Луан Райс
Непобедимо лято (27)

27.

— Намерили сте я — извика задъхано Огъста Ренуик, притискайки сребърната чаша до сърцето си. — Моята чаша „Флоризар“!

— Чашата „Флоризар“? — Джо Холмс се намръщи.

— Да — отвърна тя. — Това е името на любимото ми питие — да ви приготвя ли едно?

— На работа съм, госпожо Ренуик — отбеляза агентът.

— И ще трябва да върна тази чаша като доказателство.

— Е, аз не съм на работа, а вие ще я върнете, след като обсъдим някои неща. Елате с мен в „цветната“ стая и ми кажете какво ще прави федералното бюро за разследване с моята чаша.

„Хълмът на светулките“, домът й, беше наистина невероятен, пълен с картини на Хю Ренуик, статуи на Буда и на хиндуистки божества, изваяни от рядък нефрит и екзотично дърво, тотемен стълб, шкаф с нещо, което приличаше на яйца от Фаберже и около милион снимки на сестрите Ренуик, на техните съпрузи и деца. „Цветната“ стая имаше мивка и плот от неръждаема стомана и Огъста обясни, че макар сега да изпълнявала и ролята на бар, тя традиционно била използвана цяло лято за подреждане на цветя.

— „Хълмът на светулките“ имаше великолепни градини и сега благодарение на Бей Макбий ще ги има отново. Между другото, как върви разследването? Възстановихте ли част от парите ми?

— Не, но открихме чашата ви — обясни той, наблюдавайки я внимателно, докато тя се надигаше на пръсти да стигне бутилката.

— Какво общо има това със случая? — попита тя и му посочи, че би искала той да свали бутилката.

— Първо ми кажете какво знаете за чашата, госпожо Ренуик. Защо я нарекохте „Флоризар“?

Тя се разсмя, пускайки със звън кубчета лед в сребърната чаша и в една висока чаша.

— Шега — отвърна тя. — Лична шега. Виждате ли, казвах си, че винаги съм на второ място… за моя съпруг. Докато той имаше връзки със съпругите на други мъже, аз си бях у дома с нашите красиви момичета. Бях като спортистка, финиширала на второ място.

Джо кимна и зачака. Макар да бе на около осемдесет, жената все още беше очарователна и красива. Студът проникваше през неизолираните стени, но сякаш недокосната от студа, тя щастливо режеше късчета лимон и джинджифил.

— Виждате ли, господин Холмс — обясни тя. — Флоризар финишира втори на дербито в Кентъки през 1900 година, след лейтенант Гибсън. — Тя напълни чаша с диетична кола, пусна вътре резен лимон и джинджифил и му я подаде. — Аз обаче надделях. Омъжих се за Хю и двамата се обичахме до смъртта му; по нашия старомоден начин, разбира се.

— Мъжът ви е извадил голям късмет — отбеляза Джо.

— Действително. Един истински Флоризар съдържа малко руска водка — но вие, разбира се, няма да искате?

— На работа съм, мадам — напомни й той.

Тя го погледна и вдигна чашата си за наздравица.

— Някой ден, когато не сте на работа, ще бъде истинско удоволствие да си пийна с вас.

— Съгласен съм — усмихна се той.

— А сега, скъпи, кажете ми — продължи Огъста. — Къде намерихте чашата?

— Беше в един сейф, нает от Шон Макбий.

— Знаех си! — въздъхна тя. — Казах на Тара, че според мен той я е взел.

— Госпожо Ренуик — попита Джо, — какво й казахте? Какво ви накара да мислите, че Макбий я е взел?

Тя отвори уста да каже нещо, но тогава стана нещо странно. Отпи голяма глътка от своя „Флоризар“ и виолетовите й очи блеснаха.

— Знаете ли, скъпи — заяви и най-недоловимата усмивка на Мона Лиза се появи на устните й, — не си спомням. Сякаш изведнъж изобщо не помня. Ще трябва да попитате Тара.

 

 

На следващата сутрин скреж покри блатото. Той блестеше под ранната светлина, покрил кафявите мочурища и треви, точно на ръба на вливащата се рекичка. Вчера Тара отряза последните рози и сега щяха да красят във вазата още няколко дни.

„Нещата се променят, всичко преминава“ — помисли си Тара, отпивайки от сутрешното си кафе. Чу потупване на предната си веранда. Като мислеше, че й носят сутрешния вестник, тя отвори вратата и се оказа лице в лице с Джо Холмс.

— Агент Холмс! — възкликна, отскачайки назад с ръка на сърцето. — Уплаши ме!

