Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (12)

12

Докато се прибирахме към Ангелския залив, облаците се разкъсаха и небето се показа. Така и не разбрах от къде дойде бурята. Не ми стана и ясно и как се появи слънцето. Но то грейна. Вълните изчезнаха. Трите ни лодки плаваха спокойно към къщи една след друга. Хасе, Айнар и Робин се возеха в лодката на Хасе; Кайса и Мая — в жълтата лодка; Сив и аз — в нашата яхта. Изведнъж чух гласа на Сив, без дори да съм я видяла да си отваря устата. Разнесе се тихо и ефирно като пухче на глухарче:

— Да ти разкажа ли какво точно се случи?

— Не.

— Тате предложи да отидем за риба. Влезе в стаята и ме попита искам ли да го придружа. Сърдиш ли се, че стана така?

— Не.

— Преди мислех, че ми се сърдиш, задето тате покани мен, а не теб. Не знам защо беше решил така.

— Не ти се сърдя.

— Добре.

— Мхм.

— Когато тръгнахме, времето не беше лошо.

— Аха.

— Мълния може да те удари дори когато бурята е на цяла миля от теб.

— Аха.

— Виновна беше и въдицата…

— Новата ли?

— Не, старата. Случи се, защото тате държеше въдицата. Не разбрах защо целият почерня. Аз седях върху пластмасовия капак.

— Аха.

— Седях върху синия капак в жълтата лодка. Вероятно затова не пострадах.

— Кога скочи от лодката?

— След като заобиколихме островчетата до Нурвик, разбрах, че тате няма да се събуди.

— И си стигнала до сушата с капака.

— Точно така.

— Но защо пееше?

— Не знаеш ли?

Поклатих отрицателно глава.

— Пеех песента на глухарчетата.

— За да те чуят ангелите?

— Да. За да ме чуят и да ме измъкнат на брега.

— Какво точно пееше?

— Песента за кокошките на Пол.

— Кокошките помъкнал из гората Пол — започнах аз.

— А те се пръснали по хълма гол — присъедини се Сив.

Тогава за последен път чух сестра ми да пее.

 

 

Баща ми загина от мълния два дни преди трийсетия си рожден ден. Не присъствах на злополуката, но знам какво се е случило. Ясно си го представям. Особено ако затворя очи. Виждам как баща ми се промъква на пръсти в детската ни стая рано утринта. Бос е, обут в дънки с петна от боя на коленете. От него се носи мирис на кафе. Още не се е сресал. Застава на вратата и ни гледа. Сив и Герд спят на двуетажното легло. Сестри сме, но не си приличаме. Сив има гладка коса и хубава кожа, спи завита до брадичката с ръце, скръстени върху корема, и дъхът й се чува съвсем слабо. А аз съм смъкнала чаршафа насън, събрала съм завивката на топка под корема си, скърцам със зъби и забивам пръсти в дюшека. Освен това бълнувам. Тате се опитва да разбере какво бръщолевя, но не може. Приближава се до леглото предпазливо, за да не изскърца подът. Вдига си съвсем леко краката и ги плъзга върху студените дъски, за да не ни събуди. Спира се до главата на сестра ми.

— Сив — прошепва той, едва-едва размърдвайки устни.

— Да.

— Будна ли си?

— Вече да — отвръща тя и сяда в леглото.

— Чуй Герд.

Двамата затаяват дъх за малко. Слушат ме, докато бълнувам. Смеят се, но тихо, за да не ме събудят. Все пак е почивен ден, а и аз изглеждам дълбоко заспала.

— Какво сънува според теб? — пита тате.

— Че е на риболов.

— Да я изненадаме ли?

— Как?

— Искаш ли да й наловим риба за закуска?

— Скумрия!

— Да, скумрия. Ще те чакам в дневната — прошепва тате.

И тръгват. Тате и Сив, само двамата. Два дни преди трийсетия рожден ден на баща ми. Той решава да вземе сестра ми, а не мен. Взема сивата рибарска чанта, розовата кофа, големите зелени гумени ботуши с пробити подметки и сестра ми. После потеглят в жълтата лодка и той изчезва завинаги. Ако не беше изчезнал, баща ми щеше да помогне на Мая и семейството й да ремонтират къщата на Релинген. Но тате изчезна в жълтата лодка, под жълтата мълния, във вълните до островчетата при Ютгордшой. На следващия ден Сив извадила новата му въдица от килера и се качила на скала до Ангелския залив. Строшила я на парчета и ги хвърлила във водата. Ето такава беше истината и щеше да си остане такава още стотици милиони години, независимо как си я представям. Не съм присъствала, а и вече няма какво да направя.

Когато заобиколихме скалите до Ангелския залив, видяхме мама, Мария, Свайн-Хакан, родителите на Мая, на Айнар и на Хасе, дребно момиче без брадичка и линейка. Очакваха ни. На сушата мама ни стисна в прегръдките си и ни каза, че сме красавици. Побъркала се от тревога да не ни се случи нещо.

