Л. Дж. Смит
Посвещаването (3)

3

Миг по-късно Каси се отърси от унеса си. Най-добре беше да тръгва — Логан и Джордан можеха да се върнат всеки момент. И ако се досетеха, че нарочно ги е излъгала…

Каси потръпваше, докато се катереше по дюната. Светът наоколо отново й се стори нормален, вече не беше изпълнен с магия и тайнственост. Сякаш се беше събудила от някакво съновидение. Какво си беше представяла? Някакви глупости за сребърни нишки и за момче, което не прилича на никое друго. Но това бяха нелепици. Камъчето в шепата й си беше просто камъче. И думите си бяха само думи. Дори това момче… разбира се, че не беше възможно да е чуло мислите й. Никой не можеше да го прави. Трябваше да има някакво разумно обяснение…

Стисна още по-силно малкото парче скала в дланта си. Кожата й още бе изтръпнала там, където той я бе докоснал, и я усещаше различна от останалите части на тялото си. Помисли си, че няма значение какво щеше да се случи с нея в бъдеще, винаги щеше да усеща докосването му.

Щом се прибра в лятната вила, която бяха наели, затвори вратата и я заключи след себе си. После се спря. Чуваше майка си да говори в кухнята и по гласа й се досети, че нещо не е наред.

Госпожа Блейк беше с гръб към вратата, с леко приведена глава, и притискаше телефонната слушалка до ухото си. Както обикновено Каси остана поразена от слабата фигура на майка си. С дългата си тъмна коса, хваната само с една шнола отзад на врата, госпожа Блейк приличаше на тийнейджърка. Това беше причината Каси да има покровителствено отношение към нея. Всъщност понякога имаше чувството, че тя е майката, а майка й — детето.

И именно затова сега не прекъсна разговора на майка си. Госпожа Блейк беше разстроена и от време на време със задавен глас казваше в слушалката „Да“ или „Знам“.

Каси се обърна и отиде в стаята си.

Приближи се до прозореца и погледна навън, чудейки се разсеяно какво ли става с майка й. Но не можеше да мисли за нищо друго, освен за момчето на плажа.

Дори Порша да знаеше името му, никога нямаше да й го каже, Каси беше убедена в това. Но след като не знаеше името му, как щеше да го открие?

Нямаше да може. Това беше жестоката истина и най-добре за нея беше да не се залъгва повече. Дори и да успееше да научи името му, тя не беше от момичетата, които преследват момчетата. Не я биваше в това.

— А и след седмица си заминавам у дома — промълви Каси.

За пръв път тези думи не й донесоха успокоение и надежда. Остави малкото парче халцедон на нощното си шкафче и то изтрополи с някакъв прощален звук.

— Каси? Каза ли нещо?

Каси се извърна рязко и видя майка си застанала на прага.

— Мамо! Не знаех, че си свършила с телефона. — Майка й продължи да я гледа въпросително и Каси добави: — Просто си мислех на глас. Казах си, че следващата седмица се прибираме у дома.

Странно изражение премина през лицето на госпожа Блейк, сякаш бе пронизана от болка. Големите й черни очи, обкръжени с тъмни кръгове, неспокойно шареха из стаята.

— Мамо, какво има? — попита Каси.

— Току-що говорих с баба ти. Нали си спомняш, че исках да минем да я посетим идната седмица?

Каси много добре си спомняше. Беше разказала на Порша, че двете с майка й ще се спуснат с колата покрай брега и Порша й се беше сопнала, че тук го наричали крайбрежие. От Бостън на юг към Кейп Код било Южното крайбрежие, на север към Ню Хампшър — Северното крайбрежие, а щатът Мейн бил на изток. После между другото я беше попитала къде всъщност живее баба й. Тогава Каси не можа да й отговори, защото майка й така и не й беше казала името на града.

— Да — отвърна тя. — Спомням си.

— Току-що говорих с нея по телефона. Тя е стара, Каси, и не е много добре. По-зле е, отколкото мислех.

— О, мамо. Съжалявам.

Никога не беше виждала баба си, никога дори не беше зървала нейна снимка, но въпреки това се почувства ужасно. Майка й и баба й се бяха отчуждили преди години, още след раждането й, защото майка й напуснала дома, но Каси не знаеше нищо повече. През последните няколко години обаче двете си бяха разменили няколко писма и тя си мислеше, че дълбоко в сърцата си майка й и баба й все още се обичат. Надяваше се да се обичат и с нетърпение беше очаквала да види баба си за пръв път.

