Луан Райс
Непобедимо лято (12)

12.

Джо Холмс седеше в офиса си, временният спомагателен офис, който ФБР вмъкна между магазина за печене на кафе на Източния бряг и будката за плочи втора употреба на Анди в мола, или поне онова, което минаваше за мол тук в Блек Хол, Кънектикът. Това градче беше шик, с главно „Ш“. Представата им за комерсиализация им позволяваше магазинът за кафе да развее флаг със своето лого, отпечатано върху димяща чаша, на прът, стърчащ от витрината. Джо харесваше кафето, харесваше Анди и неговите плочи втора употреба, но точно сега трябваше да се концентрира.

Беше захвърлил сакото си върху облегалката на стола, а сега разхлаби вратовръзката си и запретна ръкавите на бялата си риза, залавяйки се със списъка на нещата, които знаеше досега, и на онези, които все още трябваше да научи, преди да закрие делото. Наистина искаше да измъкне подробностите от Бей Макбий, но все още не можеше. Дори в момента Анди Крейн събираше данни, като разпитваше съседите. И за какво? Да научи, че Бей си има тайна; дълбоко прикрито увлечение по събиране на диаманти и платина? Джо се втренчи в досието на Шон.

Шон Макбий. Безмилостен престъпник или нещастен идиот? За нещастие като при повечето хора — „престъпници“ всъщност бе твърде силна дума за тези хора — Джо разследваше и все повече разбираше, че Шон беше и двете. Докато климатикът бръмчеше, той прегледа досието. Служебният портрет на Шон се появи пред него: елегантно сресана пясъчножълта коса, зелени очи, широка усмивка, син костюм и червена вратовръзка. Снимката сякаш казваше: „С теб сме съученици; можем да играем баскетбол заедно; жените ни пазаруват в един и същи супермаркет.“

Цветната снимка двайсет и два на трийсет бе прибавена към галерията, изложена във фоайето на банката, за да убеди клиентите, че парите им са на сигурно място.

Само че те не бяха.

Повечето банкери от малки градчета бяха добри, честни, почтени хора, които дори не биха си помислили да откраднат. Те печелеха доверието на клиентите си с упорита работа, безупречен мениджмънт, разумни инвестиции, добри обществени връзки. Имаха дипломи от добри колежи и същата финансова проницателност като колегите им на Уолстрийт.

Работата в малки банки подхождаше по-добре на темперамента им. Те не летяха нависоко, не обичаха да поемат големи рискове. Макар че възнагражденията им не бяха толкова големи, те бяха постоянни и стабилни. Вместо луксозен апартамент в небесата с гледка като от самолет и предпочитания към малките часове, местните банкери имаха големи къщи върху обширни парцели и най-често се прибираха у дома навреме, за да си поиграят с децата преди вечеря.

Джо бе разследвал мошеници навсякъде, прекара много време в Ню Йорк и Бостън, преследвайки важни тузари, които криеха парите си в Швейцария или Буенос Айрес. Общественото мнение по-скоро би приело, че някой умел и изтънчен тип е изчезнал с парите на клиентите си, но не че господин Обикновен го е направил, съседът ей там, който тренираше децата им в Детската лига.

Шон бе особено труден случай. Всички го обичаха. Джо получаваше тези отговори, където и да отидеше: „Познавам Шон — той не би могъл да направи това.“; „Той има най-прекрасната съпруга на света. Няма начин.“; „Ходехме заедно за риба!“; „Играехме голф заедно!“; „Гледах го, като играеше баскетбол в щатския шампионат!“; „Виждахме го в църквата всяка неделя…“

Усещането за предателство сред хората от градчето бе голямо, надминато само — ако е възможно — от тяхното отрицание. Джо винаги се сблъскваше с това при подобни случаи; нежелание или неспособност да повярват, че този приятен човек, на когото всички вярваха, е откраднал техните пари. Често бе ужасно трудно да накара жертвите да свидетелстват. Огъста Ренуик беше изключението. Джо се усмихна, като си спомни за телефонното й обаждане, когато каза, че би искала мошениците да имат три живота, за да може тя да изпита повторно удоволствието да седи на свидетелското място и да направи отвращението си от Шон Макбий част от протокола.

