Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (8)

8

Онова със Сив се случи точно след нещастието с тате. Мама се изплаши ужасно и веднага я заведе на лекар. Не отидох с тях, но си представям как е протекъл прегледът. Мама и Сив чакат в приемната на лекаря и Сив започва да пее. Първоначално съвсем тихичко, но постепенно повишава децибелите. I gits weary and sick of tryin’, I’m tired of livin’ and scared of dyin’.^[1] Останалите пациенти зяпват сестра ми и мама и започват да се покашлят, да усукват чанти и дрехи с пръсти, да си шушукат. И без да чува какво точно си казват, мама се досеща защо се възмущават. Поне аз така си представям. Мама ощипва Сив по ръката, но Сив започва да пее още по-гръмогласно и с разширени очи. Повдига вежди и се вторачва безпомощно в мама, сякаш песента And Ol’ Man river, he just keeps rollin’ along^[2] сама излиза от устата й. Очите й стават прозрачни, а челото й плувва в пот. Мама закрива устата й с ръка, за да я запуши. Гласът на Сив става по-глух, думите от песента — неясни, но тя не спира да пее. Сив започва да кашля. Дори кашлицата обаче не слага край на пеенето й. Лекарят излиза и ги кани в кабинета си.

— С какво мога да ви помогна?

Ами как с какво! Проблемът е повече от ясен. Какво да каже мама? Пък и как би помогнал който и да е? Мама се отпуска отчаяна върху стола и щом усеща кожената облегалка, Сив млъква.

— Сив… — подхваща мама.

— Болна ли си? — пита я лекарят.

Сив мълчи. Не пее. Стои права до стола на мама и не смее да мръдне. Лицето й пламва. Забила е поглед в пода.

— Непрекъснато пее — обяснява мама.

— Аха. И какво пее?

— Какво пее ли?

Мама се оказва напълно неподготвена за подобен въпрос. Какво значение има какво пее Сив? Нима изобщо има някакво значение? Песните не са симптоми, та лекарят да прецени как да я лекува: ако пее опера, значи е здрава; пее ли обаче народни песни, е за психиатричното отделение.

— Пее какво ли не — отвръща мама. — Проблемът не е какво, а кога пее.

— И кога пее? — пита лекарят, като се опитва да привлече вниманието на Сив. — Кога пееш?

Сестра ми изобщо няма намерение да го поглежда.

— Непрекъснато — отговаря мама от нейно име. — Докато се храни, докато е в тоалетната, докато си пише домашните, насън.

— Ясно — кимва лекарят, но по тона му личи, че изобщо не вярва на мама.

Изведнъж всичко в кабинета започва да й звучи като музика, дори гласът на лекаря. Напевният му успокоителен глас я вбесява и й причинява главоболие. Тя разбира, че той смята думите й за лъжа. Затова мама дръпва рязко Сив за ръкава.

— Изпей нещо!

Сив обаче не си отваря устата.

— Пей, както преди малко пееше в чакалнята! — настоява мама.

Сив продължава да мълчи.

— Хайде, изпей „O’l Man River“ — подканва я мама. — „На Коледа съм толкова щастлива!“ или „В прелестна градина цъфтят червени рози“. Изпей „Love Me Tender“^[3]!

Тишина. Сив продължава да гледа упорито в пода на лекарския кабинет със здраво стиснати устни. Мама не може да направи нищо, за да я накара да си отвори устата. Лекарят се обляга на стола, допрял химикалка до устните си, и погледът му пада върху снимка на бюрото пред него. Мама също поглежда снимката: момче и момиче, малко по-големи от Сив. Децата на лекаря. Лекарските деца на детския лекар.

— Виж, Гюнвур… — подхваща той.

Мама затваря очи за две секунди. После ги отваря, поглежда Сив и започва да пее:

Now you say you ’re lonely

You cry the whole night through

Well, you can cry me a river

cry me a river

I cried…

A river…

Over you.^[4]

През цялото време, докато пее, мама не спира да гледа Сив. Чака реакция. Надява се мълчаливата обвивка на Сив да се пропука. Сив обаче продължава да гледа в пода. Стиска устни, забила очи в пода, а мама, тъкмо когато стига до Over you, усеща как лекарят докосва ръката й.

