Хилде Хагерюп
Песента на глухарчетата (3)

3

Едно нещо така и не ми стана ясно: какво стана с въдицата. Два дни след злополуката, на трийсетия рожден ден на тате, надникнах в килера, но не я намерих там. Веднага заподозрях, че Сив я е взела, но това все пак не й беше в природата. Тя не се държеше мило с мен и се стараеше да бъде вежлива само с възрастните, но въпреки всичко не допусках да направи подобно нещо. Мислих дълго, преди да си създам теория за случилото се. А вероятно тате все пак я е завъртял във въздуха онази сутрин? Сив се е зарадвала, макар да й е прилошало, и не е успяла да се стърпи:

— Тате, искаш ли да ти покажа нещо?

— Какво?

— Всъщност трябваше да остане тайна.

— Аха.

— Идеята беше да ти я покажем след два дни. Ела.

Представих си ясно как Сив отваря вратата на килера. Вътре стои новата въдица на тате. Подаръкът за рождения му ден. Не знам кой е предложил да вземат въдицата, но явно са взели и новата, и старата. После са се качили на жълтата лодка, която отсега нататък щеше да бъде тяхна. Понякога, когато у мен се надига омраза срещу Сив, задето всички я съжаляват, обичах мислено да я обвинявам за злополуката с лодката. Преобърнала се е, защото Сив е започнала да изнудва тате да й даде новата си въдица.

Когато мама и Сив се затваряха във всекидневната и започваха да си шепнат, а на мен не позволяваха да влизам, подозирах, че говорят за кавгата, причинила злополуката. Мама успокояваше Сив. Вината не била нейна.

— Само исках да изпробвам новата му въдица — чух веднъж гласа на сестра ми.

После тя започна да пее и да плаче. Мисълта, че Сив предизвиква съчувствие, но носи и вина за случилото се, ме караше да се чувствам по-добре. И все пак нямаше как да го знам със сигурност. Оставаше си предположение. Понеже мама и Сив не ме пускаха да присъствам на разговорите им, често долепях ухо до вратата на всекидневната, но долавях само неясен шепот и музика.

 

 

— Герд, чух, че пак си се развихрила.

Изправиха ме до катедрата с гръб към класа. Никак не бях свикнала да стоя там, защото с Кайса обикновено седяхме най-отзад, но Омара имаше навика да привиква отпред провинилите се ученици.

Положението не ми харесваше. Не виждах кой какво прави, а исках да знам кой ми се присмива и кой ми симпатизира. Но как да разбера, като стоя с гръб към съучениците си?

Омара всъщност се казваше Мартин Хомлебек. В училището го знаеха като Омара, защото цялото му лице почервеняваше, когато се ядосаше или се канеше да запее. Имаше къса тъмна коса, застинала в постоянна форма. Нямах представа колко гел използва, за да го постигне, но нищо не беше в състояние да разроши прическата му. Запазваше вида си, когато прокарваше ръка по косата си и дори когато подскачаше в часовете по физкултура, докато ни обясняваше как да се целим по-точно и да не дриблираме прекалено продължително. И вятърът не успяваше да я разроши. Мартин Хомлебек представляваше загадка, както впрочем и обувките му: по тях никога не полепваше мръсотия. Но по-загадъчна и от обувките му беше неизменната усмивка. Никога не слизаше от лицето му. Устните му винаги бяха разтеглени, сякаш е завързал краищата им за ушите си с тел. Дори когато се караше на учениците, пак се усмихваше.

— Изпратила си Карине Мария в леглото — продължи Омара.

Из класната стая се разнесе предпазлив смях.

— Всъщност… — подхванах аз.

Искаше ми се да обясня какво се случи всъщност, но в моя клас това беше невъзможно поради голямото разстояние между очите и веждите на Мартин Омара. То се появяваше винаги, когато някой се опитваше да каже истината.

— Няма нужда да ми обясняваш — прекъсна ме той. — Извади си учебника по математика.

— А?

— Не се казва „а“, а „моля“.

— Кокошки не коля.

Изтъркана шега, но някой зад мен се разкикоти. Подозирах кой: Хасе и Айнар. Двамата седяха на първия чин, защото след като всички от класа си избраха места, само той остана свободен. Такава им беше съдбата на Хасе и Айнар. Винаги се задоволяваха с онова, което остане: най-лошите места в класната стая; най-предните седалки в автобуса; престоялата, зеленясала кутия с мляко в дъното на хладилника в столовата. За Хасе остана да се сприятели само с Айнар, за Айнар — с Хасе.

