Л. Дж. Смит
Посвещаването (13)

13

„Много смешно“, помисли си Каси. Но всъщност въобще не й беше забавно. Предположи, че въпросът на Фей е от смъртоносна важност. Някак не си представяше, че Фей би използвала силите — каквито и да бяха те — за добро. И не си представяше как Диана би могла да ги призове за нещо друго.

— Някой има ли да каже още нещо? Някакви забележки, въпроси, свързани с клуба? — Диана оглеждаше групата. — Тогава обявявам събранието за закрито. Можете да си вървите или да останете, както искате. Утре следобед ще проведем друга среща в памет на Кори и ще обсъдим плана ни на действие.

Надигна се глъчка, всички разговаряха един през друг, докато се изправяха. Електрическото напрежение, което държеше групата заедно, се стопи, но във въздуха остана да витае някакво чувство за незавършеност, сякаш никой всъщност не искаше да си тръгва.

Сюзан отиде зад една скала и издърпа оттам няколко мокри стека с по шест безалкохолни напитки. Лоръл бързо донесе иззад друга скала голям термос.

— Шипков чай — обясни тя, наля чаша от уханната тъмночервена течност и се усмихна на Каси. — Вътре изобщо няма чаени листенца, но пък ще те стопли и ще те накара да се почувстваш по-добре. Шипките успокояват и пречистват.

— Благодаря — отвърна Каси и взе напитката.

Главата й се въртеше. Беше претоварена с информация.

„Аз съм вещица. Е, половин вещица. А мама и баба — те и двете са потомствени вещици.“ Беше странна и почти невъзможна за възприемане мисъл.

Каси отпи отново от горещия сладък чай и противно на волята си потрепери.

— Ето — рече Мелани, свали бледозеления си шал и го уви около раменете й. — Ние сме свикнали със студа, но ти не си. Ако искаш, може да запалим огън.

— Не, добре ми е с шала — рече Каси и сви крака под себе си. — Красив е… много ли е стар?

— На прапрабабата на прапрабаба ми е бил… ако може да се вярва на старите истории — отговори й Мелани. — Обикновено се издокарваме повече за кръговете… можем да носим каквото си поискаме и понякога става супер. Но тази вечер…

— Да — с разбиране кимна Каси.

Хрумна й, че Мелани се държи по-мило от обикновено. Това за миг я обърка… но после си даде сметка за причината за промяната.

„Аз съм една от тях.“ За пръв път проумя напълно значението на случилото се. „Вече не съм кученце от улицата. Аз съм пълноправен член на клуба.“

Отново усети прилив на вълнение и възторг. И на едно ново чувство — на удовлетворение. Сякаш нещо дълбоко в нея казваше: „Да, знаех си през цялото време.“

Отпивайки безмълвно от чая си, тя погледна към Мелани и Лоръл, която се мъчеше да изправи някаква розова свещ. После вдигна поглед и към Диана, застанала малко по-нататък на плажа заедно с братята Хендерсън, трите руси глави бяха приближени една към друга. Диана явно не се притесняваше, че е с тънката бяла одежда и прекрасните бижута. Изглежда, с тях тя се чувстваше съвсем естествено.

„Моите хора“, помисли си Каси. Внезапно я обзе силно чувство на принадлежност, на любов… и очите й се наляха със сълзи. Загледа се в Дебора и Сюзан, потънали в дълбок разговор, във Фей, която с невъзмутима усмивка слушаше нещо, което въодушевено й разказваше Шон, и в Ник, който се взираше безмълвен в океана с кутийка безалкохолно в ръка.

„Дори и те.“ Беше готова да направи усилие да се разбира с всички, които носеха нейната кръв. Дори и с онези, които се бяха опитали да я държат настрана.

Отново погледна към Лоръл, която я наблюдаваше със съчувствена усмивка.

— Твърде много ти се събра наведнъж — каза тя.

— Да. Но е вълнуващо.

Лоръл се усмихна.

— И сега, когато вече си вещица — попита, — какво е първото нещо, което ще направиш?

