Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (8)

8.

Скофийлд остави студената вода да тече, наведе се над мивката и погледна в огледалото. Очите му бяха кървясали от недоспиване, брадата му беше набола. Не беше се бръснал от почти три дни, а му се събираха и не повече от три часа почивка. Беше малко след четири сутринта и не беше време да мисли нито за сън, нито за бръснене.

От другата страна на площадката добре облечената примамка на Талеников също не спеше; на всеки петнадесет минути получаваше телефонни обаждания.

„Г-н Брендън Скофийлд, моля.

Не познавам никакъв Скофийлд! И престанете да ми се обаждате! Коя сте вие?

Една приятелка на господин Скофийлд. Трябва да говоря с него спешно.

Той не е тук! Не го познавам. Престанете! Ще ме побъркате! Ще кажа на хотела да не отговарят на повикванията повече!

Ако бях на ваше място, не бих постъпила така. Приятелят ви няма да одобри това. Няма да ви плати.

Престанете!“

Бившата любовница на Брей от Париж си вършеше работата добре. Тя беше задала само един въпрос, когато той я помоли за тези обаждания.

— Неприятности ли имаш, скъпи?

— Да.

— Тогава ще направя каквото кажеш. Кажи ми колкото можеш, за да знам какво да казвам.

— Не говори повече от двайсет секунди. Не зная кой контролира централата.

— Ти си загазил.

След един час жената от съседния апартамент щеше да се паникьоса и да изчезне от хотела. Каквото и да й бяха обещали да й платят, не си заслужаваше мракобесните телефонни обаждания, надигащото се у нея чувство за опасност. Така примамката щеше да бъде отстранена, а ловецът — изигран.

Тогава Талеников щеше да бъде принуден да изпрати своите птици и същият процес щеше да бъде задействан отново. Само че телефонните обаждания щяха да бъдат по-редки, може би на всеки час, точно когато се появеше желанието за сън. Птиците евентуално щяха да отлетят, имаше си ограничения за това колко време биха издържали във въздуха. Ресурсите на ловеца бяха екстензивни, но не чак толкова. Той действаше на чужда територия; колко ли примамки и птици можеше да има на разположение? Не можеше безразборно да търси слепи контакти, да предлага съмнителни сделки, като дава инструкции и срещу тях да плаща пари.

Не, той не можеше да си позволи да прави това. Разочарованието и изтощението щяха да си кажат думата и ловецът щеше да остане сам, без своите ресурси. И накрая щеше да се покаже. Нямаше избор; не можеше да остави бърлогата, без да влезе в нея. Това беше единственият капан, с който той разполагаше, единствената връзка между него и жертвата.

Рано или късно Талеников щеше да мине по коридора на хотела и да спре пред вратата на апартамент 211. А когато го направеше, това щеше да бъде последната гледка в живота му.

Съветският убиец беше добър, но щеше да загуби живота си от човека, когото той наричаше Беоулф Агейт, мислеше си Скофийлд. Той спря крана и потопи лицето си в студената вода.

Вдигна глава; чуваше се звук от движение по коридора. Той отиде до малката кръгла шпионка. От другата страна една странно изглеждаща камериерка отключваше вратата. На дясната й ръка бяха преметнати няколко хавлиени кърпи и чаршафи. Камериерка в четири часа сутринта? Брей тихо се усмихна на фантазията на Талеников; той беше наел нощна камериерка да бъде неговото око вътре, късно през нощта. Беше хитро измислено, но нямаше да свърши работа. Тази фигура щеше да бъде твърде ограничена, твърде лесна за отстраняване; тя можеше да бъде повикана на рецепцията, например с някой от гостите можеше да се случи нещастие, някъде цигара да подпали нещо, някой преобърнат съд за вода… Твърде ограничено. И много неуспешно.

На сутринта тя трябваше да завърши дежурството си. И тогава, в коридора, щеше да си получи наградата от един гостенин, настанен на същия етаж.

Скофийлд смяташе да се върне обратно при мивката, когато чу раздвижването; погледна още веднъж през стъклената шпионка.

Добре облечената жена беше излязла от стаята с нощната си чантичка в ръка. Камериерката стоеше при входа на апартамента. Скофийлд чу думите на примамката.

— Кажи му да върви по дяволите! — кресна жената. — Той е смотан педераст, скъпа. Цялото това проклето място гъмжи от педерасти!

Камериерката тихо наблюдаваше как жената си тръгва по коридора. Тогава тя затвори вратата от вътрешната страна.