— Извади си учебника, Герд — повтори Омара. — Искам да разбера дали в последно време си се занимавала с друго, освен с каране на кънки. Сестра ти се справи отлично на контролното по математика, да видим дали талантът се предава по наследство. Не говоря за певческия талант — поясни той.

Целият клас се разтресе от едва сдържан кикот. Имаш ли сестра като Сив, няма измъкване. Поне в моя случай нещата стояха така. Навън вятърът шумеше в листата на кестените, а съучениците ми шушукаха съвсем тихо, за да не ги чуваме нито Омара, нито аз.

— Гледай си работата, Омаре.

Настъпи пълна тишина.

— Моля? — рече Мартин Хомлебек с разтреперан глас.

— Нищо.

— Един час преди учебните занятия в четвъртък те искам в кабинета на директора — отсече Омара. — Ясно ли е?

Изобщо не очакваше отговор от мен. Затътрих се лениво към чина ми най-отзад и в бележника под раздела „КАКВО ИМАМ ДА ПРАВЯ В ЧЕТВЪРТЪК“ си записах „Един час преди учебните занятия с тъпака Омар“.

— Ама… — рече Хасе.

Беше се превърнало в негов навик. Хасе обичаше да подхваща разговор, но после не му се говореше. Точно затова си паснаха с Айнар. Той пък се боеше да заговаря хората, но ако някой сложеше началото, умееше да общува.

— Ама… — подхвана Хасе и ритна Айнар по прасеца.

Стояхме до баскетболния кош на игрището зад училище. Избързах нарочно, за да ме оставят на мира, но те ме настигнаха.

— Не смяташ ли, че ритниците по прасците подхождат повече на момичетата, Хасе? — заядох се аз.

Всъщност доста често нагрубявах Хасе и Айнар. Не само аз. Всичките ми съученици се държаха грубо с тях, защото двамата не ритаха футбол през междучасието и слуховете, че са обратни, стигнаха чак в гимназиалния курс. По някаква причина Хасе и Айнар все пак ме харесваха. Винаги цъфваха до мен.

Появяваха се, докато чакам автобуса след училище, макар да живееха в друга посока. Кажех ли, че съм жадна, преди да удари звънецът, ме чакаха на чешмичката в двора, а когато в часа по физическо играехме мач, двамата винаги правеха всичко възможно да попаднат в моя отбор. Имаха навика и да ми дават разни неща. Не бих ги нарекла подаръци: химикалки, гумички. Ако ми дотрябваше нещо, беше достатъчно само да ги помоля и те веднага ми го даваха. Дори не се налагаше да им го връщам. Веднъж взех за малко будилник от Айнар. После будилникът остана у нас, върху нощното шкафче на мама. Имаше вид на Мики Маус и ушите му се събираха, когато звъни. Струваше доста пари.

— Не е ли малко лигаво да риташ Айнар по прасеца, Хасе? — попитах пак.

Двамата се изчервиха. Точно това и целях.

— Вярно ли е, че Кайса има мозъчно сътресение заради теб?

Кимнах.

— Какво стана?

— Набих я.

— Ама… Ужас… — промърмори Хасе.

Айнар подсвирна. Разсмях се.

— Божичко! — възкликнах. — Нали не ми повярвахте? Не съм удряла Кайса! Просто паднахме с кънките. Вие май съвсем оглупяхте.

Постояхме мълчаливо. Хасе човъркаше земята с върха на маратонката си — протрита, посивяла от мръсотия. Невъзможно беше да разбереш какъв цвят е била. Айнар се прокашля. По-голямото му око се разшири адски. Ако брадичката му се стесни, ще заприлича на костенурка, помислих си.

— Трябва ли ти помощ по математика? — прошепна той. — Само кажи. Всеки четвъртък Хасе идва у нас да решаваме задачи. Мама ни купува лакомства и… така че… ако искаш, ела и ти… Живея на улица „Нурвикстранда“ 22-Б.

Хасе престана да рови с маратонката си и прикова поглед в Айнар. Лицата им, допреди малко пламнали, изведнъж пребледняха. Промяната ми се стори прекалено драстична в рамките на няколко минути.

— Вярно ли е, че се натискате в съблекалнята? — попитах и ги оставих.

Такива си бяха Айнар и Хасе.

 

 

— Мая е много симпатична — похвали я Кайса.