Но все пак тя бе изключение, не правило. Повечето от другите жертви все още искаха да вярват, че има някакво обяснение или че престъплението изобщо не се е случило — че парите просто са били преместени при някаква счетоводна грешка. „Но те не се връщат“ — казваше винаги наставникът на Джо.

В случая на Шон част от тях се върнаха. От сто седемдесет и петте хиляди долара, изчезнали с Шон, сто хиляди бяха намерени, скрити в панела на вратата на колата.

Джо се задълбочи в доказателствата, опитвайки се да определи дали Шон е действал сам. Прегледа папката, намерена на „Алдебаран“. Защо бяха подчертани тези сметки! Дали това бяха единствените клиенти, които Шон бе измамил? И защо Шон бе писал в полетата с такава страст? Кой беше Ед и какво бе направил, защо името му беше подчертано и оградено толкова пъти?

Когато посещаваше Шорлайн Банк, Джо често бе приеман от Марк Боланд, от самия президент. Той му осигури достъп до всички налични документи и нареди на служителките да бъдат отзивчиви и любезни.

Боланд се тревожеше за репутацията на банката, очакваше с нетърпение Джо да приключи с разследването си.

— Никой нямаше представа — обясни Боланд, седнал в голямото си кожено кресло до бюрото срещу Джо. — Всички обичахме Шон. Всички.

— Вие двамата разбирахте ли се?

— Да. Преминахме през един период преди няколко години, когато аз получих поста, който той искаше; аз дойдох отвън, от „Анкор“, но преодоляхме това. И двамата обичаме спорта, играехме постоянно в училище и в колежа; той ме предложи за член на яхтклуба… племенникът ми играе бейзбол с Били, а ние двамата винаги сядаме заедно сред публиката. Никога не съм допускал такова нещо. Никога. — Боланд приглади косата си назад; в очите му имаше болка. — Ако се е нуждаел от пари — от каквото и да е — можеше да дойде при мен.

— Изглеждаше ли особено близък с някого тук?

— С Франк Алингам — отговори Марк.

Джо вече знаеше това. Обадиха се на Франк. Той беше нисък, плешив мъж, любезен и добродушен.

Именно той се бе обадил на Бей в онзи първи ден, и й бе казал, че Шон е отсъствал от събранието.

— Имахте ли някаква представа какво правеше Шон?

Изглеждаше ли притеснен, разсеян или потаен?

— Не.

— Наркотици. Знаехте ли, че взима кокаин?

Марк Боланд поклати енергично глава. Алингам се поколеба.

— Знаехте ли? — притисна го Джо.

— Веднъж, докато се прибирахме от „Орловото перо“, Шон ме попита дали някога съм взимал кокаин. Аз отвърнах, че не съм, и той каза…

— Давайте, господин Алингам.

— Каза, че било страхотно. Че го карало да се чувства така, сякаш ще полети. И… — Човекът имаше силен тен, но се изчерви от врата до лъскавото кубе на плешивата си глава. — И каза, че сексът бил удивителен.

— Взе ли онази вечер?

Франк поклати глава.

— Не и пред мен. Не виждам защо би се нуждаел от такова нещо. Шон винаги бе толкова енергичен, толкова самоуверен. Не му трябваше кокаин, за да лети.

— Ако знаех за наркотиците — намеси се Марк Боланд, — щях да го уволня. Имаме практика да проверяваме служителите за наркотици — Шон я ръководеше! Освен това той беше спортист.

— Обичал е рисковете — обади се Джо. — Вероятно се е наслаждавал на кокаина, докато другите са се страхували да не ги хванат.

— Е, вие знаете… — започна Марк и почервеня. Джо усещаше напрежението му, но се облегна назад и зачака. — Нали питахте за „момичето“?

— Да — отвърна Джо.

— Знам какво е имал предвид Шон. — Той хвърли поглед към Франк. — Ти също знаеш, нали, франк?

— Исусе, да — Франк поклати глава. — Не искам да го кажа, защото ще нарани Бей.