Каси се разсмя и я завладя някакво опиянение. Сила. Наоколо има толкова много сила и сега аз мога да я взема. Поклати глава и вдигна ръката, с която държеше чая от шипки.

— Какво можем да правим? — попита. — Искам да кажа, какви неща?

Лоръл и Мелани се спогледаха.

— Само назови нещо — отвърна Мелани.

Тя взе книгата, която Диана беше показала на Каси, и я прелисти пред нея. Листовете бяха жълтеникави и крехки, изпълнени със сбит, нечетлив текст. Почти от всяка страница стърчаха десетки розови самозалепващи се листчета и найлонови флагчета.

— Това е първата Книга на сенките, която открихме — обясни Мелани. — Намерихме я на тавана в къщата на Диана. После намерихме и други… предполага се, че всяко семейство притежава по една. Работя по тази може би от пет години, разкодирам заклинанията и ги записвам на съвременен език. Дори ги въвеждам в компютъра си за по-лесно търсене.

— Нещо като Файл на сенките — рече Каси.

Лоръл се усмихна.

— Точно така. Забавно е, но знаеш ли, когато започнеш да учиш магиите и заклинанията, нещо в теб като че ли се събужда… и започваш да си измисляш и свои.

— Инстинкт — промърмори Каси.

— Именно — отвърна Лоръл. — Всички го имаме, някои повече от останалите. И някои от нас са по-добри в неща, като призоваването на различни сили например. Аз най-добре работя със земята.

Тя взе шепа пясък и го остави да изтече между пръстите й.

— Имаш право на три опита да познаеш с какво най-добре работи Фей — сухо подметна Мелани.

— Както и да е, за да отговоря на въпроса ти — има много неща, които умеем да правим — каза Лоръл. — Всичко зависи от вътрешната ти нагласа. Магии за предпазване, за защита…

— Или нападение — вмъкна Мелани и хвърли поглед към Дебора и Сюзан.

— … магии за дребни неща като палене на огън и за големи неща като… е, ами, ще разбереш. Заклинания за лечение и за намиране на предмети и хора… гадаене с кристали и предсказания. Любовни еликсири… — Лоръл се усмихна, когато Каси бързо вдигна поглед. — Това интересно ли ти е?

— Ами, като че ли да.

Изчерви се. Трябваше да събере мислите си. Все още я преследваше дразнещото усещане, че пропуска нещо, че има нещо, за което трябва да попита. Но какво?

— Има различни мнения за това, доколко е морално да се правят любовни еликсири и магии — говореше Мелани и в сивите й очи се четеше някакъв укор. — Някои смятат, че така се нарушава свободната воля на хората. А и злоупотребата с магията може да се обърне срещу човека, който я прилага… умножена по три. Според някои рискът не си заслужава.

— А според други — каза Лоръл тържествено, а кафявите й очи проблясваха присмехулно — във войната и в любовта всичко е позволено.

Каси прехапа устни. Колкото и да се опитваше да се съсредоточи върху онова странно безпокойство, което не й даваше мира, една друга мисъл го изтласкваше от съзнанието й. Или не точно мисъл, а по-скоро осъзната възможност, надежда.

Любовни еликсири. Заклинания за намиране на неща. „Нещо, което да го намери и да го доведе при нея.“ Нима наистина имаше такава магия? Дълбоко в себе си усещаше, че има.

„Да го открие… момчето със сиво-сините очи.“ Топлина се разля в стомаха й и дланите я засърбяха. Самата мисъл сякаш й даде криле. Само трябваше да попита нещо…

— Да предположим — каза тя и с облекчение чу, че гласът й звучи нормално, — че искаш, да речем, да открие някого, когото си срещнал и чиито следи си изгубил. Някого, когото… си харесвал и искаш да го видиш отново. Има ли магия за това?

Очите на Лоръл отново заискриха.

— Я да те питам направо, за момче ли става дума?

— Да.

Каси усети, че отново се изчервява.

