Серия
Тайният кръг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The initiation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 28 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
aisle (2015)

Издание:

Л. Дж. Смит. Посвещаването

Американска. Първо издание

Редактор: Силвия Николаева

Коректор: Снежана Бошнакова

Технически редактор: Симеон Айтов

Издателство „Ибис“, София, 2012

ISBN: 978–954–9321–96–8


На майка ми — търпелива и любвеобилна като Майката Земя. На баща ми — идеалният нежен рицар.

1

На Кейп Код не трябваше да е толкова горещо. Каси беше прочела това в пътеводителя — тук всичко трябваше да бъде съвършено, като в Камелот.

С изключение на отровния бръшлян и кърлежите, зелените мухи, отровните мекотели и подводните течения в привидно тихите води, както бездушно добавяше пътеводителят. Той, освен това предупреждаваше да се избягват разходките из тесните полуострови, където човек можело да остане откъснат от света при висок прилив. Само че точно в този момент Каси предпочиташе да се намира изоставена на някой полуостров и вълните да я изхвърлят в Атлантическия океан, стига Порша Бейнбридж да остане от другата страна на бедствието.

Каси никога досега не се беше чувствала толкова нещастна.

— … а другият ми брат, онзи, който е в отбора по дебати на Масачузетския технологичен институт и преди две години се яви на Световното първенство в Шотландия… — тъкмо казваше Порша.

Каси усети как тя се втренчва в нея, а после продължава да говори екзалтирано. И двамата братя на Порша учеха в Масачузетския технологичен институт и бяха потискащо способни, при това не само в интелектуално отношение, защото на всичкото отгоре бяха и атлети. Порша също беше потискащо способна, макар че, както и Каси, току-що беше завършила прогимназията. И понеже любимата тема на Порша беше Порша, Каси беше прекарала по-голямата част от изминалия месец в разговори с Порша за Порша.

— … и когато миналата година спечелих пето място в Първенството по риторика на Националната лига, гаджето ми каза: „Няма съмнение, че ще бъдеш първа на Американското…“

„Само още една седмица — помисли си Каси. — Само още една седмица и се прибирам вкъщи.“ Самата мисъл за това я изпълни с такъв силен копнеж, че сълзи замъглиха очите й. Вкъщи, където бяха приятелите й. Където не се чувстваше като странник, като неудачник, скучна и глупава само защото не знае кои миди стават за ядене. Където щеше да се посмее над всичко това — над прекрасната си ваканция на Източното крайбрежие.

— … и баща ми ме попита: „Защо просто не си я купиш?“ Обаче аз му казах: „Не… ами, може…“

Каси се загледа в морето.

Не че Кейп Код не беше красив. Малките къщурки от кедрова дървесина с плетени люлеещи се столове по верандите и мушкато, висящо от гредите, бяха красиви като за пощенски картички.

Но всеки ден на Каси й се налагаше да търпи Порша. И въпреки че всяка вечер измисляше по някой убийствено остроумен отговор, с който да й затвори устата, всъщност никога не успяваше да го изрече. И много по-лошо от всичко, дори и от Порша, беше дълбокото усещане, че не принадлежи на това място. Усещането, че е чужденец тук, че е заточена на погрешното крайбрежие, напълно откъсната от своя свят. Малкият им дом в Калифорния беше започнал да й се струва като самия Рай.

Само още една седмица — каза си отново Каси. — Ще трябва да потърпя само още една седмица.

А и майка й напоследък беше толкова бледа и мълчалива… Връхлетя я вълна от тревога, но побърза да я прогони. „Мама е добре — мислеше си тя. — Навярно просто е нещастна тук, също като мен, въпреки че това е родният й щат. Сигурно и тя брои дните до отпътуването ни.

Разбира се, че беше така. Затова майка й изглеждаше толкова нещастна, когато Каси й говореше, че няма търпение да се приберат. Може би се чувстваше виновна, задето я беше довела тук и я беше убеждавала, че това място е раят на ваканциите. Всичко щеше да се нареди и за двете им, когато се върнеха у дома.

— Каси! Слушаш ли ме изобщо? Или отново сънуваш наяве?

