Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (6)

6

Често си спомням какво се случи, преди Мая да се нанесе в Релинген; точно след като тате изчезна. Спомням си го много ясно: седя в лавката. Отвън е спусната табелката „затворено“. Клатушкам се на пластмасовия стол, защото думите на Кайса не ми дават мира:

— Понякога ми позволяват да ям сладкиши до пръсване.

Ей сега ще се случи, мисля си аз. Мария и Свайн-Хакан ще разтворят завесата, ще ме пуснат в стаичката и ще ми дадат от всички лакомства: аерошоколад, желиран бонбони… Сънувам го ден и нощ, откакто се помня. Сънувам, че Мария я боли гърбът, Кайса я няма, а аз минавам случайно от там и решавам да й помогна да пренесе стоката. Обслужвам клиентите на лавката, работя цял ден и някой ме хвали, че се справям, все едно цял живот съм правила само това. Накрая Мария ме черпи с дъвки. Казва ми да си взема, колкото искам. Подарява ми и огромно количество „After Eight“ — ще ми стигнат, докато стана на сто. Мария и Свайн-Хакан се чудят как да ми се отблагодарят за добрината и решават да ме осиновят, защото тяхната дъщеря не е достатъчно работлива, а моята майка вече си има дъщеря, която й стига.

И ето, че сънят ми се превръща в действителност. Седя на пластмасов стол в затворената лавка, вече усещам вкуса на шоколада върху езика си. Питам се какво ли са решили да ми подарят. Дали ще ми позволят да си избера, или направо ще ми дадат лакомствата? Ако е сладолед, предпочитам близалка. Да речем двайсет броя. Чудя се дали ще ми прилошее от толкова сладолед, или ще ми понесе без проблеми.

— Имаме само един въпрос — подхваща Свайн-Хакан.

Стискам здраво ръкохватките, очаквайки да ме попита „Какво ти се яде най-много? Двайсет «Сандвича» ли предпочиташ, или петнайсет «Близалки»? Нали няма да забравиш после да си измиеш зъбите?“. От мисълта за предстоящото угощение устата ми се пълни със слюнка, а в дробовете ми бълбукат мехурчета. Ала Свайн-Хакан не бърза да зададе въпроса. Снове напред-назад из помещението и от време на време поглежда Мария. Тя стои само на метър от мен, облегната на тезгяха, и аз непрекъснато се мъча да уловя погледа й, но цялото й внимание е погълнато от Свайн. Повдига вежди, сякаш се кани да каже нещо, и ми се иска да я избавя от затруднението й. Да стана и да ги уверя, че с каквото и да ме почерпят, ще го изям, но все пак предпочитам „Близалка“ и „After Eight“ — най-добре по десет-двайсет броя от двата вида, а няма да откажа и няколко дъвки. Свайн-Хакан продължава да крачи нервно, а Мария — да повдига и отпуска вежди. Накрая не издържам и изтърсвам:

— Няма значение с какво ще ме почерпите.

Поемам си дъх твърде бързо, от гърдите ми се чува хриптене и избухвам в кашлица. Мария се спуска към мен и започва да ме тупа по гърба. Не мога да спра да кашлям. Свайн-Хакан ми носи вода.

— Бедничката! — възкликва Мария. — Няма от какво да се страхуваш.

— Не сме ти ядосани — успокоява ме и Свайн-Хакан.

После вади носна кърпа от задния си джоб и си избърсва челото. Не я прибира, а започва да я усуква нервно с пръсти. Прави малка топка и не престава да я стиска, макар кашлицата ми да се е уталожила. Става ми ясно, че няма да получа лакомства.

— Малко се натъжихме, това е — обяснява Мария.

Обляга се на тезгяха. Веждите й изглеждат спокойни. Гледа ме с нежните си очи. Понякога ми се иска и мамините очи да излъчват такава нежност.

— Няма да се оплакваме в полицията — уверява ме Свайн-Хакан. — Но не разбираме защо си го направила.

— Можеше да поговориш с нас — обажда се Мария. — Щяхме да разрешим проблема.

Изправям се рязко и столът се прекатурва. Пет пари не давам. Искам незабавно да се махна от там. Втурвам се към вратата. Заключена е. Започвам яростно да въртя ключа, но не успявам да отключа. Мария се приближава и го завърта със спокойни, плавни движения. Ръцете й не треперят като моите, а в гласа й няма и следа от гняв:

— Последното, което искаме, е да се скараме с теб. Нали го знаеш? Добре дошла си в лавката по всяко време. Идвай и при Кайса, когато пожелаеш. Не сме й казали, че ще говорим с теб. Решихме да го запазим в тайна. Майка ти също няма да разбере. Още сега теглим чертата и забравяме, че изобщо се е случило. Понякога нещата лесно излизат от контрол, нали, Герд?

