Л. Дж. Смит
Посвещаването (14)

14

По размера и формата си черепът приличаше на човешки, но изглежда, беше изработен изцяло от кристал. Лунната светлина се пречупваше в него. Празните му очни ябълки като че ли гледаха право в Каси.

За миг всички застинаха, а после Фей се опита да го грабне.

— А, не — каза Адам и го дръпна от нея.

— Откъде взе това? — попита Фей.

Гласът й вече не звучеше лениво, а издаваше едва прикрито вълнение.

Нещо в тона й накара Каси да потръпне от внезапен пристъп на страх. Адам и Диана си размениха бързи погледи. После Адам се обърна към Фей:

— От един остров.

— Кой остров?

— Какво толкова те интересува?

Фей го изгледа кръвожадно.

— По един или друг начин ще разбера, Адам.

— Там, където го намерих, няма нищо друго. Повярвай, това е единствения от инструментите на посветените, който беше скрит там.

Фей си пое дъх, после се успокои и се усмихна.

— Е, най-малкото, което можеш да направиш, е да ни дадеш на всички да го видим.

— Не — заяви Диана. — Никой няма да го докосва все още. Не знаем нищо за него, с изключение на това, че е бил ползван от старото сборище — от самия Черен Джон. Това означава, че е опасен.

— Сигурни ли сме, че това е кристалният череп, за който Черния Джон е писал? — попита Мелани с тих и овладян глас.

— Да — отвърна Адам. — Поне с точност съвпада с описанието в летописите. А и мястото, където го намерих, изглежда същото. Мисля, че е истинският.

— Тогава той трябва да бъде пречистен и изучен, преди който и да е от нас да работи с него — рече Диана. След това се обърна към Каси и й обясни: — Черния Джон е бил един от водачите на първото сборище. Починал е скоро след основаването на Ню Салем, но преди това е взел най-могъщите инструменти на сборището и ги е скрил. Казал е, че трябва да бъдат пазени на сигурно място, но всъщност ги е искал само за себе си. За лична изгода и мъст. — Диана многозначително изгледа Фей. — Той е бил зъл човек и всичко, до което се е докосвал, навярно е натрупало негативна енергия. Няма да го използваме, докато не се убедим, че е безопасно.

„Ако Черния Джон е имал нещо общо с този череп, сигурно е бил лош човек“ помисли си Каси. Струваше й се, че от черепа струи мрак. Ако не беше толкова отчаяна и замаяна, щеше да го изрече на глас… но несъмнено останалите също го усещаха.

— Членовете на старото сборище така и не намерили изгубените инструменти обясняваше Лоръл. — Те ги търсили, защото Черния Джон оставил някои следи за евентуалното им местонахождение, но не им провървяло. Изработили си нови инструменти, но никой от тях не притежавал мощта на първите.

— И сега ние открихме един от тях — рече Адам и сиво-сините му очи заблестяха от вълнение.

Диана леко го докосна по ръката, в която държеше черепа. Усмихна му се. Посланието беше повече от ясно — тя споделяше радостта и триумфа му. Това бе техният проект — нещо, над което бяха работили в продължение на години и сега най-сетне бяха постигнали успех.

Болка прониза гърдите на Каси и тя стисна зъби. Помисли си, че двамата са заслужили правото да останат сами и да се насладят на момента. Затова с пресилена веселост каза:

— Знаете ли, уморих се. Мисля, че може би е време…

— Разбира се — отвърна Диана загрижено. — Сигурно си изтощена. Всички сме уморени. Можем пак да поговорим за това утре.

Каси кимна и никой от останалите не възрази. Дори Фей. Но докато Диана казваше на Мелани и Лоръл да я изпратят по плажа до дома й, тя, без да иска, срещна погледа на Фей. В друг момент странният и пресметлив поглед на златните й очи щеше да я притесни, но тя вече не беше в състояние да се тревожи за нищо.

Всички лампи в къщата им светеха, макар първите лъчи на зората все още да не бяха огрели океана. Мелани и Лоръл въведоха Каси вътре и откриха майка й и баба й да седят в изрядно подредената старомодна гостна в предната част на къщата. Бяха по нощници и халати. Косата на майката й беше разпусната.

Каси веднага разбра по лицата им, че знаят всичко.