— Не, слушам те — бързо отвърна Каси.

— Какво казах току-що?

Каси се запъна, отчаяно се мъчеше да си спомни. Гадже… отборът по дебати… колеж… Националната лига… Хората винаги я бяха наричали мечтателка, но никога толкова често, колкото тук.

— Говорех ти, че не бива да пускат такива хора на плажа — рече Порша. — Особено пък с кучета. Така де, знам, че това не е Остър Харбърс[1], но в крайна сметка е чисто. Ето виж. — Каси проследи погледа й, но видя само някакво момче да върви по плажа, и се обърна неразбиращо. — Той работи на рибарски кораб — обясни Порша и ноздрите й потръпнаха, сякаш долавяше някаква зловонна миризма. — Тази сутрин го видях на рибарския кей, разтоварваше нещо. Изглежда, дори не се е преоблякъл. Каква гнус! Направо е отвратително.

На Каси момчето изобщо не й се стори отвратително. То имаше тъмночервена коса, беше високо и въпреки разстоянието се виждаше, че се усмихва. По петите му вървеше куче.

— Ние никога не говорим с момчета от рибарските корабчета. Дори не ги поглеждаме — съобщи Порша.

Каси и сама видя, че Порша казва истината. На плажа имаше може би дузина други момичета, разделени на групички по две-три. Някои бяха в компанията на момчета, но повечето бяха сами. Когато високият непознат минаваше покрай тях, те извръщаха глави и вперваха поглед в противоположната посока. Не го правеха от кокетство — да погледнат встрани, а после отново към него. Поведението им издаваше пренебрежение и отхвърляне. Момчето вече се приближаваше към тях и Каси осъзна, че усмивката му е станала студена.

Двете момичета, които стояха най-близо до тях, се извърнаха, едва ли не душейки въздуха. Каси забеляза, че момчето сви леко рамене, сякаш не беше изненадан. Тя все още не намираше нищо отвратително у него. Непознатият беше облечен в шорти с окъсани краища и тениска, която беше виждала и по-добри времена, но много други момчета изглеждаха по същия начин. Кучето му го следваше по петите и размахваше опашка весело и игриво. Не притесняваше никого. Каси се вгледа в лицето на момчето, любопитна да зърне очите му.

Сведи поглед! — прошепна Порша.

Сега момчето минаваше точно пред тях. Подчинявайки се механично, Каси бързо заби очи в земята, но усети в сърцето си някаква вълна на съпротива. Беше евтино и гадно, ненужно и жестоко. Срамуваше се, че стана част от всичко това, но не можа да се противопостави на Порша.

Вгледа се в пръстите на ръцете си, ровещи из пясъка. Под ярката слънчева светлина се виждаше всяка песъчинка. Отдалеч плажът изглеждаше бял, но наблюдаван отблизо, пясъкът блестеше в различни цветове — частички черно-зелена слюда, парченца от миди в пастелни тонове, късчета червен кварц, подобни на миниатюрни гранати. „Не е честно каза тя мислено на момчето, но то, естествено, не можеше да я чуе.“ Съжалявам, това наистина не е честно. Иска ми се да можех да направя нещо, но не мога.

Един мокър нос се навря под ръката й.

Тя ахна от изненада и я напуши смях. Кучето отново побутна ръката й — не се молеше, направо настояваше за милувка. Тя го погали по късите щръкнали косми на носа. Беше немска овчарка, или поне до голяма степен, едро красиво куче с влажни умни кафяви очи и усмихната муцуна. Каси усети как маската на смущение, сковаваща лицето й, се разчупва и се разсмя.

После не можа да устои и вдигна глава към стопанина на кучето. Погледите им се срещнаха.

По-късно щеше да си спомня за този миг, когато той сведе към нея сиво-сините си очи, загадъчни като морето. Лицето му беше особено, не беше красиво по стандартния начин, а спиращо дъха и интригуващо, с високи скули и решителни устни. Гордо и независимо, и едновременно с това чувствително и дружелюбно. Щом погледна към нея, мрачната му усмивка се разведри и нещо заблещука в сиво-сините му очи, подобно на слънчевите отблясъци по вълните.

