Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (1)

1

Стана ми ясно, че Сив няма да ни разкаже какво точно се е случило, и затова реших да си го представя. Започнах с лодката. Не бяха тръгнали с яхтата, а с жълтата лодка — именно тя изчезна. Понеже новите ботуши на татко си стояха в коридора, съобразих, че е обул големите зелени галоши с пробити подметки. Явно беше взел сивата рибарска чанта и розовата кофа. Мама прибра ботушите му на тавана чак след половин година. Искаше ми се да се е случило така: рано сутринта татко пие кафе и Сив влиза в кухнята. Той вдига очи, защото чува стъпки, с надеждата да съм аз. Нали обикновено аз му правех компания, когато ходеше за риба. Затова татко и този път си казва: „Герд идва! Двамата ще се поразходим до остров Ютгордшой. Чудесна идея!“

Случи се точно два дни преди трийсетия рожден ден на татко. Новата му въдица — подарък — стоеше скрита в килера. Само след два дни предстоеше да му изпеем „Честит рожден ден!“ и да го накараме да духне свещичките на празничната торта, а после двамата с него да се качим на лодката и да отидем за риба с новата въдица. Всички си представяхме, че ще стане точно така. Такъв беше планът. Ала в кухнята два дни по-рано е влязла Сив. Представях си как се носи грациозно по пода, как пръстите на краката й едва докосват дъските, защото сестра ми си беше такава: красива, спретната, мила и очарователна. Преди да се случи нещастието. Аз съм много по-различна. Винаги звуча сърдито — още преди татко да изчезне. В гласа ми се долавяло недоволство още при първите ми опити да говоря.

— Стига си се цупила — често казваше мама.

Изобщо не проумяваше как съм се родила с такъв характер. Татко обаче ме разбираше. Изтърсакът в семейството е принуден да си намери свободна ниша. Когато съм се родила, фамилията ни изобилствала от симпатични и дружелюбни хора, но имало голямо празно място за сърдито намръщено мрънкало. И аз съм го заела. Това място стана само мое. Знам, че според Сив не е справедливо, задето татко предпочита мен. Ето как е станало:

— Герд ли чакаш? — пита го тя.

— Никого не чакам. Пия си кафето.

— За риба ли ще ходите?

— Не, Сив. Ще закусим.

Сив се повдига на ръце, сяда на пейката и започва да клати крака във въздуха. Косата й е гладка, макар да не е сресана. Тя никога не изглежда рошава, защото не спи неспокойно като мен. Не се мята наляво-надясно в леглото. И така, тя обира течния шоколад от буркана с показалец, облизва го и се чуди дали тате ще й направи забележка: ако искаш шоколад, намажи си филия. Мама Винаги се дразни, когато ядем с пръсти. За разлика от нея тате не й обръща внимание и продължава да си пие кафето. Накрая Сив се навежда към него:

— Знаеш ли какво ми се прави?

— Какво?

— Ходи ми се за риба с теб.

— Наистина ли, Сив?

Сестра ми поглажда косата си и кима. Много иска да идат за риба. Татко я вдига на ръце от пейката.

— Хайде, голямото ми момиче, да се поразходим с жълтата лодка.

— Защо не с яхтата?

— Тя е запазена за Герд — отвръща тате. — Но жълтата лодка може да стане наша.

Тате не я върти във въздуха като мен, защото Сив не обича. Завива й се свят и изпитва ужас, че ще я изпусне. Сестра ми е голяма пъзла, макар да е с две години по-голяма от мен.

Десет часа, след като са тръгнали, тя изплува на сушата върху син пластмасов капак. Този капак промени всичко. Не присъствах, но предполагам, че е започнала да пее още когато са я носели към линейката. Докато за мен разправят, че винаги звуча кисело, още щом си отворила устата, Сив запяла мелодично. Имаше всички шансове да я вземат в хор, да постигне успехи, да я дават по телевизията, да спечели куп пари и да ни заведе — мен и мама — на екскурзия в Испания, в Коста дел Сол, стига да внимава какво пее и кога. Тя обаче извисяваше глас в часовете по физическо; докато класът правеше контролно по математика; когато някой я канеше на кино или й правеше комплимент за красивите й очи.

