Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (9)

9

Срещнах Робин Андре В гората. Зададе се с велосипеда си. Носеше сини шорти. Изобщо не очаквах да спре. Очаквах просто да ме подмине, ала за моя изненада той наби спирачки и спря. Облегна се на кормилото и ме погледна. Застана така пред мен. Чаках да каже нещо, но той мълча цяла вечност. Облегна глава на ръцете си, погледна ме и ми препречи пътя. На брега се запролети, но в гората сякаш бе настъпила есен. Носеше се тежък мирис на смола, беше мрачно и влажно, а около нас хвърчаха стотици хиляди комари, отхапвайки си парченце кожа. Понякога се питах дали изразът „този комар ме изяде“ е просто израз, или действително е възможно комарите да изсмучат всичката ти кръв.

— Прибираш ли се? — попитах най-сетне и напипах раничка на бузата си.

Досега не я бях забелязала.

— Да.

— При Сив ли ходи?

— Да.

Робин Андре сви пръстите си в юмруци, сложи ги един върху друг и започна да удря брадичката си в горния юмрук, сякаш разсъждава усилено върху важен въпрос, върху нещо, което е забравил. Долавях желанието му да го попитам за какво мисли. В гъстата тъмна гора не зеленина, а изсъхнали кафяви иглички и мъжка папрат покриваха земята. Там, между стръковете папрат и бяла съсънка, се спотайваха змии и трябваше да вървиш много предпазливо, за да не настъпиш нещо, което по-добре да не закачаш.

Не исках да разпитвам Робин Андре за какво си мисли. Опитах се да заобиколя колелото му. Той престана да удря брадичката о юмрука си, но не се отмести. Остана си пред мен, препречвайки ми пътя. Принудих се да се покатеря върху един камък и едва не цопнах в калта. Продължих си пътя. След няколко минути го чух да вика:

— Герд, Герд!

Спрях и се обърнах. Обгърнах раменете си с длани, за да не се разтреперя от студ. Идеше ми веднага да хукна, защото кожата ми настръхваше.

— Знаеш ли, Герд…

— Какво?

— Всъщност ти си имала сини очи.

Хукнах през гората.

 

 

С Мая седяхме върху леглото ми в обсега на запалената нощна лампа. Върху скрина се мъдреше огледалото на Сив.

— Ще започнем с фаундейшън^[1] — обяви Мая. — Първо се изравним лицето ти и ще му придадем малко цвят.

Мая донесе цяла тоалетна чанта. През живота си не бях виждала толкова различни гримове накуп: фаундейшън, сенки за очи, пудра, спирала за мигли, айлайнър, тоест очна линия, и липстик, което ще рече червило. В чантата на Мая имаше най-различни цветове от всичко: червено, розово, синьо, зелено. Само фаундейшънът, който Мая вземаше от синя кутийка, се предлагаше единствено в светлокафяво.

— Пфу — намръщих се аз.

— Не се прави на интересна, де.

Мая използваше дунапрен. Попи малко фаундейшън от кутийката и после започна да го нанася върху лицето ми. Накара ме да затворя очи и да прехапя устни. Никак не ме щадеше.

— Всеки ден ли се гримираш така? — поинтересувах се аз.

— Не си отваряй устата.

Отново стиснах устни и едва-едва открехнах клепачите си. Лицето й се намираше само на сантиметри от моето. Понеже дишаше с отворена уста, усетих дъх на кисело мляко.

— Гримирах се, когато ходех в младежкия клуб — отговори тя.

— Заедно с Трине, нали?

— Трине е тъпа овца — отсече Мая.

Избухнах в смях. Мая ми сложи сини сенки и ми лакира ноктите в бяло. После ме накара да си всмукна бузите, намаза ги с руж и мацна малко лилаво червило на устните ми. Донесе ми бял пуловер с коте и ми го даде да го облека. От къде да знам, че точно този следобед баба ще се тръсне у нас? Да бяха ме предупредили! С Мая тъкмо излязохме в коридора и пред нас се появиха баба и мама. Баба изглеждаше съвсем слабичка, но очите и… Очите й горяха огненочервени. Ей сега ще се развика, потръпнах аз. Изобщо не се спрях да я поздравя. Проправих си път и изтичах навън. Чак когато излязох на двора, открих, че Мая я няма. Обърнах се и я видях през процепа на отворената врата. Държеше баба за ръката. После направи реверанс за сбогом.

