Луан Райс
Непобедимо лято (17)

17.

Мамо, какво е раздвоение на личността? — попита Ани точно преди да тръгне на училище следващия понеделник. — Сериозно, мамо. Какво означава?

— Не съм сигурна скъпа.

— А какво е ПТС?

— Мисля, че е посттравматичен стрес — отговори Бей. — Хората, преживели някаква травма, понякога страдат от това.

— Като ветераните от Виетнам — поясни Били. — Виждал съм по филмите. Защо’? Познаваш ли някого, който е бил на война?

— Не такава война — обясни деликатно Ани. — Обаче се чудя какво е РЛ. Ще проверя в училищната библиотека.

— Страхотно е да чуя, че искаш да научиш нещо ново — отбеляза Бей, знаейки, че въпросите имат нещо общо с Елиза.

Ани срещна погледа на майка си.

— Тя ми е най-добрата приятелка — заяви. — Искам да знам всичко за нея.

Бей я прегърна точно когато автобусът спря отпред и телефонът звънна. Целувайки трите си деца за довиждане, тя вдигна телефона и го повлече със себе си, докато им махаше от вратата.

— Ало?

— Хей, Бей.

— Дан! Здрасти — изрече тя.

— Последния път, когато проверих, ръката ти заздравяваше чудесно. Почти си готова да грабнеш отново чука.

Бей се усмихна.

— Почти — отвърна тя, присви длан и я погледна.

— Как си?

— Страхотно. Слушай, почти приключвам с реставрирането на една стара платноходка и се чудех дали не искаш да излезеш на плаване.

— Плаване? — попита тя.

— Морско изпитание — разсмя се той. — За да се уверя, че е годна за плаване. Нали разбираш, сметнах, че ще ти напомни за първата ни разходка по дъсчената пътека, за да се уверим, че всички дъски са сигурни.

— Разбира се — отвърна Бей и погледна през кухненската врата към черната кола, която минаваше. Джо Холмс бе свалил наблюдението от семейството й, но тя бе сигурна, че той все още патрулира от време на време. Какво друго би правила в Хабърдс Пойнт частна черна кола с двама типове в костюми?

— Кога искаш да тръгнем? — попита Дан.

— Ами, днес трябва да позвъня на няколко места и да си потърся работа — обясни тя, — и ако намеря нещо, ще трябва да започна веднага…

— Като имам предвид това, какво ще кажеш да опитаме в събота? — попита Дан. — Очаква се времето да е меко, а вятърът може би ще е по-добър от днес. Късно следобед? Към пет?

— Добре — съгласи се Бей. — Ще се видим тогава.

Тя задържа телефона, поглеждайки към малките обяви, покрили кухненската маса. Отвъд блатото къщата на Тара блестеше на слънцето, а ружите и ипомеите й се поклащаха от вятъра. Бей набра номера.

— Здрасти — поздрави.

— Здрасти. Видях автобуса. Заминаха ли?

— Да — останахме само аз и обявите. Обаче Дани току-що се обади и ме покани на плаване.

— Наистина ли? Това е страхотно, Бей. Обявите обаче… съжалявам.

— Вината не е твоя.

— Но се чувствам виновна — въздъхна приятелката й. — Трябваше да размисля. Само че ви познавам поотделно, теб и Огъста; теб те обичам и те обожавам, а нея я уважавам, градината й се нуждаеше от помощ, а пък знаех, че Шон ви нарани и двете, и просто си помислих…

— Знам. Моля те, Тара — недей — изрече бързо Бей, за да спре извиненията и защото все още не можеше да понесе мисълта за това колко объркана беше госпожа Ренуик.

— Видя ли? Още си разстроена. Знаех си.

— Да, малко — отвърна Бей. — Но не съм ти ядосана. Ти се опитваше да помогнеш. Както и да е, ще се захвана с нещо. Ще опитам в някои градински центрове и ще видя дали търсят помощ. Идеята да стана градинар беше твоя — трябва да ти благодаря за това.

— Няма за какво да ми благодариш след всичко, което се случи — въздъхна Тара. — Ще ти се реванширам. Кълна се. Бог ми е свидетел…

— Тара, всичко е наред. Престани. Ще се видим по-късно.