 

 

— Дявол да го вземе, какво толкова трудно има да завържеш стегнат възел!

Двете с Кайса се карахме на върха на склона Релинген. От там се откриваше прекрасна гледка над къщите, лавката и пътя през гората към брега на езерото в Сьорвик. През цялата година изгледът беше красив, но най-красив ставаше през пролетта. Тогава природата се пробуждаше за нов живот. Снегът и ледът изчезваха и всичко се раззеленяваше. Кой би предположил, че рехавите дървета, малките полянки и бреговете могат да станат толкова зелени! Ала двете с Кайса изобщо не забелязвахме гледката. И преди я бяхме виждали, а и не си говорехме за такива неща. Вълнуваше ни друго: всяка от нас имаше кънка само на единия крак, а свободните си два крака бяхме завързали с канап и се препирахме дали са здраво стегнати. Според Кайса нямало как да се стегнат по-здраво, защото именно тя направи възела, но аз бях убедена в противното. Кънките бяха мои и следователно имах право.

— Завържи ги ти тогава, щом толкова те бива — тросна се Кайса.

В ъгъла на устата й бе избила стреснушка. Както обикновено, когато се ядосаше, и този път вратът й се зачерви, а от устата й се разхвърча слюнка.

— Пфу! — изпуфтях аз.

— Какво?

— Плюеш. Не искам и на мен да ми излезе херпес.

— Не плюя!

— Я погледни.

Посочих малка прозрачна капка върху ръката ми. Кайса се престори, че не я вижда.

— Тук има само лунички — рече тя с цел да ме ядоса и се разкикоти.

Кайса отлично знаеше, че ще се подразня, и се наслаждаваше на постижението си. Герд е толкова сладка, когато ругае. Герд е голяма сладурана с нейните лунички. Луничава е като Пипи Дългото чорапче. Не бива да излизаш под дъжда, Герд, защото ще ти излязат още лунички. Ако пък навън вали сняг, ще станат безброй.

— Майната ти, Кайса!

Дръпнах рязко крака си, завързан за нейния, за да я съборя, но се оказах права: хлабавият възел се развърза. Кайса не падна, само се олюля, но поне спря да се кикоти.

— Виж какво направи, Герд!

Посочи канапа и поклати глава, а косата й, завита на масури, се раздруса зад ушите. Изведнъж ми се прииска отново да бъда мила с нея. Не знам кое ме размекна: зачервената й шия, херпесът на устата, пухкавото личице с розови бузи, русите й масури, малкият тесен пуловер или дантелената яка, която Мария я накара да си сложи. Все едно, но ми се прииска да се държа добре с нея, макар че тя имаше най-гнусната стреснушка на света, плюеше, докато говори, и или не можеше да завърже сносен възел, или се страхуваше да се спусне по Релинген на една кънка, завързана за мен.

— Не е опасно, нали знаеш? — опитах се да я успокоя аз.

Кайса кимна няколко пъти. Прекалено усърдно.

— Значи нищо не те притеснява?

— Не мога да го направя — неочаквано изтърси тя тихо, сякаш никак не й се ще да го казва, но просто е неспособна да го задържи за себе си.

Дълбоко в себе си Кайса искаше винаги да постъпва правилно. Харесваше й възрастните да я смятат за очарователна, да й се усмихват и да я хвалят за примерното й поведение. Кайса нямаше вина за това, но аз се дразнех. Тъкмо когато се канехме да направим нещо забавно, тази нейна слабост излезаше наяве. Виновни бяха родителите й. Те държаха лавката. Не ги харесвах, макар да ми правеха отстъпка за желирани бонбони и да ми продаваха четири дъвки за една крона.

Нарочно вдигнах високо едната си вежда и се намръщих:

— Какво?

— Мама не ми разрешава.