„Затова ли бях доведена тук? За да се присъединя към Кръга?“ Не се съмняваше, че е трябвало да дойде в Ню Салем поради някаква много специална причина.

Но не откри никакъв отговор в себе си и това я разтревожи. Огледа лицето на майка си — изопнато и тревожно, но същевременно изразяващо някаква скрита гордост и надежда. Приличаше на майка на състезателка по скокове във вода, която наблюдава дъщеря си по време на Олимпийските игри и чака оценките на съдиите. Баба й имаше същото изражение.

Внезапно, въпреки болезненото чувство в гърдите си, Каси беше обзета от обич към тях и желание да ги закриля. Насили се да се усмихне, когато трите с Лоръл и Мелани застанаха на прага.

— Е, бабо — попита тя, — нашето семейство има ли си Книга на сенките?

Напрежението се разпръсна в смях и двете жени се изправиха.

— Не и такава, за която да знам — отвърна баба й. — Но когато искаш, отново можем да потърсим на тавана.

 

 

Събранието на следващия ден беше напрегнато. Всички бяха изнервени. А Фей очевидно имаше свой собствен план.

Тя искаше да говорят само и единствено за черепа. Трябвало веднага да го използват. Или поне да го изпробват. Да се опитат да го активират, да видят какви отпечатъци са оставени върху него.

Диана продължаваше да не се съгласява. Нямало да го изпробват. Първо трябвало да го пречистят. Да го заземят. Което, както Фей знаела, щяло да отнеме няколко седмици, за да се направи както трябва. Докато Диана била водач…

Фей обаче заяви, че с това темпо Диана можело да не остане водач дълго време. Всъщност, ако Диана продължавала да отказва да събудят черепа, Фей можела веднага да поиска гласуване за нов водач, вместо да чака ноември. Нима това искала Диана?

Каси нищо не разбираше. Как се изпробваше череп? Но този път спорът беше прекалено разгорещен и никой не се опита да й разясни нещата.

Прекара цялата среща в опити да не гледа към Адам, който преди събранието се бе опитал да разговаря с нея, но тя беше успяла да го избегне. През цялото време Каси мрачно се придържаше към решението си да не го забелязва, въпреки усилията, които това й струваше и които накрая я изтощиха. Опитваше се да не поглежда към косата му, която беше станала малко по-дълга след срещата им на плажа в Кейп Код, нито устните му, които бяха красиви и присмехулни както винаги. Наложи си да не мисли за тялото му, което беше видяла за кратко, за плоските му здрави мускули и дългите му голи крака. И най-вече се бореше с желанието да надзърне в очите му.

Единственото, което схвана по време на събранието, беше, че Диана е в неизгодно положение. Временен водач означаваше, че сборището можеше да поиска нов избор по всяко време и да я отстрани, въпреки че поради някакви причини официалното гласуване трябваше да се проведе през ноември. А Фей очевидно търсеше подкрепа, за да може тя самата да поеме властта.

Привлече на своя страна братята Хендерсън, като заяви, че трябва на мига да използват черепа, за да открият убиеца на Кори. Спечели и Шон, тормозейки го, или поне така изглеждаше. Дебора и Сюзан, естествено, още от самото начало бяха нейни съюзници.

Ставаха шест. Би трябвало и Диана да има шест гласа, но Ник се беше въздържал да каже мнението си. Той беше присъствал на срещата, но през цялото време беше седял и пушил, сякаш беше някъде другаде. Когато го питаха какво мисли, беше отговарял, че за него няма значение дали ще използват черепа, или не.

— Виждаш ли, ние сме повече — каза Фей на Диана и очите й с цвят на мед искряха триумфиращо. — Или ще ни позволиш да изпробваме черепа… или още сега ще поискам гласуване и ще видим дали ще продължиш да бъдеш водач.

Диана стисна челюст.

— Добре — равно рече тя най-накрая. — В събота ще се опитаме да го активираме, но само това — нищо повече. Ще издържиш ли дотогава?

Фей кимна милостиво. Беше спечелила и го знаеше. — В събота вечерта — каза тя и се усмихна.

 

 

Погребението на Кори беше в петък. По време на обреда Каси стоя с останалите членове на клуба и плака заедно с тях. След това на гробището Дъг Хендерсън и Джими Кларк — момчето, с което Кори беше излизала през лятото, се скараха. Наложи се всички от клуба да се намесят, за да ги разтърват. Явно възрастните се бояха да ги докоснат.