— Съжалявам. Добро утро, Тара — поздрави той. Изглеждаше съвсем делови, но малко смутен. Беше с тъмен костюм, бяла риза, синя вратовръзка, лъснати обувки. Тя забеляза, че той я гледа напрегнато, и съжали, че не е отворила врат ята по пеньоар и със сресана коса. Беше облякла долнището на някаква синьо-бяла вълнена пижама на звезди, евтина тениска и карирана хавлия, която някак си се бе озовала в прането й.

— Като гнездо на плъхове — извини се тя, докосвайки черната си грива.

— Изглеждаш прекрасно — отбеляза той.

— Какво те води тук още призори? — попита тя.

— Всъщност търсех теб — отговори той.

Тара се изненада. Докосна касата на вратата, студена под пръстите й, само за да се увери, че наистина е будна.

— Наистина ли? Детективската ти работа е зашеметяваща. Влизай. Искаш ли малко кафе? — Беше го виждала често в магазина за кафе. Подаде му една чаша. — Как го пиеш?

— Черно — отвърна той.

— Аз също. Е, с какво мога да ти помогна?

— По няколко начина — отвърна той докато тя го водеше към дневната да седне до огъня. Спомни си за кифличките с боровинки, които печеше, и изтича да ги извади от фурната. Сложи няколко в една чиния и се върна.

— Призори печеш кифлички? — попита той.

— Защо не — отвърна тя и се усмихна, изпускайки факта, че ги бе извадила от пакета, готови за печене.

— Вземи си една.

— Благодаря. И така. Вчера се видях с госпожа Ренуик и тя спомена нещо, за което трябва да те попитам.

— Добре.

— Сребърната чаша — обясни той.

— Онази, за която ми каза, че била в офиса ти?

— Да. Тя е на госпожа Ренуик. Спомена ми, че ти е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

— Тя наистина каза това! — възкликна Тара. — Огъста има навика да не слага нещата по местата им. И използва бокала, за да пие „Флоризар“. След няколко питиета може да загуби всичко.

— Не можа да си спомни добре каква е връзката и ме помоли да те попитам какво може да е имала предвид, като е казала, че Шон Макбий може да я е взел.

Тара затвори очи, опитвайки да си спомни.

— Май спомена, че последния път, когато я е видяла или помни, че я е виждала, е, когато Шон е бил там с някакви документи за подписване. Тогава не й дошло наум, но после си помислила, че той може да я е взел. Но…

Джо слушаше внимателно; тя видя, че сините му очи не се откъсват от лицето й, и ако случаят не беше толкова ужасен и криминален, тя би се отпуснала в силните му ръце и би го дарила с целувката на живота му.

— Но защо? — попита тя. — Това не можахме да разберем. Защо Шон ще рискува да го хванат, като вземе сребърната чаша, когато очевидно е преследвал много повече по отношение на парите и авоарите?

— Не знам. Както и да е, Тара, трябва да те помоля за една услуга.

— Разбира се, Джо.

— Става дума за Тиквения бал.

— Да, знам за него — отговори Тара.

— Доколкото разбирам, там се набират средства…

— Така е. Спонсориран е и от компании в Блек Хол. Винаги казват, че е да се „благодари за жътвата“, но в действителност е да се наберат пари за местна благотворителност. Следучилищни програми, посещения по домовете от медицински сестри…

— Шорлайн Банк е един от организаторите — отбеляза той.

— Да. Традиционно е. Бей и Шон бяха домакини една година. Тази година е Марк Боланд.

— Въпросът е там, че трябва да присъствам на бала. Разпитал съм всички в „Шорлайн“ — всеки служител на банката. Те с основание са убедени, че ние сме на път да закрием случая, така че не искам да информирам никого…

— Значи се нуждаеш от покана? — попита Тара. — Можеш да си купиш билети във всеки клон. Просто си плащаш и отиваш.

— Нямах предвид това. Но трябва да отида с някого, който познава всички, който може да направи така, че присъствието ми да изглежда малко… по-естествено.

Сърцето й подскочи.

— Имаш предвид мен?

— Да. Ще дойдеш ли с мен? На Тиквения бал?

— Това не значи ли, хм… да действам като пълномощник? — попита тя.

— Неофициално. Бих искал да ме придружиш.

— Уха. Разбира се. Аз ще бъда твоето прикритие. Каквото и да е, особено ако ще ти помогне да разрешиш случая. Мисля, че това ще помогне на Бей — така всичко за нея ще приключи.

— Да видим, балът започва в осем. Какво ще кажеш да те взема в седем и половина?

— Ще бъда готова. Между другото, темата са вещиците. Така че не се шокирай, като ме видиш с черната ми шапка.

— Това няма да ме шокира, Тара — изрече сериозно той.

— Обзалагам се, че е доста трудно да се шокира агент на ФБР — отвърна нежно тя.