— Мамо, намерихме единия рибар — съобщих аз. — По-точно Кайса го намери.

— Сериозно?

— Да. Тялото му се носеше над водата близо до Южния риф върху парче пластмаса. Близо до мястото, където тате изгоря.

Мама понечи да попита какво означава това, но зад нас се чу силен плясък и всички се обърнахме. Бащата на Мая й бе зашлевил шамар. Кайса се сепна. Мама се опита да извърти главата ми в друга посока, но аз видях как върху бузата на Мая се образува алено петно. Сякаш върху голямата Мая се появи друга Мая. Питах се коя от тях е истинската.

„Скъпи Омаре,

Най-после предавам съчинението си на тема «Нещо, за което съжалявам». Знам, че закъснях доста, но все пак успях да го напиша. Не искам да остана на поправителен през есента, защото не съм си написала домашните. Ако изобщо на есен сме още тук. Това не е никак сигурно, понеже баба завеща къщата на някаква благотворителна организация. Още не знаем дали адвокатите ще се съгласят, че баба е имала проблеми не само със сърцето, но и с главата, тоест страдала е от старческо слабоумие. Сив се оправя, а баба почина в деня на летния празник, организиран от сдружението на жителите в Сьорвик. Ингри Ларшен. 15 юни. Въпреки всичко се получи хубаво тържество. Оплетох венец от глухарчета и го пуснах във водата. Знаеш ли какво става със стъблата на глухарчетата, когато ги потопиш във вода? Нагърчват се. Съчинението ми няма да оправдае очакванията ти, но поне съм искрена, а според мен хората, които не се подмазват и не лъжат, заслужават някакво уважение.

Нещо, за което съжалявам

От Герд Анете Ларшен

Знам за какво ти се иска да се разкайвам и знам защо. Искаш от мен да съжалявам, задето принудих Кайса да яде мравки, задето нагрубявах Сив и задето се опитах да пребия Мая, защото смяташ, че така Исус ще ми прости и ще отида на небето. Е, вероятно не на голямото небе, където са Господ, баба и хората от молитвения дом, но поне на малкото небе над Ангелския залив. Предполагам, че си ме представяш как пърхам с крила заедно с баща ми и бдя над всички малки сърдитковци, които тичат из Сьорвик. Много мило от твоя страна, но това е възможно само ако вярваш в Господ, а аз май не вярвам. Във всеки случай не ме е страх, че ще горя в ада. Освен това не се разкайвам за нищо. Нито за боя, нито за мравките. Най-малко съжалявам за недоволството си. Според мен то е предимство. Благодарение на него преодолях страданието много по-успешно, отколкото Сив с помощта на песента на глухарчетата. Тате би се съгласил с мен. Вече не мисля за него толкова често. Преди постоянно ми беше в ума. Сигурно и това ще ти се стори грешно. Понякога и аз се чувствам малко виновна, но не съм го забравила. Просто не мога да мисля непрекъснато за него, защото ще полудея. Всъщност и за това не се разкайвам. Е, съжалявам малко, но от това не ме заболява стомахът. Това е всичко.

Поздрави, Герд“

 

 

Сив оздравя психически и престана да пее, но се разболя от белодробно възпаление. Не беше толкова тежко. Мина й за две седмици. Стори ми се странно, че се разболя тя, а не аз, която скочих от скалата. Сив лежеше в леглото, а пребледнялото й отслабнало лице се подаваше над завивката. Държах я за ръка, макар да се нуждаех от две ръце, за да пазя равновесие, защото стъпвах върху ръба на моя дюшек и се протягах към нея. Тя не се възпротиви и гледах да не падна.

— Липсва ли ти, Сив? — попитах я веднъж.

Мама не вярваше склонността на сестра ми да пее да изчезне и ме накара да й обещая никога да не отварям дума за тате. За жалост й обещах нещо невъзможно.

— Много ли ти липсва?

Сив кимна.

— Понякога си въобразявам, че съм намерила малка част от лодката — прошепна. — Виждам парче дърво на брега и започвам да се надявам да е от носа или парапета на нашата лодка. Обзема ме увереност, сядам на брега и чакам ли, чакам вълните да изхвърлят остатъка от лодката. В Ангелския залив ангелите бдят над хората, мисля си в такива моменти. Може би не всичко е изгубено и просто им е било нужно повече време, докато спасят баща ни.

Кимнах и стиснах силно ръката й. Сетих се да я питам още нещо.

— Сив?

— Да?

— Защо си толкова влюбена в Робин?

Вечерта, когато се върнахме от остров Ютгордшой, ги видях да седят на пристана. Не пееха, но Сив бе отпуснала глава върху рамото на Робин Андре. Надявах се да ми сподели какво харесва у него. Имах чувството, че пропускам нещо, и ми се искаше да ми обясни, но тя не го направи. Започна да кашля. Наведе се към стената и извади нещо от чантата до възглавницата.