Съботата дойде ясна и студена. След като прекара по-голямата част от деня вторачена в някаква книга, преструвайки се, че чете, вечерта Каси отиде в дома на Диана. Беше напрегната заради предстоящия ритуал с черепа, но най-вече заради Адам. „Независимо какво се случва — напомняше си тя, — няма да позволя някой да узнае за чувствата ми. Ще запазя тайната, дори това да ме убие.“

Диана изглеждаше уморена, сякаш напоследък не си доспиваше. От деня на посвещаването й насам двете за пръв път оставаха сами. Каси седеше в красивата й спалня, взряна в кристалите на прозореца, и почти успяваше да си внуши, че Адам не се е върнал, че всъщност изобщо не съществува. Преди нещата бяха толкова прости, тя беше щастлива да бъде с Диана.

Загледа се в другите репродукции по стените, на които не беше обърнала внимание първия ден.

— И тези ли са богини? — попита тя.

— Да. Това е Персефона — дъщеря на богинята на плодородието.

Гласът на Диана беше тих и уморен, но когато погледна към картината, тя се усмихна. На нея беше изобразена смееща се стройна девойка, която береше цветя. Всичко около нея цъфтеше, а лицето й сияеше от младост и жизненост.

— А тази коя е?

— Атина, богинята на мъдростта. Тя също не се е омъжила — като Артемида, богинята на лова. Всички богове са ходели да се съветват с нея.

Богинята беше висока, с широко чело и ясни спокойни сиви очи. „Естествено, че са сиви — каза си Каси, — нали снимката е черно-бяла.“ Но някак си беше убедена, че те така или иначе бяха сиви, студени и интелигентни.

Обърна се към следващата картина.

— А това…

В този момент от долния етаж долетяха гласове:

— Ехо? Има ли някой горе? Входната врата беше отключена.

— Качвайте се — извика Диана. — Татко е на работа… както винаги.

— Ето — каза Лоръл, когато се появи на прага. — Реших, че може да ти харесат. Набрах ги по пътя.

Момичето протегна ръката, в която държеше пъстър букет.

— О, сапунчета! Толкова са нежни с този розов цвят. После мога да ги изсуша за сапун. И мимози, и диви кученца. Ще отида да донеса ваза.

— Щях да ти донеса и рози от градината, но всичките отидоха за пречистването на черепа.

Мелани се усмихна на Каси.

— Е, как е най-новата ни вещица? — хладните й сиви очи излъчваха симпатия. Сигурно се чувстваш доста объркана?

— Ами… малко. Искам да кажа… — Каси се замисли за многото неща, които не разбираше, и попита: — Как може да се пречисти черепът с рози?

— Най-добре да питаш Лоръл за това, тя е експертът по растенията.

— Мелани пък добави Лоръл — е експертът по камъните и кристалите, а черепът е кристален.

— Но какво точно е кристалът? — попита Каси. — Аз като че ли дори и това не знам.

— Ами, някои хора наричат кристалите „вкаменена“ вода — обясни Мелани и гласът й доби присмехулно назидателен тон. Тя седна до бюрото на Диана, която се върна и започна да подрежда цветята. Лоръл и Каси се настаниха на леглото. Каси наистина искаше да научи повече за магиите. Все пак беше вещица, макар да не можеше да направи единственото заклинание, което си струваше да опита. — Водата се свързва с елементите и ги кара да нарастват. Но на мен ми харесва да ги свързвам с плажа.

Лоръл изсумтя, а Каси примигна.

— Плажът?

Мелани се усмихна.

— Да, плажът се състои от пясък и вода, нали? А пясъкът е силиций. Когато събереш силиция и водата, при подходящи условия се получава силициев диоксид — кварцов кристал. Така че вода плюс пясък плюс топлина плюс налягане е равно на кристал. Останка от един древен плаж.

Каси остана смаяна.

— И от това е направен черепът?

— Да. Той е чист кварц. Има и други видове кварц, други цветове. Аметистът е лилав. Лоръл, носиш ли аметист?

— Иска ли питане? Особено като се има предвид церемонията довечера. — Лоръл отметна назад дългата си светлокестенява коса, за да покаже на Каси ушите си, на които висяха кристали с наситен лилав цвят. — Харесвам аметистите — обясни тя. — Те успокояват и балансират. Ако ги носиш заедно с розов кварц, помагат да привлечеш любовта.