Тя затвори и погледна през прозореца. Ето я приятелката й — стоеше до нейния кухненски прозорец. Те си вдигнаха ръцете и си махнаха. Колко пъти си бяха махали така през годините…

Бей се замисли за времето, когато двете им баби, и двете към осемдесетте, решиха да предприемат пътуване обратно до Ирландия. Те вече бяха вдовици и не бяха стъпвали на ирландска земя откакто бяха дошли в Америка. Бей и Тара бяха на шестнайсет; току-що бяха взели шофьорски книжки. Майката на Тара й каза, че може да закара стариците с лимузината до летището в Ню Хейвън — но когато стигнаха там, момичетата само се спогледаха и решиха да ги закарат чак до Ню Йорк.

Бей си спомни как Тара караше до Бриджпорт, как после се смениха. Спомни си за вълнението и напрежението от шофирането в лудницата на нюйоркското движение.

Разчитайки единствено на Тара, на навигацията и ориентацията й по картата — през Бронкс, над моста Уайтстоун, по осеяната с камиони и жълти таксита магистрала „Ван Уайк“ — Бей успя да ги закара до летище „Кенеди“. Момичетата стояха в тълпата при терминала за международни полети и махаха на двете си баби.

Тя бе наказана заради това, че се прибра у дома четири часа по-късно от планираното и през следващата седмица махаше през прозореца, докато Тара — чиято майка не бе толкова строга колкото нейната — вървеше или караше колелото си покрай бунгалото при всяка възможност.

Бей си спомни как махаше на Тара от подиума, когато завършваше колежа, от задната седалка на мотоциклета на Шон през лятото, от олтара кри кръщенето на всяко от децата си и от палубата на „Алдебаран“, когато той докара яхтата в Хабърдс Пойнт.

Животът имаше смисъл, когато можеше да го сподели с Тара. Размислите за подробностите от дните им заедно, за наблюденията и дочутите разговори трогваха сърцата им.

Приятелството им бе старо и изпитано; Бей не можеше да се сети за нищо, което би го застрашило. Двете с Тара бяха ирландското сестринство, наследнички на своите баби.

А какво беше едно сестринство без сестри?

 

 

Тара затвори телефона.

Независимо от това какво казваше Бей, тя бе решила да й се реваншира.

Качи се на колелото си и потегли. Спря по пътя, набра букет богородички, златник и диви моркови — горски цветя, които да подари на Бей заедно със стихотворението, което съчини за няколко безсънни нощи.

Стихотворението беше кратко, многозначително, въздействащо, но лирично, много сърдечно.

Вчера рови из плочите втора употреба на Анди, търсейки начин да изрази с музика чувствата си, тъй като бе твърде разстроена да ги изрече пред Бей. Но се натъкна на Джо Холмс край щанда за „Британската инвазия“^[1] и се опита да се измъкне от пътечката като престъпник от списъка на ФБР за десетте най-издирвани в Америка.

— Госпожице О’Тул? — извика той след нея.

Тара се опита да не му обръща внимание, но той я последва до паркинга. Да избягваш ФБР в малко градче като Блек Хол със сигурност бе изгубена кауза, така че тя се обърна към него.

— Защо сте още тук? — попита.

— О, завързвам последните брънки.

— Добре. Определено желая да ги завържете и да разрешите този случай.

Той я погледна изненадано, а Тара не можеше да повярва, че е казала това. Той беше много готин, по някакъв глупав начин, като федерален агент — с къса кестенява коса, бръчки на тревога около очите, издутина под сакото, която трябваше да е 9-милиметров Глок.

— Съжалявам, че бях груба — извини се тя. — Но на моята приятелка вече й дойде до гуша.

— Знам. И много съжалявам за това. Но съм сигурен в едно — вие можете да оцените факта, че имам да разследвам случай и все още се сблъсквам с много въпроси без отговор.

