Луан Райс
Непобедимо лято (8)

8.

Погребението беше в сряда сутринта в същата малка бяла църквичка, където Шон и Бей се ожениха, където бяха кръстени всичките им деца, където Тара и Бей приеха първото си причастие. Седнала на втория ред, Тара гледаше най-добрата си приятелка и се изпълваше с далечни спомени, още от първи клас, когато и двете носеха бели рокли и воали със сребърни корони.

Децата, изглежда, се справяха. Държаха се толкова добре, облечени в най-хубавите си летни дрехи, с много повече достойнство, отколкото Тара на погребението на баща си. Тя бе на единайсет, на възрастта на Били, а той почина след катастрофа. Бил пиян и се ударил челно в едно комби, убивайки шофьорката. Тара се ужасяваше от погребението — как би могла да го преодолее?

С Бей, разбира се. Бей й помогна да си облече черната рокля, държеше треперещата й ръка. Сега те бяха отново тук, да погребат Шон.

Как бе възможно този висок, атлетичен, убедителен, влюбен в живота мъж да лежи в онази лъскава дървена кутия? Тара се взираше натам и й се искаше да може да го разтърси за последен път.

Краят дойде много по-различно отколкото всички бяха очаквали. И така… думата нахлу в съзнанието на Тара: тихо. Всички си мислеха, че Шон е беглец, че бяга от правосъдието заедно с плячката си. А истината бе, че той беше починал сам, само на шест километра от дома си, в колата си, на дъното на река Джил. Според полицията кървял от раната на главата си. Каквото и да се е случило на яхтата му, то е причинило загубата на много кръв и той е загубил контрол над колата.

Тара огледа Бей и децата. Всички те бяха толкова тихи и сдържани, следяха химните от книжката както на всяка неделна служба. Били пръв се разплака на глас, той пръв изрази скръбта си.

Пиджийн също се разплака. Опита се да сдържи риданията си, но не успя. Ани я прегърна и също заплака тихо.

— Но аз си искам татко! — проплака Пег.

Тара концентрира цялата си енергия върху Бей. „Просто преодолей това — бе посланието, което й изпрати. — Можеш да го направиш. Ти си силна. Ти си им майка, а точно сега те се нуждаят от всяка частица от теб.“ Тара се загледа в гърба на приятелката си, изпращайки й цялата сила, която можеше да събере.

Свещеникът продължаваше службата:

— Шон Макбий, любим съпруг на Бейрбри… — той се запъна в името на Бей, галския вариант на Барбара — любим баща на Ани, Уилям и Пиджийн, отнет им толкова скоро… тайнствата на човешкия дух… незнайните причини на сърцето…

— За какво говори той? — попита Били.

— За татко — отговори Пег.

— Но той не казва нищо — изхлипа Били. — Дори не знам какво има предвид.

После дойде редът на Ани да отиде до аналоя и да рецитира любимото стихотворение на баща си. Тара затаи дъх, наблюдавайки как Ани си проправя път през скамейките, покрай майка си, по пътечката, до предната част на църквата. Беше облечена в тъмносиня пола и бледорозова риза, с перлена огърлица и обици „не ме забравяй“, които баща й й подари, когато й пробиха ушите. Беше се прегърбила, раменете й бяха приведени, сякаш имаше невидими криле и можеше да се огради отзад. Въпреки това или точно заради това движенията й бяха изпълнени с грация.

Ани се прокашля. Знаеше наизуст стихотворението „Спирайки край гората в снежна вечер“ от Фрост. Тя изрецитира призрачните думи на безсмъртното стихотворение.

Ани не отдели очи от баща си. За Тара беше сигурно, че докато кръщелницата й се взираше надолу, тя не виждаше дървената кутия, а самия Шон. Виждаше бащата, когото обичаше толкова много, през зимата, в леденосиния въздух и замръзналите блата наоколо. Тара се пресегна над седалката на скамейката и Бей стисна ръката й. Те бяха сестри в крайна сметка. Не свързани по кръв, а по любов. Още от ранни години се бяха осиновили, доживотно обвързване без никакъв ритуал, без никакви символи, само с вятъра, повяващ над Пролива.

