неподвижна.

Фантазии…

Но щом отново вдигна поглед към дъската, то се случи отново.

Тя се обърна и пак се загледа в чантата си. Тя не помръдваше. Отново вдигна очи към дъската. Раницата пак помръдна. Сякаш нещо вътре се гърчеше.

Сигурно беше горещ въздух или пък нещо не беше наред с очите й.

Много бавно и предпазливо Каси доближи крака си до чантата. Вторачи се в черната дъска, докато повдигаше крака си и после внезапно го стовари върху „подутината“.

Почувства единствено твърдостта на учебника си по френски. Чак тогава осъзна, че беше спряла да диша. Затвори очи и с облекчение въздъхна…

И тогава нещо под крака й се загърчи. Почувства го под маратонката си.

Скочи на крака с пронизителен писък.

— Какво става? — викна учителката.

Ето сега вече наистина всички я зяпаха.

— Има нещо… нещо в раницата ми. Тя помръдна. — Каси едва се овладя да не сграбчи учителката за ръката. — Не, не… не бъркайте…

Преподавателката се дръпна рязко от нея и отвори чантата. После пъхна ръката си вътре и извади дълга гумена змия.

Гумена.

— Това смешно ли трябваше да бъде? — настоятелно попита учителката.

— Не е моя — глуповато отвърна Каси. — Не съм я слагала аз там.

Гледаше като хипнотизирана увисналата гумена глава и червения гумен език. Изглеждаше като истинска, но не беше. Беше нежива. Мъртва?

— Тя помръдна — прошепна Каси. — Почувствах как мърда… Сторило ми се е. Явно просто съм помръднала с крака си.

Класът я наблюдаваше мълчаливо. Каси вдигна поглед и й се стори, че зърна нещо като съчувствие на лицето на учителката, но в следващия миг то изчезна.

— Добре, ученици. Да се връщаме към урока — каза жената, пусна змията на бюрото си и се върна при дъската.

Каси прекара оставащото време от часа, без да откъсва поглед от очите на гуменото влечуго. То така и не помръдна повече.

 

 

Погледна стъклената стена на столовата, пълна със смеещи се и разговарящи ученици. Часът по френски беше минал като в мъгла. А параноичното усещане, че всички я гледат, а после нарочно й обръщат гръб, се засилваше.

„Трябва да изляза“ помисли си тя, но разбира се, това беше нелепо. Спомни си докъде я беше довело вчерашното излизане. Не, днес щеше да направи онова, което трябваше да направи и вчера — да влезе и да попита някого дали може да седне до него.

„Добре. Направи, го.“ Щеше да е лесно, ако не се чувстваше толкова замаяна. „Заради безсънието е“, каза си Каси.

Спря с пълен поднос край две момичета, които се хранеха на квадратна маса за четирима. Изглеждаха мили и което беше по-важно, изглеждаха по-малки. Сигурно щяха да бъдат поласкани, ако една гимназистка седне до тях.

— Здравейте — чу се да изрича. Гласът й беше безстрастен, но учтив. — Може ли да седна тук?

Момичетата се спогледаха. Каси като че ли можеше да види бясната размяна на неизказани реплики. После едното от тях отговори:

— Разбира се, но ние тъкмо ставахме. Заповядай.

Момичето взе подноса си и се отправи към коша за боклук. Приятелката му за миг доби объркано изражение, вперила поглед в собствения си поднос. После го последва.

Каси сякаш се беше сраснала с пода.

„Добре де, това беше неприятно, да избереш хора, които тъкмо стават. Но няма причина да се разстройваш…“

Макар че бяха изяли порциите си едва наполовина?

С неистово усилие на волята Каси се застави да отиде до друга маса. Този път тя беше кръгла. Около нея седяха шестима ученици. Имаше едно свободно място.

„Не питай — каза си тя. — Просто седни.“ Постави подноса си на масата, свали от рамото раницата си и седна. Погледът й беше прикован в подноса и не се откъсваше от едно кръгче салам върху парчето пица. Не искаше да изглежда така, сякаш моли някого за позволение.

Около нея разговорът замря. Сетне чу потропване на столове.

„Мили Боже, не мога да повярвам. Не е възможно това да се случва. Не е истина…“

Но беше. Най-лошият й кошмар. Много по-мъчителен от мъртвите кукли или гумените змии.

Замаяна като в сън, тя вдигна поглед и осъзна, че всички стават от масата. Взимаха си таблите с обяда и си тръгваха. Но за разлика от двете любезни малки момичета, изобщо не си правеха труда да отидат до боклука. Просто се преместваха на други маси — един тук, друг там, където видеха свободно място.

„Далеч от нея. Където и да е, стига да не са при нея.“

 

 

— Мамо? — Каси погледна затворените очи с гъсти черни мигли и бледото лице.