Лекарят й бе разрешил да излезе в градината и двете седнахме да хапнем по една филия с пастет и краставица.

— Но ти едва ли ще я харесаш.

— Защо?

— Няма да си допаднете.

— От къде знаеш?

— Мая не е толкова енергична. Не обича да тича.

— А какво обича?

— По-спокойни неща: да играе, да се гримира. Вярваща е.

По лицето на Кайса се изписа дълбоко благоговение. Свайн-Хакан и Мария не бяха от най-ревностните християни. Не посещаваха молитвения дом. Но щом членуваха в официалната църква, значи вярваха достатъчно — за разлика от нас. Ние се славехме като единственото нерелигиозно семейство в Сьорвик. Бях забелязала, че Кайса се пита защо сме такива. Сигурно тайно се надяваше някой ден да се превърне в ангел в Ангелския залив.

— Едва ли е чак толкова вярваща — възразих. — Така или иначе ще дойде да се разходим с яхтата следващата неделя.

Родителите на Кайса нямаха яхта. Живееха в голяма двуетажна къща с лавка, в градината им растяха вишни, но бащата на Кайса не обичаше водата и си бяха купили само малка синя пластмасова лодка.

— Не ми се вярва — усъмни се Кайса.

— А?

— Попитах я дали те познава и тя каза не.

— Да бе!

— Вчера говорих с нея. Не те познава.

Лицето ми пламна.

— Снощи се запознахме — заявих упорито.

Биваше ме да лъжа, ама не и Кайса. Когато ме спипаше да я будалкам, даже не се преструваше, че ми вярва.

— Така ли?

— Да.

— Аха.

— Мамка му! — изплъзна ми се.

Стана неволно, но както винаги, изругах по-силно, отколкото възнамерявах. Кайса се разсмя.

— Не я познаваш!

Станах мълчаливо.

— Лъжеш! — изобличи ме Кайса.

Облякох си якето и вдигнах от земята сандалите си. Бях ги хвърлила върху тревата. Каишките се плъзнаха между пръстите ми. Докато Вървях към гората, нервно ги мачках в ръка.

— Лъжкиня! — извика след мен Кайса.

Обърнах се.

— Върви по дяволите, Кайса!

Налагаше се незабавно да намеря Мая, да се запозная с нея и да я попитам ще дойде ли на яхтата в неделя. За мен беше адски важно. Адски важно! По целия път от лавката до Релинген тичах. Пред входа бе спрял камион, а свалената входна врата стоеше на поляната пред къщата. Отвътре се чуваше бръмчене от трион или бургия. Знаех, че в къщата има хора, но не посмях да вляза. Изкачих едно стъпало, спрях и се олюлях на пръсти. Нагоре-надолу. Хванах се за тъмния парапет, докато се чудех какво да предприема. Явно ремонтираха къщата на Релинген. Бяха свалили вратата, изстъргали боята от первазите, а в момента режеха и пробиваха. Стърготини покриваха с тънък светлокафяв слой площадката на двора. Почуках на рамката, макар липсата на врата да предполагаше, че мога да вляза вътре направо, защото и бездруго нямаше да ме чуят заради стърженето.

— Ехо! — извиках. — Ехо!

Нищо. Прекрачих прага. Вътре беше тъмно. От тавана висеше крушка. Натиснах ключа за осветлението, но тя не светна.

— Има ли някой вкъщи? — попитах.

Бръмченето спря. Направих още две-три крачки. Очите ми започнаха да привикват с мрака. Пред мен се ширна дълъг коридор с множество врати. Явно водеха към класни стаи. Предстоеше да се превърнат в спални, всекидневни и бани.

— Мая? — предпазливо извиках аз.

— Здрасти — отвърна глас зад гърба ми.

Стресна ме. Обърнах се. Пред мен стоеше момче с черна коса и зелени очи. Беше се появил, без да го усетя. Изглеждаше около две години по-голям от мен, вероятно връстник на Сив. За пръв път го виждах, но веднага се досетих кой е. Носът, брадичката, а дори челото и скулите му ми напомняха Мая. Само дето над горната му устна имаше черен мъх — набол мустак.

— Какво има?

Говореше с нисък глас. Стори ми се доста необичайно, защото момчетата от класа на Сив звучаха като разстроени цигулки — гласовете им ту изтъняваха, ту ставаха плътни. Не можеше да се предвиди кога ще преминат във фалцет. Това момче обаче явно умееше да контролира гласа си.