Странно изглеждащата камериерка явно беше добре платена; щеше да й бъде платено още по-добре от един гост, от отсрещната страна на етажа. Преговорите щяха бързо да започнат в секундата, в която тя прекрачеше прага на стаята си.

Въжето се затягаше все повече, сега всичко опираше до търпението. И до това да не заспи.

 

 

Талеников скиташе по улиците, краката му почти се подкосяваха, бореше се, за да бъде нащрек и да избягва сблъсъците по тротоара. Играеше различни умствени игри, за да поддържа вниманието си концентрирано, броеше стъпките и паветата по тротоара и пресечките между телефонните будки. Радиостанциите повече не можеха да бъдат използвани; гражданските честоти бяха изпълнени с шумове и смущения. Прокле факта, че не разполагаше с достатъчно време, за да купи някой по-добър модел. Но и не мислеше, че това бе възможно да продължи толкова дълго!

Лудост!

Беше единайсет и двайсет преди обяд, Вашингтон вибрираше, хората вървяха забързани, автомобилите и автобусите задръстваха улиците… и все още влудяващите телефонни обаждания продължаваха да пристигат в хотела на Небраска авеню.

„Брендън Скофийлд, моля. Трябва спешно да говоря с него…“

Лудост!

Какво си мислеше, че прави Скофийлд! Къде беше той? Къде бяха посредниците му?

Само старата жена беше останала в хотела. Проститутката се разбунтува. Двамата мъже отдавна бяха изтощени, присъствието им беше по-скоро смущаващо, без да върши никаква работа. Жената остана в апартамента, без да успее да почине кой знае колко между влудяващите телефонни обаждания, предавайки всяка дума, изречена от обадилите се. Някаква жена с подчертано чужд акцент — никога не се задържаше на телефона повече от петнайсет секунди, не позволяваше да я прекъсват и беше много рязка. Тя или беше професионалистка, или беше инструктирана от професионалист; не беше възможно да бъде проследен нито номерът, нито местоположението на тези обаждания.

Василий приближи телефонната будка на петдесет ярда северно от входа на хотела, на противоположната страна на улицата.

Това беше четвъртото обаждане, което той направи от тази будка и беше запомнил странните номера, които бяха издраскани по сивия метал. Влезе, затвори стъклената врата и пусна монетата; сигналът изпищя в ухото му и той набра номера.

Прага!

Очите му изневеряваха! От другата страна на Небраска авеню някакъв мъж излезе от едно такси и застана на тротоара, гледайки надолу по улицата към хотела. Той познаваше този човек!

Поне познаваше лицето му. И го познаваше от Прага!

Историята на този човек беше преминала през насилието както политическо, така и неполитическо. Полицейското му досие беше пълно със случаи на измами, кражби и недоказани убийства, а годините, които беше прекарал в затвора, бяха почти десет. Беше работил срещу държавата, повече заради пари, отколкото по идеологически причини. Американците му плащаха добре. Стрелбата му беше добра, а с нож беше дори още по-добър.

Това, че той беше във Вашингтон, и то на по-малко от петдесет ярда от точно този хотел, можеше да означава само, че има някаква връзка със Скофийлд. Въпреки че нямаше кой знае колко смисъл в съществуването на подобна връзка. Беоулф Агейт имаше доверени мъже и жени, към които можеше да се обърне за помощ в дузина големи градове, но не би се обадил на някой чак в Европа, а и със сигурност не би се обадил точно на този мъж; хора, които олицетворяваха садизма, бяха трудно управляеми. Защо той беше тук? Кой го беше призовал?

Кой го беше изпратил? Имаше ли и други като него?

Точно това изгаряше съзнанието на Талеников. Фактът беше силно притесняващ. Освен факта, че и депото „Берн-Вашингтон“ беше разкрито, без съмнение доста хитро от самия Скофийлд — някой, който знаеше за него, се беше свързал с Прага, за да повика този убиец, известен с това, че се занимаваше изключително само с американци.

Защо? Кой беше мишената?

Беоулф Агейт!

О, господи! Та за това си имаше метод; той и преди беше използван от Вашингтон… Макар и странно, но имаше леко подобие с начините, по които действаха хората на Матарезе. Буреносни облаци над Вашингтон…

Скофийлд се беше изправил срещу буря, толкова сурова, че беше не само отстранен, но очевидно беше заповядано да бъде екзекутиран. Василий трябваше да бъде сигурен; човекът от Прага можеше и да бъде примамка, за да може руснакът да попадне в капана, а не да убие някой американец.