Изобщо не ми го побира умът как успя да изговори толкова изречения, докато отваряше вратата. А вероятно изобщо не е казала нищо. Вероятно всичко се е случило в главата ми. Или е извикала след мен, докато съм бягала.

 

 

Сив и аз никога не се прибираме заедно от училище. Ако мама е първа смяна, я изчаквам, а иначе се качвам на автобуса или тръгвам пеш през гората. Нямам представа как се е прибирала Сив, нито как тя, с пословичната й мудност, успява да се придвижи толкова бързо. Във всички други дейности я изпреварвах, но не и в прибирането вкъщи. Сякаш излизайки от училище, й поникват крила и тя запалва мотор, закачен на дупето й.

— Сигурно просто не се бави след края на часовете — предположи веднъж мама.

Това влиза в противоречие с всички закономерности. Обаче си е факт. Пробягвам сто метра по-бързо от Сив, преплувам Ангелския залив, докато тя още е на половината разстояние, слизам в подножието на Релинген с велосипед, преди тя да е потеглила от стартовата линия. И въпреки това тя съумява да се прибере вкъщи, преди да изляза от класната стая. Или поне така ми изглежда, защото щом вляза вкъщи, виждам колко работа е успяла да свърши.

Един ден я заварих да простира в градината: чаршафи, протрити розови кърпи, старите ми маратонки и чорапи с дупки на пръстите. Сив окачваше всичко това върху простора, опънат между стената на къщата и люлката, като внимаваше ръбовете да не висят накриво, шевовете — да не са измачкани, а всяка дреха да се намира на достатъчно разстояние от съседните. Всичко си идваше на мястото. Сив носеше торбичка на кръста си, пълна с щипки, и приличаше на вещица.

— Работлив коняр е Стефан,

изгрева не чака той,

още призори с жребците

тръгнал е на водопой.

— Стига си пяла, Сив!

— Робин Андре иска да ти каже нещо — Сив посочи нататък.

Пуснах раницата на земята и заобиколих къщата. Там, на пристана, Робин Андре си клатеше краката над водата.

— Няма ли да ме почерпиш с бисквити?

— Искаш ли?

Той поклати отрицателно глава.

— Не, но може да поканиш Мая. Тя ме помоли да те подсетя за уговорката ви за следобеда. Тези чорапи нови ли са?

— А?

— Нови ли са тези чорапи? Много са пъстри и хубави.

Погледнах надолу към краката си. Бях обута в чифт стари чорапи на Сив с цветовете на дъгата.

— Чорапите са на Сив — отвърнах.

Той се усмихна. Направи ми впечатление, че усмивката не слезе от лицето му. Точно като усмивката на Омара. Освен мен и сестра ми Робин Андре нямаше друга публика и все пак се усмихваше и кимаше към гората, сякаш там са се събрали невидими за нас хора и го гледат.

— Сив има кафяви очи — отбелязах аз.

Робин Андре се престори, че не ме е чул.

— Имаш поздрави от Мая. Да не забравиш за уговорката ви. Ако не отидеш, щяла да те набие. Звучи много предразполагащо, нали?

Кимнах. Колко нелепо! Вместо да отговоря, просто кимнах. От милион оригинални неща, които бих могла да кажа, ми хрумна само това. Сетих се да го попитам как върви ремонтът на къщата, но той вече бе тръгнал да вземе Сив. Втурнах се след него да го настигна. Заобиколих къщата. Там обаче вече нямаше никого. Заварих само големия леген с прането. Приковах поглед в него. Не бързах да се заема с простирането. Усещах тежест и ленивост в цялото си тяло. Чак след десетина минути започнах да вадя дрехите и да ги окачвам.

 

 

Греблата пореха водата неритмично и лодката помръдваше едва-едва, но Мая настояваше да гребе. Оставих я да прави каквото иска, макар да виждах колко зле се справя. Пет пари не давах. Лежах си в лодката и гледах небето.

— Ще слезем ли на сушата? — попита Мая.

— Както искаш.

— Знаеш ли къде има интересен остров?

— Зависи какво точно разбираш под „интересен“.

— Искам да ми покажеш къде се е удавил баща ти.

Надигнах се и седнах. Мая престана да гребе. Веслата не пореха морската повърхност, но продължавахме да се движим със същата скорост заради течението. Мая прибра веслата в лодката и ме погледна.

