Луан Райс
Непобедимо лято (30)

30.

Тя беше на кораб.

Люлееше се по вълните.

Запращана напред-назад като товар в трюма.

Всичко беше в тъмночервено, цветът на виното, цветът на кръвта.

Сладък вкус, марципан, се надигаше отвътре, изпълвайки ноздрите й, спомен за жълтата гъба.

И тя надуши миризмата на бензин, на изгорели газове. Повдигаше й се. Беше с лепенка на устата и с превръзка на очите. Морска болест, гадене от возенето с кола. И беше изплашена… започна да крещи, защото беше на кораб, а тя не обичаше корабите и защото щеше да повърне. Издаде звуци както при гадене, завъртя се настрани, с вързани ръце и крака.

— О, боже! — Сърдитият глас. — Спри!

Лепенката бе дръпната от устата й, когато корабът — не, изобщо не беше кораб, а кола, автомобил — сви встрани от пътя, за да може Елиза да залитне навън, да се наведе, да повърне малкото, което имаше в стомаха си.

И никой не държеше главата й и не галеше косата й, защото тя мразеше да повръща; плашеше се от това колко ужасно се чувстваше винаги; винаги толкова съжаляваше всички булимици в „Банко“. Глътна чист въздух. Тъй като те се отдръпнаха назад, за да я оставят да повърне, тя се опита да избяга.

Но тъй като краката и ръцете й бяха завързани, падна на земята. Звук от пукване — кост върху асфалт. Това беше най-лошото замайване, което бе усещала някога. Беше зашеметена. Усети вкус на кръв в устата си. Прокара език по зъбите — двата й предни зъба бяха счупени.

Някой я хвана за рамото, за да й помогне да стане.

— Не ме докосвай! — гласът на Елиза беше висок, пронизителен, изненадващо силен за собствените й уши. Не можеше да бяга, но можеше да крещи. — Помогнете ми, помогнете ми, помощ!

Докато човекът се опитваше да запуши устата й, тя се съпротивляваше; хапеше, риташе, удряше го. Другият затръшна вратата на колата и се втурна да я укроти. Превръзката падна от очите й — нощ, тъмнина, улична лампа блести само колкото…

— О, боже!

— Извади го, бързо… — към другия.

— О, боже! — Елиза изпищя, щом видя колата, в която се возеше, защото това беше…

Беше тъмночервен бус.

Тя го беше виждала преди, но отдавна, преди повече от година, в най-лошия ден от живота си, когато той удари майка й на пустия селски път…

Когато го видя да убива майка й.

 

 

Дори в мрака Бей виждаше колко красива е къщата на Конъли. Това бе стар дом на морски капитан на Гранит Стрийт. Бяла сграда с широка веранда и дорийски колони, блестящи черни кепенци, медни корабни фарове от двете страни на широката врата.

Гледката я накара да се почувства така, сякаш пристъпва в друга епоха: черната река, а от другата страна призрачните греди на стари китоловни кораби. Сградите в Сийпорт утихнали през нощта, но вятърът в корабните платна звънти с глуха, но тайнствено въздействаща музика.

— Осветлението е изгасено — каза Дан, паркира в алеята и излезе от колата. — Тя винаги оставя да свети заради мен.

Бей си пое дъх и го последва по тухлената пътека, по широките гранитни стълби към входната врата. Още щом той сложи ръка на бравата, тя разбра, че нещо не е наред — вратата беше отворена.

— Тя винаги заключва — обясни той и се втурна вътре.

Бей влезе след него. Къщата беше обзаведена с красиво полирани мебели, предавани през поколения: абаносова ракла, бюро от Нюпорт, столове Хичкок, картини с изображения на кораби и на Сийпорт, месингови лампи, персийски килим.

Под светлината на настолна лампа Бей забеляза широко отворена врата на шкаф в кухнята. Тук осветлението беше включено — ярки светлини на тавана, осветяващи вечерята на Елиза.

— Елиза! — извика Дан, докато обикаляше из къщата.

— Елиза!

— О, боже! — прошепна Бей, втренчена в огромната чиния с вечерята на Елиза в нея: девет сбръчкани грахови зърна. „Бедното момиче, бедното дете“ — помисли си тя.

— Няма я тук — обяви Дан, втурвайки се в кухнята. — Какво ли си е направила?

— Дан… — започна Бей.