— Е, разговаряхте ли с жените, с които Шон се е срещал? Смятам, че най-последната е Линдзи Бийл, банкерка, която живее в Уестърли, така мисля — обясни Тара — искаше да помогне, но също така се надяваше да му напомни, че поведението на Шон го е завело на изток от Блек Хол. Може би той трябваше да концентрира усилията си върху Роуд Айлънд…

— Обикновено аз задавам въпросите — напомни й агент Холмс и се усмихна едва-едва. — Но да. Разговарях.

— Хм. Добре — отвърна Тара и се почувства неудобно, защото закачливата усмивка на агента я забавляваше. Тара умееше да флиртува добре, но когато наистина харесваше някого, не намираше точните думи.

— Госпожице О’Тул — започна той. — Знам, че ви отнехме много време в началото на това разследване, но няколко неща излязоха на бял свят и аз се чудех…

— Дали можете да ме разпитате отново? Давайте. Питайте.

Агент Холмс се изчерви леко. Тя още веднъж го извади от равновесие. Дали смяташе да я води в офиса на ФБР? Погледна си часовника. Макар че не бързаше за никъде, не искаше той да си помисли, че е жена без ангажименти.

— Добре — съгласи се той. А после й зададе въпроси за офшорните банкови сметки, за сейфа и за сребърната чаша. Тара слушаше, но не можеше да му помогне.

— Съжалявам — извини се тя. — Децата имаха сребърни чашки… пиеха си сока от тях понякога. Майката на Бей даде на всяко по една, когато се родиха. А Шон имаше много трофейни купи от баскетбола…

— Тази чаша е много стара — поясни той. — По-скоро е бокал, без дръжки… искате ли да я видите? Тя е в офиса.

— Разбира се — съгласи се Тара.

Агент Холмс я поведе през паркинга към закритата витрина между магазина за плочи и магазина за кафе. Пулсът й се ускори — не само защото щеше да влезе в офис на ФБР, а защото агент Холмс имаше наистина страхотна, игрива и заговорническа усмивка. Почти я накара да си помисли, че се нуждае от нея, за да разреши този случай.

— Бих искал да ми кажете защо го е направил — въздъхна агент Холмс и бръкна в джоба си за ключовете.

— Защо Шон го е направил? — попита Тара. — Аз бих искала да ми кажете същото.

— Имаше ли някакви признаци?

— И ние се питаме за това — обясни Тара, загледана на изток към брега. Дори тук, в града, въздухът миришеше на сол. — Дали изобщо го познавахме?

— Познавали сте го от много време. Трудно е за един мошеник да мами всички през целия си живот.

— Е, може би не е било през целия му живот. Но дали хората наистина… стават лоши? — изрече Тара. — Ей така изведнъж?

— Зависи кой според вас е лош — отговори агентът и отключи вратата.

Тара го последва вътре и се изненада, като видя, че помещението прилича на малка застрахователна агенция само с един служител: факс, копирна машина, компютър, телефон, купища листове и обвивки от „Макдоналдс“ в кошчето.

— Какво имате предвид? — попита Тара, вдишвайки одеколона му — остър, с аромат на лимон и канела — когато той се наведе до нея да включи осветлението.

— Е, ФБР има доста широко определение за „лош“. Но определението на средностатистическия човек е дори още по-широко. Когато един мъж започне да мами жена си например; това може да е неправилно от морална гледна точка и поради това „лошо“, но не и непременно престъпно.

— Значи ме питате кога Шон е започнал да се държи зле? — попита Тара. — Или кога е станал престъпник? А дали едното води до другото?

— Трудно е да се каже — отговори агентът. — Понякога, но невинаги.

— Е, Шон винаги си е бил див. Баскетболна звезда и любител на яхтите, който обичаше да пие бира и да купонясва. А тя беше такова добро момиче, в класическия смисъл на думата, а противоположностите се привличат. Нали?

— Така изглежда — съгласи се Джо и това я накара да се изчерви.

— Е, както и да е, беше едно, когато бяхме деца. Но стана съвсем друго, когато той започна да сваля разни мадами, да ходи в казиното.

— Това беше ли промяна в поведението — имам предвид ходенето в казиното?