— Ами… — Лоръл хвърли поглед към Мелани, която примирено поклащаше глава, после се обърна пак към Каси. — Бих предложила нещо простичко като дървесна магия. Дърветата са в хармония с емоции като любовта и приятелството, всичко, което расте и носи живот. А и есента е подходящо време да използваш неща, които си набрала от тях, като ябълките например. Така че аз бих направила ябълкова магия. Първо разрязваш една ябълка на две. После взимаш две обикновени игли за шиене, пъхаш едната в ухото на другата и ги връзваш с конец. След това ги слагаш върху едната половинка и захлупваш отгоре другата. Завързваш я, така че да стои затворена. Сетне отново я окачаш на дървото и му казваш няколко думи, за да знае то какво искаш.

— Какви думи?

— Ами някакъв стих или нещо от този род — отвърна Лоръл. — Нещо, с което да призовеш силата му и да ти помогне да си представиш онова, за което молиш. Най-добре е да има рима. Не съм добра в съчиняването на такива неща, но нещо като: „Мило дърво, сладък плод, доведи ми моята любов.“

„Не. Не точно така“ помисли си Каси и през нея премина тръпка. Думите на Лоръл се променяха в съзнанието й и се множаха. Като че ли чу глас, ясен и далечен като камбанен звън:

Пъпка, клон, лист и цвят,

любимия ми скоро намерете.

Където и да е по този свят

с нишка здрава ни вържете.

Устните й безмълвно потрепваха заедно с думите. Да, дълбоко в себе си някак знаеше, че е права. Това беше заклинанието… но дали наистина щеше да дръзне да го изрече?

„Да. Заради него бил рискувала всичко.“ Сведе поглед към пръстите си, с които несъзнателно ровеше в пясъка. „Утре. Утре ще го направя. И после ще прекарам всяка минута от деня в надежда. Ще чакам мига, в който ще видя сянка, ще вдигна поглед и той ще е до мен, или ще чуя стъпки, ще се обърна и ще го видя да се задава. Или…“

Онова, което се случи след това, беше толкова неочаквано и стъписващо, че Каси едва не изпищя.

Един мокър нос се пъхна под дланта й.

Не можа да извика просто защото й се стори, че сърцето й спря. Писъкът се надигна до гърлото й, тя видя кучето и всичко се замъгли. Ръката, която се беше отдръпнала, падна скована. Устните й се отвориха и затвориха беззвучно. Като през мъгла Каси се взря във влажните кафяви очи и късите остри косъмчета по муцуната. Кучето също я гледаше, отворило широко ухилената си паст, и сякаш й казваше: „Не се ли радваш да ме видиш?“

После Каси вдигна поглед към стопанина му.

Той беше свел очи към нея, също както онзи ден на плажа в Кейп Код. Лунната светлина си играеше с косата му, превръщайки някои кичури в ярки пламъци, а други — в тъмночервено искрящо вино. Синьо-сивите му очи изглеждаха сребърни.

Беше я открил.

Около Каси всичко застина. Всички звуци замряха, само ревът на океана достигаше до нея. Дори бризът беше стихнал. Сякаш целият свят чакаше.

Тя бавно се изправи на крака.

Зеленият шал падна зад гърба й. Усещаше студа, но само защото той й помагаше да чувства собственото си тяло, пронизвайки я като електричество. Но чудно, макар да усещаше тялото си, отново й се струваше, че се носи над него. Също като първия път на плажа, когато двамата стояха един срещу друг.

Виждаше се с тънка бяла нощница, разпиляна по раменете коса и боси крака как гледа нагоре към него. „Като Клара в балета Лешникотрошачката“, когато се събужда посред нощ и вижда принца, дошъл да я отведе в своя магически свят. Почувства се като Клара. Сякаш лунните лъчи бяха направили магия и я бяха превърнали в крехко и красиво момиче. Сякаш той всеки момент щеше да я вземе в обятията си и да я завърти в танц. Сякаш можеха вечно да танцуват в тази вълшебна нощ.

Взираха се един в друг. От мига, в който очите им се срещнаха, не можеха да откъснат поглед един от друг. Каси виждаше почудата, изписана на лицето му. Той като че ли беше също толкова изненадан да я види, колкото и тя него. Беше я открил. Нима наистина я беше търсил?

