Л. Дж. Смит
Посвещаването (12)

12

Диана рязко се извърна към Дебора:

— Не бива да прекъсваш ритуала!

— Не трябва да има ритуал — разпали се Дебора, лицето й беше мрачно и изопнато.

— Ти се съгласи на събранието…

— Съгласих се да направим необходимото, за да бъдем силни. Но… — Дебора замълча и се намръщи.

— … но някои от нас не вярват, че тя е преминала изпитанията — довърши усмихната Фей.

Лицето на Диана беше бледо и гневно. Диадемата като че ли й даваше допълнителна сила и тя изглеждаше по-висока дори от Фей. Лунната светлина блестеше в косите й.

— Но тя наистина премина изпитанията — заяви Диана студено. — А сега вие прекъснахте ритуала — нарушихте го — докато призовавах Силите. Надявам се, че имате добра причина за това.

— Аз ще ти дам причина отвърна Дебора. — Тя не е една от нас. Майка й се е омъжила за външен човек.

— И какво предлагаш? — попита Диана. — Да се разпадне кръгът? Знаеш, че трябва да бъдем дванайсет. Какво ни остава — да чакаме, докато родителите ти или семейство Хендерсън не си родят още едно дете? Ние останалите си нямаме дори двама живи родители. Ние сме последните. Последното поколение в Новия свят. И ако не можем да затворим този кръг, всичко свършва с нас.

Заговори Мелани, която беше наметнала върху всекидневните си дрехи бледозелен шал с ресни, на вид толкова стар, че сякаш щеше да се разпадне:

— Нашите родители, баби и дядовци биха останали доволни, ако се провалим. Те искат да оставим всичко това в миналото, както са постъпили те самите, както са постъпили и техните родители. Те не искат да изравяме старите традиции и да събуждаме Древните сили.

— Те са страхливци — пренебрежително рече Дебора.

— Ще се радват, ако не успеем да завършим кръга — продължи Мелани. — Но това ли искаме ние? — И тя погледна към Фей.

— Човек може да постигне много неща и сам — отвърна Фей студено.

— О, стига — намеси се и Лоръл. — Няма да е същото, ако не се опира на силата на кръга. Освен ако — добави тя — някой от нас не планира да се добере до инструментите на посветените, за да ги използва сам.

Фей я дари с ослепителната си усмивка.

— Не аз търся изгубените инструменти — каза.

— Сега не става дума за това — остро се намеси Диана. — Въпросът е искаме ли да завършим кръга, или не.

— Ние искаме — каза един от братята Хендерсън. Беше Крис. Каси откри, че вече може да ги различава. И двамата изглеждаха бледи и напрегнати на лунната светлина, но очите на Крис не бяха така жестоки. — Ще направим всичко необходимо, за да открием убиеца на Кори.

— И после ще се погрижим за него — додаде Дъг.

Сетне направи жест, сякаш намушква някого.

— Тогава ни трябва завършен кръг — рече Мелани. — Дванайсети човек и седмо момиче. Каси отговаря и на двете условия.

— И премина изпитанията — повтори Диана. — Майка й е била една от нас. Да, заминала е, но сега се върна. И ни доведе дъщеря си тъкмо когато имахме нужда от нея.

Но Дебора продължаваше да упорства:

— Кой казва, че тя изобщо е способна да владее силите? — настоя тя.

— Аз — равно рече Диана. — Усещам ги в нея.

— И аз — неочаквано се обади и Фей. Когато Дебора се извърна и се втренчи изумена в нея, тя й се усмихна простосърдечно. — Смятам, че може да призове най-малко земята и огъня — продължи Фей с влудяващо любезен тон. — Дори може да се окаже, че е много талантлива.

И защо ли цялата настръхвам от това? Запита се Каси удивена.

Веждите на Диана се сключиха и тя изгледа въпросително Фей. После се обърна към Дебора:

— Това задоволява ли любопитството ти?

Дебора не отговори веднага, после кимна навъсено и отстъпи.

— Тогава — каза Диана тихо, прикривайки гнева си с хладна любезност, — ако няма повече възражения, да довършим започнатото!