Не, Трине, ти си тъпа овца, помислих си.

Това беше последното посещение на баба у дома. Тя се разболя една сряда. Спомням си го много ясно, защото мама дойде да ме вземе от час по норвежки. За първи път се появи в училище, без да се наконти. Влезе в класната стая по бяла униформа и с разрошена коса. Спомням си, че донесе три кутии с шоколадово мляко. По една за мен, Мая и Кайса. Понеже Айнар четеше откъс от пиесата „Пер Гюнт“, не чух кога мама е почукала на вратата. Разбрах за присъствието й чак когато чух гласа на Мая:

— Благодаря ти, Гюнвур.

За миг си помислих, че в ушите ми писва отражение на звук, което се образува при попадане на въздух между тъпанчето и стремето на вътрешното ухо. Нали понякога чуваме разни звуци, без да съществуват. Едва когато Омара ме хвана за рамото, осъзнах, че всичко се случва в действителност.

— Баба ти е болна, Герд. Събери си нещата.

Качих се в зелената „сапунерка“ на мама и тя потегли към града. Сложи ме да се возя отзад, защото бях по-малка, а и Сив страдаше повече. Сестра ми скърбеше зад големите черни стъкла на чифт слънчеви очила и приличаше на филмова звезда. В момента пет пари не даваше как изглежда. Познавах сестра си и не одобрявах безразличието й към суетата. Робин едва ли би подминал външния й вид с такова безразличие. Щом Сив не оценява очилата си, защо аз да не се направя на филмова звезда, помислих си. Наведох се между двете предни седалки и се опитах да наглася огледалото така, че да се видя.

— Сядай, Герд — скараха ми се в хор мама и Сив.

Казаха го в един глас. С различна интонация, но в един глас.

— Ще ми дадеш ли за малко очилата си, Сив?

— Не.

Не само не седнах, ами се наведох още по-напред. Пресегнах се да сваля очилата от лицето й.

— Защо не ми ги даваш?

— Моля те, Герд, седни и мирувай — прошепна Сив.

— Мамо, нямаме ли още един чифт очила за мен?

— Седни най-после! — скастри ме мама.

Примирих се. Отпуснах се на седалката, обгърнах с ръце корема си и се опитах да изкарам целия въздух от него. Чудех се дали, ако стискам достатъчно силно, ще успея да се вталя. От мен обаче излезе не въздух, а онова, което мислех. Какво съм виновна? От къде да знам? Нямах представа, че стискането на корема води до загуба на контрол и отделяне на думи от мозъка. Аз, разбира се, не си бях изгубила съвсем ума. Наистина си мислех каквото казах, но не биваше да го изричам на глас:

— Баба е зла. Няма да ми е мъчно, ако умре.

Сив се обърна. Очаквах да започне да пее, ала тя направи нещо още по-ужасно:

— Хайде да поиграем на една игра, Герд. Ще броим червените коли по шосето. Става ли? Помогни ми! Наблюдавай какви коли минават, докато стигнем до болницата. Брой само червените.

Опитах се да кажа нещо, но си затворих устата. Четири години, помислих си. В съзнанието на Сив аз още съм на четири години. С какво право ме възприема като невръстно хлапе? Тя, а не аз, има навика да си тананика непрекъснато. Помъчих се да измисля оригинален отговор, подобаващ на възрастен, но не успях. Сив свали очилата и ми ги подаде.

В болницата разрешиха само на мама да влезе при баба, а нас ни накараха да изчакаме времето, отредено за посещения. Със сестра ми отидохме в кафенето да изпием по едно безалкохолно.

— Ще си разделим бутилка лимонада — рече Сив.

— А, не — възпротивих се аз. — Мама ни даде достатъчно пари за две бутилки.

— Няма да купуваме две бутилки — прошепна Сив. — Ще си поделим една, а с остатъка от парите ще купим нещо на баба.