— Търся Мая — отвърнах с пресъхнала уста.

Защо не си навлажних устните и не си прочистих гърлото, та да не звуча като пълна глупачка? Той се обърна и влезе в близката стая, където някога са се провеждали учебни часове.

— Мамо! Тате! Мая! Елате. Едно момиче дойде. Не, не знам. Не е Карине Мария. Друга е.

Вратата се отвори и в коридора излезе мъж с трион в ръка. Не беше бащата на Мая. Двамата с майка й явно се намираха навън. Мъжът — едър, висок, в работен панталон с бели петна по коленете, с мръсни очила и слушалки на врата, се оказа Свайн-Хакан.

— Здрасти!

— А, излязла си малко на въздух.

— Ти какво правиш тук? — попитах.

— Работя.

— За родителите на Мая?

Той кимна и извади цигара от предния джоб на панталона си.

— Кайса няма да се зарадва, че си идвала тук, Герд.

— Защо?

— Защото може да й отмъкнеш новата приятелка.

Намигна ми, потупа ме по бузата и двамата последвахме брата на Мая по стълбите. Тя и родителите й се зададоха от гората. Видяха ни, но не само не ускориха крачка, а дори започнаха да вървят още по-бавно. Семейството на Мая приличаше на слязло от кино афиш. Изпитах чувството, че не бива да се докосвам до тях, защото има опасност гъстата мръсотия, която се сипе от устата ми, да се полепи по чистите им дрехи.

Мая и семейството й изглеждаха безупречно чисти. Макар току-що да се бяха върнали от гората, по ризата на брат й не се виждаше дори петънце, а дългата тъмна коса на майка й, преметната през рамото, приличаше на траурен воал. Безупречната гледка нарушаваше единствено букетът от бяла съсънка в ръцете на Мая. Просто в гората няма как да намериш бяла съсънка, подходяща за кино афиш. Или поне в гората до Сьорвик. Стъблата на някои цветя стърчаха над останалите, а други сякаш всеки момент щяха да се изхлузят от ръцете на Мая. Веднага се досетих защо брат й се спусна към тях през поляната. Знаех какво ще направи. Не защото Сив би направила същото за мен, а защото в момента този жест ми се струваше най-уместен. Както ръката на бащата прилепваше като по мярка към талията на майката, както златната висулка с форма на сърце прилепваше точно във вдлъбнатината на ключицата й, така и постъпката на момчето подхождаше съвършено на ситуацията. Той спря Мая, приклекна, макар да беше най-много две години по-голям, взе цветята, подреди ги старателно и й ги върна.

— Ето, мъничката ми.

Мая пое букета, без да го поглежда, но родителите им се усмихнаха. Застанала на стълбите, не можех да откъсна очи от тях.

— Липсва само кучето — прошепна Свайн-Хакан.

Добре че той каза нещо, защото аз не можех да обеля дума.

— Това е Герд — представи ме Мая.

— А, да — сети се баща й.

— Колко хубаво си решила да се поразходиш до нас! — възкликна майка й.

Брат й мълчеше. Свайн-Хакан — също, но чувах как смехът напира и клокочи в гърлото му. Винаги, когато нещо му се струваше глупаво, бащата на Кайса беше готов да прихне. Обърнах се и го изгледах строго и гневно, за да го накарам да престане, но той стоеше с широко отворени очи и издути бузи. Приличаше на балон. Ядосах се. Всичко в семейството на Мая изглеждаше съвършено, но Свайн-Хакан на стълбите никак не се вписваше в това съвършенство. Мая се наведе към майка си и й прошепна нещо в ухото.

— Така ли било? — усмихна се майка й. — Значи вие живеете във вилата до залива?

Устата ми пресъхна. Досега не ми бе минавало през ум, че живеем във вила. Живеехме в къща, понеже прекарвахме там цялата година, а не само лятото. Поне така разсъждавах досега. Вилите се наричат така, защото хората отсядат там за известно време. Може би се бях заблудила. Вероятно разликата между къща и вила се криеше в различната им големина. Къщата има повече и по-просторни стаи. Кайса нямаше братя и сестри, а разполагаха с четири спални и лавка. Така става, когато баща ти е дърводелец, а не е изчезнал в морето. А старото училище на върха на Релинген предоставяше на Мая и семейството й още повече стаи и хубава гледка. Вероятно за да се похвалиш, че живееш в къща, е нужно от там да се открива хубава гледка и вътре да има много стаи, помислих си. Ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. От прозорците у дома се виждаха единствено камънаците в залива, живеехме само на един етаж в три стаи. Ако не броим кухнята и тоалетната, не се падаше дори по една стая на човек.

