Луан Райс
Непобедимо лято (14)

14.

— Татко, там ли си?

— Тук съм, Елиза.

— Не исках да го направя — кълна се.

— Добре. Само продължавай да бъдеш честна с лекаря си.

— Мразя лекаря си. Той е атеист.

— Но е много добър лекар. Това има значение.

— Очакваш да се доверя на човек, който не вярва в Бог.

— Първо, много се съмнявам, че доктор Райе е обсъждал с теб религиозните си убеждения. Второ, независимо от това в какво вярва, той е най-добрият и аз искам ти да продължаваш да бъдеш открита и честна с него — заяви Дан, въпреки че всъщност искаше да каже: „Да започнеш да бъдеш открита и честна с него…“

— Страхотно — разплака се Елиза. — Наричаш собствената си дъщеря лъжкиня. Първо убийца, после лъжкиня.

— Никога, никога не съм те наричал убийца.

— Но си го мислиш.

Дан стисна зъби и продължи да рендосва токовата дъска, закрепена между две магарета за рязане на дърва. Колкото и внимателно да се движеше, колкото и да се опитваше да пипа тихо, Елиза го чу.

— Работиш, нали?

— В работилницата съм, да.

— Единствената ти дъщеря ти се обажда буквално пред прага на смъртта, а ти щастливо си строиш красива малка лодка за някого. Колко е чудесно за тях, ще си имат Даниъл Конъли в оригинал, ще си тананикат с него, ще плават, ще плават, ще плават шибаняците към проклетия залез…

— Елиза.

— Към проклетия шибан залез.

— Достатъчно. Дори не трябва да говориш по телефона. Сега се върни при групата и остави лекарите да се погрижат за теб.

— Искам да се прибера у дома.

— И това ще стане. Щом си готова.

— Веднага, татко. Днес!

— Не можеш да се прибереш днес. Днес не мога да те изкарам законно от там дори да си мислех, че идеята е добра.

— Утре трябва да се видя с Ани!

— Тя знае, че те няма.

— Не си й казал! — изхлипа тя.

— Не, разбира се, че не съм. Казах, че си заминала за малко.

— Страхотно, татко. Тъкмо си намирам приятелка, истинска приятелка, и ти трябва да й кажеш, че съм заключена…

— Елиза, овладей се. Не съм казал, че си заключена.

— Е, разбира се, тя може да се досети! Знае, че единствената причина, поради която не мога да се видя с нея, ще е, ако дивите коне са ме отвлекли или ако някоя акула ме е изяла, или ако съм заключена!

— Може би тя не е толкова… лирична като теб. Може би си мисли, че си на гости на баба си.

— Ние сме сестри по душа, татко — възрази Елиза. — Знам, че тя се досеща за истината.

— Е, щом сте сестри по душа, тя вероятно знае истината за това дали съм се прецакал, дали съм казал нещо погрешно или не — каза Дан. Страшното бе, че логиката на Елиза започваше да му изглежда смислена.

— Ще се видя с нея в минутата щом изляза.

— Добре.

— Не ме покровителствай, татко. Само защото съм тук — изръмжа тя.

— Никога.

— Хей, научих нова техника за успокояване. Искаш ли да чуеш? — попита тя, а гласът и настроението й се промениха напълно и тя изведнъж заговори като сладко малко момиченце, а не като превъплъщение на Бела Лугоши^[1].

— Разбира се. Каква е?

— Замразени портокали. Пъхаш един портокал във фризера, а после, когато усетиш, че избухваш, го вземаш в ръце. Толкова е студен и твърд… и ухае чудесно. Ще ми сложиш ли един портокал във фризера? Преди да се върна у дома?

— Разбира се, миличко.

Двамата замълчаха, но линията направо се тресеше от емоциите помежду им.

— Съжалявам, че го направих — прошепна тя.

— Иска ми се да не беше го правила — отвърна той. — Иска ми се вместо това да си беше поговорила с мен.

— Все си мисля, че ще ми е по-добре, ако съм мъртва. Няма да ти се налага да се грижиш за мен, а и знам, че мама умря заради мен.

Дан затвори очи и ги стисна силно. Сърцето му се сви, като си помисли за смъртта на Чарли, за това как Елиза я оплаква часове наред. Онази единствена нощ — с неговата болка и ужас — бе причината за проблемите на дъщеря му сега, тя причини всичките й белези, отвътре и отвън. Той беше сигурен в това. Трябваше да се справи по-добре, не само да обича останалото си без майка дете.