Не знаеше как успя да изтърпи до края на учебния ден, а когато се прибра у дома, баба й каза, че майка й е по-зле. Не много, нищо, за което да се притеснява, но все пак състоянието й се било влошило. Имала нужда от тишина и покой. Взела била приспивателно.

Каси се вгледа в тъмните кръгове под затворените очи. Майка й не изглеждаше добре. Беше толкова крехка. Уязвима. Толкова млада.

— Мамо… — Гласът й беше тих и умоляващ.

Майка й се обърна, изражението й за миг стана болезнено. После отново застина.

Каси се чувстваше като вцепенена. Тук нямаше кой да й помогне.

Обърна се и излезе от стаята.

В собствената си спалня остави халцедона в кутийката си с бижута и не го докосна повече. Дотук беше с късмета.

И тази нощ скърцането и хлопането на къщата я държа будна.

 

 

В четвъртък сутринта в шкафчето й имаше птица. Препарирана сова. Гледаше я с лъскавите си кръгли жълти очи. Случайно в този момент покрай Каси мина един пазач. Момичето му показа безмълвно птицата с трепеща ръка. Той я отнесе.

Този следобед вътре имаше мъртва златна рибка. Каси направи фунийка от един лист хартия, подхвана с нея рибката и я изнесе навън. До края на деня не се приближи до шкафчето си.

Не припари и до столовата. Прекара обедното междучасие в най-закътания ъгъл на библиотеката.

Тъкмо там отново видя онова момиче.

Момичето с блестящата коса, момичето, което мислеше, че повече никога няма да срещне. Не беше изненадващо, че досега не я бе видяла. През последните дни Каси се прокрадваше из училището като сянка, минаваше по коридорите с очи, забити в пода, не говореше с никого. Изобщо не знаеше защо ходи на училище, може би просто защото нямаше къде другаде да отиде. А и ако беше я срещнала, навярно щеше да избяга в обратната посока. Мисълта, че и тя ще я отблъсне както всички останали, й беше непоносима.

Но този път Каси вдигна поглед от масата си в дъното на библиотеката и зърна ярко слънчево сияние.

Тази коса. Беше същата — невероятно дълга и с невероятен цвят. Момичето се беше обърнало към бюрото на библиотекарката и говореше с нея усмихната. Каси усещаше излъчването й чак в другия край на помещението.

Обзе я лудешко желание да скочи и да изтича при нея. Но после… какво? Нямаше представа. Импулсът беше неудържим. Гърлото й се стегна и очите й се наляха със сълзи. Осъзна, че се е изправила. Щеше да изтича при нея и после… после… В съзнанието й нахлуха образи: тя е малко момиче, а майка й я прегръща, почиства ожуленото й коляно, целува го, за да оздравее. Покой. Спасение. Обич.

— Диана!

Друго момиче бързаше към непознатата.

— Диана, знаеш ли колко е часът? Побързай!

Тя дърпаше момичето със сияйната коса, смееше се и махаше на библиотекарката. Така стигнаха до вратата, после изчезнаха.

Каси остана сама. Момичето дори не погледна към нея.

 

 

В петък сутринта спря пред шкафчето си. Не искаше да го отваря, но то някак странно я привличаше. Не можеше просто да стои така и да се чуди какво има вътре.

Бавно набра комбинацията на кода. Вратичката се отвори.

Този път дори не можа да изпищи. Разшири очи и те станаха кръгли като на онази препарирана сова. Устата й се отвори в безмълвно възклицание. Стомахът й се обърна. Тази смрад…

Шкафчето беше пълно с кюфтета. Сурови и червени като одрана плът, потъмняла до мораво на местата, където месото беше започнало да загнива заради високата температура. Килограми и килограми месо. Миришеше на…

На месо. Мъртво.

Каси затръшна вратичката на шкафчето, но тя отскочи и се отвори заради каймата, която беше започнала да прелива. Извърна се и се олюля, погледът й се замъгли.

Една ръка я сграбчи. В първия момент Каси си помисли, че някой й предлага опора, но сетне усети да дърпат грубо раницата от рамото й.

Обърна се и видя красиво свъсено лице. Зли черни очи. Мотоциклетно яке. Дебора подхвърли раницата покрай Каси и тя машинално се завъртя, за да я последва.

Когато се обърна, видя дълга до раменете руса коса. Кривогледи, малко налудничави синьо-зелени очи. Ухилена уста. Беше едно от момчетата с ролерите — единият от братята Хендерсън.

— Добре дошла в джунглата^[1] — изпя той.

После метна раницата към Дебора, която я хвана и изпя следващия стих.

Каси се въртеше ту към единия, ту към другия, като котка, гонеща изкуствена мишка на връв.

Очите й се напълниха със сълзи. Кикотът на мъчителите й и песента звънтяха в ушите й все по-силно и по-силно.