Тара усети тежест в гърдите. Оглеждайки църквата, тя видя много приятели, напълнили скамейките. Дамите от Хабърдс Пойнт — Уини Хабърд, Анабел Макгрей, Хийкат Фрост — бяха там със Сикстъс Ларкин; Зеб и Рамър Мейхю, с наскоро омъжилата се Куин и Майкъл Мейхю; Сам и Дана Тревър със сестрата на Куин, Али… Хора от плажа, от брега и от града.

Бяха дошли някои от клиентите на Шон: Мей и Мартин Картие, Бен Аткин от „Силвър Бей Ауто“ и Огъста Ренуик — която бе и клиентка на Тара за почистване на къщата й. Тя улови погледа на Тара и й кимна. Далеч назад, седнал на последната скамейка, се виждаше един човек от миналото: Дан Конъли. Тара би го познала навсякъде. Хабърдс Пойнт знаеше как да събере всички заедно, дори и онези, които си бяха тръгнали отдавна.

Имаше и нови хора. Тя зърна Джо Холмс, застанал до задната врата. Напрегна се, чудеше защо ли е дошъл — не можеше ли да остави Бей и семейството на мира, да им позволи да извършат погребението?

Но когато Джо я зърна, той задържа погледа си върху нея със странно внимание, сякаш разбираше нейната роля в живота на Бей, че тя изпраща силата си на Бей, за да може да издържи през този ден. Погледът бе страстен, но мил. Тара разбра, че присъствието му тук не е по служба — нещо, което и дядо й би направил. Да присъства на погребението на престъпник от неговия район, само за да подкрепи семейството, което той оставя.

Тара също му кимна и наведе глава с тази мисъл.

От гърдите й се откъсна ридание, когато си помисли за дядо си и след като осъзна, че Бей и децата вече никога няма да видят Шон.

Накрая свещеникът произнесе обичайната покана всички да се съберат в семейния дом, но всъщност дойдоха много малко хора. Бей стоеше до вратата, приемаше съболезнования, опитваше се да успокои децата, които не можеха да разберат защо никой не идва.

— Дали защото е такъв хубав ден за плажа? — попита Пеги. — Предпочели са да доплуват, вместо да дойдат тук?

— Или — обади се разгорещено Били — те ни презират заради всичко това в банката и заради това, че татко се появи във вестниците?

Двете деца вдигнаха поглед към Бей, искаха да оспори твърдението на Били. Тя знаеше, че той е прав, но никога не би казала това на децата.

— Приятелите на татко го обичат — обясни тя. — Ние също. Ние сме тук, нали?

— Аз съм му приятел — приближи се Тара и кимна. — И аз го обичам.

— Но тук няма много хора — обади се със съмнение Пеги. — Не толкова много колкото на погребението на баба.

— Е, баба беше много стара — заяви твърдо Бей, говорейки за майка си, която почина на осемдесет и една. Искаше й се децата да могат да си спомнят и за прабаба си. — Тя живя толкова дълго и всички я познаваха…

— Всички познаваха и татко — настоя Пеги. — Той беше техният банкер.

— Да. Гадно е, че той беше техният банкер, а те си мислят за него само лоши неща — отбеляза Били. — Защото имаше и добри неща. Много повече добри неща, отколкото лоши. Нали?

— Точно така — отговори Бей.

— Точно така — повтори и Тара.

— Татко е, беше, винаги ще бъде един страхотен човек и всички трябва да знаят това.

— Е, може би трябва да хапнем — предложи Тара и посочи към масата. Бяха поръчали салати и малки сандвичи от „Фолис“. — Да поддържаме силите си.

— Не съм гладна — обади се Пеги.

— Не, изгубих си апетита заради идиотите, които не знаят кой е истинският Шон Макбий — заяви Били.