— Защото не знае, че умея да пазя равновесие. Няма да се забием в дърветата. Ти за съвсем начинаеща ли ме мислиш?

— Опасни са не само дърветата. Ами шосето?

Под Релинген минаваше път. Разбрах от какво се бои майката на Кайса. Горко ни, ако ни блъсне кола — ще ни размаже върху асфалта като палачинки. Миналата година една кола сгази котката на Кайса. Не разбраха кой го е направил. Намерихме животното покрай шосето. Понеже явно беше стояло там дълго, тялото му се бе втвърдило и спаружило. Опитах се да утеша Кайса: котката и без това беше грозна, не е голяма загуба, казах й тогава. Ще си вземеш нова, по-хубава, която не дращи, не е болна от краста и има две уши. Усилията ми се оказаха напразни. Дни наред Кайса плака безутешно и не спираше да повтаря: щом нямам Маца, не искам никакви други домашни животни. Знаех, че не е така. Щяха да си вземат котка, защото родителите на Кайса се бояха лавката им да не се напълни с мишки. Оказах се права. Два месеца по-късно донесоха на Кайса Тигърчо. Обикновено винаги се оказвам права.

Докато стояхме на върха на Релинген с кънка на единия крак, не пропуснах да й изтъкна колко съм съобразителна:

— Довери ми се, Кайса. Винаги се оказвам права. Знам за какво говоря.

Тя се поколеба.

— Ако искам да спра… — подхвана колебливо.

— … трябва само да изкрещиш и двете едновременно ще седнем на земята.

Кайса се придвижи бавно към пропастта и надникна в нея. От Релинген се спускаше много стръмен склон. От Сьорвик до голямата порутена къща на върха се виеше пътека, покрита с чакъл. Някога къщата била училище, но го затворили още преди да се родя. Понеже по пътеката рядко минаваха коли, децата от Сьорвик превзеха Релинген. В града младежите окупираха читалища, а тук, В Сьорвик, ние окупирахме баири. През зимата Релинген се превръщаше в ски-трамплин, през лятото — в стръмна велосипедна алея. Ала в цял Сьорвик единствено аз имах летни кънки. Вместо да се страхува и да се прави на примерна, Кайса трябваше да се гордее, задето я поканих на първото спускане. В челото й се вряза бръчка. Огледа се, все едно търсеше нещо, което преди не е виждала. Та тя познаваше изгледа от върха на Релинген по-добре от градината пред къщата си!

— А дали ще ме чуеш? — попита тя. — Ако се развикам?

— Ще те чуя, разбира се — уверих я аз. — За глуха ли ме мислиш?

Тя сви рамене. Започнах да се изнервям.

— Решавай: или се спускаш с мен, или се прибираш у вас. Нямам намерение да те чакам цял ден. Не бъди такава бъзла!

Очите на Кайса се свиха като на котка. Проклятие, помислих си, ей сега ще ме наплюе и в двата ъгъла на устата ми ще цъфне по един херпес. Но не стана така. Тя само ме изгледа и очите й възвърнаха обичайната си големина.

— Добре — съгласи се най-накрая тя. — Но аз ще завържа възела.

— Става. Само се постарай този път да стегнеш канапа.

Изобщо не подозирах каква сила се крие в пръстите й с дебелина на наденички. Ако знаех какво ни очаква, вероятно щях да се задоволя с по-хлабав възел, като първия.