„Сребристата нишка“ досети се Каси. Не я виждаше, но я усещаше, чувстваше трептящата й енергия, която свързваше сърцата им. Вибрациите се разнесоха от гърдите към корема й, а после из цялото й тяло.

Нишката се затягаше, привличайки ги един към друг. Придърпваше я все по-близо. Той бавно вдигна ръка и я протегна към нея. Тя също вдигна ръка, за да я сложи в неговата…

И тогава зад гърба й се разнесе вик. Той погледна отнесено над рамото й. И отпусна ръката си.

Нещо застана между тях. Нещо ярко и сияйно като слънчев лъч, което изтръгна Каси от унеса й. Беше Диана. Тя прегръщаше високото червенокосо момче. Не… те се прегръщаха един друг. Каси ги гледаше поразена — той прегръщаше друга. Едва проумя смисъла на думите, които последваха:

— О, Адам… толкова се радвам, че се върна.

Каси застина като леден стълб.

Досега не беше виждала Диана да губи самообладание, но сега тя се пречупи. Плачеше. Каси я виждаше как трепери и как високото момче… Адам… я притиска в обятията си, за да я успокои.

Прегръщаше я. Той прегръщаше Диана. И името му бе Адам.

Искаш да кажеш, че още не ти е разказала за Адам? Диана, прекалената скромност не е хубаво нещо. Кой е той? Вие гаджета ли сте?… Той е готин. Мисля, че ще го харесаш…

Каси се свлече на колене и зарови лице в козината на Радж. Не можеше да понесе мисълта, че някой ще види изражението й точно сега, и беше благодарна, че голямото топло куче е в състояние да издържи тежестта на тялото й. „О, Боже, о, Боже!“

Едва дочуваше гласа на Адам.

— Какво има? Бързах да се върна за посвещаването на Кори, но къде е тя? Какво се е случило? — Той погледна Каси. — И…

— Тя се казва Каси Блейк — рече Диана. — Внучка е на госпожа Хауард и току-що се премести да живее тук.

— Да, аз…

Но Диана продължаваше да говори, гласът й заглъхваше от мъка:

— И току-що я посветихме вместо Кори.

— Какво? — попита Адам. — Защо?

Последва мълчание. Най-накрая заговори Мелани, гласът й беше тих и безстрастен като на водещ на новините:

— Защото днес сутринта… или по-скоро вчера сутринта, понеже днес всъщност вече е сряда… тялото на Кори беше намерено в подножието на училищния хълм. Вратът й беше счупен.

— О, Боже! — Каси вдигна поглед и видя как Адам притиска Диана до себе си. Той затвори за миг очи, когато тя се облегна на него разтреперана. После се обърна към братята Хендерсън. — Крис… Дъг…

Дъг стискаше зъби.

— Направили са го външни — рече той.

— Сали го е направила — сопна се Дебора.

— Не знаем кой го е направил — намеси се Диана разпалено. — И няма да предприемаме нищо, докато не разберем.

Адам кимна.

— А ти? — попита той, загледан в Ник, който стоеше встрани от групата. — Ти какво направи, за да помогнеш на кръга?

— Нищо, по дяволите — отвърна Ник.

Беше стоял със скръстени на гърдите ръце, наблюдавайки безстрастно ставащото. Сега непокорният му поглед срещна този на Адам и остана втренчен в него. Ясно беше, че двамата не се харесват.

— Той ни помагаше, Адам — каза Диана, предвиждайки какво ще каже приятелят й. — Идваше на събранията, дойде и тази вечер. Това е всичко, което можем да искаме от него.

— Но не е всичко, което аз мога да искам — отвърна Адам.

— Давай, искай. Няма да получиш нищо повече. — Ник се извърна. — Махам се оттук.

— О, не си отивай… — започна Лоръл, ала Ник вече си тръгваше.

— Дойдох, понеже Диана ме помоли, но вече приключих. Достатъчно ми беше за тази вечер — каза той през рамо, сетне изчезна.

Фей се обърна към Адам и го дари с най-ослепителната си усмивка. После плесна с ръце.

— Браво, Адам. Нашата Диана прекара последните три седмици, полагайки неимоверни усилия да държи редиците сплотени, а ти разруши постигнатото само за три минути. Аз самата не бих се справила по-добре.