Всички се изправиха, когато тя се върна на мястото си и отново вдигна кинжала към небето, после към четирите посоки на света и накрая към Каси. Още веднъж изговори думите, от които Каси я побиваха тръпки, но този път ги довърши, без да бъде прекъсвана:

Огън и въздух, небе и земя.

Вижте тук вашата дъщеря.

Слънчев лъч и лунен мрак.

Чуйте моята повеля.

 

Каси древния призив прие

и кръвна клетва даде.

Нека едно с кръга стане тя…

и плът от плътта му.

— Това е — тихо рече Лоръл зад Каси. — Вътре си.

„Вътре. Аз съм вътре.“ Обзета от дива радост, Каси осъзна, че вече нищо няма да бъде същото.

— Каси.

Диана откопчаваше сребърното си колие. Очите на Каси се приковаха в полумесеца, който висеше от украшението. Беше същият като на диадемата… и татуировката на Дебора.

— Това е дар — каза Диана и закопча верижката на врата й, — знак, че си член на кръга. — После я прегърна. Не беше спонтанен жест, по-скоро приличаше на част от ритуала. След това обърна Каси с лице към останалите и каза: — Силите я приеха. Аз я приех. Сега всеки от вас трябва да го направи.

Лоръл първа пристъпи напред. Лицето й беше сериозно, но кафявите й очи искряха топло и дружелюбно. Прегърна Каси, после леко я целуна по бузата.

— Радвам се, че си една от нас — прошепна тя и отстъпи, а вятърът вееше дългите й светлокестеняви коси.

— Благодаря — промълви Каси.

Мелани беше следващата. Нейната прегръдка беше по-официална и сдържана и Каси се взираше притеснено в умните й сиви очи. Но накрая рече съвсем искрено:

— Добре дошла в клуба.

За разлика от тях, Дебора пристъпи намръщена напред и прегърна Каси така, сякаш се опитваше да й счупи ребрата. Не каза нищо.

Шон побърза да се приближи, изглеждаше нетърпелив. Прегръдката му й се стори малко по-продължителна и прекалено плътна, така че й се наложи да се откъсне със сила от него.

— Радвам се, че си вътре — каза момчето.

Очите му не се откъсваха от нощницата й и на Каси й се прииска дрехата й да беше бархетна, а не от фин памук.

— Очевидно — промърмори тя, когато Шон се отдръпна, а Диана, която стоеше до нея, прехапа устни, за да не прихне.

При нормални обстоятелства братята Хендерсън вероятно щяха да се държат по-предизвикателно. Но тази вечер те като че ли не се интересуваха дали притискат до себе си момиче, или пън. Прегърнаха я механично и се отдръпнаха, втренчили в нощта отнесените си гневни очи.

После дойде ред на Ник.

Каси усети как нещо в нея се стегна. Не че беше привлечена от него, не точно, но… когато го погледна, почувства лек трепет. Беше толкова привлекателен, а студенината, която го обгръщаше като тънка кора от тъмен лед, сякаш подчертаваше красотата му. Той бе стоял отзад и беше наблюдавал церемонията толкова отчуждено, сякаш тя по никакъв начин не го засягаше.

Дори прегръдката му беше някак необвързваща. Безполова. Като че ли просто извършваше необходимите действия, мислейки за нещо друго. Ръцете му бяха силни… „Но, разбира се, за всяко момче, което има спогодба с Фей, се предполага, че е силно.“

Сюзан ухаеше на силен парфюм и когато я целуна, Каси усети на бузата си лепкавото й червило с черешов цвят. Да прегръщаш Сюзан беше все едно да прегръщаш ароматизирана възглавница.

Най-накрая пристъпи и Фей. Очите й под натежалите клепачи блестяха загадъчно, сякаш разбираше неудобството на Каси и му се наслаждаваше. Каси пък си мислеше само за ръста на Фей и й се искаше да избяга. Глождеше я мъчителното предчувствие, че тя ще й стори нещо лошо…

Но след като отстъпи, Фей само промърмори:

— Значи малката бяла мишка се оказа по-силна, отколкото изглежда. Обзалагах се, че дори няма да издържиш ритуала докрай.