През цялото време, докато се спускахме по склона, не престанахме да крещим. Никоя от нас обаче не седна. Чувах крясъците на Кайса съвсем слабо. Вятърът свистеше в ушите ми, а усилието да пазя равновесие ангажираше цялото ми внимание. Сигурно и Кайса не ме чуваше. В стомаха и в гърлото ми пърхаха пеперуди, ръцете ми се удряха в клонки, но аз не ги усещах. Едва вечерта забелязах раните по дясната си ръка. Лявата не беше пострадала, нали стисках здраво дланта на Кайса. По лицето ми се полепиха сополи и косми, но аз изпитвах неописуемо въодушевление, „фантастично! — мислех си. — Само внимавай да не паднеш, Герд!“ И тогава се чу удар. Интересно защо чух спирачките след удара. Това е невъзможно, защото шофьорът, видял ни отдалече, бе натиснал клаксона и ударил спирачки няколко секунди преди да се ударим в колата. Не помня да съм чула клаксон. Не изгубих съзнание. За разлика от Кайса. Двете се забихме в предната броня на първата кола, поела нагоре по чакълестата пътека от година насам: сребристосив мерцедес. Шофираше мъж в риза и сако. До него седеше момиче на нашата възраст с тъмни, добре подредени къдрици, които се спускаха над чистата й синя риза. Момичето изглеждаше по-красиво и зряло от нас. Носеше бели сандали. Всичките й нокти бяха лакирани. Макар че не тя се претрепа и не тя припадна, именно тя започна да плаче.

— Тате — извика тя, отвори вратата и изскочи от колата. — О, тате, дали сме я убили?

Мъжът със сакото я последва, пребледнял като платно, и се опита да ме избута от Кайса, докато се навеждаше над нея, но не успя, защото тя бе стегнала канапа здраво, и аз паднах до нея, а глезенът ми се озова върху крака й.

— Какво сте направили, за бога? — слиса се мъжът.

Не отговорих. Само гледах Кайса, просната пред колата. Приличаше на малък, розовочервен, безжизнен вързоп. Не защото кървеше, а защото Мария винаги я обличаше в червени и розови дрехи. За миг ми хрумна, че може да е умряла, и се погнусих от мисълта кракът ми да докосва труп. Не ми се щеше да съм първият човек, пипнал тялото й, и се отдръпнах отривисто, но канапът ме спря. Без да се усетя, изругах тихо, под нос. Явно недостатъчно тихо, защото момичето от колата се отдръпна, а баща й ме стрелна с предупредителен поглед. За миг съжалих, че ми хрумна идиотската идея да се спуснем по Релинген и най-вече задето помолих Кайса да дойде с мен. Лицето на мъжа неочаквано омекна. Дали защото ме съжали, или защото Кайса размърда главата и ръката си, той се обърна към момичето със синята риза и я помоли да отиде до колата. Вече не изглеждаше ядосан.

— Мая, под седалката ти има аптечка. Ще ми я донесеш ли?

Мая се отдалечи. Баща й ме погледна:

— Какво точно се опитвахте да направите?

— Да караме кънки — смотолевих.

Много ме бива да разговарям с познати или с мои връстници, но пред мен стоеше непознат мъж, караше сив мерцедес и беше облечен в сако. Неочаквано се стъписах. Нямам представа какво ми стана. Не можех нито да го погледна в очите, нито да обеля повече от три свързани думи.

— Чия беше идеята да си вържете глезените?

Посочих Кайса, но по лицето ми плъзна червенина. Пламнах като домат, като кръв. Не знам дали ми повярва.

— Аха — сериозно кимна той. — Как се казвате?

— Герд и Кайса.

— Питам за целите ви имена.

— Герд Анете Ларшен и Кайса Мария Сьорвик. Карине Мария Сьорвик — поправих се аз.

— И Карине Мария ли даде идеята да се спуснете със завързани крака?

— Да — кимнах аз. — Тя е пълна откачалка. Аз се възпротивих, защото ме е страх от колите, ама тя настоя. Откачена е, питайте когото искате — промърморих.

Мая се върна с аптечката. Баща й извади ножица и преряза канапа, който ме свързваше с Кайса. Отдръпнах се. Вдигнах крачола на панталона си. От глезена ми течеше кръв, но не заради падането, а защото канапът бе претрил кожата. Наплюнчих си показалеца и размазах кръвта.

— Имаме риванол — обади се Мая.

— А?

— За да почистиш раната — обясни баща й.

— Не е страшна.