Стомахът на Каси се сви. Всичко щеше да е наред, стига да стояха настрани от теми като любовта.

— Какви други камъни има? — попита тя Мелани.

— О, много са. В семейството на кварца влиза и цитринът. — Дебора често го носи. Той е жълт и подпомага физическата активност. Дава сила, енергия. Такива неща.

— Дебора не страда от недостиг на енергия — измърмори Лоръл.

— Аз обичам да нося нефрит — продължи Мелани и обърна лявата си китка, за да покаже на Каси красива гривна, инкрустирана с бледозелен, полупрозрачен камък. — Нефритът носи мир и покой. И запазва ума ти винаги ясен.

Каси заговори колебливо:

— Но… тези неща наистина ли действат? Искам да кажа, знам, че последователите на Ню Ейдж^[1] много си падат по кристалите, но…

— Кристалите нямат нищо общо с Ню Ейдж — отвърна Мелани и погледна с укор към Лоръл, която сякаш се канеше да започне спор. — Скъпоценните камъни са били използвани още от древността… и понякога доста умело. Проблемът е, че въздействието им зависи от уменията на човека, който ги носи. Имат способността да съхраняват енергията и ти помагат да призоваваш силите, но само ако имаш дарбата за това. Така че за повечето хора са безполезни.

— Но не и за нас — добави Лоръл. — Макар че невинаги работят както очакваш. Нещата може да излязат извън контрол. Спомняте ли си, когато Сюзан направо се покри с карнеоли на един футболен мач и едва не стана жертва на масово нападение? Помислих си, че ще избухнат размирици.

Мелани се разсмя.

— Карнеоли е червеникавокафяв камък и е силно стимулиращ обясни тя на Каси. — Ако не го използваш както трябва, можеш да накараш хората да се превъзбудят. Сюзан искаше да привлече вниманието на куотърбека, но без малко да се окаже в леглото с целия отбор. Никога няма да я забравя как махаше карнеолите от дрехите си в тоалетната.

Каси си представи случката и избухна в смях.

— Не бива непрекъснато да носиш оранжеви или червени камъни — добави усмихната Лоръл. — Но, естествено, Сюзан не искаше и да чуе. Нито пък Фей.

— О, да — рече Каси. — Фей носи червен камък на шията си.

— Звезден рубин — каза Мелани. — Много са редки и нейният е много мощен. Може да усилва страстта… или гнева… много бързо.

Имаше още нещо, което Каси искаше да попита. Или по-скоро трябваше да попита, независимо дали искаше, или не.

— Ами камъни като… халцедона? — нехайно зададе въпроса. — Те стават ли за нещо?

— О, да. Те имат защитно действие… могат да те предпазват от жестокостта на света. Всъщност, Диана, ти не даде ли…?

— Да — отвърна Диана, която до момента беше седяла безмълвна на перваза на прозореца и само ги беше слушала. — Когато това лято Адам замина, му подарих една халцедонова роза. Много специална — каза тя и се усмихна при спомена. — Камъкът е плосък, с кръгла форма и в него има нещо като виеща се спирала, като розов цвят. Върху него има пръснати малки кварцови кристалчета.

„И малки раковинки от опаката страна“, помисли си Каси. Стана й лошо. Дори подаръкът, който й беше дал, принадлежеше на Диана.

— Каси? — всички я гледаха.

— Извинявайте — рече тя, отвори очи и се усмихна насила. — Добре съм. Аз… изглежда, малко се притеснявам за това нещо довечера. Каквото и да е то.

Веднага започнаха да й съчувстват. Диана кимна мрачно и показа повече въодушевление, отколкото през цялото време, откакто Каси беше дошла в дома й.

— Аз самата се притеснявам — каза тя. — Прекалено скоро е. Все още не бива да правим това… но нямаме избор.

Мелани се обърна към Каси:

— Разбираш ли, черепът е поел енергия от последния човек, който го е използвал. В него има нещо като отпечатък от извършеното и от онзи, който го е направил. Искаме да разберем какъв е бил той. Затова всички ще се съсредоточим върху това и ще видим какво ще ни покаже черепът. Е, разбира се, възможно е и изобщо да не успеем да го активираме. Понякога само определен човек може да направи това или пък определена последователност от звуци, светлини или движения. Но ако успеем и е безопасно, можем понякога да използваме силата му, за да ни показва разни неща… като например, кой е убил Кори.