— Гюнвур, онова, което преживя, не може да се преодолее за кратко време. Никой не очаква от теб да си стъпиш на краката от днес за утре. Знам колко е трудно заради децата. Ако искаш, ще ти изпиша приспивателно. А ако има нещо друго, с което бих могъл… например през уикенда… нищо обвързващо. Само малко подкрепа, докато… Не е нужно да се справяш сама с всичко това, Гюнвур.

Мама става и хваща Сив за рамото. Доста рязко и грубо.

— Справяме се чудесно и без ваша помощ.

И двете със Сив излизат от кабинета. Сив мълчи, докато се качат в колата. После отново започва:

You drove me

Nearly drove me

Out of my head

While you never shed a tear

Remember I remember

All that you said

Told me love was too plebeian

Told me you were through with me and

Now you say you love me

Well, just to prove

You do

Come on and cry me a river

Cry me a river

I cried…

A river…

Over you.^[5]

Ето така си го представям. Разбира се, може изобщо да не се е случило нищо подобно. Обаче след прегледа мама престана да ни води при този лекар.

 

 

Майката на Мая беше наредила три дюшека в стаята й. С това се изчерпваше целият й принос към нашето парти по пижами. Предупреди ни да си донесем спални чували от къщи и неволно си помислих, че у Мария и Свайн-Хакан би било другояче. Те винаги ни купуват шоколадови яйца или ни пускат видеокасета. Дори мама би се постарала повече от родителите на Мая. Например би опекла пица. Както и да е. Все пак отивах да пренощувам в дома на Мая и това ми беше предостатъчно. Когато позвъних на вратата, ми отвори Кайса. Ядосах се, защото си мислех, че даже съм подранила. Явно Кайса се бе погрижила да се появи четирийсет и пет минути по-рано от уговорката. Седнала да обядва с тях. Имало яхния с наденички. Устата й беше изцапана с червен пипер. Гадна подмазвачка, помислих си, защото бях сигурна, че Кайса изобщо не е била гладна.

— Ще спя в средата — заяви тя още щом отвори вратата.

— И кой го казва?

— Ще спя в средата, защото вече си разположих там дюшека. Дойдох първа.

— Къде е Мая?

— Горе.

— Пусни ме да мина.

Понеже Кайса почти не помръдна, се наложи да я избутам и да се провра под ръката й.

— Майааа! — развиках се аз. — Майааааааа!

Дългият коридор изглеждаше много по-добре от последния път, когато го видях. По боядисаните в бяло стени висяха картини. Лампа на тавана хвърляше ярка светлина, а върху пода бе постлана пътека. Вече изобщо не приличаше на училищен коридор, а на обзаведен коридор в хубава къща.

— Майаааа!

Изведнъж се отвори врата. Сигурно там се намираше кухнята, защото пред мен се появи майката на Мая с престилка — бяла, на червени сърчица.

— В нашия дом не се крещи така, Герд — осведоми ме тя.

Обърнах се да погледна Кайса. Усмихваше се, но не на мен, а на майката на Мая.

— Къде е Мая? — попитах.

— Мила Герд, качи се да видиш дали не е на горния етаж, вместо да вдигаш такава врява.

По лицето на Кайса се разля още по-широка усмивка. Майката на Мая се приближи до нея и прибра косата й с розова фиба.

— Стори ми се доста разрошена. Така е по-добре — отбеляза домакинята.

После й даде кърпичка да си избърше устата. На мен не ми даде нищо. Нито ми приглади косата, нито ми закачи розова фиба. И да бе посегнала да го направи, щях да се дръпна. Сега обаче майката на Мая отстъпи назад, за да ми направи място да мина. Тръгнах по стълбите към горния етаж. Кайса ме последва.

— Руби е голяма сладурана — прошепна тя.

Не отговорих.

— Знаеше ли, че майката на Мая се казва Руби?

Втурнах се бързо в стаята на Мая. Беше прекрасна, със сини пердета и нито едно плюшено пони, докъдето ми стигаше погледът. В стаята бяха разположени три дюшека, като на средния нямаше спален чувал. Върху него се бе изтегнало момиче — Мая. Дюшекът на Кайса стоеше избутан до стената. Прекрачих прага и Мая се надигна.