— О, я млъквай, Фей — сопна й се Лоръл.

Междувременно Каси продължаваше да стои на колене. Въпреки че притискаше Радж до себе си, можеше да вижда, да усеща и да мисли само за едно нещо. Ръката на Адам… около раменете на Диана.

„Неговото име е Адам. И той е неин. Не е мой, неин е. Винаги е бил.“

Но това беше невъзможно. Дори и в най-смелите си мечти не се беше надявала, че ще го открие отново. Беше дошъл без заклинания за любов, сякаш притеглен от нейната нужда да бъде с него… но тя не можеше да го има.

Как беше възможно да е толкова глупава? Как не се беше досетила? Тази вечер всички говореха за завършването на кръга, за дванайсет членове, винаги дванайсет. Но ако си беше направила труда да преброи участниците, щеше да види, че са само единайсет. Диана, Мелани и Лоръл бяха три; с Фей, Сюзан и Дебора ставаха шест. Плюс момчетата — братята Хендерсън, Ник и Шон — десет. Тя самата беше единайсета. През цялото време нещо дълбоко в съзнанието й подсказваше, че сметката не излиза. Но тя не го беше чула.

„И как изобщо можах да не се досетя? — запита се Каси. — Как не ми хрумна, че момчето, което срещнах, е един от тях? Знаците бяха пред очите ми. Той има сила — разбрах това на плажа, когато бях с Порта. Прочете мислите ми. Сам ми каза, че не е оттам, каза ми, че е различен. Порта дори изрече думата.“

Заклинател.

А тази вечер узнах, че клубът е сборище на дванайсет вещици и заклинатели. Последното поколение в Новия свят. Трябваше още тогава да се досетя, че той е един от тях.

Дори знаех, че Диана си има приятел, който „пътува“. Парченцата от пъзела са били там през цялото време. Просто не ги подредих.

Защото съм влюбена в него. Дори не знаех колко много, докато тази нощ не го видях отново. И той принадлежи на най-добрата ми приятелка. На моята „сестра“.

„Мразя я.“

Чувството беше толкова интензивно, че я накара да се вкопчи в козината на кучето. Беше мощна, примитивна вълна, която за миг дори заглуши болката й. Убийствена омраза, червена като кръвта, струеше от Каси към момичето с коси като от лунна светлина…

Като от лунна и слънчева светлина, изпредени заедно. Острата ненавист все още бушуваше из тялото й, когато един друг образ изплува в съзнанието й. Образът на същата тази лъчиста коса, паднала над ръчната спирачка в колата на Диана. Малко след като я беше спасила от Фей.

„Докато те отвеждаше у дома си, за да се погрижи за теб — прошепна й един глас вътре в нея. — А после да те почисти и да те нахрани, да те представи на приятелките си. Да те защити, да ти осигури място, на което да принадлежиш. Да те направи своя сестра. А ти какво каза? Че я мразиш ли?“

Каси усети как смъртоносната червена ярост във вените й стихва. Не можа да я задържи, а не искаше и да се опитва. Не беше възможно да мрази Диана… защото я обичаше. Обичаше и Адам. Обичаше ги и двамата и искаше да бъдат щастливи.

„А къде оставаш ти тогава?“, попита вътрешният й глас.

Всъщност всичко беше много просто. Двамата очевидно си подхождаха идеално. И двамата бяха високи, на Диана не й се налагаше да вдига глава, за да се вглежда в очите на Адам. Освен това тя беше достатъчно зряла за него. Каси се чудеше как изобщо си беше въобразила, че едно голямо момче като него ще бъде привлечено точно от нея? И Диана, и Адам бяха удивително привлекателни, бяха самоуверени, бяха водачи.