— Ето защо и двамата си мълчахме — обясни Марк. — Моля ви, не го приемайте погрешно. Не желаем да възпрепятстваме разследването. Решението да си премълчим за това бе единствено мое.

— И мое — допълни Франк.

— „Момичето“ — продължи Марк, навел глава, сякаш бе прекалено смутен — се отнася до „момичето за момента“. Следващото завоевание на Шон.

— Неговото какво?

— Либидото на Шон беше огромно — обясни Франк.

— Този човек се отнасяше към жените като към олимпийски спорт. За Шон да се запознае с някоя жена, да излезе с нея, всичко това бе една голяма игра. Никога не се преструваше на влюбен. За него това бе просто бройка.

— Наистина ли? — възкликна Джо.

Марк кимна.

— Правеше го дори тук, в банката. Няма да навлизам в подробности, но обърнах внимание, че преминава границата с една от нашите администраторки. Заявих му, че е уязвим — както и банката — за един процес за сексуален тормоз. Казах му да престане. А той отвърна: „Марк, аз просто свалям момичето. Това е всичко.“

— Някого конкретно ли имаше предвид?

— Не — отговори Франк, премествайки поглед от Марк към Джо. — Аз също съм го чувал да казва това. За непознати. В казиното — „момичето“. На пристанището — „момичето“ Цялата работа… — Франк замълча. — Не можах да го разбера. Човек с такова прекрасно семейство…

Именно това безпокоеше Джо. Не трябваше да му пука, но не можа да се сдържи. Що за глупак — да има жена като Бей и да я оставя сама, докато тича насам-натам и рискува да обърка всичко с кокаин и други жени? Що за баща на дъщери можеше да говори толкова безцеремонно за момичетата? Беше толкова грозно, че чак не изглеждаше истинско, дори за Шон.

По-късно Джо се съсредоточи върху сейфа.

Сейф 463 в клона Силвър Бей на Анкор Тръст Къмпани. Джо вероятно никога не би се натъкнал на него, ако не беше разпитал Ралф Бенджамин — Червения, юристът на банката, и той не бе споменал случайно за резервната гума на Шон.

— Толкова зле ли е ударена колата? — попита господин Бенджамин.

— Достатъчно, за да убие Макбий.

— От удара ли е загинал? Говореше се за убийство.

— Все още е така.

— Не мислите, че го е направил нарочно? — попита Бенджамин. — Знаел е, че приближавате към него, и е искал да се измъкне?

— Не е било нарочно — отвърна Джо, представяйки си дълбоката рана в главата на Шон, пурпурните ръбове и бялата кост. Без лечение раната би го убила; кръвта му щеше да изтече, както е станало накрая.

Но имаше и други признаци за убийство; следите от гумите, които показваха, че не е произшествие; токсикологичното изследване на Шон, което разкри кокаина и доказателствата за друг пътник в колата: открехнатата врата, шишенцето от парфюм, пълно с кокаин, предполагащо присъствието на жена, ръкавиците, намерени в тръстиките край брега.

— Защо продължават да се гмуркат в онзи поток? — попита Ред Бенджамин. — Минах тази сутрин и камионите още бяха там. Видях червено-бял флаг…

— Това е разследване за убийство — отговори Джо. Не искаше да каже на юриста, че търсят мобилния телефон на Шон. Всички, с които Джо разговаря твърдяха, че той не ходел никъде без него, но не го откриха в колата. Силните течения под моста може би го бяха отнесли; водолазите претърсваха калното дъно на блатото.

— Ха! — възкликна Бенджамин, поклати глава и се усмихна. — Мислех си, че търсят резервната гума на Шон.

— Че защо да го правят?

Адвокатът вдигна рамене, все още усмихнат. Беше на възрастта на Макбий, едва преминал четирийсетте, с оредяваща коса. Джо беше малко по-възрастен, но си оставаше във форма с помощта на жестоките тренировки.

— Никой ли не ви е казал? — попита изненадан Бенджамин. — Мамка му, трябваше да отида и да проверя сам…

— Колата вече не е във водата — обясни Джо, а интересът му се възбуди от реакцията на юриста.

— И не си мисля, че е така. Добре. Само че Шон пъхаше ценностите си, включително печалбите от казиното, в резервната гума. Вероятно си е мислел, че там е по-сигурно.

