Луан Райс
Непобедимо лято (4)

4.

Тара държеше ходилото на Ани в лявата си шепа, а с дясната лакираше ноктите й в розово. Кракът на момичето бе голям като на жена, но Тара се пренесе назад във времето, когато Ани бе още бебе, а тя — кръстницата й — играеше с нея на „това малко прасенце“, разсмиваше я и й се искаше някой ден да си има своя дъщеря.

— Скъпа, получаваш наградата — възкликна Тара.

Ани не отговори. Почти бе забравила за педикюра, а вниманието й бе приковано към стълбите. От там не се чуваше нито звук. Бей бе плашещо мълчалива и това безпокоеше още повече Тара.

— Не искаш ли да разбереш каква е наградата?

— Каква награда? — попита момичето.

— За най-красиви крака на плажа. Отлични момичешки крака на плажа. Тези мазоли си съперничат с всичките, които двете с майка ти имахме на твоята възраст. Близки сблъсъци с нахалници, ловене на раци по скалите, белези от гореща смола — ти си голяма работа.

— Благодаря — кимна Ани, без да се усмихне. — Какво става горе? Защо не търсим татко?

Тара си пое дълбоко дъх, концентрирайки се, сякаш на този свят нямаше нищо по-спешно от това да нанесе лака.

— Е, търсим го. Имам предвид, че майка ти се занимава с това. Тя е в постоянен контакт с полицията, както знаеш; сигурна съм, че говори с приятелите на баща ти, пита ги къде може да е отишъл. Нали го знаеш какъв е… — започна Тара и спря, защото навлизаше в опасна територия.

— Какво имаш предвид с това „знаеш го“? — попита Ани, хващайки се за това.

— О, имам предвид, че той обича да се забавлява. Винаги е готов за приключения, нали? — отвърна Тара и си помисли: „Като женкарството, което разбива сърцето на майка ти, като бягствата от семейството, прахосването на парите за обучението ти по казината…“

 

— Имаш предвид риболова? И лагеруването на открито?

— Точно така — отвърна тя.

— Ами цялата тази кръв? — попита момичето.

— Скъпа, знам — въздъхна Тара. Тя погали нежно крака й, взирайки се в тревожните очи на кръщелницата си. Нямаше какво да каже, за да обясни кръвта. Ако можеше да е толкова весела като майка си и измислеше някакви успокояващи мъдрости…

— Престани, Тара — настоя Ани, взирайки се в пръстите си. — Не мога просто да си седя тук и да се оставя да ми правиш педикюр. Трябва да изляза и да го потърся…

— Не, трябва да останеш точно тук, Ани — нареди Тара. — Мръква се и ти не можеш да излезеш просто ей така…

— Не, трябва — настоя момичето, почти извинявайки се, стана от плетената кушетка и тръгна към вратата. — Той може би се нуждае от мен!

— Ани, мръква се — извика след нея Тара, но тя излезе. Отвори задната врата и усети сладкия аромат на летния бриз. Небето все още беше светло, дърветата — сияйни; все още бе най-дългият ден в годината.

Бе време да се намеси майката. Тара се качи горе и застана пред затворената врата на Бей. Почука веднъж, после влезе. Най-добрата й приятелка седеше на края на леглото, втренчена в отворената ракла на надеждите с писма в ръце. Тара седна до нея и плъзна ръка по раменете й.

— Дъщеря ти излезе.

— Излязла е да намери Шон.

— Разбира се. Със седем пръста лакирани в розово. Предполагам, че така ще се почувства по-добре, като върши нещо, но скоро ще се мръкне.

— Добре, да идем да я приберем — заяви Бей и стана.

— Какво има тук?

— Дани Конъли.

— Какво? — попита приятелката й, шокирана от това име, изплувало от миналото.

А Тара усети, че писмата по някакъв начин крепят Бей.

— Пазя старите ни писма. И днес открих едно от тях в яхтата на Шон.

— Шегуваш се — че какво ще прави с него?

— Нямам представа, но открих и един факс от Дани. Изглежда, Шон се е свързал с него, да му построи лодка. Дани е станал корабостроител.

— Добре. — Тара кимна. — В това има някакъв смисъл.