Свайн-Хакан се изкашля.

— Как да направим: да започна работа по втория етаж днес или да изчакам да донесат новите прозорци?

Наруши мълчанието, за да ме улесни, но думите му не успяха да заглушат отекващия в главата ми въпрос на майката. Стана още по-лошо: тя ми се усмихна дружелюбно, приближи се към мен и ми протегна двете си ръце.

Тогава направих нещо недопустимо: отдръпнах се назад. Просто не исках да я изцапам с мръсотията, която обикновено потичаше от устата ми, но майката на Мая едва ли разбра причината. Усмивката се изпари от лицето й и тя отпусна ръце. Трябва да направя нещо, помислих си, трябва веднага да поправя тази грешка. Ако изобщо исках да получа малко внимание от това прекрасно новодошло семейство, се налагаше незабавно да кажа нещо адски умно.

— Ъъъ… — подхванах, — ъъъ… Ходих в тоалетната и забравих да си измия ръцете, та затова…

Над нас прелетя чайка. Крясъците й се смесиха с настъпилото мълчание. И слава богу, защото се нуждаех от няколко секунди, за да дойда на себе си. Всъщност всички присъстващи се нуждаеха от тези няколко секунди. Дори Свайн-Хакан мълчеше. Дадох си сметка, че трябва да представя дяволски убедително обяснение за идването си. Не може просто да се тръснеш в дома на такива хора. Така се отбивах в къщата на Кайса или на други мои съученици, но Мая беше нещо друго — звезда от кино афиш.

— Затова не ви подадох ръка — довърших аз.

В гърлото на Свайн-Хакан отново започна да напира смях. Майката на Мая се обърна и погледна съпруга си. О, не, това не биваше да става! Трябваше незабавно да я накарам да ме погледне.

— Ъъъ… има и друго… Поканени сте!

— Къде? — попита братът на Мая.

Мая и родителите й също се изненадаха. Дори Свайн-Хакан остана смаян. Реакцията им ме окуражи. Щом успях да привлека вниманието им, значи бях на прав път. Представих отлично обяснение за идването си и останах доволна от находчивостта си:

— У нас. Мама ви кани на кафе, какао и сладки.

— Колко хубаво! — възкликна майката на Мая и ми се усмихна. — Кога е удобно да дойдем?

— След един час — заявих. — Няма нужда да се обличате официално. Ще се почерпим по съседски.

После се обърнах към Свайн-Хакан и процедих:

— Ти не си поканен.

— Опазил ме бог — отвърна той.

— Много ти… — подхвана бащата на Мая, но аз го прекъснах, защото по тялото ми пъплеха хиляди мравки и не ми даваха да стоя мирно:

— Добре тогава. До скоро!

И избягах.

Влетях в кухнята. Мама тъкмо се бе прибрала от работа. Усещах гърлото си съвсем пресъхнало, а стомаха ми — свит на топка от страх как ще реагира мама след новината, че след час ще ни дойдат гости. Не, не след час — след петдесет и пет минути. По-точно след петдесет.

— Мамо!

— Какво има, Герд?

— Може ли да поканя гости?

— Да, само гледай да не вдигате шум. Имам главоболие — отвърна тя, без да ме поглежда.

Белеше картофи с мокри, зачервени ръце. Застанах неподвижно и се втренчих в пръстите й като хипнотизирана: плъзгаха белачката по повърхността на картофа, а тънката ивица кора изпод тях ставаше все по-дълга и по-дълга. Стигна чак до подгъва на престилката й. Мама забеляза как я гледам.

— Няма да дойдат много деца, нали?

Поклатих глава.

— Само четирима.

— Четирима! Добре де. Няма проблеми. Знаеш ли, май останаха няколко бисквити.

— Няма ли сладки?

— Сладки ли?

— Курабийки.

— В сряда?!

Не отговорих. Продължавах да се взирам в обелената картофена кора и в ръцете на мама. Тя започна да се изнервя. Спря и ме погледна.

— Герд, притесняваш ме, като ми стоиш на главата. Казах ти: няма сладки, само бисквити. Заеми се с нещо. Почети малко комикси, напиши си домашните, каквото искаш. Тук само ми се пречкаш. Изнервяш ме, а в момента не се чувствам добре. Става ли?