— Никой друг не те харесва. Казвали са ти го, нали? — попита ме тя.

Опитах се да се засмея, да се престоря, че думите й са ме развеселили.

— Покажи ми къде се е удавил баща ти.

Ако беше продължила да ме гледа, сигурно щях да я заведа до Сьондрешер — Южния риф — и да й разкажа как тате тръгна на риболов със Сив и така и не се върна. Но тя мигна и започна да чопли лака си. Забелязах малка пукнатина в белия слой. Явно не беше чак толкова безупречен. Наведох се към двигателя и дръпнах шнура.

— Няма да стане — отвърнах. — Но ще ти покажа нещо друго.

Поех към остров Ютгордшой.

От едната му страна имаше плажна ивица и до сушата се стигаше лесно. От брега по стръмна пътека се стигаше до най-високата част на острова, където растеше голяма бреза. Представляваше истинска мистерия. На острова нямаше никаква растителност, ала брезата се издигаше величествено, макар и самотна. Стига да се покатериш на някой от ниските й клони, пред теб се откриваше целият свят: Ангелския залив, Нурвик, Релинген, Южния риф. В далечината се намираше Дания и ако присвиеш очи и заслониш очи с ръка, може дори да се престориш, че виждаш град Скаген. Скаген не се вижда от там, разбира се. Всичко това е илюзия. Но от брезата се открива хубава гледка.

С Мая се покатерихме върху скалата. Предупредих я да си събуе сандалите. Забелязах, че кожата на прасците й е настръхнала. Бяхме излезли на доста хлъзгав бряг. По скалите бяха полепнали черни водорасли. Ако Мая не се събуе, ще се подхлъзне, помислих си. Ако падне и си удари лошо главата на някой камък, ще ме обвиняват за инцидента. За мое щастие Мая веднага ме послуша и тръгна боса. Катереше се като маймуна. До брезата спряхме да си поемем въздух.

— От другата страна на острова се намира най-хубавият трамплин за скокове във вода — обясних аз.

Дотам нямаше много път, а и Мая не се беше задъхала прекалено. Въпреки това не помръдна от мястото си, сложила ръце на хълбоците, и остана вторачена в точката, която й посочих.

— Ти можеш да скачаш от трамплин, нали?

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Да тръгваме тогава.

Завтекох се, след мен и Мая. На самото място нямаше дъска за отскок. Облаците се бяха сгъстили. Смрачи се. Съблякохме се по бикини. Сега вече не само Мая бе настръхнала.

— Първо ти — настоях аз.

Тя се поколеба само за секунда. После се засили от скалата и се хвърли право в тъмните морски глъбини. От триметрова височина. Чу се много силен плясък, когато тялото й проби водната повърхност. Знаех колко ужасно боли, но Мая не издаде звук.

— В града често ходехме на аквапарк, но там не разрешават да скачаш в басейна, защото има много хора. С Трине обаче се спускахме по водната пързалка, а през останалото време се печахме на шезлонги.

— Трине ли е най-добрата ти приятелка? — поинтересувах се аз.

— Беше — отвърна Мая и изведнъж смени темата: — Какво мислиш за Кайса, Герд?

Почти голи, лежахме върху скалата, защото там беше най-топло. Чакахме слънцето да пробие облаците и да ни изсуши, но облаците продължаваха да го скриват. Цветът на морето се промени от тъмен към сиво-черен. Вълните станаха по-малки. Сякаш някой потопи гребените им в сметана или шоколад. Сдобиха се с остри връхчета, но изобщо не ми хрумваше, че е възможно да се нараня, ако ги докосна. Така изглежда морето преди приближаваща се буря. Ако не искахме да станем вир-вода, трябваше веднага да си тръгнем. Не казах нищо на Мая. Продължавах да си лежа до нея и да се преструвам на сигурна, че ще изгрее слънце, докато оглеждах червения белег, който тръгваше от бедрата й и стигаше чак до шията. Имаше форма на крава или по-скоро на момиче. Второ момиче върху момичето. Втора Мая върху Мая. Питах се коя коя е. Коя от двете е Мая със старателно подредените къдрици, коя — Мая, дето ме събори в крайпътната канавка, коя — Мая, която скочи от три метра, макар никога през живота си да не бе скачала. Надигнах се и заслоних лицето си с ръка. Слънцето едва се подаваше през облаците, но грееше много ярко. Такова е времето през пролетта. Ту облачно, ту слънчево. Очаквах да завали дъжд под слънчевите лъчи. Може и да запеем „Вали дъждец и слънце грее, та чак ти идва да запееш!“. Тате винаги си тананикаше тази песничка, докато ме въртеше във въздуха. Никога не ми омръзваше. Исках да ме върти все по-високо и по-високо. Сив се страхуваше от високото, но аз — не. Тате се радваше, че в семейството има мъжко момиче.