— И преди е имала мисли за самоубийство — припомни й той, прокара ръка през косата си и закрачи из стаята. — Порязваше се, говореше, че иска да се удави…

— Дан, не мисля, че се е наранила — опита да го успокои тя. Хвана ръката му, заведе го до масата и му показа чинията на Елиза. — Опитала е да се храни.

Той се втренчи в грахчетата и Бей знаеше, че само родител, чието дете има хранителни проблеми, би разбрал, би осъзнал добрата новина, съдържаща се в тази чиния.

Те обиколиха първия етаж, стаите, които се сториха на Бей красиви, подредени, но някак си студени. Къде бяха снимките на Елиза? Къде бяха училищните й рисунки и украшения? Гипсовите фигурки, изработени от нейните ръце? Мидените черупки и камъчетата, които тя бе събрала и оцветила?

Над камината имаше портрет на жена. Бей застана неподвижно и се вгледа в кехлибарените й очи. Това бе един изящен портрет на Шарлот Дей като дебютантка: бяла копринена рокля, дълги бели ръкавици, мека кестенява коса, съвършени устни, но с усмивка, която не достигаше до очите й.

Жената, която бе целувала съпруга на Бей.

Загледана в портрета, Бей изпита неприязън към Чарли Конъли — заради съвършената студена къща, заради начина, по който бе лъгала съпруга си, заради факта, че бе целунала Шон пред дъщеря си.

— Това е Чарли — обясни Дан, спря и застана до Бей да погледне портрета.

— Досетих се.

— Нарисуван е от Уъдсуърт Хоу — един от съвременниците на Ренуик. Родителите й го поръчали за осемнайсетия й рожден ден, след първия й бал. Мислех да поръчам един и на Елиза…

Бей поклати глава, без да откъсва очи от студения поглед на Чарли.

— Това не би било справедливо за Елиза — заяви тя. — Един такъв портрет никога не би уловил духа на Елиза. Никога.

Дан долови враждебност в тона й и това го изненада неприятно. Той погледна към Бей шокиран. Тя беше готова да му каже, че не харесва жена му, че смята Чарли за съвършената кандидатка за древно погребение под формата на портрет на дебютантка, но първо трябваше да намерят Елиза и тя премълча.

— Хайде — подкани го. — Късно е, тъмно е, тя не е вечеряла. Трябва да я открием.

— Но къде? Къде може да е?

— Някъде в училище?

Дан поклати глава.

— Бих желал да е така. Елиза е доброволен отшелник. Казва, че тренира за монахиня.

— А това е нейната обител — отбеляза тъжно Бей, мислейки си за едно младо момиче, зазидано по свой избор в дома си, за бащата, който работеше много упорито, за да плаща сметките, за една мъртва майка, целунала друг мъж.

Като мислеше за четирите наранени деца, нейните и Елиза, тя придружи Дан по обратния път, оглеждайки да не са пропуснали нещо. В трапезарията отново забеляза отворената врата на шкафа.

— Какво е това? — попита.

— Шкаф, който направих за кукления сервиз на Елиза. Тя толкова обичаше бюрото на дядо си, че се опитах да изрежа някои от същите орнаменти на вратата.

Бей се наведе да види черупките, рибите, русалката, морското чудовище и Посейдон. Бръкна вътре, извади една от сините чашки с чинийката — мънички, с инициалите на Елиза — и си представи как момичето сервира чай на своите кукли.

— О! — възкликна Дан и докосна рамото на Бей, когато тя отвори вратата малко по-широко. — Чашата на генерала е тук вътре. Онази, за която ти разказах. Спомняш ли си?

— Онази, която доказва, че съществува истинска любов?

— Да.

Бей надзърна вътре. Шкафът бе тъмен и Дан приближи настолната лампа, за да го освети отвътре. Там имаше чинии за кукли, чаши и чинийки, както и съд за запарване, кана за чай и захарница.

— Не я виждам.

Дан се наведе до нея.

— И аз.

— Може ли да я е взела със себе си? Сигурно е била много важна за нея.

— Да, така е. Но се съмнява и да я е взела, защото тя струва цяло състояние. Никога не би я изнесла от къщата.

— Дан — Бей усети студени тръпки и внезапно я обзе ужас, — мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Знам. — Той беше тръгнал към телефона.

 

 

Сега на Елиза й беше студено. Отново й се повдигаше, но студът бе по-силен. Усещаше вятъра, но той я освежаваше, прогонваше онази лепкава сладка миризма и вкус.