Мама не искаше да ме нагрубява. Никога не го правеше нарочно, защото ни обичаше — и мен, и Сив. Повтаряше, че сме най-хубавото нещо в живота й.

Наричаше ни „любимите ми момичета“. Двете със Сив бяхме хубави деца. По-точно аз бях хубаво дете, а тя — хубава девойка. Успявахме да развеселим мама и тя не знаеше какво би правила без нас. И въпреки това понякога ни се ядосваше. Не искаше да ни се кара, но се случваше. Гласът й се променяше. Мама нямаше вина за това. Не обичаше да ни мъмри, а да ни радва с къщички от меденки, със сок от френско грозде, с палачинки, ала понякога лошото настроение просто я връхлиташе и тя не съумяваше да спре сърдитите думи, които започваха да се леят от устата й. Усетих как очите ми пресъхнаха, а клепачите се навлажниха. Не бях способна да отместя нито краката, нито очите си. Подметките на обувките ми сякаш бяха залепени за пода с бързосъхнещо лепило, очите ми гледаха ококорени като отворени с кибритени клечки, а в тила си усещах тежест, която го навеждаше надолу. Мама остави картофа и си пое дъх.

— Герд…

— О, мамо!

— Герд.

— О, мамо, не се ядосвай, не се ядосвай, не се ядосвай!

— Какво си направила?

— Ами… гостите… не идват само при мен.

— Моля?

— Мая ще дойде с родителите си. Кайса иска да я държи само за себе си и не ми дава и аз да се сприятеля с нея. А Свайн-Хакан — той работи за тях — ми се присмя. Затова им казах… на Мая и на родителите й, че ти… си ги поканила у нас.

Мама мълчеше. Притисна слепоочията си с пръсти. Гледаше ме и се чудеше какво още предстои да й сервирам. Очакваше всичко. Продължих — веднъж започнех ли, нямаше спиране:

— Казах им, че ще ги почерпиш с кафе, какао и сладки, мамо! Никакви сладки ли няма вкъщи? Трябва да изчистиш кухнята и да си облечеш по-хубави дрехи. Предупредих ги да не се притесняват за облеклото, те и без това изглеждат много изискани, мамо! Не искам да те обиждам, но ми се струва, че майката на Мая глади всички дрехи. Кога ще се прибере Сив? Редно е и тя да присъства. Дали ще си дойде скоро, мамо? Защото те ще пристигнат след… — погледнах си часовника — … четирийсет и пет минути.

Мама престана да масажира слепоочията си, отпусна лявата си ръка, а с дясната избърса потта и мръсотията над горната си устна. Наблюдавах ръцете й — зачервени, изранени. Допреди малко белеха картофи, сега бършеха нечистотиите, полепнали по кожата под носа й. Огледах тъмната й гъста коса, която се решеше лесно. Нито Сив, нито аз бяхме наследили косата на мама. Само тя от семейството имаше такава. Погледът ми се спря върху купчината картофени обелки върху пода до краката й, после огледах разтрепераните си ръце.

— Как можа, Герд! — просъска мама с ядосания си глас.

Разревах се.

 

 

Някои хора обичат да плетат венци от глухарчета. Други си приготвят от листата им салата. А държиш ли дълго стъблата им в ръка, по кожата ти остават кафяви петна заради лепкавата течност, която изтича оттам. Като малки с Кайса често се прибирахме с кафяви петна по ръцете и панталоните и родителите ни решиха, че глухарчетата правят само мръсотия. Напръскаха ги със спрей против плевели. Спомням си как тате изрови корена на едно глухарче. Заби лопата в почвата и ми даде дръжката й, за да усетя колко твърд е коренът на глухарчето — като камък.

 

 

— Сьорвик ми се струва чудесно място за отглеждане на деца — отбеляза бащата на Мая.

— Така е — кимна мама.

— И училището е добро, доколкото сме чували.

— Да, така казват — потвърди мама.

— А физкултурният салон е ремонтиран само преди четири години.

— Да, преди четири години.

— Да, да. Сигурно е хубав?

— О, да, много е хубав.

Мълчание.

— В предното училище имаше плувен басейн. Робин Андре стана шампион на училището по плуване свободен стил. Връчиха му медал на специална церемония. Нали, Робин Андре? Децата ни носят имената на нашите родители. Мая Хелене е кръстена на тъща ми и на майка ми, а Робин Андре — на тъст ми и на баща ми, Андре Юхан Северин. Странно име, но така са ги кръщавали някога. Израснал съм в Осло. Вие от тук ли сте?