— Колкото по-голям е кристалът, толкова повече сила притежава — безрадостно рече Диана. — А това е голям кристал.

— Но защо вещиците от старото сборище са го изваяли във формата на череп? — поинтересува се Каси.

— Не са го направили те — отвърна Мелани. — Не знаем кой го е изработил, но е много по-стар. По света има и други кристални черепи… никой всъщност не знае колко точно са. Повечето от тях се намират в музеите единият от тях, Британският череп, се намира в „Музея на хората“ във Великобритания. А Черепът на тамплиерите принадлежи на някакво тайно общество във Франция. Просто нашето старо сборище някак се е сдобило с този и го е използвало.

— Черния Джон го е ползвал — поправи я Диана. — Иска ми се Адам да беше намерил някой друг от инструментите на посветените, а не точно този. Това е бил любимият инструмент на Черния Джон и мисля, че може би го е използвал, за да избива хора. Страхувам се, че довечера… не знам. Но се страхувам, че ще се случи нещо ужасно.

— Няма да го позволим — обади се един нов глас от прага.

Сърцето на Каси заби глухо и кръвта нахлу в лицето й.

— Адам — рече Диана.

Тя очевидно се поуспокои, когато момчето отиде при нея, целуна я и седна на перваза на прозореца. Когато Адам беше наблизо, тя като че ли винаги изглеждаше по-спокойна и по-красива.

— Довечера ще проведем церемонията под съвсем строг надзор — рече той. — И ако започне да се случва нещо опасно, веднага ще я прекратим. Подготви ли гаража?

— Не, чаках теб. Сега можем да свалим черепа долу. — Диана отключи големия шкаф и Каси видя кристалния череп, поставен в керамичен съд, пълен с листенца от рози.

— Прилича на главата на Йоан Кръстител^[2] — промърмори тя.

— Използвах сол и дъждовна вода, за да опитам да го пречистя — каза Диана. — Но той всъщност има нужда от цялостна обработка с кристали и цветни есенции, а след това трябва да постои закопан във влажна пръст няколко седмици.

— Ще вземем всички необходими предпазни мерки — каза Адам. — Троен кръг на защита. Всичко ще бъде наред.

Той взе черепа, по който бяха полепнали няколко розови листенца, и двамата с Диана се отправиха към гаража. Каси наблюдаваше как Адам излиза.

— Не се тревожи — успокои я Мелани. — По време на ритуала няма да ти се наложи да правиш нищо. Няма и да можеш. Отнема много време, докато се научиш да гледаш в магически кристал — обикновено минават години. Просто ще седиш там и няма да нарушаваш Кръга.

Каси опита да не обръща внимание на снизходителния й тон.

— Чуйте, има ли време някой да ме закара до вкъщи? — попита тя. — Трябва да взема нещо оттам.

 

 

Гаражът на Диана беше празен — или поне в него нямаше коли. Подът беше чист, с изключение на кръга, нарисуван с бял тебешир.

— Съжалявам, че ви карам всички да седите на цимента — извини се Диана, — но исках да го направим на закрито, за да съм сигурна, че вятърът няма да угаси някоя от свещите.

В средата на тебеширената окръжност имаше бели свещи, които оформяха по-малък кръг. В самия му център върху кутия от обувки беше поставено нещо, покрито с черен плащ.

— Добре — каза Диана, когато всички се събраха, пристигайки на групички. — Да свършваме с това.

Беше облякла бялата си одежда и си беше сложила накитите. Когато отново ги видя сега, Каси предположи, че диадемата и гривната… а може би дори и жартиерът… имат някакво мистично значение. Гледаше как Диана свиква кръга, как го обикаля с кинжала в ръка, после с вода, с тамян и накрая със запалена свещ. Земя, вода, въздух и огън. Произнесе и някакви заклинания, които Каси напразно се опита да разбере. Но когато всички се събраха в кръга и седнаха коляно до коляно, загуби всякакъв интерес към церемонията.

Незнайно как се беше озовала между Фей и Адам.

Преди да седнат, тя стоеше в кръга зад Шон, но някак си Фей се беше мушнала пред нея. Може би не искаше да седи до Адам. Каси също не искаше, но по съвсем различни причини.