Тя се отпусна като навит килим. Лежеше върху твърдия под. Превръзката бе отново на очите й и те сложиха нова лепенка на устата й; едва дишаше.

Гласовете им бяха приглушени и тя се опита да разбере колко бяха. Дали бяха само мъже или имаше и жени. Един мъж, само един, или двама? И някой друг, жена, която говореше нервно, уплашено…

И после тя си спомни господин Боланд!

Смътният спомен бавно изплуваше… господин Боланд идва пред вратата й у дома тъкмо когато тя се канеше да се обади в полицията. Може би той е видял тези хора да я отвличат и сега баща й и полицията са на път…

Освен ако — не… не беше възможно… тя не можеше да повярва, въпреки че гласовете бяха толкова познати, толкова невероятно познати… Това беше той… не — как бе възможно? Някой, който я познаваше? Който винаги е бил толкова мил с нея?

— Може би изобщо не трябваше да те слушам. Може би не трябва да те слушам и сега — каза господин Боланд.

„Само ме пуснете — молеше се Елиза. — Пуснете ме да си отида у дома…“

— Знам мнението ти по въпроса, така че моля те, запази го за себе си. Вече имаме две, за които да отговаряме — знаеш го, нали? Броил ли си напоследък?

„Две“? — учуди се момичето. Какво означаваше това? Сърцето й биеше толкова силно, че тя се молеше господин Боланд и жената да не го чуят. Напрегна слух, искаше да чуе гласовете още веднъж, молеше се вътрешно за милост, ужасена, че отново чува този познат глас — но в същото време се надяваше…

— Тогава какво ще правим?

— Ще покараме и ще отидем до моста.

— Мостът? Същият като… Макбий?

— Не решихме ли точно това? Там течението е бързо…

— Знам, но…

— Не губи самообладание. Запази спокойствие. Тя е единствената, която е видяла нещо. Докато действаме разумно и не им позволяваме да ни разделят, всичко ще е наред. Тя е единственият свидетел, нали?

Елиза лежеше неподвижно. Очите й се напълниха със сълзи.

Потрепери, опитвайки се да не мисли за думите им. Поне можеха да я завият с едно одеяло. Не можеш просто да оставиш някого да спи върху студения под на микробуса, без да го завиеш. Дори да не беше чула думите им, тя щеше да разбере, че на тях им пукаше толкова малко за нея и че се канеха да я убият.

Господин Боланд я викаше в тъмното пред нейния прозорец, опитваше се да я накара да изскочи отвън, като твърдеше, че майка й я иска…

Елиза стисна здраво очи и преглътна сълзите си. Знаеше, че лежи в тъмночервения микробус, кървавия микробус. Сега знаеше, че е тъмночервен, а не тъмносин или тъмнозелен, и знаеше, че го е виждала някъде преди, някъде преди, но не можеше да си спомни къде. Потрепери при мисълта, че се вози в същия тъмночервен микробус, който уби майка й.

С хората, които шептяха в нощта, че майка й я иска…

 

 

Полицейската кола мина по Гранит Стрийт, ярките й фарове се отразяваха в равната, спокойна повърхност на река Мистик. Следвана от цивилен седан, тя се плъзна по алеята на Конъли.

Бей седна в дневната, спомняйки си как само преди шест месеца полицията нахлу в мирния й живот в един горещ летен ден и промени всичко завинаги. Спомените препускаха в съзнанието й, докато тя седеше до Дан и се опитваше да му помогне да премине през това изпитание.

Двамата детективи, Ана Ривера и Марта Келър, седяха срещу тях, наблюдавайки напрегнато Дан, докато Ривера задаваше въпроси. На Бей й се гадеше — при изчезнали деца полицията винаги подозираше бащите. Тя се приближи до него на дивана.

— Кажете ми името и възрастта й — започна детектив Ривера.

— Елиза Дей Конъли — отговори Дан. — Тя е почти на тринайсет.

— Вие се прибрахте от работа в обичайното време и нея я нямаше тук?

— Не — отговори Дан. — Всъщност малко закъснях. Отбих се в къщата на Бей…

— Бей?

— Това съм аз — намеси се Бей. — Бей Макбий. Живея в Блек Хол. В района на Хабърдс Пойнт.

Погледите на детективите бяха недвусмислени. И двете се сетиха за името; осъзнавайки, че „Макбий“ вероятно е прочуто име за силите на реда от Блек Хол до Уестърли и по-нататък. Тя усети, че се изчервява.