— Сив, направо си невъзможна! Държиш се детински.

Тя се усмихна и започна да пее:

— A-Wop-bop-aloolop a-lop-bam-boo, Tutti Frutti, all over rootie, Tutti Fnitti, all over rootie…

Получи се много конфузна ситуация. Стояхме и опашка в кафенето, заобиколени от хора с патерици и без коси. Тези тежкоболни вероятно ще сметнат, че Сив им се подиграва, изплаших се аз. Тя обаче нямаше никакво намерение да млъква. Пееше ли, пееше. Няколко пъти я ритнах по крака, за да се усети, но тя не спря. Ударих я още по-силно и тя най-сетне затвори уста. Дойде нашият ред.

— Слушам ви — усмихна се мъжът на касата.

Носеше червена шапка с козирка с надпис „Дарете кръв“, а до надписа — изображение на голяма червена капка. Изглеждаше отблъскващо, а и ми се струваше неподходящо за болнична среда. Сигурно много от болните в това кафене току-що бяха дали кръв за изследвания, а подобно преживяване не е никак приятен спомен и едва ли, слизайки за чаша кафе като напълно здрави хора, искат някой да им го напомня. Също като в играта „Монопол“. Когато попаднеш в затвора, не слагаш пула си върху правоъгълника с надпис „затвор“, а в ъгъла, където пише „само на посещение“, макар че за да се измъкнеш от затвора, е нужно да пропуснеш три хода в играта или да хвърлиш два пъти еднакви числа на зарове. Или поне аз правех така.

— Една кока-кола и една лимонада — поръчах. — Защо носите такива шапки, щом работите в болница?

Сив се ядоса:

— Защо поне веднъж не отстъпиш, Герд? Какво толкова ще ти коства?

— Мама ни даде пари за две бутилки — настоях. — Една кока-кола и една лимонада.

— Нося такава шапка, защото съм кръводарител — обясни мъжът на касата. — Ти не смяташ ли, че е важно да обединим усилията си?

— Смятам, че не е редно да рекламирате подобни неща в болница — отвърнах. — Всъщност дори ми се струва гнусно. Ако съм на мястото на пациентите тук, не бих искала още някой да ми напомня за болести, особено когато отивам да си купя парче торта. Бих го сметнала за отвратително изнудване. Болните тук са надупчени от игли, а идвайки в кафенето, вие искате от тях да дадат още кръв. Сякаш мъчението в болницата не им стига.

— Знаете ли, донесете ни само кока-кола, без лимонада — помоли Сив. — I got a gal, named Sue

She knows just what to do

I got a gal, named Sue

She knows just what to do.^[2]

Мъжът се обърна за малко към Сив и пак погледна към мен:

— Ти не лежиш в болницата, нали?

— Така е. Дойдохме да видим как е баба.

— От какво е болна?

— От сърце.

— В такива случаи често се налага на пациента да се прелива кръв. Моята работа би помогнала на баба ти, ако се нуждае от кръв. Нали искаш тя да оздравее?

— Дайте ни само една сламка — прошепна Сив.

— Не съм сигурна — отвърнах. — И преди да се разболее, сърцето й беше повредено. Едва ли ще се справи. Според мен пораженията са нанесени преди много, много години.

— Герд — строго ме прекъсна Сив, натъртвайки върху р-то: Геррррд.

Затова прозвуча, все едно ръмжи, а не говори. Мъжът зад тезгяха се наведе напред:

— Чуй ме, Герд. Убеден съм, че сърцето на баба ти може да бъде излекувано. В днешно време няма непоправими неща.

— Благодарение на модерните технологии — кимнах.

— Да, точно така.

Сложи две бутилки с безалкохолно върху тезгяха, махна им капачките и пусна по една сламка вътре.

— Заповядайте! Кока-кока и лимонада! Следващият, моля.

— Имаме пари да платим — промърмори Сив. — Няма нужда да ни черпите. I got a gal, named Daisy, she almost drives me crazy…^[3]

— И аз имам пари — пошегува се мъжът зад касата, свали си шапката и ми смигна. На мен.

