Л. Дж. Смит
Посвещаването (4)

4

Майка й продължаваше да говори с онова нейно фалшиво безгрижие, но до Каси достигаха само откъслечни думи:

— … основното крило всъщност е отпреди Войната за независимост, състои се от етаж и половина… предното крило е в стила на джорджианската архитектура…

Тя говореше и говореше… Каси отвори вратата на колата и обходи с поглед къщата. Колкото повече я оглеждаше, толкова повече не й харесваше.

Майка й обясняваше задъхано за входната врата и прозореца над нея, гласът й беше пресипнал:

— … не е сводест, а правоъгълен. Полукръглата арка се появява по-късно…

— Мразя я! — изкрещя Каси, а гласът й прозвуча пронизително в смълчания въздух. Нямаше предвид полукръглата арка, каквото и да беше това. — Мразя я — отново извика тя разпалено.

Майка й замълча зад нея, но Каси не се обърна да я погледне. Взираше се в ужасната еднообразна къща, в редовете неизмити прозорци, в схлупените стрехи и в цялото й чудовищно туловище и трепереше.

— Това е най-грозното нещо, което съм виждала. Мразя я. Искам да си вървя у дома. Искам да си вървя у дома!

Обърна се рязко и щом срещна пребледнялото лице на майка си и стъписания й поглед, избухна в сълзи.

— О, Каси! — Майка й протегна ръце към нея над покрива на колата. — Каси, милинка. — В нейните очи също имаше сълзи и когато вдигна поглед към къщата, Каси остана поразена от изражението й. Никога не беше виждала толкова силна омраза и страх, изписани на нечие лице. — Каси, чуй ме. Ако наистина не искаш да останеш…

Изведнъж госпожа Блейк замълча. Каси продължаваше да плаче, когато чу шум зад себе си. Обърна се и видя вратата на къщата да се отваря. На прага, подпряна на бастун, застана възрастна жена с посивяла коса.

Каси се обърна към майка си.

— Мамо? — умоляващо промълви тя.

Но майка й гледаше към вратата и на лицето й бавно се изписа унило примирение. Когато вдигна поглед към дъщеря си, фалшивият бодър тон се беше върнал в гласа й.

— Това е баба ти, миличка — каза. — Да не я караме да ни чака.

— Мамо… — прошепна Каси отчаяно.

Но очите на майка й бяха празни и непроницаеми.

— Хайде, Каси — рече тя.

На Каси й дойде налудничавата идея да се хвърли в колата и да се заключи вътре, докато някой дойде да я спаси. Но внезапно се почувства крайно изтощена. Вече бяха тук. Нищо не можеше да се направи. Затръшна вратата на колата и безмълвно последва майка си към къщата.

Жената на прага беше древна. Толкова стара, че можеше да й бъде поне прабаба. Каси напразно се опита да открие у нея някаква прилика с майка й.

— Каси, това е баба ти Хауард.

Каси съумя да измънка нещо. Старицата с бастуна пристъпи напред и втренчи дълбоко хлътналите си очи в лицето й. В същия миг на Каси й хрумна откачената мисъл: „Тя ще ме хвърли във фурната.“ Но вместо това усети как ръцете на жената я обгръщат в изненадващо силна прегръдка. Тя автоматично вдигна ръце, за да отвърне на жеста.

Баба й се отдръпна, за да я погледне.

— Каси! Най-сетне. След всичките тези години. — Момичето се смути, когато старицата се взря в нея. В погледа й се четяха едновременно безпокойство и надежда. — Най-сетне — отново като че ли на себе си прошепна баба й.

— Радвам се да те видя, майко — поздрави госпожа Блейк тихо и официално и развълнуваните стари очи се отклониха от лицето на Каси.

— Александра, мила моя, толкова време мина. — Двете жени се прегърнаха, ала смътното напрежение между тях остана. — Но защо ви държа тук навън. Влизайте, влизайте и двете — каза бабата на Каси и избърса очите си. — Опасявам се, че старият ми дом е малко позанемарен, но ви избрах най-хубавите стаи. Хайде да заведем Каси в нейната.