Коляното на Адам се притискаше до нейното. Диана им беше обяснила, че трябва да седят плътно един до друг. Каси усещаше топлината и твърдостта му. Не можеше да мисли за нищо друго.

От другата й страна Фей ухаеше на някакъв упойващ парфюм с тропически аромат, от който направо й се зави свят.

Сетне осветлението угасна.

Каси не видя как се случи това, беше убедена, че никой не е напускал кръга. Но над главите им флуоресцентните лампи внезапно помръкнаха. Сега единствената светлина идваше от свещта в ръцете на Диана. Каси виждаше само лицето й, осветено от пламъка.

— Добре — тихо каза Диана. — Ще търсим единствено последните оставени отпечатъци, нищо повече. Никой няма да влиза прекалено дълбоко, докато не узнаем с какво си имаме работа. И да не ви напомням, че каквото и да стане, не бива да разкъсваме кръга.

Тя не погледна към Каси, когато каза това, но неколцина от останалите го направиха, сякаш за да подчертаят, че е било необходимо да й го напомнят.

Диана наклони пламъка към свещта, която държеше Мелани, и той стана двоен. После Мелани се наведе, за да запали свещта на Дебора, и затрептяха три светлинки.

Пламъкът минаваше по кръга, докато накрая стигна до Адам. Ръката на Каси трепереше, когато вдигна свещта си, за да я запали от неговата, но тя се надяваше, че всички ще отдадат това на напрежението от церемонията.

Най-накрая всичките дванайсет свещи бяха запалени и залепени върху капки восък на циментения под Сиянието им осветяваше кръга и телата им хвърляха огромни тъмни сенки върху стените.

Диана се пресегна към центъра и дръпна черния плащ.

Каси зяпна.

Черепът беше точно насреща й и празните му очни ябълки се втренчиха в нея. Но не това беше най-ужасното. Той светеше. Пламъците играеха по кристалната му повърхност, която отразяваше и пречупваше светлината. Изглеждаше почти… жив.

Всички около кръга се бяха изпънали напрегнато.

— Сега — каза Диана. — Намерете си точка вътре в черепа, в която да гледате. Съсредоточете се върху нея и после разгледайте детайлите наоколо. Продължавайте да се взирате, докато не усетите, че кристалът ви притегля.

„Някаква точка, в която да гледам“, повтори си Каси наум. После се взря по-внимателно в сияещия череп и откри, че кристалът не е съвсем прозрачен. В него се виждаше нещо като гъста паяжина или мрежа от тънки струйки дим. Вътре имаше някакви пукнатини, които като призми отразяваха миниатюрни образи. Колкото повече се вглеждаше, толкова повече подробности откриваше.

„Онова прилича на спираловидно торнадо. А това… това изглежда като врата. И лице…“

Тя отмести поглед и стомахът й се преобърна. „Не ставай глупава, това са просто дефекти в кристала.“

Каси се боеше да погледне отново в черепа. Но никой друг от кръга не изглеждаше притеснен. Всички очи бяха приковани в него, а сенките им се издигаха и трепкаха по стените.

„Погледни го! Сега!“, заповяда си.

Когато отново се вгледа в черепа, загадъчното лице го нямаше. „Ето, това доказва, че всичко е било само игра на светлината.“ Но черепът се беше сдобил с едно ново тревожно свойство. Нещо в него като че ли се движеше. Сякаш беше направен от вода, обвита с тънка ципа, и вътре бавно се носеха някакви предмети.

„О, престани и си избери нещо, над което да се концентрираш. Гледай вратата, тя не се мърда.“

Втренчи се една в малка призма в лявата очна ябълка, точно там, където би трябвало да се намира зеницата на окото. Приличаше на полуотворена врата, през която струи светлина.

„Гледай я. Обърни внимание на детайлите.“ Парфюмът на Фей я замайваше. Продължаваше да се взира… Можеше да види вратата. Колкото по-внимателно се вглеждаше, толкова по-голяма й се струваше тя. Или може би се приближаваше.

Да, приближаваше се… още, и още. Каси губеше представа за пространството около себе си. Сега черепът беше толкова голям, че сякаш нямаше край, нямаше форма. Беше навсякъде около нея. Той беше целият свят. Вратата се намираше точно пред нея. Каси беше вътре в черепа.