И сега той бе внимателен, знаейки, че държи живота на Елиза в дланта си, докато сдържаше сълзите си и кашляше.

— Толкова грешиш — излъга той. — Никога не съм те възприемал така.

— Даваш ли ми дума, татко? — проплака тя.

— О, давам ти дума, Елиза. Сладкото ми момиченце — давам ти дума. Само си поговори с лекаря, оправяй се и се прибирай у дома.

— Ще ми изпратиш ли още една карта за телефона, татко? — извика тя. — Или ще ми я донесеш, като дойдеш на посещение?

— Да, Елиза. Сега се връщай при групата.

— Добре. Чао, татко. Обаждай се!

— Скоро — обеща той. — Ще ти се обадя скоро.

Когато затвориха, той вложи всичките си сили в рендосването на дъската. Тиковото дърво бе толкова твърдо и вярно. Структурата му беше фина. Той се придържаше към нея, опипвайки с една ръка стоманеното ренде, а с другата — гладкия тик, докато стърготините падаха в краката му. Ето какво обичаше в работата си — тя бе толкова солидна и той изпитваше такова удовлетворение, като видеше резултатите: гладка дъска, добре сглобена лодка.

Ако можеше и животът да е такъв.

Някога, когато работеше по дъсчената пътека в Хабърдс Пойнт, той имаше такива свежи идеи за любовта. С Чарли се влюбиха през следващата година, след като той се върна от пътуването си до Ирландия; скоро след това той й направи предложение. В някои отношение тя бе пълна противоположност на Бей — спокойна, сдържана, с някаква загадъчна меланхолия, която в началото Дан сметна за романтично предизвикателство: щеше да я превърне в най-щастливата жена на света.

И те се ожениха в църквата в Стонингтън, където той се закле да я обича до края на живота си. И направи всичко възможно…

Дванайсет години опитваха да си имат дете и почти се бяха отказали, когато се появи Елиза. Дан бе преизпълнен с любов към дъщеря си. Все още му беше трудно да проумее това: Елиза не само ги сплоти като семейство, но беше и доказателство за това, че стават чудеса, тук на земята.

— Тя е наша — каза веднъж Чарли в прегръдката на Дан, докато Елиза спеше в креватчето си.

— Не, тя сме ние — поправи я той — и беше точно така. Момиченцето, една напълно самостоятелна личност, бе взело очите и брадичката на баща си, носа и бузите на майка си. Когато я погледнеше, той сякаш виждаше едно истинско чудо: Дан — който правеше грациозни, удивителни лодки от бели кедрови дъски и силиконови бронзови винтове — бе пълен аматьор като творец в тази област. Присъствието на Елиза сплоти родителите й както нищо друго на света.

До нощта на инцидента.

Дан не можеше да отрече, че в известен смисъл дъщеря му беше права. Когато я погледнеше, той все още виждаше майка й — и всичките надежди, които умряха в нощта на произшествието. Дан вярваше, че ще направи щастлива своята сдържана, загадъчна Чарли. През онази последна година от живота й Чарли сякаш стана по-жива, проявяваше по-голям интерес към нещата — и Дан се надяваше, че тя най-накрая ще изпита онази радост, с която той винаги искаше да я дари, но никога не почувства, че тя я споделя истински.

Сега знаеше, че е изгубил възможността да има щастлива съпруга. Бе видял как животът, който градяха през всичките тези години, се срути. Никога не би могъл да обвини Елиза за това — и никога не го правеше. Но тя му напомняше за случилото се; и понякога, когато погледнеше в очите й, той виждаше нещастието на майка й и не можеше да понася това.

Дан вече бе изгубил съпругата си и всички надежди за нещата, които си струваха, за сигурността: за своя малък дял любов и семейство. Сега можеше да изгуби още повече. Чувстваше, че е на път да изгуби и дъщеря си.

Докато се опитваше да свие огънатите от парата рамки, за да оформи кърмата, той усети как всички мускули на гърба и раменете му се напрягат и горят и изведнъж се сети за друг измъчен родител: Бей Макбий.

Лятото свършваше скоро и тя очакваше есента и зимата. Щяха да дойдат първият Ден на благодарността и първата Коледа на децата й без баща им. Надяваше се децата на Макбий да не се съсипят като Елиза. Когато натисна по-силно върху извитата рамка, той остана доволен от работата и му се искаше Бей също да си има нещо, което да я разсейва от тревогите. Дан си имаше своите страхове: онова анонимно обаждане, въпросите за Шон Макбий — те означаваха, че някой знае нещо. Това трябваше да е предупреждение, но за какво?