— Дъщеря ми е приятелка на Елиза и тя ни каза, че Елиза се е опитала да й се обади някъде към четири и четирийсет и пет следобед. Когато Ани вдигнала, никой не се обадил, но бил регистриран този номер. Това разтревожило Ани и тя ни каза…

— Защо точно това би „разтревожило“ Ани? — попита детектив Ривера. — Може би Елиза е променила решението си; може да е започнало нещо интересно по телевизията, нещо, което е искала да гледа, или…

— Но тя не беше тук, когато пристигнахме — настоя Дан и в гласа му се усети нотка на паника. — Това е важното. Без значение какво я е разсеяло, тя не беше тук.

— А аз питам — заяви спокойно детективът — има ли причина за внезапната тревога на приятелката й? Нещо, което би застрашило Елиза?

Дан си пое дъх, а Бей знаеше колко съсипващо бе това за него, да изложи живота и историята на Елиза пред тези непознати.

— Тя е много чувствителна — обясни той. — Майка й почина миналата година и Елиза го понесе много трудно.

Детективите мълчаха и чакаха да продължи. Бей виждаше, че той се опитва да събере мислите си, че не иска да предава дъщеря си, разкривайки нещо прекалено лично. Но Бей видя състрадание в очите на полицаите.

— Знаем, че е трудно, господин Конъли обади се детектив Келър. — Моля ви, кажете ни каквото можете.

— Кажи им, Дани — настоя Бей, насърчавайки го. — За да могат да намерят Елиза.

— Беше в болница — започна Дан. — В „Банко“, в Масачузетс. Това е психиатрична клиника…

— Да, много добра — прекъсна го любезно детектив Ривера.

— Беше свидетел на смъртта на майка си — продължи Дан. — И беше травмирана. Диагнозите й бяха ЛС и ПТС.

— Личностни смущения — поясни детектив Келър.

— Има ли раздвоение на личността?

— Не. Но се затваря в себе си… Има много силно въображение. Веднъж си помисли… — Той спря, поглеждайки към стълбите, после към Бей. — Веднъж, през октомври, си помисли, че е чула непознати — тя ги нарича „злите хора“ — до прозореца си. Казали й, че майка й я иска. Аз проверих…

— Какво открихте?

Дани поклати глава.

— Нищо. Драскотини по прозореца — но те бяха от клоните на дървото.

— Кой прозорец? — попита детектив Ривера.

— На спалнята й — обясни той. — Горе, вляво. Прозорецът до леглото й.

Детективът направи знак на един униформен полицай да се качи и да провери.

— Бягала ли е преди?

Дан поклати глава.

— Точно обратното. Не излиза навън. Говори, че иска да живее в манастир. Седи си вкъщи, освен когато ходи до Хабърдс Пойнт да се види с Ани.

— Възможно ли е сега да пътува нататък?

— Не, би трябвало някой да я закара.

— Може ли да е решила, че трябва да се върне в болницата? — попита детектив Келър. — И да е тръгнала натам?

— Не. Щеше да ми каже.

— Децата имат тайни от своите родители — намеси се детектив Ривера. — Нищо лично, просто житейски факт. Може ли да се вижда с някого, с когото вие не бихте искали да се вижда? Може ли да са намесени наркотици?

— Не — възрази Дан. — Елиза е много… много специална. Тя е крехка; не излиза след училище. Дори ми е трудно да я накарам да отиде на училище. Това е една от причините — той погледна към Бей, — поради която съм толкова благодарен за приятелството й с Ани.

— Наркотици? — попита отново Келър.

— Не — отговори твърдо той.

— Неприятно ми е да ви питам за това — включи се отново Ривера. — Защото знам, че ще ви заболи, като го чуете, но… Елиза говорила ли е някога за самоубийство?

В този момент Бей видя как Дан стисна ръце и се втренчи продължително в тях. Тя си представи белезите, които видя по китките на Елиза, и знаеше, че има още много, които не бе видяла.

— Да — отговори сподавено Дан. — Започна да говори за това след смъртта на майка си.

— Значи е възможно — каза детектив Ривера деликатно, но много настоятелно — да си мисли за това и сега.

— Не знам — отговори Дан. — Аз… Възможно е.

Детектив Ривера кимна, стана и излезе в коридора, където Бей я чу да разговаря с двамата полицаи. Детектив Келър се наведе напред.