Ръката му все още беше върху бутоните. Той натисна лоста за връщане на монетите и се замисли за момент, чудейки се дали би могъл да поеме риска. Тогава забеляза, че човекът от другата страна на улицата се запъти към входа на едно кафене; отиваше да се види с някого. Явно имаше и други и Василий знаеше, че не може да си позволи да поеме риска. Трябваше да разбере, но нямаше начин да разбере колко време му остава. Може би само броени минути.

В посолството имаше някакъв служител, асистент дипломат, чийто крак беше разкъсан по време на една антиправителствена операция в Рига преди няколко години. Той беше ветеран от КГБ и някога бяха приятели с Талеников. Може би не сега беше моментът да бъде поставено на изпитание това приятелство, но Василий нямаше друг избор. Той знаеше номера на посолството, не беше се променял с години. Отново пусна монетата в апарата и набра номера.

— Доста време измина от онази ужасна нощ в Рига, стари приятелю — каза Талеников, след като го бяха свързали с офиса на служителя.

— Ще задържите ли линията, моля — беше отговорът, — имам разговор на другия телефон.

Василий се втренчи в телефона. Ако чакането продължеше повече от трийсет секунди, щеше да получи необходимия му отговор; бившето приятелство нямаше да му бъде от полза. Дори руснаците си имаха свои средства за проследяване на телефонните разговори в столицата на Съединените щати. Той обърна китката си и задържа поглед върху тънката, подскачаща стрелка на часовника си. Двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет, трийсет и една… трийсет и две. Посегна да прекъсне връзката, когато чу гласа.

— Талеников? Това си ти?

Василий разпозна отразения звук на задействаното устройство, бързо монтирано в слушалката на телефона. То действаше на принципа на електронното разпръскване; всички прекъсвания щяха да бъдат засечени.

— Да, стари приятелю. Почти бях затворил телефона.

— Рига не беше толкова отдавна. Какво се е случило? Приказките, които достигат до нас, са пълна лудост.

— Аз не съм предател.

— Никой тук не вярва, че си. Смятаме, че си настъпил някой московски големец по мазола. Но ще можеш ли да се завърнеш?

— Да, някой ден.

— Не мога да повярвам на обвиненията. Сега си тук!

— Защото трябва да бъда тук. В името на Русия, в името на всички нас. Повярвай ми. Имам нужда от известна информация, бързо. Ако някой в посолството разполага с нея, то това ще си ти.

— Каква е тя?

— Току-що видях един човек от Прага, някой, когото американците използваха заради таланта му да създава насилие. Имахме доста подробно досие за него; предполагам, че все още го пазим. Знаеш ли нещо?

— Беоулф Агейт — прекъсна го дипломатът. — Скофийлд е, нали? Това е причината, която те води насам.

— Кажи ми какво знаеш!

— Откажи се от това, Талеников. Откажи се от него. Остави го на собствените му хора; с него е свършено.

— Господи, значи съм прав — промърмори Василий, докато погледът му следеше кафенето от другата страна на Небраска авеню.

— Не знам за какво си прав, но знам, че са били изпратени три телеграми. До Прага, Марсилия и Амстердам.

— Изпратили са екип — прекъсна го Талеников.

— Дръж се настрана. Имаш твоето отмъщение, най-сладкото, което можеш да си представиш. След като мина цяла вечност, неговите хора са по петите му.

— Това не трябва да се случи! Има неща, за които не знаеш.

— То ще се случи без значение на това, което знам. Не можем да го спрем.

Внезапно вниманието на Василий беше привлечено от един пешеходец, който се канеше да пресече улицата на не повече от десет ярда от телефонната будка. Имаше нещо у човека, изразът на лицето му, очите, които шареха от единия край до другия зад тънките метални рамки — може би озадачен, но не и изгубен, изучаващ обстановката. А и дрехите на мъжа, широки, от евтин велур, плътен и здрав… те бяха френски. Очилата бяха френски, лицето на мъжа беше типично за Галия. Той погледна към другия край на улицата, към входа на хотела и закрачи натам.

Марсилия беше пристигнала.

— Ела при нас — говореше дипломатът, — каквото и да се е случило, не може да е непоправимо от гледна точка на изключителния ти принос.

Бившият приятел от Рига беше припрян. Твърде припрян. Това не беше присъщо за разговор между професионалисти.

— Фактът, че си дошъл доброволно, ще бъде в твоя полза. Бог е свидетел, че ще имаш подкрепата ни. Ще изложим идването ти тук като временно умопомрачение, силно емоционално състояние. В края на краищата Скофийлд уби брат ти.

— Аз убих жена му.

— Жената не е от същата кръв. Нещата са разбираеми. Направи правилния ход. Ела при нас, Талеников.