— О, ето те и теб! Струваше ми се, че ниииикога няма да дойдеш!

Докато провлачваше „ниииииикога“, Мая се отпусна назад върху дюшека, а аз се настаних до нея. Кайса продължаваше да стои до вратата. Изгледа ни стъписано.

— И аз съм тук — отрони.

— Да, но знаеш какви са отношенията ни с Герд.

— Не.

— Когато не се виждаме няколко часа, получаваме абстиненция — поясни Мая и се облегна на ръката ми.

Усетих дъха й върху кожата си.

— Затова се налага в средата да спя или аз, или Герд — продължи тя. — Нали разбираш, Кайса? Нищо лично. Ти ще спиш до стената.

Докато изричаше всичко това, Мая ме ритна по прасеца с крака си, чиито нокти също бяха лакирани в бяло. Вече изобщо не ме притесняваше, че майка й Руби не ни пусна видеокасета и не пожела да ми пипне косата.

— Най-справедливо е ти да легнеш в средата, Мая — смотолеви Кайса. — Ти си домакинята и следователно имаш право да избираш.

Кайса седна върху дюшека до стената.

— Правилно — съгласи се Мая. — А когато ти организираш парти, ти ще спиш в средата, Кайса.

Кайса ме стрелна с очи.

— А ти, Герд, ще спиш в средата, когато направиш парти у вас.

Знаех какво си мисли: моята стая не става за гости. Беше твърде малка, а и я делях с момиче, което не спира да пее. Много важно! В момента гостувахме на Мая, а тя принуди Кайса да й отстъпи най-хубавото място.

Преди години на върха на Релинген имало училище, а учителите имали право да бият учениците. Всъщност продължаваха да го правят, макар вече да беше незаконно. По онова време преподавателите удряли палави деца като мен. На тате му останал белег на пръстите от пантоф. С присъщия си лудешки акъл тате тръгнал с велосипед върху леда в Ангелския залив и ледът се пропукал. После се върнал в училище, а учителят, побеснял от гняв и от страх, го нашляпал с пантофа си. Тогава никой не влизал в училището с обувки, всички си имали пантофи, наредени на лавици в коридора. Училището на Релинген било много хубаво и всички съжалявали, когато го затворили, но не си струвало да го държат отворено, защото не се записвали достатъчно ученици и парите не стигали. Учителят, който ударил баща ми, си взел отпуск или го изгонили. Така и никой не разбрал какво точно станало с него, но след случилото се изчезнал. Според мама това се отразило добре на тате, ала баба беше категорична: жалко за съвестния човечец, защото тате бил голям беладжия, а и малко бой никого не бил затрил. Така смяташе баба ми, Ингри Ларшен.

Освен това не спирах да си мисля и за поверието, че в Ангелския залив не един е намерил смъртта си. Тате също изчезна там. Когато не бдят над залива, ангелите сигурно прелитат над гората и отиват до старото училище на Релинген. Такива мисли се въртяха из главата ми, докато лежах в спалния чувал. Дали ангелите наистина съществуват? А дали баща ми се е превърнал в ангел, въпреки че се славехме като единственото езическо семейство в Сьорвик? Може би не гори в ада, а бди над Ангелския залив? Питах се дали ни вижда и какво мисли за новата ми най-добра приятелка.

— Най-голямата ми тайна е свързана с Трине — обяви Мая.

Наближаваше полунощ, обаче навън още не се бе стъмнило съвсем заради настъпващото лято. Скоро идваше юни и единственото наистина черно нещо навън бяха очертанията на дърветата. Небето продължаваше да синее, а ако направиш фунийка с ръце и погледнеш през нея, тъмният му цвят избледняваше до светлосиньо. Защо — за мен си оставаше пълна мистерия. Така и не успях да я разгадая.

— Натисках се с гаджето й — призна Мая.

Кайса се разкикоти, а аз съжалих, задето не легнах в средата. Тогава бих могла да я спра, да й попреча да се излага така.

— Коя е Трине? — поинтересува се Кайса.

— Най-добрата приятелка на Мая — поясних.

— Вече не — поправи ме тя.

Кайса мигна няколко пъти подред, но се престори на невъзмутима.

— Разкажи ни за гаджето й — поиска тя с превъзбуден и задавен глас.