— Наистина съжалявам, мамо — повтори. — Тя ще се оправи ли?

— Не знам. Съвсем сама е в онази голяма къща… а и сега с този флебит^[1] й е трудно да се движи. — Слънчевите лъчи осветяваха на ивици лицето на госпожа Блейк. Тя говореше тихо и сподавено, сякаш трудно прикриваше някакво силно чувство. — Каси, с баба ти сме имали своите тежки моменти, но все пак сме семейство, а и тя си няма никой друг. Време е да загърбим противоречията си.

Госпожа Блейк никога преди не беше говорила толкова открито за отношенията с майка си.

— Какви бяха те, мамо?

— Вече няма значение. Тя искаше да следвам път, по който аз не желаех да поема. Мислеше, че постъпва правилно… а сега е сама и се нуждае от помощ.

Каси беше пронизана от тревога. Не беше само загриженост за бабата, която никога не бе виждала… имаше и още нещо. Задейства се някаква аларма вътре в нея. Майка й имаше изражението на човек, който се кани да съобщи лоша новина, но търси най-точните думи.

— Каси, много мислих за това и смятам, че можем да постъпим само по един-единствен начин. Съжалявам, защото това ще обърка живота ти и ще ти бъде трудно… но ти си млада. Ще се приспособиш. Знам, че ще успееш.

Прилив на паника заля Каси.

— Мамо, всичко е наред — бързо заговори тя. — Ти остани тук и направи каквото е необходимо. Аз и сама мога да се подготвя за училище. Лесно ще е, Бет и госпожа Фрийман ще ми помогнат… — Майка й клатеше глава и Каси почувства необходимост да продължи да я залива с порой от думи: — Нямам нужда от много нови дрехи за училище…

— Каси, толкова съжалявам! Трябва да се опиташ да разбереш, скъпа, и да се държиш като възрастен. Знам, че ще ти липсват приятелите. Но и двете трябва да се опитаме да видим нещата откъм хубавата им страна.

Майка й се взираше в прозореца, сякаш нямаше смелост да я погледне.

Каси застина.

— Мамо, какво се опитваш да ми кажеш?

— Няма да се върнем у дома, или поне не в Лос Анджелис. Ще живеем в моя дом, за да бъдем с баба ти. Тя се нуждае от нас. Оставаме тук.

Каси се беше вцепенила. Можа да зададе един-единствен глупав въпрос:

— Къде тук? Къде живее баба? — Сякаш имаше някакво значение.

Най-после майка й извърна поглед от прозореца. Очите й бяха по-големи и по-тъмни от всякога.

— В Ню Салем — тихо отвърна тя. — Градът се казва Ню Салем.

 

 

Часове по-късно Каси все още седеше, втренчила невиждащ поглед в прозореца. Съзнанието й безпомощно се въртеше в кръг.

Да остане тук… Да остане в Нова Англия!

Порази я токов удар. Знаех, че ще го видя отново, прошепна някакъв вътрешен глас щастливо. Но и много други гласове в ума й говореха един през друг.

Оставаш тук. Няма да се върнеш у дома. Дори ако момчето е някъде в Масачузетс, ти не знаеш даже името му, не знаеш къде живее. Никога няма да го намериш.

„Но може би има някакъв шанс“, отчаяно си помисли тя.

А онзи дълбок глас, който се зарадва на оставането им, прошепна:

Повече от шанс. Това е съдбата ти!

Съдба, присмя й се един друг глас. Не ставай глупава! Съдбата ти е да прекараш първата си година в гимназията в Нова Англия, това е. Където не познаваш никого. Където ще си сама.

Сама, сама, сама, съгласиха се останалите гласове.

Шепотът, идващ от дълбините на съзнанието й, секна и Каси усети как й се изплъзва надеждата да зърне отново червенокосото момче. Остана й само отчаянието.

„Дори няма да мога да се сбогувам с приятелите си в Калифорния.“ Беше умолявала майка си да я пусне да се върне само за да им каже довиждане. Но госпожа Блейк й беше заявила, че не разполагат с пари и време. А и вече била върнала самолетните им билети. Неин приятел щял да изпрати всичките им вещи в дома на баба й.

— Ако се върнеш у дома — нежно й беше казала майка й, — само ще се почувстваш по-зле, защото отново ще трябва да си тръгнеш. Сега поне ще можеш да се откъснеш по-безболезнено от всичко. А и следващото лято пак ще можеш да видиш приятелите си.