Пак се обърнаха към Кайса. Вече стана ясно, че не е мъртва, защото започна да сумти и да се върти. Неочаквано се надигна рязко и седна. Така правеше, когато идваше да спи при мен и сънуваше кошмари.

— Колко е часът? — попита Кайса с напълно ясен глас.

Нощем винаги звучеше така, макар да говореше съвсем отвлечени неща. Не се сдържах и се разсмях, защото ми се стори много комично. Мая също се усмихна. Не виждах лицето на баща й. Стоеше с гръб към мен. Извади мокра кърпичка от аптечката и я подаде на Кайса.

— Избърши си лицето.

Тя се избърса. Кърпичката попи кръвта от драскотината на челото й. Раната й, несравнимо по-малка от пораженията по глезена ми, изглеждаше много по-внушителна, защото се намираше на лицето й. Освен това кръвта изпъкваше драматично върху бялата кърпичка.

— Тече ми кръв — установи Кайса.

— Виж си глезена — посъветвах я аз.

Крачолът на панталона й се бе раздрал, но понеже беше още замаяна, Кайса изобщо не се притесни. Повече я вълнуваше алената кръв, която бликаше от раната на челото й. Върховете на пръстите й се изпоцапаха, тя ги огледа, вдигна ги пред очите си и размаза кръвта между пръстите си с поглед, едновременно отнесен и заинтригуван.

— Ау.

— Ще ти останат белези, Кайса — окуражих я аз. — Двете с теб ще имаме големи белези на глезените си, а ти — и на челото. Докато сме живи, ще има с какво да доказваме, че сме се спуснали с кънки по Релинген и сме претърпели тежка злополука.

— Наистина ли? — усмихна се Кайса.

— Да. Нали? — обърнах се към Мая и към баща й с надеждата да потвърдят думите ми и да обнадеждят Кайса.

За мое разочарование те излязоха пълни глупаци или пък не искаха да зарадват Кайса, защото бащата на Мая отвърна, че в днешно време лекарите успешно лекували дори много по-тежки рани и след година белезите нямало да личат. Ако си нямах работа с възрастен, щях да го предупредя да внимава какви ги дрънка, защото докато го слушаше, Кайса изгуби надежда и при други обстоятелства подобни отчайващи приказки биха я разплакали. Извадеше ли обаче късмет, щеше да се сдобие с първия си белег: с първото и засега единствено доказателство, че е проявила смелост и е преживяла приключение. Накрая бащата на Мая все пак се сети да млъкне. Извади няколко лепенки от аптечката, залепи ги върху раните на Кайса и се изправи.

— Къде живеете?

— „Сьорвиквайен“ 34 — отвърнах аз. — До плажа.

— До лавката — уточни Кайса.

— Лавката до паркинга ли? — попита Мая. — Където пише, че отваря на 15 юни?

Кайса кимна.

— Тогава идват летовниците — намесих се аз.

— Качвайте се в колата — подкани ни бащата на Мая.

Огледах сивия мерцедес. Седалките бяха тапицирани в бяло.

Кайса изглеждаше също толкова изплашена, колкото и аз.

— Няма нужда — отговорих. — Ще се приберем пеш.

— Имаме кънки — добави Кайса.

— Не ставайте глупави. Ще ви закарам до домовете ви — увери ни мъжът в сакото. — Възможно е да си получила наранявания, които не се виждат, Карине Мария. Трябва незабавно да се прибереш и да легнеш. Мая, кажи им, че ще ги закараме до тях веднага.

— Да — потвърди тя.

Зави ми се свят. Неочаквано Кайса събра смелост.

— Няма нужда — рече тя и стана. — Добре сме. Двете с Герд имаме работа. А и… у нас няма никого… и…

Смелостта на Кайса се изпари за точно двайсет и три секунди. Толкова й отне да се изправи на крака и да изговори тези няколко изречения. Изведнъж забеляза, че на десния й крак все още стои кънката. Олюля се, докато се опитваше да се задържи. После Кайса Мария Сьорвик политна напред и повърна върху капака на първия сребрист мерцедес в Сьорвик.