Гласът й винаги ставаше такъв нощем, когато преяде или не си е отспала, или когато се случва нещо, което я обърква.

— Бяхме на младежко събиране — подхвана Мая. — Вината си е нейна, тя знаеше още преди да станат гаджета, че си падам по него. Харесам ли нещо, Трине винаги се запалва по него. Разбираш ме, нали? — погледна ме въпросително тя.

Кимнах. Кайса — също, но Мая не я видя, защото стоеше гърбом към нея.

— Трине се заприказва с някого, а Себастиан ме попита искам ли да излезем навън. Съгласих се. Понеже ръцете ми бяха много студени, той ми предложи да ги стопли. И започнахме да се натискаме.

Кайса отново се разкикоти.

— Млъквай, Кайса — скастрих я аз. — Мая, сигурна ли си, че Трине не е разбрала?

— Да. Дори ми благодари.

— За какво? — изписка Кайса зад Мая.

— Задето съм държала Себастиан далеч от някакво момиче от другия клас. Това е най-голямата ми тайна. Ти какво ще ни разкажеш, Герд?

Поех си дъх. Най-голямата ми тайна. Трябваше да измисля нещо оригинално. Мая разказа как се натискала с момче. И то не кое да е, а гаджето на най-добрата й приятелка. Освен това ходила на младежко събиране. Несравнимо би било да се похваля с най-интересната си беля: да се обаждам в старческия дом и да говоря глупости в телефонната слушалка.

— Понякога крада — изтърсих гордо.

— От кого?

— Различно, но най-често от мама.

— Пари ли?

— Мммм.

— Аха.

— Не вземам много наведнъж, защото има опасност да забележи.

— И колко вземаш наведнъж?

— Десет крони.

— От портмонето й ли?

— Да. И от плика с парите за месеца.

— Ако тате те хване да крадеш от лавката, ще се обади в полицията — заплаши ме шепнешком Кайса.

Двете с Мая избухнахме в смях. Едновременно. Кайса изпадна в недоумение. Забелязах го, защото лунната светлина озаряваше лицето й, и видях изумения й поглед и изопнатата физиономия. Каква глупачка!

— Нали така се постъпва с всички крадци.

Мая продължаваше да се смее. В очите й избиха сълзи. Зарови лице във възглавницата и когато най-сетне спря да се тресе, остана още няколко минути в същата поза.

— Само те предупреждавам — промърмори Кайса.

— Знаем — отвърна Мая. — Смеем се за друго, нали, Герд?

— Да, за друго се смеем — потвърдих аз.

— Аха.

— Разбра ли защо се смеем?

— Разбра ли, Кайса? — попитах и аз.

— Да, да, разбрах.

— Хубаво.

Мая се обърна леко към нея и Кайса мигом се оживи.

— А ти, Кайса? Ти с каква тайна ще се похвалиш?

— Напикавам се в леглото.

Изстреля го, без изобщо да се замисли. Дори не си пое дъх. Призна си съвсем спонтанно коя е най-голямата й тайна и Мая вече не можеше да се сдържа. Аз — също. Избухнахме в неудържим смях. Започнахме да се превиваме, да се търкаляме по дюшеците, а те се раздалечиха и кракът ми попадна върху студения под, а после и върху дюшека на Мая. Тя се претърколи и ме удари по корема, а аз зарових крака в дюшека, захапах го и завих като вълк. Мая хвърли възглавницата си към тавана и започна да удря с длан по пода. След като ни попремина, Мая попита Кайса дали не е по-добре да й постели найлон под спалния чувал, а аз й предложих гърне. После двете с Мая отместихме дюшеците си в ъгъла, възможно най-далеч от Кайса, защото не искахме да се събудим посред нощ насред голяма жълта локва.

— Разбираш, нали? — попита Мая.

— Нали ти е ясно защо го правим, Кайса? — включих се и аз.

Кайса мълчеше. Обърна ни гръб и спа с лице към стената. На сутринта се събудихме и се заехме да си събираме багажа. Тя се правеше, че всичко си е постарому и нищо не се е случило.