Под гаснещата червена светлина на залязващото слънце вътре къщата изглеждаше огромна и мрачна. И всичко беше овехтяло — от износените тапицерии на столовете до избелелите килими върху подовете от чамови дъски.

Качиха се бавно по стълбите, защото бабата на Каси трябваше да се подпира на парапета, после минаха по дълъг коридор. Дъските скърцаха под маратонките на Каси, а светлините на лампите, разположени високо по стените, потрепваха тревожно. „Една от нас би трябвало да носи свещник“, помисли си Каси. Всеки миг очакваше да зърне по коридора някой представител на семейство Адамс.

— Лампите и цялата електрическа инсталация я направи дядо ти — извини се баба й. — Толкова много неща настояваше да свърши сам. Ето това е твоята стая, Каси. Надявам се, че розовото ти харесва.

Каси се ококори, когато баба й отвори вратата. Стаята приличаше на спалня от музей. Беше обзаведена с блестящи масивни мебели. Леглото с четири колони беше покрито с драпирана покривка в цвят пепел от рози, а около него се диплеше балдахин в същия нюанс. Столовете с високи облегалки бяха тапицирани в подходяща дамаска. Върху полицата над камината имаше калаен свещник и порцеланов часовник. Спалнята беше красива, но толкова импозантна…

— Можеш да подредиш дрехите си тук, този шкаф е от чист махагон — обясняваше баба й. — Стилът се нарича бомб^[1]. Изработен е тук, в Масачузетс. Това е единственото място във всички колонии, където са се правели такива мебели.

Всички колонии смаяно си помисли Каси, втренчена в декоративните извивки на шкафа.

— А това са тоалетката ти и гардеробът… Погледна ли през прозорците? Помислих си, че ще ти хареса да се настаниш в ъгловата стая, защото така ще можеш да виждаш гледката и на юг, и на изток.

Каси надзърна. През единия прозорец се виждаше пътят. Другият гледаше към океана, който в този момент беше оловносив под притъмняващото небе, точно като настроението на Каси.

— Ще те оставя тук, за да се настаниш — рече баба й. — Александра, за теб съм определила зелената стая в другия край на коридора…

Майката стисна бързо и като че ли плахо дъщеря си за рамото. После Каси остана сама. Сама с масивните червеникави мебели, студената камина и тежките драперии. Приседна внимателно на един стол, защото огромното легло я плашеше.

Замисли се за спалнята си в дома им в Калифорния, за талашитените мебели, плакатите на „Фантомът от операта“ и новия CD плейър, който си беше купила с парите, спестени от работата й като детегледачка. Беше боядисала библиотеката си в бледосиньо, за да изпъква колекцията й от еднорози. Събираше всякакви еднорози — плюшени, стъклени, керамични, метални. Веднъж приятелката й Клоувър й беше казала, че самата тя е като еднорог — синеока, свенлива и различна от всички останали. Сега всичко това, изглежда, беше част от един отминал живот.

Каси не знаеше колко дълго беше седяла така, но в един момент откри, че държи халцедона в ръката си. Явно го беше извадила от джоба си.

„Ако някога си в беда или опасност“, спомни си тя и я заля вълна на копнеж. Но сетне я обзе гняв и си каза ядно: „Не ставай глупава. Не си в опасност. И няма камък, който да ти помогне“. Прииска й се да захвърли халцедона, но вместо това го потри в бузата си и усети хладната неравна повърхност на кристалите. Това я накара да си спомни нежното докосване на онова момче, което беше пронизало душата й. Дръзко прокара кристала по устните си и усети как местата на неговия допир започнаха да туптят. Каси все още чувстваше хладните му пръсти върху дланта си… А вътрешната страна на китката й… Затвори очи и затаи дъх при спомена за целувката. Какво ли щеше да почувства, ако устните му я бяха докоснали там, където кристалът се допираше в момента? Остави ръката си да се спусне надолу, прокара студения камък по шията си и го задържа във вдлъбнатината, където туптеше пулсът й. Почти усещаше как той я целува, както никое друго момче не го беше правило, и си представяше, че устните му са наистина там. „Бих ти позволила — мислеше си тя, — макар че не бих позволила на никой друг… Бих ти се доверила…“

Но той си беше тръгнал. Каси се сепна при спомена. Беше я изоставил и си бе заминал, както другият най-важен мъж в живота й.