Обикновено Каси се чувстваше неловко в компанията на момчета, особено на непознати, но той беше просто един беден работник на рибарска лодка и на нея й домъчня и й се прииска да бъде мила с него. Тя и не би могла да се държи по друг начин. Усети, че в нея се надига смях в отговор на усмивката му. В този миг двамата сякаш споделиха тайна, която никой друг на плажа не знаеше. Кучето започна да се върти щастливо, като че ли и то беше посветено в нея.

Каси! — разлютено изсъска Порша.

Каси усети, че се изчервява, и откъсна поглед от очите на момчето. Порша изглеждаше така, сякаш щеше да получи удар.

— Радж! — викна момчето, вече, без да се усмихва. — Хайде!

С очевидно нежелание кучето се отдръпна от Каси, все още размахвайки опашка. Сетне подскочи към стопанина си, вдигайки фонтан от пясък. „Не е честно“ помисли си отново Каси. Гласът на момчето я стресна.

Животът не е честен — отвърна й то.

Стъписана, тя се взря в лицето му. Очите му бяха тъмни като морето по време на буря. За миг се уплаши, сякаш бе зърнала нещо забранено, нещо отвъд разбирането й. Но в същото време могъщо. И необикновено.

После момчето си тръгна, а кучето заподскача по дирите му. Повече не се обърна назад.

Каси удивено го изпрати с поглед. Сигурна беше, че не бе изрекла мисълта си на глас. Как тогава я беше чул?

Мислите й бяха прекъснати от съскането на Порша. Каси се сви, защото знаеше със сигурност какво ще чуе. Че навярно онова куче има и краста, и бълхи, и глисти, и екзема. Че кърпата на Каси сигурно вече гъмжи от паразити.

Но Порша не каза това. Тя също се взираше в отдалечаващите се фигури на момчето и овчарката, които се катереха по една дюна, а после поеха по тясна пътечка сред плажната трева. Въпреки че беше видимо отвратена, в изражението на Порша се четеше и нещо друго — някакво тъмно предположение или подозрение, каквито Каси не бе виждала преди.

— Какво става, Порша?

Порша присви очи.

— Мисля — бавно процеди през стиснати устни тя, — че съм го виждала и преди.

— Но ти вече ми го каза. Видяла си го на рибния кей.

Порша нетърпеливо тръсна глава.

— Не тогава. Млъкни и ме остави да помисля.

Поразена, Каси замълча.

Порша продължи да се взира и след няколко мига закима леко, сякаш потвърждаваше нещо сама пред себе си. Лицето й беше станало на червени петна, и при това не от слънцето.

Все още кимайки, тя внезапно се изправи и измърмори нещо. Беше се задъхала.

— Порша?

— Трябва да свърша нещо — каза момичето и махна на Каси, без дори да я погледне. — Ти стой тук.

— Какво става?

— Нищо! — остро я изгледа Порша. — Нищо не става. Просто забрави цялата тази работа. Ще се видим по-късно.

Порша си тръгна, вървейки бързо към дюните, където се намираше къщата на семейството й.

Десет минути по-рано Каси щеше с готовност да заяви, че би била невероятно щастлива, ако Порша я остави на мира, по каквато и да било причина. Но сега не се радваше, че остава сама. Съзнанието й беше неспокойно като гонените от вятъра сиво-сини води. Почувства се объркана и тревожна, почти уплашена.

Преди да си тръгне, Порша беше измърморила нещо много странно. Беше го казала на себе си и Каси не беше сигурна дали го е доловила правилно. Беше нещо като „предател“, „създател“ или „заклинател“.

Сигурно не го беше чула добре. Не беше възможно да наречеш заклинател някакво момче, за Бога.

Успокой се — заповяда си тя. — Не се тревожи, усмихни се. Най-сетне си сама.

Но поради някаква незнайна причина не можа да се успокои. Стана и вдигна кърпата си. После я уви около тялото си и тръгна по плажа в посоката, в която се беше изгубило момчето.

Бележки

[1] Селище на Кейп Код, където е имало индиански резерват, преди местното население да бъде принудено да продаде земята си. — Бел.прев.