— Казината не са били винаги тук. Когато растяхме, Източен Кънектикът бе идиличен малък рай. Пристанища на брега, ферми и крави във вътрешността. Много каменни стени. Но изведнъж се превърна във Вегас в Щата на индийското орехче. Не мисля, че някой от израсналите тук го е предвиждал.

— А Шон включи ли се веднага в играта?

— Не — всъщност мърмореше, че с тези казина ще му е по-трудно да се придвижва до яхтата си. Трафикът щял да бъде по-натоварен и той щял да пълзи едва-едва по шосе №95. Казваше, че тази част от щата била в депресия, че банката му обявявала за просрочени ипотеките на много къщи и ферми. И че било неморално дори самото съществуване на казината — да вземат пари от безработните, които не можели да нахранят семействата си.

— Но по-късно е започнал…

— Да. Много хора, които в началото стояха настрани — фактически ги бойкотираха — бяха любопитни. Веднъж Шон заведе Бей да гледа едно шоу, това бе първият му път. Беше в Карли Саймън преди няколко години. Аз отидох с тях, с едно гадже и всички останахме, за да играем. Беше нещо ново, но аз никога не поисках да повторя.

— А Бей?

— Тя го хареса по-малко дори и от мен. Потискаше я да гледа как толкова възрастни хора пускат по двайсет и пет цента в игралните автомати. Мислеше си, че си пропиляват пенсиите. — Тара се усмихна на думите на Бей. — Спомням си как посочи дребничка стара дама, кацнала на една табуретка. Държеше кошница с монети и постоянно дърпаше ръчката. Имаше цяла редица с такива дами — изглеждаха така, сякаш живееха там: лични кошнички за монети, козирки да ги пазят от ярката светлина… „Можеш ли да си представиш бабите ни тук — попита ме Бей, — вместо да правят каквото си правеха обичайно? Вместо да разказват истории и да ни учат как да поддържаме градините си, те можеха да ни учат как да играем комар.“

— Тя не одобряваше ли посещенията на Шон там?

— Когато започна да ходи често… и да я лъже при това.

— Е, това е допринесло за влошаването на отношенията им.

— Нямаше ли да допринесе за влошаването на отношенията ви с вашата съпруга — попита Тара, — ако всеки път, когато излизаше от къщи, тя тичаше при друг?

Агентът се изчерви. Наистина — Тара видя руменината по шията и по бузите му. Той не носеше венчална халка. Разбира се, тя също не носеше. Усети как по гърба й преминаха тръпки, наведе глава и отново пусна в ход усмивката си.

— Можете ли да ми кажете кога започна това? — попита той. — Можете ли да го свържете по някакъв начин с времето, когато не са му дали поста президент на банката?

Тара се замисли:

— Странно е, че споменавате това, но беше наскоро, след като назначиха друг. Спомням си, че си купи нова яхта и започна да играе, а Бей все повече се разстройваше и тревожеше. Мислеше си, че той преживява една наистина скъпа криза на средната възраст. Но аз смятам, че той просто се е оставил да бъде покварен.

— Покварен — повтори агент Холмс. — Много типична дума за Нова Англия.

— Не забравяйте — напомни му тя. — Ние сме в щат, основан от пуритани — от Томас Хукър.

— Шон беше ли пуритан?

— Не — разсмя се Тара. — Той винаги бе забавен, готов да се весели.

— Вие сте много близка с жена му, нали?

— Много — отговори тя, отново изпитвайки угризения за Бей. Реши да смени темата: — Е, ще ми покажете ли пистолета си?

— Пистолетът?

— Да. Какъв е?

— Десетмилиметров — отговори той и се усмихна. — Вие самата задавате интересни въпроси, госпожице О’Тул. Мислите като ченге.

— В рода ми има много ченгета. Дядо ми беше капитан на детективите в Ийстпорт. През четирийсетте беше най-добрият стрелец с пистолет в Америка.

— Знам — отговори той.

— Така ли?

— Хм, да. Сиймъс О’Тул. Вие споменахте, че дядо ви е бил полицай и по време на разследването си аз случайно го проверих.

— Агент Холмс! — Тара се усмихна и повдигна вежди.