У дома изчаках мама и Сив да излязат — знаех, че ще се приберат чак след няколко часа — и се вмъкнах в стаята на мама. Не съм глупава. Давах си ясна сметка какво ме чака, ако ме хванат. Стаята на мама винаги се намираше в пълен ред. Вътре имаше кафяв гардероб и спалня, застлана с кувертюра, изплетена от баба ни по майчина линия. Тя е починала отдавна. Не я бяхме виждали. Върху нощното шкафче на мама стоеше нейна снимка. А до нея — снимка на тате в сребърна рамка. Всъщност се оказа, че не е изработена от истинско сребро, защото рамката започна да се лющи, а отдолу се появи черен слой. Мама се опита да почисти черното, но не успя. Каза, че не е важно в каква рамка е снимката на тате. Той не би се разсърдил, ако види снимката си в рамка с черни петна. Напротив, би му било все едно.

Легнах в леглото на мама направо върху кувертюрата. Взех снимките на тате и на баба и ги вдигнах да ги разгледам на светлината. Погладих с пръст стъклото и избърсах праха в кувертюрата. После ги върнах на местата им, като се помъчих да се сетя къде точно стояха. Изпаднах в паника, защото не бях съвсем сигурна, и се поколебах дали да не изчакам и да оставя намеренията си за друг ден. Ето, помислих си, същата бъзла съм като Кайса. Затворих очи и плъзнах длан върху нощното шкафче, отворих го, все още без да поглеждам, бръкнах вътре и когато пръстите ми напипаха твърда хартия, не се сдържах и отворих очи. Не си истински крадец, ако не видиш какво крадеш. Вътре обаче нямаше пари, а изрезка от местния вестник. От скорошен брой, отпреди седмица. Първоначално се разочаровах, но после прочетох:

„Безследно изчезнали рибари

По Време на силната буря, разразила се в четвъртък следобед, в околностите на Нурвик е изчезнала рибарска лодка. Бреговата охрана е засякла сигнали за помощ, а близо до Южния риф е забелязана и ракета, но заради лошите атмосферни условия спасителните екипи не са успели да стигнат до там. На борда на лодката са били двама мъже на възраст около двайсет и девет години. Никой от тях не е намерен. Младежите били на почивка във вила в залива на Нурвик и според техни познати нямали опит в плаването. Не е известно дали на борда на лодката са разполагали със спасителни жилетки.“

Описаната във вестника злополука се бе случила при обстоятелства, съвсем различни от обстоятелствата, при които изчезна тате. Тогава в лодката се возеха не двама трийсетинагодишни мъже, а баща и дете. Не бяха излезли на разходка из залива, а живееха в Сьорвик. И въпреки това мама явно се боеше да не прочетем новината. Беше запазила изрезката. Прилоша ми, докато четях. Стана ми зле и се почувствах някак странно. Прибрах изрезката в шкафчето на мама, без да се старая да я сложа точно където я бях намерила. Изобщо не проверих дали вътре има пари. Беше ми все едно. Не ми пукаше какво ще си помисли Мая. Излязох от стаята на мама и затворих вратата. После отидох на пристана. Сетих се за онази вечер, когато е станало нещастието, описано във вестника. Тогава Сив и Робин пееха канон, седнали точно където сега седях аз. По небето проблесна ослепителна ивица, докато двете с мама прибирахме прането. То се намокри и после го проснахме да съхне върху облегалките на столовете в кухнята. На следващия ден и трите се вкиснахме от сутринта, защото нито една от нас нямаше сухи чорапи. Спомнях си какво правехме ние през онази вечер. По същото време рибарите до Нурвик бяха претърпели злополука. От тази страшна мисъл ми се зави свят.

В предпоследния час трябваше да играем футбол във физкултурния салон и Омара не пусна никого да си ходи. Разделихме се на два малки отбора от по петима души, а Мартин Хомлебек често-често надуваше свирката и ни смъмряше, че вече сме били достатъчно големи да си късаме шортите.

— Центрирайте! Стига с тези финтове! — викаше Омара.