Бей се обърна към Тара, след като Били изфуча навън:

— Той притежава стария ирландски боен дух. Дори когато няма за какво да се бие.

— Когато си ирландец — отвърна Тара, — винаги има нещо, за което да се биеш.

Бей страдаше, защото знаеше, че Били го боли заради баща му. Помисли си за Шон, за това колко борбен бе той. Винаги. Очите й се напълниха със сълзи, като си помисли, че синът й е прав, че точно сега хората си мислеха лоши неща за Шон. А това, което Шон наистина искаше винаги, бе да го харесват.

Марк и Алис Боланд влязоха и веднага се приближиха.

Независимо от това колко сдържана се опитваше да изглежда Бей, тя с мъка сдържа сълзите си, когато Алис я прегърна.

— Толкова си силна — похвали я Алис и я потупа по гърба. — Като те видях в църквата, теб и децата… Дъщеря ти се представи страхотно, като рецитира стихотворението.

— Съжаляваме, че той си отиде, Бей — поднесе съболезнованията си Марк.

— Благодаря — отговори тя.

— Не можем да повярваме — въздъхна Алис. — Всичко това…

— Знам — отговори Бей и гласът й секна. Как можеше да разговаря за смъртта на съпруга си с президента на неговата банка? Те бяха толкова привлекателна двойка: Марк — висок и атлетичен, Алис — дребна и елегантна. Тя притежаваше бизнес за декориране и имаше безупречен усет за стил. Бей и Шон никога не прекарваха много време с тях. Те нямаха деца, а от там идваше и липсата на обичайното общуване на футболни и бейзболни мачове, но Алис винаги изглеждаше дружелюбна и динамична — Бей често си мислеше, че би искала да я опознае по-добре.

Сега тяхното присъствие я караше да се чувства толкова засрамена от онова, което Шон бе направил, а днес й се искаше единствено да оплаква загубата му.

— Ако можем да направим нещо — предложи вежливо Марк.

— Каквото и да е — допълни Алис, а разтревоженото й, болезнено изражение някак си даде на Бей да разбере, че тя говори искрено.

Бей кимна, докато те отминаваха. Тара се изправи. Приготвяше кафе, но при вида на Бей, обляна в сълзи, тя изтича към нея.

— Много мило от тяхна страна. — Бей потрепери. — Като се има предвид какво причини Шон на банката.

— Те не те обвиняват за това — успокои я приятелката й. — Никой не те обвинява.

— Защо го е направил? — попита Бей. — Не мога да разбера.

— Това не е Шон, когото познаваме — отговори Тара и я прегърна.

Бей затвори очи, плачейки тихо на рамото на Тара. Не можеше да повярва. Шон никога вече нямаше да хвърля топки на децата, никога нямаше да ги изведе на пътешествие с яхтата. Беше толкова енергичен, а сега го нямаше. Изглеждаше невъзможно животът просто да си продължи, децата да пораснат, без той да знае за това. Не можеше да повярва, че няма да го види отново. Че никога няма да чуе гласа му…

Когато се отдръпна да избърше очите си, тя видя Дан и Елиза Конъли да влизат в стаята.

— Благодаря, че дойдохте — кимна тя трогната, когато те пристъпиха напред.

— Толкова съжаляваме, Бей — промълви Дан.

— Знам какво си преживяла — допълни Елиза. Тя бе облечена изцяло в черно: балетно горнище с дълъг ръкав, черна пола до глезените, огърлица от оникс. Бей видя лилавите полумесеци на бледата кожа под очите и разбра, че тя също не може да спи.

— Така е — отвърна Бей и срещна погледа й, когато пое ръцете й. Те бяха студени и толкова слаби; Бей искаше да ги задържи, да ги стопли, а и Елиза като че ли искаше същото.

— Ужасно е за децата ти — продължи момичето.

— О, така е — съгласи се Бей и гласът й секна.