— Така. Дядо ви е бил най-добрият стрелец…

— Да. Наследих оръжията му. Но не ги исках в къщата, тъй като децата на Бей идват там, и ги дарих на Щатската библиотека. Те имат голяма колекция от фирмата „Колт“.

— Това ме впечатлява. И така, госпожице О’Тул…

— Наричай ме Тара — предложи тя.

— Добре — съгласи се той. — Наричай ме Джо.

— Уха. Говоря си на „ти“ с голямата клечка.

— Да — отвърна той. — А аз — с внучката на капитан Сиймъс О’Тул. Чакай да взема чашата. Може би ще ми помогнеш да разбера откъде я е взел Макбий. Държеше я в сейфа си в „Анкор Тръст“…

Но точно тогава мобилният му телефон иззвъня. Беше важно и Тара трябваше да си върви.

Той обеща, че ще й се обади, но досега не беше го направил. „Много добре“ — помисли си тя, докато караше по пътя. Само това й трябваше — да се влюби в агент от ФБР, който изравяше мръсотия за Шон.

А агент Холмс определено бе привлекателен. Изглеждаше силен, сякаш наистина знаеше кой е, помисли си Тара, въртейки педалите на колелото си по алеята към къщата на Бей. Сърцето й заби лудо, когато почука на задната врата. Обикновено просто влизаше и извикваше: „Прибрах се!“

Бей дойде до вратата. Беше със стара бяла плажна риза, изрязани дънки и с очила. Цицината на челото й беше спаднала и беше останало само жълтеникаво петно.

— Току-що затворихме! — усмихна се тя.

— С този кратък телефонен разговор не можем да си кажем всичко.

— Тара, престани. Вече се извини твърде много. Говоря сериозно.

Тара погледна към кухнята и видя снимките на децата, кошниците с черупки, които двете с Бей събираха по време на разходките им по брега, плаващото дърво, което бяха намерили и което приличаше на маймуна. Помисли си, че буцата в гърлото й ще я задуши, поклати глава и каза:

— Не. Не е така. Това е за теб, заедно с едно стихотворение. — Подаде цветята на Бей.

— Красиви са.

А после, сключвайки ръце, както ги бяха научили монахините, докато рецитираха, Тара започна:

„Диви цветя —

толкова редки,

за да ти покажа,

че те обичам.

Ти си злато,

аз съм пиринч,

ти трябва да ме сриташ

в задника.

Но ти знаеш,

че съм ти приятелка.

Ще те обичам

докрай.“

Бей стоеше с цветята, брадичката й трепереше, а очите й се просълзиха, но на устните й се появи усмивка. Тя разтвори ръце, за да грабне Тара в прегръдка.

Облекчението заля Тара като дива вълна — бурният пристъп, който идва по-късно, след като слънцето залезе и морето изглежда спокойно. Тя стисна Бей с всички сили.

— О, Бей — въздъхна. — Толкова съжалявам, че бях такава идиотка, една наистина глупава идиотка.

— Тара! — укори я тя, отблъсна я леко и я погледна много строго.

— Какво?

— Любовта означава никога да не казваш, че си една голяма глупава идиотка.

Тара се усмихна.

— Така ли?

— Така. Хайде, ела да си пийнеш кафе с мен.

— Докато се разтреперим от кофеина?

— Да, точно така. Пържени филийки.

Телефонът звънна, преди да си налеят кафето. Тара събираше чашите и сребърните лъжички и разглеждаше обявите, пръснати по масата, докато Бей вдигна телефона.

— Да… — изрече. — Съжалявам… Не мислех, че… Моля ви, не, не се извинявайте… разбирам… не, но… сигурна ли сте… добре, всъщност тя е с мен сега… можем да дойдем дотам за петнайсет минути.

Затвори и се обърна към приятелката си.

— Заповед за изпълнение — обясни.

— Какво? — попита Тара. — Някой вече е чул за стихотворението ми и иска да се появя в „Търсене на звезди“?

— Нещо такова. Огъста Ренуик иска да ни види. Заедно. В нейната къща, след петнайсет минути.

— Гълтай — нареди Тара.