— Не съм уверена, че ще издържа — промълви Каси.

Определено й се искаше да поседне и да събере мислите си. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време… но тя беше вътре. Дори Фей я беше приела.

— Добре — тихо рече Диана. — Това беше ритуалът по посвещаването. Обикновено след това правим тържество или нещо подобно, но… — Тя погледна Каси и повдигна ръце. Каси кимна. Тази нощ едно празненство едва ли щеше да бъде най-подходящото нещо. — Затова мисля, че трябва официално да разпуснем кръга и да продължим с обикновено събрание. Така ще можем да запознаем Каси с онова, което е нужно да знае.

Всички закимаха и въздъхнаха облекчено. Диана взе шепа пясък и посипа окръжността, начертана на плажа. Останалите я последваха и изсипаха по една шепа, заглаждайки кръга. Сетне се пръснаха сред все още запалените свещи, някои насядаха на пясъка, други — върху камъните. Ник остана прав, с цигара в уста.

Диана изчака, докато всички се умълчат и я погледнат, после се обърна към Каси. Лицето й беше мрачно, но зелените й очи бяха открити.

— Сега, когато вече си една от нас — каза простичко, — мисля, че е време да ти кажем какви сме ние.

Каси затаи дъх. Толкова много необикновени неща й се бяха случили, откакто пристигна в Ню Салем, и ето че сега щеше да чуе обяснението им. Но странно, като че ли вече не се нуждаеше от него. След като я бяха довлекли тук тази вечер, много неща й се бяха изяснили. Стотици дребни чудатости, които беше забелязала, стотици малки тайни, които преди не беше в състояние да разгадае. Сега в съзнанието й всичко започна да си идва на мястото…

Тя огледа лицата около себе си, осветявани от лунната светлина и трепкащите пламъчета на свещите.

— Мисля — каза тя, — че вече знам. Поне част от нещата.

— О, така ли? — Фей повдигна вежди. — Защо не ни разкажеш тогава?

Каси погледна Диана, която кимна.

— Ами, на първо място — започна Каси колебливо, — знам, че не сте Клуб на почитателите на Мики Маус.

Последва кискане.

— Най-добре да не го забравяш — измрънка Дебора. — И скаутска организация не сме.

— Знам… — Каси замълча. — Знам, че можете да палите огньове, без да използвате кибрит. И че не използвате растенията само за салати. — Фей огледа ноктите си с невинен вид, Лоръл се усмихна печално. — Знам, че можете да накарате неодушевени предмети да се мърдат.

Този път Фей се ухили. Дебора и Сюзан си размениха самодоволни погледи, а Сюзан просъска:

— С-сссссс…

— Знам, че в училище всички се боят от вас, дори възрастните. Страхуват се от всеки, който живее на „Кроухейвън Роуд“.

— И ще се страхуват все повече — вметна Дъг Хендерсън.

— Знам, че използвате камъни за премахване на петна…

— Кристали — промълви Диана.

— … и че в чайовете ви има не само чаени листа. И знам… — Каси преглътна и после продължи: — че можете да бутнете някого, без да го докосвате, и да го накарате да падне.

Този път последва мълчание. Неколцина погледнаха към Фей. Тя вирна брадичка и с присвити очи се взря в океана.

— Права си — каза Диана. — Много си научила само от наблюдения… а и ние явно сме позанемарили бдителността си. Но смятам, че е редно да чуеш цялата история от самото начало.

— Аз ще я разкажа — обади се Фей. Когато Диана я погледна несигурно, добави: — Защо не? Обичам хубавите истории. А тази със сигурност я знам.

— Добре — съгласи се Диана. — Но, моля те, опитай се да се придържаш към темата.

— Няма проблем — невъзмутимо рече Фей. — Сега да видим, откъде да започна? — Тя се замисли за миг с наклонена глава, после се усмихна и започна: — Имало едно време едно малко странно градче на име Салем. В него живеели странни малки пуритани — праволинейни, трудолюбиви, честни, смели…

— Фей…

— Точно като някои хора тук, които всички познаваме — довърши Фей, без да се притеснява от прекъсването.