Погледът на Елиза се плъзна из кухнята, сякаш търсеше нещо, възприемайки жадно всичко: снимките, рисунките и бележките за напомняне, залепени с магнити на вратата на хладилника, колекцията от топки и бухалки до страничната врата, високата зелена бутилка, пълна с дребни монети, дъбовата маса със синята захарница и кобалтовосините стъклени шишенца за сол и пипер, останали от майката на Бей.

— Ани — промълви Елиза. — Ан. Видях написано името й в некролога. И я чух да чете стихотворението. Тя е на моята възраст.

— Да, така е — отговори Бей, чувствайки нещо общо помежду им дори когато Елиза отдръпна ръцете си.

— Искаш ли да се запознаеш с нея?

Елиза кимна.

— Да — отговори тя.

— Ще те заведа в нейната стая — предложи Бей.

— Не е нужно — възрази Елиза, оглеждайки се из кухнята. — Аз мога и сама.

— Горе е — поясни Бей. — Втората врата вляво.

 

 

Елиза тръгна през семейната къща.

Тя никога преди не бе стъпвала тук, но знаеше всичко необходимо за хората, които живееха в къщата. Те бяха новите изгубени души.

За миг, с едно примигване на очите на баща им, животът им се беше променил завинаги. Тя разглеждаше полираните дървени подове, светлите килими, спортните трофеи по лавиците, акварелите на стената със сцени от ведрия бряг: фарове, плажове, лодки, вълноломи.

Чудеше се дали семейството някога се е вглеждало в красивите картини и си мислеше за онези момичета, които бяха убити миналата година и оставени във вълноломите или в потъващи лодки, или по плажове, пометени от урагани.

Сърцето я заболя, защото знаеше, че това бяха нещата, за които мислеха сега…

Когато стигна до вратата на Ани отляво, тя спря и застана съвсем неподвижно. Коридорът на втория етаж беше хладен и тъмен. Светлината идваше от отворена врата в края му, но Елиза стоеше в сянката. Като детектив, с ухо, допряно до тежката врата, тя използва всичките си сетива и моментално усети присъствието на Ани вътре — усети скръбта, която се процеждаше от там.

Помисли си да дойде по-късно, но нещо й подсказа, че сега е моментът, и тя почука.

— Ани? — попита, когато момичето отвори вратата.

Тя бе едра, а очите й бяха — като в детска приказка — големи и кръгли. Още беше с дрехите, с които Елиза я видя в църквата: синя пола и бледорозова блуза.

— Да? — попита Ани. В очите й се четеше объркване.

— Хм, аз съм Елиза Конъли.

— О!

Елиза си пое дъх. Видя, че Ани я оглежда от главата до петите. Те бяха огледални образи една на друга, но като в криво огледало: едната малко натежала, другата прекалено слаба. Почти инстинктивно Елиза обви лявата си ръка около белега на дясната си китка. Сърцето й биеше бързо. Тя пристъпи напред и се спъна.

Ани я хвана и ръцете й я обвиха почти в прегръдка. Блъскайки се в мекото тяло, Елиза усети сълзите, които опариха очите й.

— Добре ли си? — попита Ани.

Елиза се опита да кимне, но силно ридание я задушаваше.

— Не си, нали?

Елиза поклати глава много бавно. Чувстваше, че ще припадне.

— Искаш ли малко вода? — попита Ани, заведе я до леглото и я настани нежно. — Или си гладна?

— Не съм яла нищо от два дни и половина — сподели Елиза.

— О, мили Боже! — възкликна другото момиче. — Защо?

Елиза се втренчи в огромните й сини очи и усети как болката в гърдите й се разтваря в горещи сълзи. Облиза устни, искаше стаята да престане да се върти, искаше краката й да докоснат земята. Погледът й бе привлечен от малка, очевидно правена у дома лодка над леглото на Ани. Тя се загледа в нея и това я върна обратно на земята.

— Защото ми е тъжно за теб — каза Елиза.

— Толкова тъжно, че не можеш да се храниш? — попита Ани и Елиза разбра, че при нея е обратното.