Макар все още да беше август и бараката да бе пълна със стърготини и напоена с лятна жега, той потрепери, сякаш беше декември. Помисли си за луната, за това колко я обичаше Бей. Дали я успокоява сега? Надяваше се тя да гледа през прозореца си тази вечер и да разбере, че той е там и я подкрепя.

А по-късно тази вечер, тъй като не можеше да заспи и дъщеря му бе в болницата, Дан се измъкна от леглото. Ето я бялата луна — не съвсем пълна.

— Крещяща луна — каза му Бей преди години. — Аз харесвам повече полумесеца…

Но това бе всичко, което имаха за тази нощ, и Дан се качи в камиона си. Минаваше два през нощта и той потегли на запад. Почти пълната луна осветяваше пътя му, изтъкавайки сребърна пътека върху водата, когато той поглеждаше от магистралата. Ню Лондон се простираше под моста „Голд Стар“. Той зърна корабостроителницата си, само на няколко вълнолома от железопътната гара мачтите на лодките блестяха с мистериозна светлина.

Когато стигна до изхода за Хабърдс Пойнт, отби и потегли по Шор Роуд. Наоколо бе тъмно и тихо, а дърветата закриваха гледката му към луната. Почувства се странно развълнуван, сякаш имаше някаква мисия и трябваше да я изпълни, преди луната да изчезне под железопътната естакада, на път към блатото, той подкара през спящото общество. Малките бунгала бяха тъмни, играчките бяха струпани по верандите до сутринта.

Паркира на песъчливия паркинг, мина покрай малкия басейн за лодки и застана на дъсчената пътека. От там имаше най-добрият изглед към луната: застанала точно над голямата скала зад сала, тя пръскаше бялата си светлина като одеяло от вълни.

Дали Бей я виждаше през прозореца си?

Как му се искаше…

Той се взря през блатото и видя къщата й. Шон се похвали с нея, разбира се. Голямата бяла фермерска къща някога беше отделена от брега; фермерът, който я притежаваше, използваше солените мочурища за паша на овцете си. Дан се зарадва, че Бей притежава такава страхотна забележителност на Хабърдс Пойнт. Би убил Шон със собствените си ръце, ако знаеше, че неговото безразсъдство ще застраши Бей и децата.

Луната бе мъглява по ръбовете: от лятната влага и от факта, че оставаха само няколко дни до пълнолунието.

„Крещяща“… каква силна дума. Жалко, че Дан никога не се замисли повече за нея, не обърна повече внимание на крещящите неща в живота. Винаги бе по-привлечен от неуловимите мистерии.

Докато гледаше къщата на Бей, той видя, че на втория етаж се светна. Пулсът му се ускори. Искаше му се тя да погледне през прозореца си, да види луната, да слезе до дъсчената пътека, за да види отражението й във водата. Пътеката, която построиха заедно.

Дан искаше да си поговори с нея. Искаше да й разкаже цялата история. Нещо повече, копнееше да бъде с жената, с която бе построил нещо. Точно сега гърдите го боляха толкова силно, сърцето му бе толкова зле… Наистина искаше да поговори с Бей, отново да се зарадва на нежното й присъствие в живота си. Да я накара да му напомни да погледне в небето.

Това бе толкова крещящо колкото почти пълната луна над голямата скала.

 

 

В последния вторник преди деня на труда, когато Тара отиде на работа при госпожа Ренуик, Бей я придружи. Носеше градинарските си дрехи: широк памучен панталон, синя риза с дълъг ръкав, бели чорапи, зелени обувки. Донесе и оръфаната си стара сламена шапка, меките ръкавици от еленова кожа, които да предпазват ръцете й от тръните, и старата си манерка от времето на скаутите, пълна с ледена вода.

— Ти си единственият човек, когото познавам, който все още налива чешмяна вода в това нещо.

— Няма да похарча и долар за бутилирана вода — настоя Бей, загледана в къщата на Ренуик, сякаш бе замък, обитаван от призраци. — Нали това е единствената причина, поради която правя това — защото се нуждаем от пари.

— Можеш ли да си представиш какво бихме казали, когато бяхме деца, ако някой ни кажеше, че ще плащаме за вода? Какви глупаци сме всички ние — заяви Тара.