Рядко мислеше за баща си. Рядко си позволяваше да го прави. Той си беше отишъл, когато тя беше съвсем малко момиченце, беше ги оставил двете с майка й да се грижат сами за себе си. Майка й казваше на хората, че е починал, но на Каси беше признала истината — той просто беше заминал. Може би вече бе мъртъв или пък беше някъде другаде, с друго семейство, с друга дъщеря. Двете с майка й никога нямаше да узнаят. И макар че госпожа Блейк никога не говореше за него, освен ако някой не я попиташе, Каси знаеше, че баща й беше разбил сърцето й.

„Мъжете винаги си отиват — помисли си тя и гърлото й се стегна болезнено. — И двамата ме изоставиха. И сега съм тук… сама. Поне да имаше с кого да си поговоря… може би сестра… някой…“

Все още със затворени очи, Каси остави ръката, която държеше кристала, да падне в скута й. Беше толкова изтощена от всичко преживяно, че нямаше сили дори да стане и да отиде до леглото. Просто седеше там, сама в полумрака, докато дишането й се забави и тя заспа.

 

 

Онази нощ сънува сън — или може би не беше сън. Сънува, че майка й и баба й влизат в спалнята, движат се съвсем безшумно, сякаш се носят над пода. Усещаше ги, но не можеше да се помръдне, когато те я вдигнаха от стола, разсъблякоха я и я сложиха да си легне. После двете се надвесиха над леглото й и се загледаха в нея. Очите на майка й бяха странни, тъмни и неразгадаеми.

— Малката Каси — каза баба й с въздишка. — Най-сетне. Но колко жалко…

— Ш-шт! — остро я прекъсна майка й. — Ще я събудиш.

Баба й въздъхна отново.

— Но ти разбираш, че това е единственият начин…

— Да — отвърна майка й с празен, примирен глас. — Разбирам, че не можеш да избягаш от съдбата си. Аз не трябваше и да се опитвам.

„И аз си мислех същото — каза си Каси в полусън. — Не можеш да избягаш от съдбата си.“ Смътно видя как майка й и баба й се отдалечават към вратата и дочу шепота им. Не разбираше какво говорят, до нея достигна само едно просъскване:

— … жертвоприношение…

Не беше сигурна коя от двете произнесе думата, но тя продължи да отеква отново и отново в съзнанието й. Дори когато мракът я обгърна, продължаваше да я чува. Жертвоприношение… жертвоприношение… жертвоприношение…

 

 

Беше сутрин. Каси лежеше на старинното легло, а през източния прозорец струяха слънчеви лъчи. Стаята приличаше на листенце от роза, вдигнато към светлината, топло и сияйно. Някъде отвън чуруликаше птичка.

Каси седна. Имаше смътен спомен за някакъв сън, но той беше неясен и далечен. Носът й беше запушен, може би от плача, и главата леко й се маеше. Чувстваше се така, както се чувства човек, когато се наспи добре след дълго боледуване или дълбоко страдание — някак странно олекнала и успокоена. Затишие след бурята.

Облече се. Тъкмо преди да излезе от стаята, забеляза щастливото парче халцедон на пода, вдигна го и го пъхна в джоба си.

Изглежда, още никой не беше станал. Дори през деня дългият коридор беше тъмен и студен, слънце проникваше единствено през прозорците в двата му противоположни края. Докато вървеше, Каси почувства, че трепери, а мъждивата светлина от лампите сякаш потрепваше в знак на съчувствие.

На долния етаж беше по-светло, но имаше толкова много стаи, че когато се опита да ги разгледа, скоро се загуби. Най-накрая се озова в антрето и реши да излезе навън.