Тя се изправи, отметна на гърба си великолепната си черна грива, очевидно наслаждавайки се на всеобщото внимание. Закрачи напред-назад на фона на развълнувания океан, а черната й копринена блуза се плъзна и оголи едното й рамо.

— Тези пуритани били преизпълнени с малки чисти помисли… или поне повечето от тях. Някои може и да са били нещастни с малкия си скучен пуритански живот — само работа, никакви забавления, дрехите им стигали до тук — Фей показа шията си, — а в неделите висели по шест часа в църквата…

— Фей — прекъсна я Диана.

Фей не й обърна внимание.

— Ами съседите? — продължи тя. — Всички тези съседи, които те наблюдават, сплетничат и те следят, за да се уверят, че нямаш някое копче повече на роклята си или че не се усмихваш по пътя си. В онези дни човек трябвало да бъде смирен, да свежда очи и да прави каквото му се каже, без да задава въпроси. Ако си момиче, де. Дори не можело да си играеш с кукли, защото се смятало, че те са от дявола.

Запленена, Каси наблюдаваше как Фей крачи наоколо и тя отново й напомни за дива котка. Приличаше й на хищник, затворен в клетка. „Ако беше живяла във времената, за които разказваше, щеше да създава големи проблеми.“

— Може пък някои от онези млади момичета да не са били толкова щастливи — каза Фей. — Кой знае? Но както и да е, една зима няколко от тях започнали да се събират, за да си предсказват бъдещето. Едно от тях имало робиня, която идвала от Западните Индии^[1] и умеела да врачува. Не било позволено, разбира се. Било грешно. Но въпреки това го правели. Помагало им да убиват времето през дългите скучни зимни вечери. — Фей погледна Ник изпод гъстите си черни мигли, сякаш му намекваше, че би могла да му предложи по-увлекателни занимания. После продължи с печална интонация: — Но бедните им пуритански мозъчета се терзаели. Те се почувствали виновни. Накрая едно от момичетата получило нервен срив. Разболяло се, започнало да бълнува и си признало всичко. Вестта се разнесла бързо и останалите девойки се насадили на пачи яйца. В онези времена никак не било добре да те хванат да се занимаваш със свръхестественото. На възрастните това не им харесвало. Затова бедните малки пуритански момичета трябвало да посочат някого с пръст.

Фей изпъна напред като пистолет дългия си пръст със заострен ален нокът и обходи с него слушателите си. Накрая го спря пред Каси, която го погледна и вдигна очи към Фей.

— И те го направили — продължи Фей със сладък глас, дръпна пръста си и направи жест, сякаш прибира меч в ножницата си. — Посочили робинята от Западните Индии и още няколко старици, които не харесвали. Жени с лошо име в селото. И когато ги посочили, ги нарекли… — За да внесе повече драматизъм, тя направи пауза и вдигна глава към луната, увиснала на небето. После върна погледа си върху Каси. — Нарекли ги… вещици.

През групата премина вълна от възбуда, горчива ирония и възмущение. Всички поклащаха отвратено глави. Каси усети косите на тила й да настръхват.

— И знаете ли? — Погледите на публиката се приковаха омагьосани във Фей. Тя се усмихна бавно и прошепна: — Това свършило работа. Никой не ги обвинил за техните игри с предсказанията. Всички били прекалено заети да издирват вещиците в малката им общност. Единственият проблем бил — продължи Фей и свъси черните си вежди, — че онези пуритани не можели да разпознаят вещица, дори и да видели такава. Те преследвали жените, които им се стрували необикновени — или твърде независими, или… богати. Имуществото на осъдените вещици трябвало да бъде конфискувано и затова гонението им се оказало доста доходоносно. Ала през цялото това време истинските вещици живеели под носовете им. Защото, нали разбирате — тихо каза Фей, — в Салем наистина имало вещици. Това не били бедните жени и мъже, срещу които хората повдигали обвинения. Но на вещиците не им харесвало какво се случва и няколко от тях дори опитали да прекратят съдебните дела, но това като че ли пораждало подозрения към тях самите. Прекалено опасно било дори да си само приятел на някой от затворниците.