Всички в училище знаеха за болестта на баба, защото през едно от междучасията видели да идва линейка. Май само аз не бях обърнала внимание. На следващия ден съучениците ми започнаха да ме разпитват как е баба. Айнар искаше да знае в кое отделение са я приели. В кардиологичното, отвърнах. Хасе пък се поинтересува дали от коридора на отделението се виждал паркингът. Да, отговорих. А завесите в стаите червени ли били? Да.

— Супер — отбеляза Хасе.

Айнар ми обясни, че дядото на Хасе починал в същото отделение. Хасе ме посъветва да си купя млечен шоколад от автомата на етажа. Бил ужасно вкусен.

— Тънък, а от задната страна на опаковката има приказка.

— Мамка му — обади се Айнар.

Омара отбеляза колко излишно е да ругаем. После ни накара да отворим учебниците по вероучение на единайсета глава, въпреки че имахме час по природознание. Във въпросната глава се разказваше за смъртта на Исус на кръста. Умрял заради нас, за да не горим всички в ада, а да се превърнем в ангели. А после да махаме с крила над Ангелския залив и да бдим над хората, които се разхождат там и са още живи. Омара вероятно реши да четем за Исус заради мен, но аз не внимавах много-много какви ги приказва. Заех се да оцветявам с червен флумастер брадата на Исус в учебника.

През голямото междучасие с Мая седяхме на скалата зад футболното игрище. Към нас се приближи Кайса. Много ученици се бяха разположили на скалата. Радваха се на хубавото време. Няколко момичета се бяха съблекли по сутиени, лежаха в тревата и се печаха на слънце. Момчетата, седнали по-нагоре, им подсвиркваха, но девойките изобщо не се смущаваха, вероятно дори вниманието им харесваше, не знам. С Мая си навихме крачолите и си събухме обувките и чорапите. Опитвахме се да късаме глухарчета с пръстите на краката си. Оказа се трудна работа. Изисква се техника, за да успееш. Веднъж — още бях малка — ме ужили пчела, докато Кайса и аз ровехме с пръсти из тревата.

Преди Мая забелязах, че Кайса се приближава към нас. Първа сръчках Мая в ребрата.

— Я виж кой идва — прошепнах и завъртях очи.

Мая не успя да го направи на свой ред. Само вдигна рамене и Кайса вече цъфна до нас. Няколко момичета от съседния клас, легнали малко по-нагоре, я повикаха да отиде при тях.

— Идвам след малко — отвърна им тя.

Бузите й бяха сиви.

— Исках само да питам как е баба ти.

Не отговорих. Погледнах Мая, но лицето й не изразяваше нищо. Не разбрах какво си мисли. Мая гледаше напред с празен поглед, все едно аз и Кайса не съществуваме и тя е сама на света.

— Как е баба ти? — повтори Кайса.

— Защо се интересуваш?

— Просто така.

Пак погледнах Мая. Нищо. Дори не мигна.

— Идваш ли, Кайса? — повикаха я момичетата от другия клас.

Не се стърпях:

— Да не би да търсиш свободно място в старческия дом? Да, Кайса, мястото на баба ми ще се освободи и ще могат да приемат момиче, което още си слага памперси.

Чак когато всички млъкнаха, си дадох сметка колко шумно е било преди малко. Виковете от футболното игрище, досега несъществуващи за ушите ми, заглъхнаха. Нямам представа колко високо съм казала това за памперсите. Мая ме погледна, после погледна и Кайса. Очите й засноваха от едната към другата. По непроницаемото й лице не успях да отгатна какво се върти из главата й и все пак някаква сила ми пречеше да спра до тук:

— Знаехте ли, че Кайса се напикава в леглото? — извиках. — Това е най-голямата й тайна. Гнусно, нали? Нищо чудно, че никой не я иска за приятелка. Поне ние с Мая не желаем да спи у нас. Последния път за всеки случай даже си преместихме дюшеците далеч от Кайса.

Кайса ровеше в пръстта с върха на обувката си.