— Всичко изглежда толкова пресилено — Шон отива при Дани за нещо. С всички тези неприятности в брака ни какво добро си е мислел, че може да излезе, като изкопае точно този епизод от миналото?

— Бих казала, че Шон не мисли трезво — отсъди другата жена. — Защото той със сигурност не би изглеждал добре, сравнен с Дан Конъли — поне с онзи Дани, когото всички познаваме. Онзи Дани би го намразил заради това, което ти е причинил. Ще му се обадиш ли?

— Тъкмо си мислех за това — кимна Бей. — Но не искам. Не ми е приятно да му се изтърся изневиделица след толкова години и да кажа: „О, чувам, че съпругът ми иска да си купи нова лодка от теб и между другото — той изчезна.“

Пое си дълбоко дъх, сякаш искаше да продължи, когато се чу звънецът на входната врата. Тя пусна писмата на леглото, а Тара сведе поглед към тях. Дан Конъли — най-готиният мъж, който някога е въртял чук в лятното царство на Хабърдс Пойнт.

Ето, това беше мъж, който можеше да плени Бей. Не като Шон Макбий, който успяваше само да разбие сърцето й.

 

 

Навън се смрачаваше и светулките бяха започнали да примигват в розовите храсти, когато Бей отвори вратата. Били и Пиджийн се бяха прибрали и тя се огледа за Ани, макар да видя Марк Боланд, застанал на най-долното стъпало. Много висок, той беше в тъмносин костюм, червена вратовръзка и очила със златни рамки. Бей се опита да се усмихне, но щом забеляза строгото му изражение и още по-строгите лица на двамата непознати в тъмни костюми, застанали от двете му страни, и на другите отзад, когато видя полицаите Пери и Дейтън да слизат от патрулните си коли в края на алеята, сърцето й се сви и усмивката й изчезна.

— Здрасти, Марк — каза тя.

— Бей, трябва да открием Шон — заяви той.

— Знам — всички се тревожим.

— Тревогата не е достатъчна — настоя Марк.

— Аз съм специален агент Джо Холмс — представи се единият мъж, пристъпи напред и я погледна в очите, сякаш, двамата бяха сами. — Аз съм от ФБР. Това е колегата, ми Андрю Крейн.

— ФБР? — допита Бей и се сети какво бе дочула Ани, за какво я попита преди това: Федералните.

— Ако можеш да ни кажеш къде е той, Бей — започна Марк. Лицето му беше зачервено, а от оредяващата му черна коса се стичаха капки пот. — Той…

— Това е заповед за обиск — обясни Джо Холмс и подаде лист хартия на Бей. Тя го погледна, докато няколко мъже се качиха по стълбите, заобиколиха нея и Тара и влязоха в къщата.

— Дай да го видя — настоя Тара и взе листа от ръката й, докато Бей гледаше надолу и видя напечатаното върху него: „… информация, записи, документи, материали…“

Бей усети раздразнението на Джо Холмс, когато Тара пое нещата в ръцете си.

— А вие сте? — попита той.

— Аз съм consigliere^[1] на госпожа Макбий — заяви Тара с опасно блеснали очи.

Специални агенти Холмс, Крейн и другите се промъкнаха край тях. Бей чуваше стъпките им. Втурна се в кухнята.

— Деца! — извика тя паникьосана. — Елате тук!

Били и Пиджийн изтичаха по коридора.

— Били, скъпи — обърна се към него Бей, опипвайки джобовете си за пари. Ръцете й трепереха толкова силно, че почти не можеше да ги използва. Извади десетдоларова банкнота и му я подаде. — Веселият фургон на плажа ли е? Ще купиш ли един сладолед на сестра си? — След вечеря фургоните на плажа бяха едно от големите забавления в Хабърдс Пойнт, но точно сега и двете деца сякаш бяха пуснали корени в кухнята.

— Какво има, мамо? — попита Били.

— Мамо, това са полицейски коли — прошепна Пеги, втренчила се през прозореца.

— Знам, Пеги — отговори тя и я притисна до себе си. — Опитай да не се тревожиш. Всичко ще бъде наред. А сега, ще слезеш ли на плажа с брат си?