„И двамата са чистокръвни потомци на вещиците от Салем — напомни си Каси. — Обзалагам се, че той е невероятно талантлив. Естествено, Диана би се задоволила само с най-доброто. Защото самата тя е съвършена. И не забравяй, че двамата не са се разделяли от деца. Заедно са цяла вечност, дори не забелязват останалите. Очевидно са създадени един за друг.“

Всичко беше толкова просто и разбираемо, но защо тогава се чувстваше така, сякаш бръснарски ножчета се врязваха в тялото й? Единственото, което трябваше да направи, беше да им пожелае щастие и да пропъди всякакви мисли за Адам и себе си като двойка. Трябваше да се примири.

И тогава съвсем хладно взе едно важно решение. Независимо какво се случва, Диана никога не трябва да разбере.

Нито пък той.

Ако Диана узнаеше как се чувства Каси, щеше да се разстрои. Тя беше дотолкова лишена от егоизъм, че можеше да се почувства длъжна да предприеме нещо — като например да се откаже от Адам, за да не я наранява. Но дори и да не го направеше, пак щеше да се чувства ужасно.

Затова Каси нямаше да позволи тя да разбере. Толкова беше просто.

„Нито с дума, поглед или дело — каза си тя разпалено. — Независимо какво се случва, няма да направя Диана нещастна. Заклевам се.“

Мокрият нос я побутваше и до ушите й достигна тихо скимтене. Радж се оплакваше от липсата на внимание.

— Каси?

Диана й говореше. Даде си сметка как изглежда — вкопчена унесено в кучето.

— Какво? — попита Каси, опитвайки се да овладее устните си да не се разтреперят.

— Попитах те дали си добре.

Диана я гледаше и ясните й зелени очи бяха тревожни. По тежките мигли все още имаше следи от сълзи. Каси се вгледа в тези очи и направи най-смелото нещо, което бе вършила в целия си живот. По-смело от това, да се изправи срещу Джордан Бейнбридж и пистолета му, много по-смело от това, да се хвърли да спасява Сали на хълма.

Усмихна се.

— Добре съм — каза, потупвайки за последно Радж и изправяйки се на крака. Гласът й звучеше като чужд, толкова беше фалшив. Но Диана не очакваше Каси да се държи неискрено и се успокои. — Просто… толкова много неща се случиха тази вечер — продължи Каси. — Май че съм малко претоварена.

Адам отвори уста. Каси осъзна, че той ще каже на всички. Щеше да им разкаже как се е запознал с нея и всичко, което се беше случило. И тогава Фей, която не беше глупачка, щеше да събере две и две. Щеше да разбере, че той е момчето от стихотворението й.

А това не биваше да се случва. Нямаше да го допусне. Никой никога не биваше да узнава.

— А и ти още не си ме представила — отчаяно изрече Каси. — Знаеш, че искам да се запозная с приятеля ти от деня, когато ми разказа за него.

Ето. Беше казано. Нейният приятел. Адам беше объркан, а Диана се смути.

— Съжалявам, не ви ли запознах? Каси, това е Адам… знам, че двамата ще си допаднете. Той беше далеч…

— На гости ли е бил? — неспокойно попита Каси, когато Адам отново отвори уста.

— Не. Знам, че не ти обясних преди, но сега мога да ти разкрия истината. Той търсеше някои… предмети… които са принадлежали на старото сборище. От записките им знаем, че са разполагали с могъщи инструменти, които са се изгубили. Инструментите на посветените. Откакто чу за тях, Адам обикаля да ги търси.

— И все се връща с празни ръце — развеселено добави Фей с дрезгавия си глас. — Не вярвам този път да е различно.

Обърканото изражение на Адам изчезна. Погледна към високото чернокосо момиче с дяволита усмивка на лицето.

— Какво? Остро попита Фей. — Нали не очакваш да повярваме, че…

— Адам — намеси се и Диана с променен глас, — да не би да искаш да кажеш, че…?

Адам продължи да се усмихва и кимна към брезентовата чанта, която беше оставил малко по-надолу на плажа.

— Шон, върви да я донесеш.

Шон побърза да донесе чантата и се върна с думите:

— Тежка е.

— Адам… — прошепна Диана с широко отворени очи.

Адам взе сака от Шон и го остави на земята.

— Жалко, че Ник толкова бързаше да си върви — рече. — Ако беше останал, щеше да види това.

Той бръкна вътре с двете си ръце и извади един череп.