— Да.

— Но защо?

— За семейството ти. Баща ми познава майка ти и той ми показа некролога… Толкова, толкова съжалявам за баща ти.

— Майка ти също ли ни познава? — попита Ани. Елиза затвори очи. Това бе трудната част, ужасната част. Не можеше да отговори на въпроса — поне не сега. А и не трябваше. Това бе моментът, когато Ани щеше да започне да разбира, че те са различни, че са сами на този свят, двете заедно, че са изгубени души…

— Майка ми е мъртва — сподели. — Ето защо трябваше да се срещна с теб.

— Защото баща ми е…

Елиза кимна, за да не накара Ани да изрече тази дума, която все още бе толкова нова, толкова ужасна, толкова нежелана. Мъртъв.

— Стихотворението, което рецитира, беше красиво — отбеляза Елиза.

— Беше любимото на баща ми.

— Майка ми също си имаше любимо стихотворение — сподели Елиза. — За Пол Ривиър^[1]

— Би ли ми изрецитирала малко от него? — помоли я Ани.

Елиза кимна. Пое си дълбоко дъх и се успокои, когато започна да рецитира.

„Окачи фенер високо на камбанарията,

на северната църковна кула като сигнална светлина.

Един, ако са по суша и два, ако са по море.

А аз ще бъда на отсрещния бряг…“^[2]

— Страшно ми харесва това стихотворение — възкликна Ани. — Онази част за сигналната светлина.

— На мен също — отвърна Елиза.

— Трябва да хапнеш нещо — прошепна Ани, посегна към чекмеджето до леглото и извади шоколадче. Предложи го на Елиза, сякаш беше подарък. Тя се втренчи в синьото квадратче и поклати глава.

— Но ти направо ще се изпариш. — Ани докосна китката й.

Елиза се втренчи в дългите й ръкави и с рентгеновото зрение на момиче, чийто баща я мрази, чиято майка е призрак, видя паяжина от белези, разкриващи истинската същност на нещата, истината, която Ани вероятно не знаеше, но разбра, че не може да каже на това скърбящо момиче, че всъщност именно изпаряването беше целта.

— Добре съм — отвърна Елиза и й върна шоколада.

— Не. — Ани се изчерви. Момичетата, които ядат много, винаги се преструват, че не са гладни. Елиза знаеше и заради това беше търпелива.

Ани примигна и очите й отново се изпълниха със сълзи. Елиза проследи погледа й, видя я, че се взира в малката зелена лодка, която стоя в работилницата на баща й през последните две седмици. Някак си Елиза разбра, че в момента тази лодка е най-важният предмет във вселената на Ани.

— Харесвам тази лодка — прошепна Елиза.

— Напомня ми за баща ми — отговори Ани и се разплака. — Аз я направих за него.

— Обзалагам се, че я е обичал много — прошепна Елиза и хвана ръката й. — Обзалагам се, че я е обичал повече от всичко.

 

 

Дан и Бей стояха в кухнята, обградени от хора, които той едва разпознаваше от лятото, когато работи в Хабърдс Пойнт. Стори му се странно да се върне след толкова много години, а и трябваше да се запита защо е дошъл. Тогава му бяха дали лятна работа — последната, преди да започне бизнеса си. Беше израснал на трийсетина километра на изток, край Мистик — отвъд река Темза, но отдалечен с цял един свят; той отново се засели там, когато се ожениха с Чарли. Може би през цялото време подсъзнателно избягваше да идва тук… Хората, които си наливаха кафе или чай с лед на плота, го поглеждаха с любопитство.

— Чудят се откъде те познават — поясни Бей.

— От дъсчената пътека преди около сто години — отговори той. — Онази, която ти ми помогна да построя.

Той я гледаше как се опитва да се усмихне. Не успя съвсем. Тя се беше променила, дори през дните, след последното й посещение в работилницата му. Очите й изглеждаха наранени, предпазливи. Той си спомни за веселото момиченце, което висеше покрай него на плажа през онази година, толкова отдавна, което го научи да обича луната, спомни си и усети тъга.