— Ценности? — попита Джо.

— Да. Когато ги имаше. Никой от нас не е вадил голям късмет в казиното. Шон говореше, че ще ходи до Вегас или Монте Карло, но това бяха само приказки. Каза, че жена му би харесала Монте Карло.

— Така ли каза? — попита Джо с безизразно лице; това бе един от първите коментари на Макбий, в който той изобщо включваше Бей.

— Да. Каза, че тя би харесала цветята на Лазурния бряг. Тя е сладко момиче; обича природата. Простите неща. — Тонът на юриста разкри, че той е съгласен с Шон и че не цени кой знае колко простите неща. Джо не можеше да разбере собствената си реакция — искаше му се да изтрие самодоволната усмивка на юриста от лицето му.

— Както и да е — продължи Бенджамин. — Там държеше печалбите си — в резервната гума. Вижте, трябва да вървя в съда. Ако има още нещо…

Джо го пусна. Обади се в лабораторията по съдебна медицина в сградата на Щатската полиция в Меридън и улучи на телефона Лу Добин. Лу, разбира се, беше проверил и резервната гума. Беше прегледал и крика. Нямаше пари, нямаше чипове от казиното. Джо го прати да провери отново. И макар че нямаше пари и чипове, Лу откри какво е пропуснал първия път:

Ключ.

Пъхнат между лоста и дръжката, имаше малък ключ от банков сейф. Кодът, отпечатан върху метала, беше от клона на „Анкор Тръст“ в Силвър Бей.

Джо получи съдебно нареждане. Отиде в банката, красива сграда с изглед към градския парк, железопътната линия и самия Силвър Бей с червено-белите комини и реактора на електроцентралата „Мейфлауър“.

Ключът беше за сейф 463.

В кутията имаше три неща:

Старинна сребърна чаша, гравирана и подпечатана със знака на майстора.

Три писма отпреди двайсет години, от Даниел Конъли до Бей.

Парче жълта хартия, откъсната от телефонен указател, на която бяха написани две букви и седем цифри: CD9275482.

Джо познаваше номерата на банковите сметки така както знаеше името си. Шон Макбий имаше някъде тайна банкова сметка — вероятно офшорна. Бахамите, Каймановите острови, Коста Рика, Цюрих, Женева…

Дали бе възможно Бей да знае за нея?

Би се обзаложил, че тя не знаеше. Когато я попита какво знае за финансовите дела на Шон, тя го погледна право в очите и му отговори. Джо й повярва. Знаеше, че опитните лъжци могат да заблудят всекиго, но някак си не вярваше, че Бей е такава. Луничките по лицето й, начинът, по който постоянно поглеждаше към колата на агентите, паркирана отвън, омразата в строгите й очи заради това, че Джо влачеше децата й през мръсотията: все белези за една невинна жена.

Джо не беше сигурен как, но знаеше, че ще разреши този случай и ще й даде някои отговори. Знаеше, че Тара О’Тул очаква това. Също и баща му. Джо искаше Бей и децата й да преодолеят това, без да губят нищо повече. Те вече бяха изгубили семейната си гордост и достойнство; бяха загубили своя съпруг и баща. Джо видя спестовните им сметки и знаеше за ипотеката им, знаеше, че вероятно ще изгубят къщата си.

Шон бе измислил как да скрие печалбите си между метала и каучука на резервната гума, но не бе успял да се погрижи за семейството си — да им даде сигурността, че имат покрив над главите си.

Джо може и да нямаше съпруга и деца, но едно знаеше със сигурност: ако имаше, щеше да го направи както трябва. Беше научил много от идиотите, които разследваше през всичките тези години — семейните мъже, които поставяха семействата си на последно място — и вършеха всичко наопаки.

Но той бе на четирийсет и седем. За разлика от Ралф Бенджамин, адвокат, и Франк Алингам, банков администратор, той си имаше коса. Беше в бойната готовност на ФБР. Но бе поостарял, за да започва да се държи като съпруг и баща. Учуди се дали Тара е била омъжена. Чудеше се как би се почувствал, ако се прибираше у дома при нея, ако тя го посрещаше на вратата със сините си очи и чаровна усмивка.