Майката на Мая сложи четири бучки захар В кафето си. Включи се в разговора чак когато почти си изпи кафето, но се показа доста приказлива. Зарадвах се, защото дотогава всички, освен мама и бащата на Мая мълчаха и стана малко тягостно.

— И мъжът ви ли е израснал тук? — попита тя, без да поглежда мама.

Продължаваше да се взира в чашата с кафе. По зеления порцелан личаха следи от червилото на устните й. Тя ги изтри с върховете на пръстите си. Радвах се, задето не гледаше мама в лицето. Радваше ме и отсъствието на Сив. Мама не ми разреши да изляза да я търся, защото държеше да се включа в разтребването. И без това Сив само щеше да ни изложи с нейното пеене, а „В прелестна градина цъфтят червени рози“ не беше никак подходяща за важните ни гости. Шавах неспокойно върху стола, очаквайки да се случи нещо. Не се случи нищо. Умълчахме се. Отворих уста и изтърсих:

— Тате изчезна при злополука в морето.

Родителите на Мая се спогледаха.

— Колко… колко… — подхвана майката и млъкна.

— Случи се два дни преди трийсетия му рожден ден — уточних аз. — Бяхме му купили въдица за подарък.

Настъпи мълчание. Продължи дълго, много по-дълго от нормалното. Мама го наруши със спокоен глас:

— Не — каза тя. — Израснах в Нурвик.

— За нас няма значение — отбеляза майката на Мая.

— Но за нас има.

Двете с мама се бяхме наконтили. Аз си облякох чиста тениска, а мама си свали престилката и се премени със зеления пуловер с жълтите цветчета. Върза си косата с ластик, наля мляко в каничка и я сложи върху масата до купа с бучки захар и чиния с бисквити. Мама се постара, но усилията се оказаха недостатъчни. Не умееше да общува с непознати. По това си приличахме. Мая също изглеждаше смутена, а Робин Андре не криеше колко е отегчен. Беше се избръснал. Двамата с Мая изядоха по половин бисквита, а аз изобщо не си взех, макар че обожавам бисквити, потопени в кафе със захар и мляко. Така омекват и се топят в устата. Сега обаче, седнала на ръба на стола, не посмях да посегна към чинията. Надявах се някой да разведри атмосферата с шега или весела случка, но всички мълчаха. Мая си чистеше ноктите, Робин Андре не си намираше място, сякаш имаше важна среща, а баща им, седнал като мен на ръба на стола, с изпънати напред крака и длани върху бедрата си, гледаше съпругата си. Тя приличаше на кралица: държеше краката си наклонени, мушнати под стола. Бях ги предупредила да не се обличат официално, но майката на Мая бе успяла да се гримира.

— Искате ли още кафе? — попитах.

Мама ме погледна. Родителите на Мая се спогледаха.

— Не искаме да се застояваме твърде много. Майка ти сигурно има и друга работа — отклони предложението майката на Мая.

— Не се притеснявайте, не сте застояли — успокоих я аз.

Мая се изкикоти в шепа.

— Недей така — прошепна й майка й.

Изчервих се. Мама също.

— Казва се „не сте се застояли“ — поправи ме тя.

— Не ни пречат, нали, мамо? — попитах аз.

— Няма нужда да правите повече кафе — възпря ни бащата на Мая.

— Напротив.

— Боже господи — въздъхна Робин Андре.

Това бяха първите му думи, откакто влезе у дома. Не можех повече да остана на мястото си; скочих и последвах мама в кухнята. Тя затвори вратата след себе си, та родителите на Мая да не видят каква бъркотия цари вътре, погледна ме с разширени очи, напълни бузите си с въздух и го издиша в най-дългата въздишка на света.

— Не може просто да каниш гости, без да ме предупредиш — каза мама.

— Но те са много симпатични, нали? — прошепнах аз.

— Да, разбира се — кимна мама и напълни кафеварката с вода. — Симпатични са, Герд.