— Това е сигурно — съгласи се Бей и се прозя, защото през последните няколко нощи почти не беше спала. Луната грееше през прозорците й, опитвайки се да я примами на брега.

Двете приятелки стояха пред къщата на Огъста, точно до вратата на кухнята. Повечето прозорци бяха отворени и белите завеси се вееха от течението. Бей вдигна поглед и й се стори, че покрай прозореца преминава сянка.

— Огъста там ли е? — попита.

— Вероятно — отговори Тара. — Но е много саможива. Помоли ме да те въведа в работата.

— Е, кажи й, че другото лято ще има най-красивите цветя по брега. Само погледни онези храсти! Рози „Черна красавица“, хортензии, лилии, съсънки…

— Захващай се — нареди Тара. — Днес трябва да приключа рано с къщата. Довечера има откриване на изложба в художествената академия в Блек Хол и искам да пристигна точно в шест, да си избера някой от самотните художници. Може да си струва.

— Тръгвай, като приключиш — аз ще се прибера у дома — усмихна се Бей и й махна.

Влезе в градинската барака и откри малката и голямата ножица, лопати, грапи и малки лопатки. Беше пълно с паяжини, но стените бяха покрити с фантастични, ексцентрични рисунки на Хю Ренуик. Очарована, Бей разгледа скиците, които той бе направил на жена си с широкопола шапка, на дъщерите си, строящи пясъчни замъци и танцуващи с водни духове, небе, пълно с морски звезди, и летящо куче с кокал в усмихнатата си уста и панделка с надпис „Омир“ на врата.

После взе градинските инструменти и излезе отвън.

В продължение на четири часа обхожда имота, запознава се със земята, захвана се с някои от най-изоставените плетове и лехи. Баба й я беше научила да не се бои от подкастрянето.

— Трябва да подкастриш до земята тези храсти със сини звезди — казваше й баба Кларк на своя диалект от Уиклоу.

— Не мога — протестираше Бей. — Това ще ги убие!

— Не, скъпа… ще израснат наново и ще цъфнат. Режи… така, моето момиче…

И сега Бей направи така, изрязвайки безмилостно и отсичайки изсъхналите растения, прерязвайки храстите чак до разклоненията. Понесла купчини клони и сухи листа, тя стигна до двора. Едва когато започна да се захлажда и сенките се удължиха, осъзна, че почти е станало време за вечеря; трябваше да се прибира у дома при децата.

— Виждам, че вярваш в унищожението — чу се строг, гърлен глас.

Бей се озова лице в лице със своята работодателка.

— О, госпожо Ренуик! — Тя свали ръкавиците и посегна да й стисне ръката през къпините.

— Така. Ти си моята нова градинарка.

— Да — отвърна Бей и се усмихна. — Не се тревожете — знам как изглежда, като изрежа много, но ви обещавам, че всичко ще израсне отново.

— Особено съм загрижена — обяви госпожа Ренуик, провлачвайки думата с изключителен аристократичен акцент, че тя прозвуча като „загришшшена“ — за всички тези клонки, които някога бяха красивите храсти „Синя звезда“ на съпруга ми.

— И пак ще бъдат — увери я Бей. — Не можеха да дишат от бръшляна и кучешкото грозде, бяха почти задушени; аз изрязах изсъхналите клонки и лозниците… Те ще запазят енергията си през зимата и ще израснат силни следващото лято.

— Със сигурност — или шшшшшигурност — се надявам да е така — отбеляза мрачно възрастната жена — заради Тара.

— Тара?

— Тя ти е приятелка, нали? Тя те препоръча.

— Знам. Благодаря, че ми дадохте тази възможност.

Госпожа Ренуик стоеше пред нея висока, белите й къдрици се развяваха, на врата си носеше легендарните черни перли, с които никога не се разделяше. Но изглеждаше объркана.

— Защо казваш това? Тара ме увери, че си най-добрата.

— Ами, тя може да е малко пристрастна. Аз съм най-добрата й приятелка.

— Така каза и тя.

Бей опита да се усмихне.

— Бяхте на погребението на съпруга ми.

— Не са ни запознавали официално, Барбара — сети се старата жена. — Аз, както очевидно знаеш, съм Огъста Ренуик.

„Барбара?“ — замисли се Бей. Никой не я наричаше така; това дори не беше името й.