Внезапно видя пред себе си една ръка, която улови литналата във въздуха раница. Смехът замря.

Каси се обърна и през замъглените си от сълзите очи видя студеното красиво лице на тъмнокосото момче, което беше стояло с Фей онази сутрин преди два дни… Нима бяха минали само два дни? Сега то носеше друга блуза, отново с навити нагоре ръкави, и същите износени черни джинси.

— Стига, Ник — запротестира близнакът. — Разваляш ни играта.

— Разкарай се! — каза Ник.

— Ти се разкарай — тросна се Дебора зад Каси. — С Дъг просто…

— Да, бе, ние просто…

— Млъквай! — Ник погледна към шкафчето на Каси, пълно с преливащи топки кайма. После напъха раницата в ръцете й. — На теб говоря, разкарай се — рече й той.

Каси се вгледа в очите му. Те бяха тъмнокафяви като махагоновите мебели на баба й. И също като тях отразяваха светлината на лампите по тавана. Не бяха враждебни. Просто… безстрастни. Сякаш нищо не можеше да трогне това момче.

— Благодаря ти — каза тя, мигайки през сълзи.

Нещо припламна в махагоновите му тъмни очи.

— Няма за какво толкова да ми благодариш — отвърна той.

Гласът му беше като мразовит вятър, но на Каси й беше все едно. Стиснала чантата си, тя побягна.

 

 

Получи бележката в часа по физика.

Момиче на име Типа я остави на чина й, нехайно, сякаш не искаше да бъде забелязана. Подмина я и отиде да седне в другия край на стаята. Каси погледна сгънатия лист така, като че ли щеше да я опари, ако го докосне. Името й беше изписано върху него с почерк, който изглеждаше едновременно помпозен и превзет.

Бавно разгърна бележката. Тя гласеше:

„Каси, ела да се срещнем след училище на втория етаж на старата сграда по естествени науки. Мисля, че можем да си помогнем една на друга.“

Приятел

Каси гледаше втренчено написаното, докато буквите не станаха двойни. След часа отиде при Тина.

— Кой ти даде да ми донесеш това?

Момичето погледна бележката привидно изненадана:

— За какво говориш? Аз не съм…

— Да, ти беше. Кой ти го даде?

Тина се огледа притеснено. После прошепна:

— Сали Уолтман. Но ми каза да не казвам на никого. Сега трябва да си вървя.

Каси й препречи пътя.

— Къде се намира старата сграда по естествени науки?

— Виж…

— Къде е?

Тина изсъска:

— От другата страна на крило „Е“. Зад паркинга. Сега ме пусни!

Тя се отскубна и се отдалечи бързо.

„Приятел, как ли пък не“, саркастично си помисли Каси. Ако Сали наистина й беше приятелка, щеше да говори с нея пред всички. Ако наистина й беше приятелка, онзи ден на стълбите нямаше да я зареже сама с Фей. Щеше да й каже: „Благодаря, че ми спаси живота.“

Но може би сега съжаляваше.

 

 

Старата сграда изглежда отдавна не беше използвана, на входа имаше катинар, който някой беше счупил. Каси бутна вратата и тя се отвори.

Вътре цареше полумрак. Очите й, заслепени от ярката слънчева светлина навън, не можеха да различат нищо. После съгледа някакво стълбище и тръгна по него, придържайки се с една ръка за стената.

Чак когато се качи горе, забеляза, че пръстите й докосваха нещо… меко. Почти пухкаво. Приближи ги към очите си и се взря в тях. Сажди?

Нещо помръдна в стаята пред нея.

— Сали?

Каси колебливо пристъпи напред. Зачуди се защо през прозорците не влиза повече светлина. Само тук-там по тях просветваха ивици. Отново направи несигурна крачка, после още една, и още една.

— Сали?

Когато отново изрече името, истината най-сетне проблесна в изтощения й ум. Не беше Сали. Който и да беше там, каквото и да имаше там, то не беше Сали.

„Махни се оттук, глупачке. Изчезвай. Веднага.“

Извърна се непохватно, напрягайки привикващите си към здрача очи, взряна в дълбокия мрак на стълбището…

Внезапно блесна светлина, която заля лицето й и я заслепи. Чу се проскърцване и остър стържещ звук и в стаята нахлу още светлина. „През един прозорец, който току-що беше отворен“ осъзна Каси. Някой стоеше пред него, държейки парче дърво.

Отново се обърна към стълбището. Но и там имаше някой. Сега в помещението нахлуваше достатъчно светлина и Каси успя да различи чертите на момичето, което пристъпи към нея.

— Здравей, Каси — поздрави я Фей. — Опасявам се, че Сали не успя да дойде. Но може би пък ние двете можем наистина да си помогнем.