— Татко ли е? Случило ли се е нещо с татко? — попита детето с писклив глас.

— Всички го търсят — успокои я Бей. — Наистина ще го намерим скоро. Били?

Синът й неохотно кимна и тя трябваше да се въздържи да не го целуне. Той взе парите и хвана сестра си за ръката.

— Хайде, Пеги.

— Не искам да…

— Ще потърсите ли и Ани? — попита Бей. — Тя излезе преди малко. Не искам да остава навън, след като се мръкне…

— Вече е почти тъмно — напомни й Пеги.

— Не се отделяй от брат си. Само долу до плажа, до Веселия фургон, нали? След малко ще дойда да ви взема.

Децата излязоха от къщата. Бей ги наблюдаваше как слизат по тротоара, увери се, че вече не могат да я чуят, и се обърна към Марк Боланд.

— ФБР? — попита, напълно шокирана. — Обадил си се на ФБР заради кръвта на яхтата?

— Не — отвърна той, поглеждайки със съжаление.

Бей примигна, чувстваше се много странно.

— Защо тогава са тук, Марк? Какво става?

— Разследват Шон от доста време. Аз получих призовка миналата седмица за банкови документи…

— Какво твърдят, че е направил?

— Че е присвоил пари.

Бей усети ръката на Тара на рамото си. Поклати глава.

— Не и Шон. Той не би направил такова нещо.

— Споменавал ли е някога за Каймановите острови? — попита Марк. — Или за Белиз? Коста Рика?

— Само като места за гмуркане — отговори Бей. — И за спортен риболов… Той мечтаеше да закара „Алдебаран“ до Белиз заедно с децата… да вземе всички от училище и да тръгнат след черната риба меч…

— Защото мислим, че именно там някъде е прехвърлил парите. Сигурно е използвал електронни трансфери, за да депозира сумите там и на Кайманите — търсим компания — черупка^[2] злоупотребата с доверителна сметка…

— „Алдебаран“? — попита агент Холмс, влизайки в кухнята с листове в ръка.

— Да — ярката червена звезда от съзвездието Телец. Така се казва яхтата.

— Госпожо Макбий — започна специален агент Холмс, — изследвахме кръвта на яхтата и е много възможно да е от съпруга ви. Група АВ отрицателна не се среща често.

— О, боже! — възкликна тя и изведнъж й прималя, представяйки си одеялото, напоено с кръв.

— Ако е от него, а ние мислим, че вероятно е така, той е изгубил много кръв. Сигурно се е нуждаел от лекарски грижи…

— Проверихте ли в болниците? — попита Тара, придържайки Бей. Гласът й прозвуча силно и уверено, почти като предизвикателство към агента.

— Разбира се, госпожице…

— О’Тул — отговори тя.

— Да, госпожице О’Тул, проверихме във всички местни болници и в центровете за бърза помощ. Не открихме и следа от него.

— Хората не се изпаряват във въздуха — настоя Тара. — Дядо ми беше полицай и винаги казваше това.

— Дядо ви е бил прав — обясни агентът, а кафявите му очи бяха сърдечни, но непоколебими, когато премести поглед от Тара към Бей и обратно, приковавайки го върху Тара. — Хората не изчезват. Но хората с рана на главата като господин Макбий са в сериозна беда.

— Откъде знаете, че има рана на главата? — попита Бей.

— Защото открихме коса и кръв на ръба на масата — обясни специален агент Холмс. — Някой се е ударил в тази маса с огромна сила. Смятаме, че е бил Шон, че се е биел с някого, че са го блъснали или са го ударили силно.

— Шон не беше побойник — поясни Марк Боланд пребледнял. Той отметна косата от челото си и погледна към Бей. — Той беше такъв добряк.

— Е добряк — поправи го рязко тя.

Ако Марк знаеше колко го мрази Шон за това, че той стана президент, пост, който Шон очакваше да получи.

— Може ли да получи амнезия? — попита. Тара. — Ако си е ударил главата?

— Всичко е възможно — отговори Холмс. — Но тази история ще се появя довечера в медиите, хората ще го разпознаят и ще ни се обадят. Или на вас, госпожо. Макбий. Ако вече не са го направили. Вие говорихте ли със съпруга си? Или с някого, който го е виждал?