— Всъщност е „Бейрбри“, но приятелите ми ме наричат „Бей“.

— Бей — повтори госпожа Ренуик. — Винаги съм си мислела, че това е някакъв необичаен прякор, с който те нарича съпругът ти.

— Шон е говорил за мен? — Бей пребледня.

— Да, говореше — потвърди възрастната жена с тънък гласец. — Усети, че ще стана по-благосклонна, ако чуя нещо за съпругата му и трите му деца. Самата аз имам три деца.

— Зная — отвърна Бей.

— Шон винаги знаеше коя струна да дръпне, за да получи каквото иска. Разбра, че общото между нас са трите деца, и много често говореше за своите. За вашите.

— Той ги обичаше — заяви Бей.

Вятърът се усили и я побиха студени тръпки, когато забеляза погледа на своята работодателка. Разговорът стана много напрегнат и изведнъж Бей бе поразена от усещането, че Тара ги е вкарала в една ситуация, която бе напълно погрешна.

— Толкова много — продължи госпожа Ренуик, — че ги опозори?

Бей пребледня като платно, а ръцете й затрепериха, докато мачкаше кожените си ръкавици.

— Той открадна от мен — заяви старицата.

— Знам. Толкова съжалявам.

— Възползва се от мен — продължи госпожа Ренуик и изведнъж започна да изглежда много стара и крехка. — Аз му вярвах! Вярвах на съпруга ти!

— Толкова съжалявам — повтори Бей и протегна ръка, когато жената залитна напред, задържайки се върху бастуна.

Бей въздъхна и започна да събира инструментите.

— Ще ги прибера, госпожо Ренуик. Става късно, а аз трябва да си отида у дома и да нахраня децата си, но щом го направя, ще се върна и ще събера тези камари с къпини…

— Ще се стъмни.

— Всичко е наред. Ще се върна да го направя довечера, така няма да ви се налага да ме виждате утре — увери я Бей, стъпи върху острието на грапата и дръжката я удари по главата. Тя беше паникьосана, разстроена заради надеждата си, че от тази работа може да излезе нещо.

— Я виж какво направи — извика вбесена Огъста. — Нарани се. Това няма да стигне до процес, нали? Защото още отсега ти го казвам, ако си мислиш, че ще позволя на още един Макбий да ме измами…

— Не, госпожо Ренуик — увери я Бей, а челото й пулсираше и удареното място над веждата й започна да се подува. — Никога не бих, за милион…

— Точно това бих казала и за съпруга ти! — старицата надигна глас. — Вярвах му! Ето кое ме съсипва — толкова много харесвах Шон!

Бей се опита да не я слуша. Докато събираше инструментите, изпусна ножиците, вдигна ги и поряза дланта на дясната си ръка. За да не види госпожа Ренуик, тя пъхна ръка в джоба на панталона си.

— А сега и ти си в имота ми, режеш „Сините звезди“ на моя Хю и се нараняваш — е, това е прекалено! Това вече е прекалено!

Ръката на Бей кървеше, сълзи замъглиха погледа й. Но когато погледна над купчината лозници и изсъхнали дърва, тя видя как старата жена зарови лице в елегантните си ръце — съсухрени от възрастта, но все още с дълги, слаби пръсти, притиснати в очите й — и се разрида.

— О, госпожо Ренуик — възкликна Бей и заобиколи купчината с растения. Тъй като не знаеше какво да прави, не искаше да разстройва жената още повече и искаше да избяга от там, тя просто застана до нея.

— Вярвах му… и го обичах много — проплака Огъста. — Видях те на погребението… и двете сме майки… Тара те обича толкова много… Ох, исках да ти помогна. Наистина.

— Не е нужно да ми помагате, госпожо Ренуик. Толкова съжалявам за болката, която ви причинихме. — Тя също се разплака, разчувствана от силното страдание на старицата. И отново си спомни думите на баба си: „Винаги се отнасяй мило със старите, Бейрбри… Защото те са обичали хората толкова по-дълго от теб, те имат толкова повече да губят…“

— Когато си помисля за децата ти — промълви Огъста, неспособна да вдигне поглед, — направо не мога да го понеса. Просто не мога да понеса мисълта за това, което са преживели…

— Те са добре — увери я Бей. — И ще бъдат добре. Те са моя грижа, не ваша. Моля ви, просто забравете, че съм била тук. Тръгвам си…

И тя си тръгна, чувствайки се замаяна от скръб и болка.