„Придържай се към разрешаването на престъплението, Холмс — каза си той. — Хвани лошите. Това ти е работата, така че продължавай.“

Но точно сега беше време да свършва за деня, така че той заключи сребърната чаша, копията на писмата и листа жълта хартия в служебния сейф на бюрото, престана да си мисли за това какъв страхотен съпруг би излязло от него и се насочи към съседната врата да види какво има Анди от стария Дилън.

 

 

Вечерта бе спокойна и хладна, но невероятната горещина от деня продължаваше да се надига от земята, от сините камъни и от розовите храсти. Всички си хапнаха — пиле на грял и домати от градината на Тара. Били и Пиджийн отидоха на кино; Ани бе в стаята с телевизора, бе намалила звука, но синята светлина се отразяваше от стените.

— Хайде, Ани — подкани я тихо Бей. — Ела при мен и Тара. Ще гледаме падащите звезди.

— Не искам — отвърна тя и я погледна. — Трябва ли?

Майка й се усмихна:

— Не. Но бихме искали да дойдеш.

— Знам. Добре съм, мамо. Елиза може да се обади. Искам да чакам до телефона.

— Ще го чуем отвън.

— Знам, но…

— Не се безпокой. — Бей се усмихна и я целуна. — Разбирам.

Спомни си времето, когато с Тара бяха на дванайсет. Всяка бе най-важното нещо в света на другата.

Отиде в кухнята и откри, че Тара е измила съдовете и е изляза отвън да я чака. Беше седнала в шезлонга, боса, загледана в млечното небе, изпълнено с мъгла и звезди. Бей се присъедини към нея.

 

 

— Чу ли това — попита Тара, подготвяйки сцената в момента, когато Бей излезе отвън след разговора си с Ани.

— Щурци? — попита Бей, защото дворът й граничеше с блатото, където острата зелена трева израстваше гъста и висока и бе истински рай за щурците.

— Не, козодой. Слушай.

И двете зачакаха, докато нощната птица се обади отново — далеч, оттатък водата. Бей вдигна вежди, осъзнавайки какво е чула.

— Това е добра поличба — отбеляза Тара.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм.

— Хмм — отвърна Бей. Замълча отново, а Тара се учуди дали не мисли за срещата си с Дани Конъли.

Хвана Бей за ръката и я накара да стане от шезлонга.

— Хайде — подкани я тя. — Трябва да ти върнем навика!

— Навик!

Без да отговори, Тара заобиколи къщата на Бей. Маркучът беше навит като суха зелена змия зад изсъхналия розов храст. Завъртайки крана — медното морско конче, което Тара й подари за Коледа преди няколко години — тя подаде струйника на Бей.

— Вода — нареди тя.

— О, прекалено е късно — възрази Бей. — Твърде е късно за това лято. Ще имам късмет, ако нещо поникне догодина.

— Няма такова нещо, мило мое девойче — нареди отново приятелката й. — Полей си градината. Това е заповед. Трябваше да се заема със случая ти още преди седмици, но сегашният момент е най-добрият. Разбира се, аз все още си имам най-добрата градина в Източен Кънектикът, но не обичам да печеля толкова лесно.

И с това Бей грабна маркуча. Той изсъска, когато сребристата струя улучи старите рози, лавандулата, делфиниума, рапицата, кученцата, секирчетата, чернооката Сузи, салвията, пирена и дивата мента.

— Не мога да повярвам, че позволявам това да се случи — възкликна тя.

— Сега го правиш.

— Чудя се за колко ли време още това ще бъде моята градина — въздъхна Бей. — Чудя се дали ще е наша догодина.

— За това исках да си поговоря с теб — започна Тара. — Намерих ти работа.

— Шегуваш се!

— Не… и е толкова страхотна. Ще се вбесиш, че не си се сетила сама. Ти ще… бъдеш… градинар!

— Това е страхотно — възкликна Бей.

— Така ли? Хрумна ми така, сякаш ми падна от небето: никой не го прави по-добре от теб, освен може би аз. Ти си добра градинарка, имаш си оръфаната сламена шапка, но нещо повече, ти притежаваш таланта на баба си за земята.