Краищата на неизменната му усмивка отново бяха закачени за ушите му, но аз почти не го поглеждах. Гледах си в краката. Те подскачаха непрекъснато. Направо не можех да ги спра. Не знам защо Хасе си бе въобразил, че е в състояние да ме надиграе. Досега не го бях виждала да спортува с читави гуменки. Аз също нямах хубави спортни обувки и ритах с овехтелите маратонки на Сив, но поне умеех да играя. Хасе никакъв го нямаше. Беше най-трагичният футболист в класа и винаги риташе с големи тениски, изрисувани с батик и с широки ръкави, и с дълги до глезените оръфани дънки. Защо майка му не ги бе скъсила до коляното, щом е решила да ги реже? Понякога Хасе играеше и по чорапи, но днес беше дошъл с нови черни маратонки. Вероятно те му вдъхваха самочувствието, че ще ми вземе ума с финтовете си. Нямах представа как се е сдобил с тях, но лъщяха с още неолющена кожа. Няколко момичета отбелязаха шепнешком, че в часовете по физкултура е забранено да се носят бутонки. С Айнар играехме в един отбор, а в противниковия бяха Хасе и Мая. Преди Хасе да се усети, им нанизах три гола. Неочаквано той се приближи и започна да ме рита по прасците. Изобщо не играеше, с цел да ми отнеме топката. Или пък целта му е била точно такава, но не е можел да улучи топката и затова е ритал мен. Кипна ми:

— Престани — промърморих.

Хасе се олюля и излезе извън очертанията на игрището, но после се затича към мен и продължи да ми нанася ритници.

— Махай се! — просъсках.

Той обаче не се предаде. Риташе с всичка сила, макар отдавна да не владеех топката. Чашата преля. Обърнах се и го ритнах. Нямах бутонки, но пръстите на краката ми са много силни, а и по принцип имам здрави мускули. Хасе изпищя, хвана се за глезена, свлече се на пода и от устата му се изсипаха куп ругатни. Приличаше на сополанко. Докато го наблюдавах, някой ме сграбчи за яката и в ухото ми писна най-пронизителната съдийска свирка на света. Омара. Мачът завърши четири на един за моя отбор.

 

 

— Какво ти става, Герд?

Омара стоеше облегнат на катедрата. Аз, настанила се върху първия чин, си люлеех краката в очакване на наказание. Днес не ме повикаха преди часовете. Имахме час по английски, но Омара освободи другите.

— Пак ли ще трябва да идвам преди часовете? — попитах.

— Не — Въздъхна Омара.

— Така ли? — обнадеждих се аз. — Но аз не написах онова съчинение на тема „Нещо, за което съжалявам“.

— Така или иначе няма да го напишеш, дори пак да те повикам преди часовете, нали?

Не отговорих. Омара се почеса по главата и кимна разсеяно.

— Не, няма да го напишеш.

После дойде на себе си от странния унес, в който изпадна за момент, и се изкашля. За миг някой сякаш опъна още телта, задържаща усмивката му, и после изведнъж просто я пусна. Не се шегувам. Нали знаете какво става, като пуснеш шнура на щора? Случи се същото. Усмивката изчезна от лицето на Омара с бързо и рязко щракване. Бръчките върху лицето му се изгладиха. Устата му се превърна в права линия, а бузите увиснаха от двете страни на брадичката.

— Знаеш ли какво си мисля, Герд?

Дори гласът му се промени. Металическата нотка изчезна, но изчезна и звучността. Не успях да отговоря, само поклатих отрицателно глава. Нямах представа за какво говори Омара.

— Провалих се — рече той. — Ти как мислиш?

Преглътнах. И през ум не ми бе минавало, че ще попадна в такава ситуация. Все едно се намирах във филм. Трябваше да направя нещо, и то възможно най-бързо. Да кажа нещо умно, та нещата да се върнат към нормалното си положение. Хрумна ми само едно и веднага го казах. Просто нищо друго не успях да измъдря:

— Така става, защото непрекъснато мрънкам. Откакто съм се родила, все съм недоволна. Още преди тате да изчезне.

Омара се облегна назад, оправи яката на ризата си и се изкашля. Страхувах се какво ли ще измисли. Боях се да не свали напълно маската си, защото нямах никакво желание да разбера какво се крие под нея. За щастие не ми се и наложи. Но продължението на странните му излияния не ми се размина:

— Пази си приятелите, Герд — прошепна той.

— А?

— Не растат по дърветата.