Следващото лято? Следващото лято беше след сто години. Замисли се за приятелите си — добрата Бет, мълчаливата Клоувър и остроумната Мириам. Заедно със срамежливата мечтателка Каси четирите бяха неразделни. Е, може би не бяха най-популярните момичета в училище, но се забавляваха и бяха заедно още от началните класове. Какво щеше да прави без тях до следващото лято?

Но гласът на майка й беше толкова тих и разстроен, а очите й толкова тревожни и неспокойни, че на Каси сърце не й даде да роптае и да си излее яда, както й се искаше. Всъщност за момент дори й се прииска да отиде при майка си, да я прегърне и да я успокои, че всичко ще бъде наред. Но малката гореща буца на негодувание, заседнала в гърдите й, не й позволи. Колкото и разстроена да беше майка й, на нея нямаше да й се наложи да ходи в ново училище в щат, отдалечен на над три хиляди километра от дома й. Но на Каси щеше да й се наложи.

„Нови коридори, нови шкафчета, нови класни стаи, нови чинове. Това не може да е истина“, мислеше си тя.

Каси не се беше разкрещяла на майка си, нито я беше прегърнала. Просто безмълвно се беше обърнала към прозореца и оттогава седеше там, докато светлината на деня бавно угасваше, а небето се обагряше първо в розово, после във виолетово и накрая в черно.

Мина много време, преди да си легне. И тогава осъзна, че напълно е забравила за щастливия си камък. Пресегна се, взе го от нощното си шкафче и го пъхна под възглавницата си.

 

 

Порша се отби, докато двете с майка й товареха взетата под наем кола.

— Отивате ли си вече? — попита тя.

Каси намести с едно последно движение сака си в багажника. Не искаше Порша да разбере, че остават в Нова Англия. Нямаше да допусне тя да научи за нещастието й и да триумфира.

Каси залепи с усилие една любезна усмивка на лицето си и вдигна поглед.

— Да — отвърна тя и хвърли бърз поглед към майка си, която тъкмо се навеждаше и нареждаше разни неща на задната седалка.

— Мислех, че ще останете до края на следващата седмица.

— Променихме решението си. — Каси се вгледа в лешниковите очи на Порша и се уплаши от студенината в тях. — Не че не си прекарвах добре, беше забавно — добави припряно тя.

Порша отметна от челото сламенорусата си коса.

— Може би отсега нататък ще е по-добре да си стоиш на запад — отсече тя. — Тук не харесваме лъжците.

Каси отвори уста да отвърне нещо, но после се отказа и страните й пламнаха. Значи се бяха досетили за измамата й на плажа. Ето сега беше моментът за някой от онези унищожително язвителни отговори, които измисляше вечер… но, разбира се, не беше в състояние да изрече и дума. Просто стисна устни.

— Приятно пътуване — продължи Порша, хвърли й един последен леден поглед и се обърна.

— Порша! — Стомахът на Каси се беше свил на възел от напрежение, неудобство и гняв, но не можеше да изпусне възможността. — Преди да си замина, искам да те питам нещо.

— Какво?

— Не че има някакво значение… но ми се искаше да знам… просто се чудех… дали знаеш името му.

— Чие име?

Каси усети как кръвта отново нахлува в бузите й, но не се отказа и продължи:

— Името му. На червенокосото момче. Онова от плажа.

Лешниковите очи не трепнаха. Те се втренчиха в нея, а зениците им се свиха в малки зли точки. Когато Каси погледна в тях, осъзна, че няма надежда.

— Какво червенокосо момче на плажа? — натърти многозначително Порша, отново се врътна на пета и си тръгна.

Този път Каси я остави да си иде.

 

 

Зелено. Това виждаше Каси по време на пътуването им на север от Кейп Код. От двете страни на магистралата се простираше гора. В Калифорния трябваше да посетиш националния парк, за да попаднеш сред толкова високи дървета…

— Това са захарни кленове — обясни майка й с пресилена веселост, когато Каси се загледа в редицата стройни дървета. — А онези, по-ниските, са червени кленове. През есента се обагрят в червено, в красивите алени цветове на залеза. Само почакай и ще видиш.

Каси не каза нищо. Не искаше да гледа дърветата през есента, защото не искаше да бъде тук.