— Какво мисля за Кайса ли?

— Да, каква е тя според теб? — попита Мая.

— Съвсем обикновено момиче — свих рамене.

— Да, само дето непрекъснато хленчи.

— Ами… не… не знам. Обикновено момиче е — повторих.

Мая се разкикоти.

— Защо се смееш?

— Замислих се какво ми каза Кайса за теб.

Нещо в мен се стегна. Станах, за да виждам лицето й. Бикините ми още не бяха изсъхнали, но така или иначе трябваше да тръгваме, защото притъмня.

— Кога си говорила с нея?

— Вчера — отвърна Мая.

— Какво правехте?

— Нищо особено. Помагахме на Мария в лавката.

Преглътнах.

— А после говорихме за теб.

— И какво ти каза Кайса?

— Никога не те била харесвала истински, защото постоянно се страхувала какви дивотии ще измислиш.

— Боли ли? — посочих белега с формата на момиче. Втората Мая.

— Не.

— Да тръгваме.

Лодката не вдигаше почти никакъв шум и не предизвикваше вълнение. Ако обаче не си свикнал с морето, е нужно съвсем малко, за да изгубиш равновесие. Ако покрай теб мине корабче, трябва да внимаваш. Мине ли обаче голям кораб, се налага да го приближиш, колкото смелост имаш, и да наведеш лодката в противоположна посока.

— Застани отпред.

— А?

— Застани отпред. Там вълните се усещат най-слабо.

Насочих лодката към ферибота. Мая ме послуша и се хвана с две ръце за парапета. Тялото й подскачаше като поплавък на въдица, който съобщава за улов. Ще се отмести или ще повърне, помислих си аз. Но Мая продължаваше да стои там, стиснала здраво парапета, със сериозно сключени вежди. Нито се отмести, нито повърна.

Вечерта се разрази буря. Първо имаше надежда да се размине, но после облаците се върнаха и плисна проливен дъжд. Сякаш някой изливаше отгоре огромни кофи с вода. Двете с мама се спуснахме на двора да приберем прането. По небето проблясваха светкавици. Видях, че земята е зелена, а розите в лехата — вече червени.

— Знаеш ли как се определя на какво разстояние от нас е мълнията?

— Не.

— Преброй секундите от светкавицата до гърма.

Нова ярка ивица проряза небето и двете с мама започнахме да броим. Прането в легена се намокри, но хич не ни интересуваше.

— Едно-о-о, две-е-е, три-и-и — брояхме в един глас.

Когато стигнахме до дванайсет, над Ангелския залив се разнесе страшен трясък, все едно зареваха мечки.

— Мълнията падна на три километра от нас — пресметна мама. — По четири секунди на километър.

— Ау.

Тя се усмихна, защото се появи нова светкавица. Прииска ми се да отида на малкия пристан и да почувствам как целият свят се тресе.

— Може ли, мамо?

— Разбира се. Само внимавай.

Кимнах и хукнах към малкия пристан. Знаех, че мама ще прибере сама легена с прането. Заобиколих къщата и спрях. На пристана вече имаше хора. Сестра ми. Сив, която винаги настояваше да си стоим вътре, когато гърми. Сив не беше сама. До нея седеше Робин Андре. Чух ги не по собствено желание, а заради вятъра. Те не знаеха, че вятърът духа от пристана към къщата и разнася гласовете им въпреки проливния дъжд и гръмотевиците. Чух ги как пеят. Познавах добре спокойния тих глас на Сив, но за първи път чувах Робин да пее. Имаше нежен, плътен и хубав глас.

— Татко Якоб, татко Якоб — пееше Сив.

— Татко Якоб, татко Якоб — пригласяше й Робин Андре.

— Спиш ли ти, спиш ли ти?

Чуваш ли камбани? Чуваш ли камбани?

Зън-зън-зън. Зън-зън-зън.

Дълго стоях, притаена до ъгъла на къщата. Тръгнах си чак когато Сив отпусна глава върху рамото му. Макар да не харесвах Робин Андре, ми се прииска не Сив, а аз да се бях върнала от корабокрушение върху пластмасов капак с глава, гъмжаща от мелодии. Настръхнах заради тази мисъл или заради бурята, или заради всичко това. По гърба ми полазиха ледени тръпки.