За миг Омара закри лицето си с ръце. После го откри и усмивката му отново се появи на мястото си. Отдъхнах си, скочих от чина и излязох от класната стая, без да се обръщам.

Веднъж си лежах на поляната пред къщи и случайно мярнах сянка зад стъклото на банята. Прокраднах се до прозореца — беше затворен — стъпих върху цокъла, забих нокти в перваза, надникнах и какво да видя! Сив и Робин до мивката. Сив се наведе напред, а Робин Андре се долепи до нея и бръкна в предния джоб на дънките й. Сив обгърна тила му с длан, разроши косъмчетата по врата му и му прошепна нещо. Не чух какво, защото прозорецът на банята е двоен и до мен достигна само неясно мънкане и слаба светлина. Докоснах с длан стъклото, за да проверя дали е нагорещено като електрическа крушка, но установих, че е по-студено от пластмаса и дърво. Малко материали са по-студени от стъклото. Кожата ми настръхна и залитнах, защото се държах само с пръстите на едната си ръка. Тутакси се хванах за перваза и с другата, но в същия миг част от дървената облицовка се отлепи, кракът ми се подхлъзна и аз отново затърсих опипом опора. Успях да се задържа някак. Наистина не чувах какво си шепнат в банята заради двойния прозорец, но те ме чуха. Робин извади ръката си от джоба на Сив, а тя се втурна към прозореца и го отвори. Залитнах назад и се приземих по гръб в цветната леха.

— Какво, по дяволите, правиш? — извика гневно Сив, а по шията й избиха червени и бели петна.

— Сигурно е далтонист.

— Какви ги дрънкаш?

— Робин Андре. Навярно затова ти беше написал, че имаш сини очи. Натискате ли се?

— Гледай си работата, Герд.

Сив е вече девойка, помислих си.

 

 

С Мая седяхме в кухнята у тях и чакахме майка й да опече първите гофрети. И престилката й, и гофретникът светеха от чистота. Умът ми не го побираше как винаги успява да изглежда толкова спретната. Сякаш мръсотията просто не се полепяше по дрехите й, защото не би могла да се задържи там. Ремонтът на къщата почти приключваше. Чудех се за какво им са толкова много стаи. Хрумна ми, че вероятно искат да си осиновят дете. Питах се дали съм готова за осиновяване.

— Заповядай.

Майката на Мая сложи в чинията ми първата гофрета — голяма и апетитно препечена. Вече беше сервирала купа със сладко и купа със сметана. Посегнах да си сипя, но Мая ме срита под масата. Предупреждението й обаче закъсня. Майка й ме беше видяла.

— У дома имаме обичай да се молим преди ядене.

Мая затвори очи и наведе глава. Досетих се, че от мен се очаква същото, но нещо ме възпираше. Просто не можех да откъсна удивения си поглед от Мая.

— Ти, Който храниш и най-мъничките птици, благослови храната в нашите паници.

А-а-мин.

Често пеехме тази песен в училище. Мелодията беше много лесна за изпълнение. Дори аз се справях. Но Мая не я изпя, а я изрецитира като стихотворение.

— Амин — каза майка й.

— Амин — прошепнах аз.

Отворих уста и отхапах от най-меката, топла и вкусна гофрета на света, приготвена с бакпулвер. За мен си оставаше пълна загадка как благодарение на толкова малко количество от бялото прахче, което мама сипваше от червена кутийка, сместа от брашно, мляко и захар бухва и се превръща в пухкав, ароматен сладкиш.

Не си спомням колко седяхме в кухнята, но по едно време на вратата се позвъни. Динг-донг-динг-донг-динг-донг. Досетих се кой е. Двете с Мая се сритахме многозначително под масата. Майка й отиде да отвори.

— Дойде още една гостенка — съобщи тя. — Карине Мария. Да я поканя ли вътре, или предпочитате да излезете на разходка с нея?