Минаха през Бостън и продължиха да пътуват покрай брега. По Северното крайбрежие, ядно си помисли Каси и продължи да наблюдава как старинни градчета, кейове и скалисти брегове остават зад тях. Предполагаше, че майка й нарочно е избрала панорамния път, и в гърдите й закипя възмущение. „Защо просто не отидем там и да приключим с всичко това?“

— Няма ли по-пряк път? — попита тя, отвори жабката на колата и извади картата, оставена там от компанията за коли под наем. — Защо не поемем по Шосе 1? Или по междущатската магистрала?

Майка й не откъсна очи от пътя.

— Мина доста време, откакто за последно съм шофирала по тези места, Каси. Това е пътят, който познавам.

— Но ако минем напряко оттук, през Салем… — Каси видя, че подминават отбивката, и каза: — Добре, да не го правим. — От всички места в Масачузетс Салем беше единственото, за което се сещаше, че иска да посети. Страховитата му история беше в унисон с настроението й в момента. — Там са горили вещиците^[2], нали? — попита тя. — Ню Салем на него ли е наречен? И там ли са горили вещици?

— Не са горили никого, бесили са ги. И не са били вещици. Просто невинни хора, които по стечение на обстоятелствата не са били харесвани от съседите си — поправи я майка й с уморен глас. — А и Салем е било често срещано име в колониалните времена, произлиза от името Йерусалим.

Картата се размаза пред очите на Каси.

— Къде е този град все пак? Дори го няма на картата.

Последва кратко мълчание, преди майка й да отговори:

— Градчето е малко и в много от картите не е отбелязано. Всъщност се намира на остров.

— На остров?

— Не се тревожи. Има мост до континента.

Но Каси беше потресена. „На остров. Ще живея на остров. В град, който дори го няма на картата.“

 

 

Пътят не беше обозначен. Госпожа Блейк сви по него, колата прекоси моста и се озоваха на острова. Каси не беше очаквала да е толкова голям и се разведри, когато стигнаха. В центъра на града бяха струпани обичайните търговски центрове и магазини за туристи. Имаше „Дънкин Донътс“ и „Дворец на палачинките“, пред чийто вход танцуваше човек в костюм на палачинка, а един голям транспарант обявяваше, че предстои откриване.

Каси усети как възелът в стомаха й се поотпусна. Град с танцуващи палачинки не би могъл да е толкова лош. Но скоро майка й зави по някакъв път, който се заизкачва нагоре, докато градът остана далеч зад тях.

Каси осъзна, че явно пътуват към най-високата точка на острова. Червеното слънце се отразяваше в прозорците на няколко къщи, струпани на билото. Докато се приближаваха към тях, тя най-напред се притесни, после се разтревожи и най-накрая й прилоша от отчаяние.

Защото къщите бяха стари. Ужасяващо стари, не просто старомодни или красиво състарени. Те бяха древни. И макар че някои изглеждаха добре поддържани, други сякаш всеки момент щяха да се срутят в камара разтрошени греди.

„Боже, нека да е онази“, помисли си Каси, вперила поглед в една красива жълта сграда с няколко кули и еркерни прозорци. Но майка й я подмина, без да намали. Подмина и следващата, и другата след нея.

И ето че остана само една къща, последната на склона, и колата им се насочи натам. Докато наближаваха, Каси отчаяно се взираше в нея. Имаше формата на удебелена и обърната надолу буква Т. Едното крило гледаше към пътя, но когато го заобиколиха, Каси видя, че задното крило е съвсем различно. То имаше стръмен покрив и малки причудливи прозорци със стъкла във формата на диамантени фасети. Дори не беше боядисана, просто беше облицована с износени от времето дъски.

Предното крило беше боядисвано… някога. Онова, което беше останало от боята, се лющеше на ивици. Двата комина изглеждаха схлупени и нестабилни, а покривът като че беше хлътнал. Прозорците бяха симетрично разположени по фасадата, но повечето сякаш не бяха мити от векове.

Каси се взираше безмълвно. Никога през живота си не беше виждала по-потискаща къща. Наистина ли трябваше да живее тук?

— Е — каза майка й с жизнерадостен тон, когато свиха по чакълестата алея, — това е. В тази къща отраснах. У дома сме.

Каси не беше в състояние да продума. Балонът от ужас, гняв и негодувание, който се надуваше в гърдите й ставаше все по-голям и по-голям, докато не й се стори, че ще се пръсне.