Зачакахме кафето да се свари. У нас не беше нито подредено, нито особено чисто. Вината за това не беше само моя. Наистина, домързя ме да раздигна чиниите след закуска, но и никой друг не го бе направил. Е, в кухнята си имахме и интересни предмети: рисунки върху вратата на хладилника, подправки в саксии по перваза на прозореца, големи оранжеви портокали, върху дървен поднос, който Сив изработи в час по дърводелство. Няколко месеца по-късно смятах кухнята ни за уютна, но тогава ми се стори ужасно грозна със сините си стени, мръснобелите врати, кафявия линолеум, червените коледни завеси, съвсем неподходящи за месец май. Реших да направя нещо, да разкрася кухнята, та спокойно да поканя Мая там. Взех парче кухненска хартия от ролката, избърсах млякото върху мушамата, събрах трохите в шепа и ги изхвърлих в кофата за смет. Е, друго си беше, когато Сив измие мушамата с вода, но и така не изглеждаше зле. Мама ме гледаше с празен поглед, все едно вижда не мен, а нещо друго, което не бих могла да отгатна. Сякаш в главата й се въртяха мисли, разбираеми единствено за нея.

— Според теб къщата на Релинген ще стане ли хубава след ремонта? — попитах аз.

— Да, разбира се.

— А дали ще ни поканят и те на кафе?

— Сигурно.

— Мамо?

— Да?

— Не може ли и ние да се преместим в истинска къща?

— Нашата не ти ли харесва, Герд?

— Харесва ми, но тя не е къща, а вила.

— Вила ли? Не е вила, нали живеем тук постоянно.

— Да, но според мен разликата между къща и вила е друга.

— Каква?

— Къщата има повече стаи.

Мама не отговори. Взе каната с кафе и отвори вратата към всекидневната. Мая и майка й протегнаха шии да надникнат в кухнята.

След малко станаха да си тръгват, а ние ги изпратихме на стълбите. Обикновено не правехме така. Гостите си знаеха пътя. Защо да излизаме на стълбите? Мама никога не подаваше ръка на сбогуване, но сега се ръкува с родителите на Мая, с Мая и с Робин Андре. Аз последвах примера й. Подадох ръка на всеки, като повторих след мама колко приятно ни е било и как ще се радваме да дойдат пак. Робин Андре стисна здраво дланта ми и ме дръпна към себе си. Лъхна ме мирис на афтършейв. Изненадах се. Той беше на възрастта на Сив, не по-голям.

— Наистина си прекарахме чудесно — отбеляза високо той и добави шепнешком: — А ти вече си измила хубаво ръцете си, нали?

Всички обаче го чуха. Мая пак се изкикоти.

— Престани — предупреди строго майка й.

Ръкувах се с родителите и те се отдалечиха с Робин Андре. Накрая подадох ръка на Мая.

— Много се радвам, че дойде, и се надявам пак да ни гостуваш — казах.

Мама влезе вкъщи и двете с Мая останахме сами на стълбите. Трябва да добавя нещо, помислих си, да поправя лошото впечатление, което оставих у нея, да го залича, да върна времето назад. Веднага. Не ми хрумна нищо. Майката на Мая се провикна от поляната:

— Мая, мисля, че е редно да се извиниш на приятелката си, задето й се присмя.

После ми махна, обърна се, хвана мъжа си подръка и заедно тръгнаха към гората. Докато вървяха, майката на Мая поклащаше бедра, сякаш не вървеше, а танцуваше по чакълестата пътека. Поклащаше се и дрехата й. Гледах родителите на Мая като омагьосана. Тя наруши мълчанието, защото, обзета от възхищение, изгубих способността да говоря:

— В неделя няма да дойда — прошепна.

— А?

— Няма да дойда на разходката с яхтата.

— Защо?

— Защото не те харесвам. Много си особена. Говориш глупости. Не знаеш какво е разликата между „застоявам“ и „застоявам се“. Косата ти изглежда ужасно сплъстена. Измий я. Освен това съм чувала разни работи за сестра ти.

Понечих да я попитам какво е чувала за сестра ми и от кого, но Мая продължи:

— Свинявай — нарочно промени думата тя. — Не биваше да ти се присмивам.

— Браво на теб, Мая! — извика майка й. — Това се казва добро момиче.

Тя нито чу, нито видя какво всъщност изговори и направи дъщеря й, защото веднага се обърна и продължи да върви. Не видя как Мая ме ощипа по ръката. Имаше хубава бяла блуза, устните й блестяха, а ноктите й бяха лакирани в бяло, но щипеше по-силно и от Кайса. Пръстите й стискаха здраво като моите. Остави ми синина, която пулсира в продължение на няколко дни и изчезна чак след седмици.