 

— Не — отвърна тихо Бей, есе още поразена от това, че Марк употреби минало време. Той си мислеше — всички мислеха — че Шон вече е мъртъв. А Бей знаеше, че съпругът й е всичко друго, но не и добряк. Той беше пламенен, раздразнителен, ентусиазиран за всичко, което обичаше, и много откровен за нещата, които мразеше. Дали Марк знаеше това? Шон участва в шампионатите по баскетбол в гимназията и в колежа. И все още влагаше страст във всичко, което правеше. Шон често канеше Марк на борда на „Алдебаран“ на лов за акули край Монтаук и Вайнярд, както и да залагат в казиното. И на голф в клуба. Колко много различни лица носеше Шон пред хората? Пред нея?

Бей си спомни коледния купон на банката в яхтклуба миналата година. Измъчена след историята с Линдзи, тя не искаше да отиде. Предпочиташе да си остане вкъщи, да се скрие от любопитните очи на всички. Но Шон я прегърна и я помоли да промени решението си.

— Ти си тази, която обичам — заяви й той, гледайки я право в очите. — Съмнявам се, че някой знае какво се е случило, но ако знаят, нека да им покажем от какво сме направени, Бей. Моля те. Хората ще говорят, ако си останеш у дома. Те отчитат тези неща — кой е дошъл и кой не. Марк и Алис си имат техния идеален брак…

— На кого му пука, Шон? Не е важно какво си мислят хората от банката — а какво има между нас.

— Искам и между нас да бъде по-добре; искам да бъда един по-добър човек — каза Шон е толкова страст в очите, че привлече вниманието на Бей; тя почти повярва, че той говори сериозно. — Искам да престана…

— С какво да престанеш?

Той замълча и наведе глава. Бей се напрегна, чудейки се дали ще й признае нещо ново за Линдзи — или за някоя друга жена. Сега, като си спомни за това, тя се чудеше дали не искаше да й каже нещо друго.

Те отидоха на коледния купон в яхтклуба. Марк и Алис ги поздравиха сърдечно с прегръдки и целувки. Линдзи тактично остана в далечния край на голямата зала, Франк Алингам целуна Бей по бузата и я накара да му обещае, че ще танцува с него. Марк хвана Шон, дръпна го настрани за момент да поговорят за работа… спомняйки си това, Бей се сети, че Марк бе загрижен за един от частните клиенти на Шон.

— Съпругът ми винаги работи — каза тогава Алис и се усмихна кисело’. — Дори на коледния купон, просто не може да остави Шон да си прекара добре.

Бей си спомни, че бе направо хипнотизирана от това колко лъчезарна изглеждаше Алис, сякаш нямаше никакви тревоги на този свят. Блестяща кожа, съвършена прическа, диамантени обици, очи, вперени с обожание в съпруга й. Те нямаха деца и се движеха в по-елитни социални среди от семейство Макбий. Линдзи, Фиона Милс, Франк Алингам — всички те приличаха на съвършени хора от един друг свят.

Само като попаднеше в една стая с Линдзи. Бей се чувстваше като призрак, изгаряше от унижение. И не пропусна тънкия намек на Алис за старшинството на Марк. Но въпреки всичко това тя се изправи, пое си дълбоко дъх и отвърна на усмивката й.

— Съпругът ми няма нищо против да се занимава с банковия бизнес — отвърна Бей. — Нали знаеш, той прави всичко за клиентите си, Алис.

Сега, когато полицията и ФБР се тълпяха в къщата й, тя потръпна от този спомен. И си помисли за думите на Шон: „Искам да спра.“

Да спре какво?

— Госпожо Макбий — обърна се към нея специален агент Холмс. — Когато се чуете с Шон или ако някой ви се обади и ви каже, че го е виждал, искам да се свържете с мен.

Но тя просто се взираше в него.

— Бей винаги постъпва правилно, господин Холмс — обясни Тара, надигна се и отметна черната си коса от загорялото си лице. Тя бе една черна ирландка, цялата изтъкана от огън и дързост. — Можете да разчитате на това.