Знаех кое е възпитано и кое — не. Бях се научила кои жестове се възприемат като мили и кои — като груби и как да правя разлика между тях. Ако почерпиш най-добрата си приятелка с някое лакомство, се смята за дружелюбно държание, но не и ако изсипеш пакетчето й с бонбони върху футболното игрище. Проява на добро възпитание е да вземеш листа с домашните за болна съученичка, но не и да го накъсаш на парчета и да ги изхвърлиш в кошчето за смет до автобусната спирка. Ще те сметнат за добра приятелка, ако позволиш на съученичката си да изпробва първа най-високата люлка, вместо да я избуташ. Така ме учеше Омара. Мама ми повтаряше същото. Дори Сив непрекъснато ми напомняше да се държа дружелюбно и мило с приятелите си и да не ги обиждам. Но според мен всички те пренебрегваха нещо много съществено: на света има и жалки в малодушието си, неверни най-добри приятелки с херпес на устата, които разпространяват твоите тайни и тайните на семейството ти, сякаш устата им не е уста, а пръскалка на градински маркуч.

Мая излезе в коридора. Последвах я и допрях ухо до вратата. Чувах всички думи на Мая, но не и на Кайса, защото тя само мънкаше под нос. И това нейно качество не понасях. Кайса просто не можеше да говори високо, ясно и без да млъква в средата на изречението.

— Няма да изляза — обясни Мая. — Настинала съм.

Кайса смотолеви нещо, а Мая се засмя, но малко пренебрежително.

— Ще видим — отвърна тя. — От сега нищо не знам. Зависи как ще се почувствам утре.

Мън-мън, промърмори Кайса. Мая престана да се смее.

— Не забравяй, че човек може да е болен, без непременно да му личи — отбеляза тя.

Не каза „чао“. Направо затвори външната врата и се върна при мен. Погледът й се спря върху майка й. Оказа се, че не бях единствената, подслушала разговора й с Кайса. Майка й бе слухтяла зад гърба ми през цялото време, без да я усетя. Тя просто умееше да се промъква съвършено безшумно. Стъпваше тихо върху високите си токчета в дрехи, сливащи се с цвета на стените. Присъствието й рядко се забелязваше, но видиш ли я, ти се струваше, че заема двойно повече място от всяка обикновена майка. Инстинктивно прибрах косата си зад ухото и се помъчих да пригладя щръкналите кичури на тила ми, но се притеснявах напразно. Майката на Мая не гледаше мен, а дъщеря си. Сякаш набъбваше и напираше да се разлее из стаята. Очите й не се промениха, но кожата около тях се изду и се образуваха торбички.

— Карине Мария е глупачка! — заяви Мая.

После ме дръпна за ръката и двете се втурнахме нагоре по стълбите. Влязохме в стаята й и Мая затвори вратата. Застана с гръб към нея. Гръдният й кош се повдигаше бурно.

— Пулсът ми сигурно е сто и двайсет — прошепна тя.

— Имаш конфитюр на бузата — казах й аз.

Тя внимателно посегна към лявата страна на лицето си и избърса петното. После започна да барабани с върховете на пръстите по долната си устна, все едно свири на пиано. Питах се дали някога й се случва да прави непохватни движения, които не е обмислила предварително.

Мая се обърна и заключи вратата.

— Хайде да се качим на покрива — предложи.

До бюрото й стоеше красив стол от тъмно дърво със старомоден светлосин калъф. Вдигна го и го отнесе до прозореца. Столът изглеждаше величествен като трон. Ако у нас имаше такъв, никога не биха ми позволили да го използвам. Сега обаче се намирах не вкъщи, а в дома на Мая. Тя се качи върху стола, за да отвори капака на тавана. Тъмното дърво изпука, когато Мая се протегна нагоре, но не се счупи. Тя отвори капака, набра се с ръце и преди да се усетя, се покатерих след нея и се озовахме на покрива.

От там се откриваше чудесна гледка чак до нашата къща, до Ангелския залив. Виждаше се и подножието на Релинген. По склона вървеше Кайса. Не караше нито кънки, нито велосипед. Вървеше пеш, с обикновени обувки и обикновени крачки. Тук, от покрива, Кайса имаше вид, сякаш нарочно се мотае. Погледната отгоре, почти не личеше да се движи. Все едно искаше да се увери, че ще ни види; все едно очакваше да се покатерим върху покрива. Преполови склона и се обърна. От толкова далеч не виждах лицето й, но забелязах как вдигна ръка над главата си и ни махна. Съвсем бавно. Наляво-надясно. Ръката й не приличаше на ръка, а на хвърчило, което не лети, а тече по въздуха.