Дори не се замисли защо, просто искаше да огледа района. Тръгна по дългия тесен селски път, минаващ покрай редица от къщи. Беше толкова рано, че навън беше пусто. Най-накрая се озова пред красивата жълта къща с кулите. Високо в една от тях проблясваше стъкло. Докато се взираше нагоре с любопитство, забеляза движение в прозореца на приземния етаж, който беше най-близо до нея. В стаята, която беше кабинет или библиотека, стоеше високо и стройно момиче. То се беше навело над нещо като бюро пред прозореца, а лицето му се криеше зад водопад от изумителна дълга коса. Тази коса… Каси не можеше да свали очи от нея. Сякаш надолу се изливаха слънчеви и лунни лъчи. При това беше естествена — нямаше тъмни корени. Никога не беше виждала нещо толкова красиво.

Двете бяха така близо — Каси стоеше точно до спретнатия жив плет пред прозореца, а момичето — вътре, с лице към нея, но гледаше надолу. Каси захласната наблюдаваше какво прави непознатата. Ръцете на момичето се движеха грациозно, стривайки нещо в хаванче с чукало. Подправки? Каквото и да беше, движенията й бяха бързи и сръчни, а ръцете й — изящни и красиви.

Каси беше завладяна от странно усещане… „Ако само вдигне поглед. Просто да погледне през прозореца.“ И ако го направеше, тогава… нещо щеше да се случи. Каси не знаеше какво, но кожата й настръхна. Усети толкова силно чувство за връзка, за… родство. Ако момичето само вдигнеше поглед…

„Извикай я. Хвърли камъче по прозореца.“ Каси наистина се оглеждаше за камъче, когато отново долови движение. Момичето с искрящата коса се обърна, сякаш отговаряше на нечие повикване от вътрешността на къщата. За един кратък миг Каси зърна прекрасно свежо лице, после тя се обърна и бързо се отдалечи, а косата й се развя като коприна зад гърба й.

Каси въздъхна.

„Добре, че не направих тази глупост“ каза си тя, докато вървеше към къщата на баба си. Чудесен начин да се представиш на съседите си, хвърляйки камъни по прозорците им. Но у нея остана едно смазващо чувство на разочарование. Струваше й се, че няма да има друга възможност, че никога няма да събере кураж да се запознае с това момиче. Такава красавица несъмнено си имаше достатъчно приятели и без нея.

След като беше съзерцавала слънчевата викторианска сграда, плоската квадратна къща на баба й изглеждаше още по-грозна. Каси печално се отправи към стръмния бряг, за да погледа океана.

Синьо. Толкова наситено, че не знаеше как да го опише. Гледаше как водата мие тъмните скали и почувства необясним трепет. Вятърът развяваше косите й, а тя наблюдаваше как утринното слънце проблясва по вълните. И отново почувства… онази близост. Сякаш нещо шепнеше на кръвта й и се опитваше да докосне някаква струна дълбоко в нея. Имаше нещо особено в това място, в това златокосо момиче. Струваше й се, че всеки момент ще го разбере…

— Каси! — Тя се огледа стреснато. Баба й я викаше от прага на старото крило на къщата. — Какво правиш? За Бога, махни се от ръба!

Каси погледна надолу и веднага й се зави свят. Пръстите на краката й почти стърчаха над пропастта.

— Не предполагах, че съм толкова близо — каза тя и отстъпи назад.

Баба й я изгледа изпитателно и кимна.

— Добре, ела сега и ще ти направя закуска. Обичаш ли палачинки?

Леко засрамена, Каси тръгна към къщата. Въпреки че странният й сън все още не й даваше покой, тази сутрин тя определено се чувстваше по-добре отколкото вечерта. Влезе заедно с баба си през тежката масивна врата.

— Това е входът на старата къща — обясни възрастната жена. Каси забеляза, че днес кракът не я мъчеше толкова. — Странно е, че води направо в кухнята, нали? Но в онези времена така са живеели. Защо не седнеш, докато правя палачинките?

Каси се оглеждаше смаяно. Помещението не приличаше на нито една кухня, в която беше влизала преди. Имаше хладилник, газова печка, дори микровълнова, наместена в дъното на един дървен плот, но всичко останало приличаше на филмов декор. Над всичко доминираше огромно огнище, голямо колкото килер, в което не гореше огън, но дебелият слой пепел в него подсказваше, че се ползва редовно. Вътре на желязна пръчка висеше котле. Наоколо бяха окачени китки изсушени растения и билки, от които се носеше приятно ухание.