Фей замлъкна и наоколо се възцари тишина. Сега лицата, заобикалящи Каси, не бяха иронични, а студени и гневни. Като че ли самото им същество откликваше на тази история, сякаш не беше просто разказ от миналото, а предупреждение.

— И какво станало? — най-накрая попита Каси тихо.

— С обвинените ли? Те умрели. Поне онези, които не се признали за вещици. Деветнайсет души били обесени, преди губернаторът да спре процесите. Последната публична екзекуция се състояла точно преди триста години… на двайсет и втори септември, есенното равноденствие на хиляда шестстотин деветдесет и втора година. Не, клетниците, обвинени в магьосничество, нямали късмет… — Фей се усмихна — но истинските вещици се измъкнали. Тайно, разбира се. След като преминала суматохата. Те тихомълком си опаковали багажа и се преместили на север, за да основат собствено селище…

— Ню Салем — довърши Каси. В съзнанието й изплува надписът на училището. После добави тихо: — Възникнал през хиляда шестстотин деветдесет и трета година.

— Да. Само една година след края на процесите. Така че разбирате как е основан малкият ни град. Само от дванайсетте членове на сборището от Салем и техните семейства. Ние — Фей грациозно посочи групата им — сме онова, което е останало от тези дванайсет семейства. Единствените им наследници. А останалата измет, която виждате в училище и в града…

— Като Сали Уолтман — вметна Дебора.

— … са потомци на слугите — сладко рече Фей. — Или на външни хора, които започнали да прииждат и на които било позволено да останат и да се задомят тук. Но онези дванайсет къщи на „Кроухейвън Роуд“ са къщите на основателите. На нашите семейства. Те сключвали бракове помежду си и запазили кръвта си чиста… поне повечето от тях. И най-накрая сме се появили ние.

— Трябва да имаш предвид — тихо рече Диана на Каси, — че някои от нещата, които разказа Фей, са само предположения. Не знаем какво в действителност е предизвикало лова на вещици през хиляда шестстотин деветдесет и втора година. Но знаем какво се е случило с прародителите ни, защото разполагаме с техните дневници, летописите им и книгите им със заклинания — техните Книги на сенките. — Диана се обърна и взе нещо от пясъка, а Каси позна книгата, която беше лежала на перваза на прозореца в деня, в който Диана беше изчистила пуловера й. — Това — обясни Диана и вдигна книгата — е било на прапрабаба ми. Тя го получила от своята майка, която го получила от нейната и така нататък. Всички тези жени са писали в нея, записвали са заклинанията, ритуалите, които са изпълнявали, и важните събития в живота си. Всяка от тях я е предавала на следващото поколение.

— Поне до времето на нашите прапрабаби всъщност — обади се Дебора. — Може би допреди около осемдесет-деветдесет години. Те решили, че цялата работа е прекалено страховита.

— Прекалено дяволска — вмъкна Фей и златните й очи заблестяха.

— Те скрили книгите и се опитали да забравят старите знания — каза Диана. — Научили децата си, че е лошо да си различен. Опитали се да бъдат нормални, да бъдат като външните хора.

— Грешали са — рече Крис. Наведе се напред със стисната челюст и болезнено изражение на лицето. — Не можем да бъдем като тях. Кори знаеше това. Тя… — Той прекъсна и поклати глава.

— Всичко е наред, Крис — нежно каза Лоръл. — Знаем.

Шон заговори нетърпеливо, слабите му гърди се вълнуваха:

— Те скрили старите вещи, но ние ги открихме. Не приемахме не за отговор.

— Не, не го направихме — каза Мелани и му хвърли развеселен поглед. — Естествено, някои си играеха на Батман, докато по-големите преоткривахме древното ни наследство.