— Само исках да пожелая на баба ти…

Гласът й беше висок, макар да шепнеше. Кайса имаше необикновено висок, шепнещ глас и той буквално ме прониза. Докато я слушах, ме заболя гърлото, нещо ме прободе в гърдите и сърцето.

— Зарежи, Герд.

И си тръгна. Обърнах се и видях колко голяма публика се е събрала. Бяха ме слушали не само момичетата на скалата и момчетата на игрището, ами и Айнар, и Хасе, и Омара, дежурен да ни наглежда през междучасието.

— Какво искаше да постигнеш с това, Герд? — попита ме Мартин Хомлебек.

Не се развика. Звучеше по-скоро унил. Усетих как бузите ми пламват и се опитах да потърся подкрепа у Мая, но тя седеше гърбом към мен. Гледаше как Кайса тича към училището.

Звънецът би. Замъкнах се към класната стая сама, защото Мая тръгна към тоалетната. Но когато влязох в стаята, тя вече беше там. Разговаряше с Айнар и Хасе. До тях стоеше Кайса. Сигурно е случайно, помислих си. Едва ли участва в разговора им. Мая не би тръгнала да догонва Кайса. Тримата ме видяха и млъкнаха. Обърнах се с недоумение да разбера причината. Зад мен стоеше Омара. Опитах се да се усмихна на Мая с надеждата тя да ми отвърне и да ме окуражи, но напразно. Омара ни подкани да заемем местата си и да си извадим учебниците по английски. В часа щяхме да четем стихотворение от автора на „Мечо Пух“, а за домашно — да го научим наизуст.

 

 

Сив лежеше по бански върху кърпа на поляната. Бе разпиляла косата си върху зелената трева, а ноктите на краката й бяха лакирани в червено. Досега не я бях виждала толкова хубава. Изобщо не исках да й засенчвам слънцето, но така се случи. Тя отвори очи:

— Какво има, Герд?

— Ще ми дадеш ли от твоя лак за нокти?

— Не е мой.

— А чий е?

— На Руби.

Седнах до нея и долепих краката си до гърдите. Обгърнах с ръце коленете си и съвсем заприличах на свит акордеон. Не бях по бански. Дори не си бях съблякла якето. Под дрехите ми се криеха два къси крака, а в тях — едно вечно мрънкало. Бях кисела до мозъка на костите си. Безнадежден случай. Оставаше само някоя сряда да ме изхвърлят заедно с непотребните отпадъци или злото сърце на баба.

— Какво ти е? — попита Сив.

Върза косата си на конска опашка на тила. Чак сега забелязах, че е носела ластик на китката си.

— С Робин Андре влюбени ли сте?

Тя кимна.

— Много ли?

Сив отметна назад глава и погледна нагоре към слънцето. Присви очи, защото не си бе взела слънчевите очила, и ако решеше да се изправи, щеше да й се завие свят. Сив кимна.

— И как разбираш? — поинтересувах се.

— Тези неща се усещат — отвърна Сив.

— Но от къде знаеш, че и той е влюбен в теб? Ами ако не е? Ако само се преструва? Ще се натъжиш ли?

Сив стана, взе си кърпата и тръгна към къщи. Преди да влезе, се обърна:

— Защо си такава?

Не отговорих. Стъписах се. Чак когато Сив затвори вратата зад гърба си, се сетих какво трябваше да й кажа. Бих могла да сменя темата, да заговоря колко много ми се иска двете да отидем на екскурзия.

— До Ютгордшой ли? — ще ме попита тя.

— Не, до Испания.

Сестра ми ще се усмихне, ще се обърне по корем, ще отпусне глава върху ръцете си и ще потупа тревата, за да се послегне. Аз ще легна до нея, но преди това ще си съблека якето и ще навия ръкавите на тениската си, за да заприлича на потник, ще си събуя обувките и чорапите и ще легна съвсем близо до Сив. После ще потупам тревата като нея, за да се послегне. Сив ще затвори очи, докато й разказвам. Ето така:

— Коста дел Сол — ще прошепна. — Бял хотел с басейни. Напитки с чадърчета и ягоди. И най-вкусният сладолед на света.

— И хубави сервизи — добавя Сив.