— Това е от баба.

Подаде ми някаква картичка. От едната страна пишеше „Училище Релинген“, а отдолу имаше малки четириъгълници с червени кръстчета в тях. От другата страна бе отпечатано изображение на Исус и агнета. Върху агнетата някой бе написал с детски почерк „Йорген Ларшен“.

— На тате е — обясни Сив. — С този купон си е купувал мляко от училище.

Погладих с върха на пръстите си жълтата хартия и се помъчих да си представя баба в благородна светлина. Никак не ми беше лесно, но донякъде успях. Ето я, сбръчкана и отслабнала, с мътни склери на очите. Не е толкова противна. В жълтото на очите й проблясва нещо синьо. Представих си как Сив, приседнала на ръба на леглото й, я държи за ръка. В болницата е тихо. Никой не тича из коридорите. Апаратите не бръмчат. Чуват се само сърцата на Сив и баба, които туптят в синхрон. Малкото гадно сърце на баба и голямото великодушно сърце на Сив. Тогава баба й подава купона на тате.

Повъртях в ръце жълтата хартийка. Беше суха и грапава.

— Баба ми я даде точно преди да издъхне — поясни Сив.

— Дала я е на теб, но не и на мен.

— Да, така е, но аз държа да я запазим заедно.

Кимнах.

— Хубава е.

— Качи се при мен — подкани ме Сив и се отмести.

— На горното легло ли?

Тя кимна. Покатерих се и се мушнах под завивката до нея. Тя започна да ме милва по косата и да ми разказва колко сладка съм била като малка. Първият й спомен бил как на три години ме гушкала като бебе и си представяла, че съм нейна кукла.

След няколко дни закачихме купона на хладилника до списъците с домашните задължения. Не помня колко време ми отне да забележа, че тате беше оцветил брадата на Исус с червен флумастер.

Надявах се Кайса да откаже, когато родителите на Мая я поканиха да прекара с тях и дъщеря им лятната си ваканция, но тя прие с голямо удоволствие. Семейството на Мая има вила пак на морето, само че в друг град. Кайса дойде у нас, за да й помогна в избора на дрехи.

— Горката Мая — отбеляза тя.

— Защо я съжаляваш?

— Родителите й я бият.

Кайса не е виновна, че не разбира всичко. Тя наистина е по-зряла, отколкото си мислех, но някои неща й убягваха. Мария и Свайн-Хакан обаче притежаваха несравнима интуиция. След заминаването на Мая и Кайса плажът на Сьорвик се напълни с туристи и те ме повикаха да работя в лавката.

— Ще ми трябва помощ за подредбата на стоките — каза Мария.

Съгласих се. Зареждах рафтовете със сладък прах в кутийки с формата на шайба за хокей, дъвчащи бонбони, фъстъци, „After Eight“, лакрицови бонбони, чипс и пакетчета със стотици хиляди видове шоколадови копчета. От толкова много сладко започна да ми се повдига. Вече не исках и да чуя за лакомства. Желираните бонбони, които ми подаряваха, изобщо не ме изкушаваха. Мария непрекъснато ме подканяше да си вземам каквото ми се яде. Разказа ми какво се случило, когато някой нахлул в лавката им. Един ден слънцето печеше, а двете се бяхме излегнали на шезлонгите. Редувахме се кой да обслужва клиентите, които се появяваха от време на време. Беше спокойно: случи се половин час да не влезе клиент. Мария ми обясни защо хората разправяли, че станали жертва на вандализъм.

— Върху паркинга бяха запалени двеста коледни свещи за елха. Сестра ти винаги е умеела да съчетава нещата. В случая: свещите образуваха думи.

— Какво беше написала?

— Прибери се, глупав татко. С двеста свещи.

Моята сестра — безбожница се бе опитала да призове ангелите. Усмихнах се и отпих от бутилката с кока-кола. Затворих очи, докато хладката сладка течност се стичаше в гърлото ми.

 

 

От време на време се упражнявам в опресняването на спомени, свързани не само с Мая, Кайса, Робин и Сив. Опитвам се да си спомня мама, която се прибираше с все по-набръчкано чело; испанския сервиз в синьо и бяло; вкуса на сладолед близалка; крясъците на чайките над Ангелския залив през прозрачните делници. Но в съзнанието ми тези спомени избледняват. Странното е, че един-единствен спомен става все по-ясен с всеки изминал ден, откакто престанах да бягам боса из сьорвикската гора. Лицето му се появява пред мен все по-ясно. Лицето на мъж с рижа брада и сини очи, с увит около врата черен шал, макар лятото да е близо. Още пазя този шал. Понякога, когато долепям буза до него в леглото, долавям миризмата на лак, риба и бензин.