— А някои имаха малко повече природна дарба от останалите — добави Фей. Тя разпери пръсти, наслаждавайки се на дългите си червени нокти. — Малко повече природен усет за призоваване на силите.

— Точно така — каза Лоръл. Повдигна вежди и многозначително погледна към Диана. — Някои от нас го имат.

— Всички имаме дарба — рече Диана. — Започнахме да разбираме това още като много малки, почти бебета. Дори родителите ни не можеха да не го забележат. Известно време се опитваха да ни възпират, но повечето от тях се отказаха.

— Някои дори ни помагат — каза Лоръл. — Като моята баба. Но все пак научаваме повечето неща от старите книги.

Каси се замисли за собствената си баба. Нима и тя се беше опитвала да й помогне? Каси беше убедена, че е така.

— Или от собствените си глави — обясни Дъг. На лицето му разцъфна дяволски красива усмивка и за миг заприлича на предишното момче, което се бе надбягвало с ролери из коридорите на училището. — Нали разбираш, става дума за инстинкт? Чист инстинкт. Първичен.

— Нашите родители мразят това — каза Сюзан. — Баща ми казва, че само ще си създадем проблеми с външните. Той твърди, че те ще ни хванат.

Белите зъби на Дъг блеснаха на лунната светлина.

— Дори измежду нас не всички осъзнават, че силите може да бъдат използвани за добро. Но ние сме онези, които можем да ги призовем. Това е важното.

Лоръл кимна.

— Баба казва, че винаги ще има външни, които ще ни мразят. Няма какво да направим, освен да се опитаме да стоим настрана от тях.

Каси внезапно се сети за директора, който държеше обесената кукла отзад за рокличката. „Колко уместно“, беше казал той. Е, нищо чудно… ако си беше помислил, че тя вече е една от тях. Сетне нещо проблесна в съзнанието й.

— Да не искаш да кажеш — попита, — че дори възрастните знаят какви сте… какви сме? Имам предвид външните?

— Само местните — отвърна Диана. — Онези, които са израсли на острова. Те знаят от векове… но винаги са си мълчали. Налага им се, ако искат да живеят тук. Просто така стоят нещата.

— През последните няколко поколения отношенията между нашите семейства и външните били много добри — обади се Мелани. — Така поне твърдят бабите и дядовците ни. Но ние раздвижихме нещата. Външните може би няма вечно да си мълчат. Може да се опитат да ни спрат…

— Може? Те вече го направиха — заяви Дебора. — Какво си мислиш, че се случи с Кори?

Надигнаха се гласове и се смесиха в глъчка, когато братята Хендерсън, Шон, Сюзан и Дебора заспориха. Диана вдигна ръка.

— Достатъчно! Сега не му е времето — каза тя. — Какво се е случило с Кори, е едно от нещата, които нашият кръг ще узнае. Сега, когато е завършен, би трябвало да успеем да го направим. Но не тази вечер. Докато аз съм водач…

— Временен водач. До ноември — остро вметна Фей.

— Докато съм временен водач, ще правим нещата, когато аз кажа, и няма да правим прибързани заключения. Става ли? — Диана ги огледа. Някои лица бяха безизразни, други, като това на Дебора, издаваха открита враждебност. Но повечето от членовете на кръга кимнаха и се съгласиха. — Добре. Тази нощ е определена за посвещаването на Каси. — Тя погледна към нея. — Имаш ли някакви въпроси?

— Ами… — Каси имаше натрапчивото чувство, че трябва да попита нещо, нещо важно, но не се сещаше какво. — Момчетата от кръга… как ги наричате? Искам да кажа, те магьосници ли са, шамани, или нещо друго?

— Не — отвърна Диана. — Магьосник е старомодна дума за човек, който обикновено работи сам. А шаман има значението на измамник, лъжец. Правилно е момчетата да се наричат заклинатели. Нещо друго?

Каси поклати глава.

— Тогава — обади се Фей, — сега, след като чу историята ни, и ние искаме да ти зададем някои въпроси. — Тя дари Каси със странна полуусмивка и със сладък лицемерен глас попита: — Каква вещица смяташ да бъдеш, добра или лоша?