— И страшно хубави сервизи — съгласявам се. — Със сини момчета и момичета, обути в сабо, и с големи кръгли вятърни мелници.

— Да си купим ли един сервиз?

— Не един, а цели два. По един за всяка.

Представях си как със Сив си имаме отделни шкафове с испански сервиз; как двете скачаме от трамплин в Коста дел Сол, как ближем ароматен вкусен сладолед, облечени в току-що изгладени ризи и хубави, а не протрити шорти. Например сини. Слънцето е голямо и оранжево, а не жълто. Виждам всички стриди в морето, толкова е прозрачна водата. В повърхността й се отразява нещо бяло, като облаци. Не, не са облаци, защото небето е ясно. Отразяват се ангели. Питам Сив дали е мъчително.

— Кое?

— Да пееш.

Тя се замисля. Отваря очи, а аз я гледам, докато чакам отговор. За миг допускам да се престори, че не ме е чула, но Сив кимва:

— В началото беше трудно. Но после свикнах. Ще се справим, Герд, нали?

Докато всичко това се разиграваше в мислите ми, си представях сестра ми като испанска чаша. По погрешка бе попаднала в Сьорвик. Мястото й беше другаде. Сив трябваше да носи синя пола и сабо и да танцува пред вятърна мелница — толкова крехка беше. Изплаших се, че някой ще я удари силно в кухненската маса или ще я събори от витрината. Боях се да не я счупят, да не се образува пукнатина по повърхността й, да не се отлющи парче стъкло. Ако Сив не си бе тръгнала веднага, щях да кажа точно обратното на онова, което казах. Робин е влюбен в теб. Знам го от Мая. А после щях да си поема дълбоко дъх:

— И да не го знаех от нея, то се вижда от пръв поглед.

И щях да се превърна в най-милата малка сестра на света.

 

 

С Мая вече се бяхме качили в автобуса за училище. Появи се Кайса. Не исках да й направя място при нас. Нека се настани другаде. Но Мая си вдигна чантата от седалката пред нас. Кайса седна, а панталоните й се сляха с червената кожена седалка, сякаш бяха не от памук, а от восък.

— Ой — прошепнах заговорнически на Мая, но тя не ми обърна внимание.

Кайса се облегна на прозореца и си вдигна краката върху съседната седалка, но без да стъпва. Затова шофьорът не й направи забележка. Ние също мълчахме. Седяхме си трите и се подрусвахме по пътя към училището.

Хоп-нагоре, хоп-надолу, друс-друс-друс:

от Скумперюд пристига товарен микробус.

Докато подскачахме така върху седалките, си издърпахме ръкавите до пръстите. Избягвахме да се гледаме. Когато пристигнахме, се оказа, че Кайса все пак не се е размила в седалката, защото стана леко като перце и слезе от автобуса, преди да успея да я спра. Но Мая се бавеше. Вдигна мудно чантата си, облече си мудно якето и сякаш нарочно слезе бавно по стълбите на автобуса. Спря на спирката. Опитах се да я хвана подръка, да измисля нещо — нищо не ми хрумваше.

— Тя изчезна — отроних.

— Какво?

— Кайса изчезна нататък.

Мая само сви рамене и се отскубна от ръката ми. Тръгна към училището, ала след малко се обърна към мен, все едно внезапно се сети за нещо важно:

— Той не е влюбен в нея, да знаеш.

— Кой?

— Робин Андре.

Преглътнах с мъка.

— Така ли?

— Да. Просто иска да се натиска с някого. Но не е влюбен. Надявам се сестра ти да не си въобразява разни неща. Ще остане разочарована.

Стъписах се и не успях да обеля дума. Стиснах презрамката на раницата и тръгнах към училището с бързи-бързи крачки. Ако ускоря ход още малко, ще литна, помислих си.