Бей леко се усмихна:

— Помниш ли? Тя винаги казваше, че цветята са второстепенни; че ако обичаме земята, няма как да не отгледаме красиви неща.

— Тя ме обичаше заради името ми — сети се Тара, вдигна очи и погледна към Пойнт. — Ирландската дума за „скалист хълм“. Точно като онзи риф там горе. И казваше: „Щом можеш да отгледаш цветя тук, значи можеш да ги отгледаш навсякъде.“ Казваше, че двете с теб сме морето и земята…

— Бей и Тара — сети се Бей.

— Искам да вършиш нещо, което обичаш.

— Това лято децата ми изгубиха баща си — въздъхна Бей и огледа двора. — Аз изгубих съпруга си. Градинарството ми изглежда толкова банално.

— Не виждам нещата така — възрази тихо Тара. — Мисля, че животът трябва да бъде красив. Ние трябва да го направим такъв… Случват се тъжни, ужасни неща, но ние трябва да садим цветя. Те раждат красотата.

Бей насочи маркуча към тревата. Тя беше толкова суха и пожълтяла, всяко стръкче беше като твърда, крехка пръчка. Босите крака на Тара копнееха за разходка в хладния, мек пясък. Тя стъпи направо във водната струя.

— За твоята работа — продължи. — Дори ти намерих първия клиент.

— Кой е?

— Огъста Ренуик.

— Шегуваш се.

— Тя е прекрасна, Бей.

— Съпругът ми е взимал пари от нея!

— Тя няма нищо против теб.

— Говорила си за това? Знаех си, че ще повдигне въпроса пред теб. Какво каза?

— Ами, тя си е Огъста. Точно такава искам да бъда като стана на нейната възраст — упорита, царствена и напълно независима. Имам предвид, знам, че е наследила милиони от Хю, но все пак — сега те са нейните милиони.

— И? Какво каза тя?

— Ами. Вбесена е. Много, много е вбесена на Шон. Но се нуждае от теб, за да работиш в градината й.

— Страхотно — работа по милост. Няма начин, Тара. Не можеш да си мислиш, че съм способна да работя за госпожа Ренуик след всичко, което е направил Шон — да я гледам в очите…

— Скъпа, не ми е приятно да ти казвам това, но няма да има гледане в очите. Ще има коленичене в пръстта, работа в тревата, борба с тръните и с хиляди рози… Даже няма да я виждаш.

— Хайде — обади се Бей. — Тя е такава жена, че ще наглежда всяко нещо, което се случва в имота й. Вероятно ще ме учи как да подрязвам розите й.

— Никакъв шанс. Тази жена излиза само за да се възхищава от залезите, които съпругът й е рисувал някога, и само за да играе с внуците си, когато се отбият. Има мушката и те са дори по-пожълтели и от твоите. Сериозно говоря.

— Ти помоли ли я да ме наеме?

— Да — отвърна Тара.

— Наистина? И тя не възрази?

— Точно обратното. Виж, трябва да познаваш Огъста. Няма нищо, което тя да харесва повече от това да „се издига над“ всичко и всеки. Само ме попита: „Кога може да започне новата ми градинарка?“

— И какво отговори ти?

— Веднага. Утре, ако е възможно. И тя изпадна в ентусиазъм…

— Уха! — възкликна Бей. — Направо не мога да повярвам… но знаеш ли? Чувствам, че е правилно. Не съм сигурна как и защо, но точно така го чувствам. Може би ще мога да й компенсирам онова, което Шон й е причинил. Единствено децата ще се чувстват зле, като ме няма постоянно.

— Не се залъгвай. Много ще се радват.

— Ами ако започнат да се забъркват в неприятности? След всичко, което се случи… така се започва. Пеги е само на девет…

— Ще се почувстват ли много по-добре, ако не можеш да плащаш вноските за къщата? Ани и Били ще се грижат за нея. Знаеш, че и аз винаги съм насреща. Мога да си наглася програмата така, че да помагам.

Бей стоеше неподвижна, загледана в сребристата вода.

— Добре… щом си сигурна, че ме иска.