Тогава тя не приличаше на никой друг и той си помисли, че днес също е така. Излъчваше толкова топлота и успокоение — сивите й очи бяха тъжни, но все пак ведри, косата й бе нашарена от слънцето и солта. Къщата й бе пълна с любов — със спомени за семейството й и за плажа. Той се огледа и видя кошници с мидени черупки и плажни пирени, няколко баскетболни и бейзболни трофея на полицата, гладки камъни, изрисувани от децата, плаващи дървета, изтъркани от вълните. Погледна надолу — не можа да се сдържи. Тя винаги ходеше боса, дори в дъждовни дни, и той почти очакваше да я види боса и сега.

— Какво има? — попита тя.

— О, нищо — отвърна смутено.

— Не беше нужно да идваш — каза тя.

— Знам.

— Но се радвам, че го направи. — Погледът й се насочи към стълбата, където Елиза отиде да търси Ани.

— Чудя се какво ли правят горе.

— Елиза искаше да се запознае с Ани — обясни той.

— Много мило от нейна страна. Наистина е необикновено за момиче на нейната възраст, да бъде толкова общителна.

— Елиза наистина е необикновена.

— Трябва да е ужасно трудно без майка й.

— Трудно е и за двама ни.

— Не мога да си представя какво ме чака…

Дан си помисли за Чарли, за това как светът стана толкова мрачен, когато тя почина — много малко хора, дори сред най-близките му, знаеха за бездните, в които е пропаднал. И никой, може би, с изключение на дъщеря му, не знаеше защо. Той знаеше малко за това, с което щеше да се срещне Бей — изгубила съпруг, към когото в най-добрия случай хранеше смесени чувства — и желаеше да я защити от него.

— Знам — започна внимателно Дан, — че не мога да започна да ти разказвам какво може да помогне, какво бих могъл да направя аз, за да ти помогна, но…

Тя примигна, сякаш той говореше на някакъв чужд език.

— Имам предвид, че никой не би могъл да заеме мястото му — обясни Дан, мислейки си за Чарли, за огромната дупка в небето от смъртта й.

Бей все още не можеше да реагира. Но той видя как очите й се изпълват със сълзи; тя бе плакала, когато той пристигна.

— Той ти е съпруг, знам — продължи Дан и посегна към ръката й, когато тя сви юмруци, а лицето й се превърна във възел от страдание. — Бей, минал съм през това — нека ти помогна.

— Не си минал през това — отвърна тя и сълзите потекоха по бузите й.

— Изгубих жена си…

— Но ти си я обичал — възрази тя, задавяйки се с думите. — Ти си обичал Чарли толкова много… личи си в гласа ти, всичко е изписано на лицето ти… ти си я обичал… обожавал си я… но аз…

Дан се втренчи в зачервените й очи. Все пак въпреки горещината, която се изливаше от кожата й, въпреки яростта на лицето й, той щеше да хване ръцете й, но тя нямаше да му позволи.

— Но аз мразя Шон — сподели тя. Погледна към стълбите, по които се качи Елиза, към стаята на Ани… — Мразя го! Заради онова, което причини на децата, и…

Очите на Дан се разшириха от шок и разбиране. Но после той кимна, едва успяваше да диша, и пристъпи напред. И… каза тя. Тя отпусна юмруци и обви тялото си с ръце, сякаш изведнъж бе станало студено, сякаш можеше да се стопли.

— И на мен — прошепна тя и борбеността я напусна, гневът в очите й се превърна в скръб. — Ние израснахме заедно и аз се опитвах да го обичам през цялото време, но…

— Но какво, Бей?

— Изобщо не го познавах — прошепна тя, ридаейки с такава болезнена скръб и скрита мъка, че Дан не можеше да направи нищо друго, освен да стои много наблизо, много неподвижно, да не я докосва изобщо, да не проронва и дума.