 

 

Сама си бях виновна. Проявих глупост. Досега изобщо не ми бе правило впечатление, че с Кайса не сме си разменили местата и тя продължава да седи до Мая. А трябваше да го направим. Нали двете с Мая станахме най-добри приятелки. Просто бях подминала този факт. През цялото време, докато Мая идваше у нас да ме гримира и повтаряше, че не можем една без друга, изобщо не се бях замисляла. Но всичко се промени в часа по математика. В стаята цареше ужасна жега. Металните ръкохватки на столовете се бяха нагорещили и ако ги пипнеш, ти пареха кожата. Трябваше да отворим прозореца, но ние продължавахме да си седим на чиновете и да броим колко дни, часове и минути остават до последния учебен ден. 15 юни. Всъщност няма как да съм сигурна какво се въртеше из главите на съучениците ми, но аз правех точно това. Изчислявах оставащото време, докато Омара се изкашля зад катедрата. Пет дни и половина плюс уикенда, мислех си аз. Четири часа по норвежки, един по природознание. И един, последен по математика. Клатех си краката и тресях целия чин.

— Искам да си поговорим — подхвана Омара. — Става дума за това.

И вдигна някаква книга, за да я покаже на класа. Не беше учебник по норвежки или по математика, нито учебна тетрадка по вероучение, а лексикон. Правилникът не позволяваше да носим такива неща в училище, най-малко пък в час, но въпреки това ги носехме, скрити на дъното на раниците. През голямото междучасие или по време на скучните часове по „Човек и общество“ ги вадехме и пишехме най-съкровените си тайни. Всички желаещи от училището можеха да ги прочетат, защото лексиконите обикаляха от ръка на ръка. Особено сред момичетата. Те рисуваха в лексиконите на приятелките си, пишеха неща от сорта „Казано съвсем накратко — обичам те момиче сладко“, попълваха лексикони за съучениците си и рисуваха себе си с розови флумастери. Аз не се занимавах с моя, защото никак не ме биваше с рисуването. Всичките ми опити приключваха безуспешно. Но веднъж Айнар взе и попълни лексикона ми, без да го моля. Любима банда: „Кис“. Най-големия ми кошмар: „Вмирисани чорапи“. Какъв ще бъда след десет години: „Първият норвежки космонавт“.

Не знаех чий лексикон държи Омара, но по страниците го познах.

— Повечето от вас, предполагам се досещат за какво става дума.

Погледна ме. И аз го гледах. Ей сега ще се разрази гръм, помислих си. Нямах представа къде съм сбъркала. Очаквах да ми наложи наказание, без да го заслужавам.

— Това не е редно. В този клас не правим така, ясно?

Не, нищо не ми стана ясно! Кое не беше редно? Огледах се и по лицата на съучениците ми се помъчих да разбера какво става, но никой не ме погледна. Не искаха да ме погледнат или пък просто не забелязваха, че ги гледам, защото всички бяха забили очи в чиновете си.

— В този клас всички се подкрепяме и се грижим един за друг, нали?

Чух внезапен трясък. Столът на Кайса падна. Тя започна да обикаля от чин на чин и да отваря лексиконите на съучениците ни. В ръката си държеше гумичка и триеше трескаво съдържанието им.

— Седни си, Кайса — подкани я Омара.

— Искам да го махна.

— Ще го изтриеш през междучасието. Както вече ви предупредих, такива прояви не са приемливи. За следващия път искам да напишете съчинение на тема „Нещо, за което съжалявам“.

Вдигнах ръка.

— Ама… — заекнах, — ама… господин учителю… И аз ли трябва да пиша второ съчинение?

Омара ме погледна някак странно.

— Не, няма нужда да пишеш второ съчинение, Герд.

Не го каза иронично; каза го съвсем сериозно. Стана ми ясно, че за първи път забележката му не е към мен. Не аз бях сбъркала, а всички останали. Звънецът удари. Чак тогава разбрах какво е станало. Прочетох го в лексикона на Айнар, а после и в лексиконите на останалите. Сякаш името мина стотици хиляди пъти пред очите ми. На всички страници, в лексиконите на всички момичета пишеше:

Любима банда: „Спайс гърлс“, „Оейзис“, „Дестинис чайлд“. Какъв ще бъда след десет години: Ще обиколя Земята. Ще стана филмова звезда. Ще се омъжа за краля. Най-големият ми кошмар: Герд Анете Ларшен. Герд Анете Ларшен. Герд Анете Ларшен.