Колкото до жената пред печката…

Предполагаше се, че бабите трябва да са розовобузести и сърдечни, с меки скутове и големи чекови книжки. Но тази жена беше кокалеста и прегърбена, с прошарена коса и голяма бенка на бузата. Каси всеки момент очакваше тя да се приближи до желязното котле и да го разбърка, мърморейки: „Плам, пламти! Котел, бълбукай!“^[2]

Каси се засрами от хрумването си. „Та това е баба ти — каза си тя възмутено. — Единствената ти жива роднина, с изключение на майка ти. Не е нейна вината, че е стара и грозна. Затова недей да стоиш като паметник, а й кажи нещо мило.“

— Благодаря — отвърна тя, когато старицата сложи чиния с димящи палачинки пред нея. После добави: — Ъ-ъ, сухите цветя над огнището миришат много хубаво.

— Лавандула и мащерка — рече баба й. — Ако искаш, като закусиш, ще ти покажа градината си.

— Ще бъде чудесно — искрено отговори Каси.

Но когато се нахрани и баба й я изведе навън, онова, което видя, не беше точно градина. Имаше наистина някакви цветя, но повечето растения бяха плевели и буренаци, неподдържани и избуяли.

— О… колко хубаво! — каза Каси несигурно. Може би старата жена все пак не беше с всичкия си. — Какви необикновени… растения.

Баба й и хвърли проницателен поглед и се усмихна.

— Това са билки — обясни тя. — Ето, това е маточина. Помириши.

Каси взе сърцевидното набраздено листо и го помириса. Ухаеше на току-що обелен лимон.

— Хубаво е — рече изненадано тя.

— А това е киселец, опитай го.

Каси предпазливо взе малкото заоблено листо и гризна крайчето му. Вкусът беше силен и свеж.

— Вкусно е… като кисела трева! — каза тя и погледна баба си, която й се усмихна. — А това какво е? — Отхапвайки отново от листото, тя посочи няколко яркожълти цветни пъпки.

— Това е вратига. А онези, които приличат на бели маргаритки, са майчина билка. Листата им са подходящи за салати.

На Каси й стана интересно.

— Ами онези? — попита тя и посочи едно растение с кремавобели цветове, които се увиваха около други храсти.

— Орлови нокти. Садя ги, защото ухаят хубаво. Пчелите ги обожават, пеперудите също. През пролетта тук става шумно като на централната гара в Ню Йорк.

Каси понечи да откъсне един стрък с нежни пъпки, но се спря.

— Може ли… Бих искала да занеса няколко в стаята си. Ако нямаш нищо против, разбира се.

— О, за Бога, откъсни си колкото искаш. Те затова са тук.

„Тя всъщност изобщо не е стара и грозна — помисли си Каси и откъсна няколко стръка от кремавите цветя. — Просто е… различна. Различна не означава непременно лоша.“

— Благодаря, бабо — каза тя, докато се връщаха в кухнята.

После понечи да попита за жълтата къща и кой живее в нея, но баба й взе нещо, оставено до микровълновата печка, и й го подаде.

— Ето, Каси. Това дойде по пощата вчера, за теб е.

Бяха две брошури, червена и бяла, хванати с картонена лента. На едната пишеше Наръчник за родители и ученици на гимназия „Ню Салем“. Другата беше Учебна програма на гимназия „Ню Салем“.

„О, Боже — помисли си Каси. — Училище.“

Нови коридори, нови шкафчета, нови класни стаи, нови лица. В една от брошурите беше пъхнат лист, на който пишеше „Програма на учебните часове“ с името и адреса й: Кроухейвън Роуд, Номер 12, Ню Салем.

Баба й може би не беше толкова лоша, дори къщата може би нямаше винаги да й се струва толкова ужасна — помисли си Каси. Но училището? Как въобще щеше да се справи с училището тук, в Ню Салем?