— Споменавала ли е за начина, по който би го направила?

Дан поклати глава.

— Порязва се — промълви тихо той.

— О… съжалявам.

— Казах й, че ако го направи отново, ще я върна в болницата — обясни и очите му се просълзиха. — Тя е толкова красива. Притежава такава невероятна красота, иска да се осакати. Мисли, че е грозна… а смъртта на майка й я изпълни с толкова болка, която трябва да изпусне.

— Ще я намерим — заяви детектив Келър.

Но думите й сякаш не значеха нищо, нямаха никаква тежест. Докато Бей гледаше как Дан сдържа тихите си ридания, усети, че той вече мисли дъщеря си за изгубена или отнета от него, че скръбта на момичето е толкова силна, че я дърпа надолу, някъде, където той никога няма да може да я стигне. Бей посегна към ръката му и я хвана.

Когато детектив Ривера се върна в стаята, изражението на лицето й беше различно; сърдито, нервно и възбудено. Джо Холмс я придружаваше. Детектив Келър вдигна поглед, стресната от присъствието му и от промяната в поведението на Ривера. Полицейските радиостанции пращяха в коридора.

— Разбрах за станалото — обясни Джо.

— Ако някой позвъни на вратата, Елиза би ли отворила? — попита детектив Ривера.

— Надявам се, че… не мисля — поколеба се Дан.

— Освен ако не го познава. Защо?

— Наскоро правили ли сте ремонт на водопровода? Някакви проблеми с парното?

— Не — отговори Дан и стана. Бей чу полицаите в коридора да викат екипа на съдебните експерти. — За какво говорите?

— Полицаите са открили водопроводни лепенки отвън, в храстите. Знаете ли как са се озовали там?

— Не, не знам.

— Вие притежавате ли такива? — попита Джо.

— В работилницата, в Ню Лондон. Не тук.

— Какво точно открихте, като влязохте в къщата — попита рязко детектив Ривера, — което бе различно, неочаквано?

— Вратата беше отключена — обясни Дан. — Телефонната слушалка беше вдигната. Елиза е започнала да се храни, но не е довършила.

— И чашата, Дан — напомни му Бей.

— Точно така — нямаше я сребърната й чаша.

— Сребърната й чаша?

— Тя е безценна. Направена е от Пол Ривиър; играе важна роля в историята на щата, почти като Чартър Оук^[1] Мястото й е в някой музей, но майка й й я даде и Елиза не би позволила тя да излезе от къщата.

— И чашата беше тук, когато тръгнахте на работа сутринта?

Дан сви рамене.

— Не знам. Предполагам. Тя толкова напомня на мен и на Елиза за Чарли — майка й, че я държахме в шкафа. Даже не съм поглеждал — Елиза също, доколкото знам — след като Чарли почина.

— Опишете чашата — настоя детектив Ривера и си записа нещо.

— Мислите, че някой я е взел? — попита Дан. — Това ли е станало?

— Не сме сигурни — отговори детективът. — Но лепенката ни кара да мислим, че някой може да я отвлякъл дъщеря ви.

 

 

Тара се грижеше за децата, а Бей остана при Дан Конъли и се опитваше да му помогне. Тара само можеше да си представи какво става. Тя нямаше деца и това я караше да се чуди какво означава да си истински родител. Радваше се на благословията да бъде нещо като родител… дори нещо като леля… на децата на Бей.

Заобича Ани, Били и Пиджийн (но тайно, особено кръщелницата си Ани) още от раждането им. Помагаше на Бей да се грижи за тях, когато имаха колики, варицела, ужилвания от медузи. Много нощи ги люлееше, успокоявайки ги да заспят след кошмари.

Но в края на деня — или на нощта — винаги трябваше да се прибере у дома. Да целуне децата за довиждане, да затвори вратата след себе си и да влезе в моминския си рай на самота, педикюри и тайната си страст към „Аз мечтая за Джини“^[2].

Но това не й пречеше сега да съчувства на Дани и да скърби заедно с него. Тя обичаше децата на Бей толкова много, все едно че бяха нейните. Не можеше да си представи през какви мъчения преминаваше той и се радваше, че Бей е с него.

Това я накара да копнее за Джо. Но тъй като Елиза бе изчезнала и времето минаваше, без да се чуе нищо за нея, знаеше къде му е мястото точно в този момент: в къщата на Дан Конъли в Мистик.

И беше доволна, че именно тя му се обади да се включи.