 

 

Пазаруването ми доставяше удоволствие. Обичах да се возя в колата с мама на път за кооперативния магазин и да се оглеждам в огледалото на сенника пред седалката. Над обикновените си очила мама носеше слънчеви, защото слънчевите очила с диоптър струваха прекалено скъпо. Докато бъбрехме, постоянно се оглеждах в огледалото и си мажех устните с балсам. Пътуването от нас до магазина траеше не повече от седем минути, но аз успях да наслоя дебел пласт балсам върху устните си. Слушахме две песни. Вкъщи имахме много музика, ала в колата пускахме само една касета: на „Бийтълс“. We all live in a yellow submarine, припяваше мама. Беше толкова хубаво. Обичах да слушам как двигателят заглъхва на паркинга пред магазина; как лостът в ръката на мама скърца, когато дръпва ръчната спирачка и освобождава от скорост; как музиката утихва, след като извади ключа. В магазина винаги аз бутах количката и държах списъка, а мама обикаляше рафтовете и питаше какво още ни е нужно. Така стана и този път.

— Тоалетна хартия, хляб, нискомаслено мляко, какао, рибени кюфтета, бру-сар-ски ножчета…

— Бръснарски ножчета — поправи ме мама. — За краката ми.

— Бру-сар-ски ножчета, бру-сар-ски ножчета — заповтарях аз, като се стараех количката да минава точно по линиите от фуги между плочките върху пода в магазина.

Истината е, че причината за упоритите ми усилия в тази посока не се криеше в някоя глупава забрана, която исках да престъпя. Просто сякаш нещо ме караше да бутам количката само по тези линии и това си е.

Забелязах Кайса и майка й чак когато стигнах до щанда за сирене. Мария държеше тубичка с топено сирене с бекон. Нервираше ме не само Кайса. Дразнеха ме и родителите й. На драго сърце бих се престорила, че не ги виждам, но за жалост се озовах лице в лице с Кайса и чух стъпките на мама зад гърба ми, а после и гласа й:

— Добро утро, добро утро.

Прииска ми се мама да има по-различен глас, по-женствен и благозвучен като майката на Мая, да се бе наконтила с перлената си огърлица.

— Чух, че Ингри е болна — каза Мария.

— Да… Тя не е… В момента е под лекарско наблюдение — отвърна мама.

— Разбирам. Но вече се чувства по-добре или…?

— Заради сърцето — намесих се аз.

— Състоянието й не е съвсем стабилно — отговори мама.

— Да се надяваме, че ще се оправи бързо.

Гласът на Мария заглъхна. През цялото време, докато майка й говореше, Кайса стоеше до хладилната витрина и шареше с пръст по металния й ръб. Изобщо не ме погледна. Дори не вдигна глава.

— Знаеш ли, Кайса — не се стърпях аз, — защо и ти не се подложиш на сърдечна операция?

Най-сетне тя ме погледна. Отвори уста и понечи да каже нещо, но се отказа. Мама ме стисна за ръката над лакътя.

— Какво беше това, Герд?

Нямах намерение да падам по гръб:

— В днешно време всичко е поправимо благодарение на модерните технологии. Дори злите сърца могат да бъдат излекувани. Такива гадни, подмолни сърца като твоето. Потърси помощ в Централната болница. Ще ти стана кръводарител. Редно е всеки, който може да помогне с нещо, да се включи.

Мария закри устата си с ръка.

— Герд, защо не ни дойдеш на гости? — предложи тя между пръстите си. — Отдавна не си се отбивала у нас.

Не успях да й отговоря, защото мама стисна ръката ми още по-силно и ме завлече към изхода. Зарязахме количката с продуктите. Дотогава не бях подозирала, че мама я бива да стиска така.

Почти като Мая. Пусна ме чак на паркинга. Не я бях виждала толкова бясна. Лицето й побеля. Не преувеличавам. Наистина придоби цвета на листовете в тетрадките ми.

— Защо правиш така? — попита тя.

— Кайса е виновна. Аз съм най-големият й кошмар.