Прекалената припряност вече беше нелогична. Човек не се предаваше доброволно, докато доказателството за помилване не стане по-конкретно. Не и тогава, когато е налице заповед за екзекутирането на някого. Може би, след всичко това, бившето приятелство не можеше да устои на петното, хвърлено върху него.

— Ще ме защитиш ли? — попита той служителя.

— Разбира се.

Лъжа. Такава защита не можеше да бъде обещана. Нещо не беше наред.

От другата страна на улицата човекът с очилата със стоманени рамки приближи до кафенето. Той забави ход, после спря и отиде до прозореца, като че ли разглеждаше менюто, закачено на стъклото. Запали цигара. Отвътре, почти незабележимо, поради слънчевата светлина, се мярна пламъкът на кибритена клечка. Французинът пристъпи вътре. Прага и Марсилия бяха влезли във връзка.

— Благодаря за съвета ти — изрече Василий в телефона, — ще помисля върху това и ще ти се обадя пак.

— Ще е най-добре, ако не отлагаш — отговори дипломатът, като съчувствената му припряност беше заменена от усещане за спешност. — Положението ти няма да се подобри, ако започнеш да се занимаваш със Скофийлд. По-добре е да не те виждат там долу.

Да не те виждат там долу? Талеников реагира на думите като че ли пред лицето му бяха стреляли с пистолет. Старият му приятел криеше предателството! Да не те виждат долу къде? Колегата му от Рига знаеше! Хотелът на Небраска авеню. Скофийлд не беше им издал за депото за Берн — нито несъзнателно, нито по друг начин. КГБ бяха го издали! Съветското разузнаване участваше в екзекуцията на Беоулф Агейт. Защо?

Матарезе? Нямаше време за мислене, само за действия.

… Хотелът! Скофийлд не стоеше сам до телефона в някакво затънтено място, чакайки новини от посредниците си. Той беше в хотела. Нямаше нужда някой да напуска хотела, за да докладва на Беоулф Агейт, нямаше възможност някоя от птиците да бъде проследена до целта. Целта беше изпълнила една блестяща маневра: той беше в прекия обхват на огъня, но оставаше незабелязан, наблюдаваше, без да могат да наблюдават него.

— Ти наистина трябва да ме изслушаш, Василий. — Думите на служителя сега бяха изречени по-бързо; очевидно той беше усетил нерешителността. Ако бившият му колега от Рига трябваше да бъде убит, то можеше да бъде сторено по колкото си искаха начини на територията на посолството. Това беше за предпочитане, отколкото да открият трупа на другаря му в някакъв американски хотел, обвързан по някакъв начин с убийството на офицер от американското разузнаване, убит от чуждестранни агенти. Което означаваше, че КГБ беше разкрил местоположението на депото на американците, но не разполага с точното разписание на екзекуцията във времето.

Сега вече го знаеха. Някой от Държавния департамент им беше казал, посланието беше ясно. „Сега нямам какво да печеля, само да губя.“ Неговите сънародници трябваше да стоят далеч от хотела, също както и американците. Никой не можеше да се заеме с това. Василий трябваше да си купи няколко минути, защото минутите може би бяха всичко, което му беше останало сега. Промяна.

— Ще те послушам. — Гласът на Талеников беше пропит от искреност, в него заговори изтощеният мъж. — Прав си. Сега нямам какво да спечеля, само мога да загубя всичко. Ще се оставя в твоите ръце. Ако мога да намеря такси в това лудо движение, ще бъда в посолството след трийсет минути. Погрижи се за мен. Имам нужда от теб.

Василий прекъсна връзката и пусна друга монета. Той набра номера на хотела; не трябваше да бъде загубена нито секунда.

— Той е тук? — изрече възрастната жена, без да вярва, в отговор на това, което Талеников й беше съобщил.

— Подозирам, че е някъде наблизо. Това би обяснило бързината на реакциите му, телефонните обаждания, това, че знаеше дали има някой в апартамента. Той е можел да чува шума в коридора, през стените. Все още ли си в униформата си?

— Да. Твърде съм изморена, за да я съблека.

— Провери съседните стаи.

— Господи, знаеш ли какво ме караш да правя? Какво ще стане, ако той…

— Знам за какво ти плащам; ще има и още, ако го направиш. Направи го! Няма нито момент за губене! Ще ти се обадя пак след пет минути.

— Как да го позная?

— Той няма да те пусне в стаята.

 

 

Брей стоеше гол до кръста между отворения прозорец и вратата, като оставяше хладните тръпки да пропълзят свободно по тялото му. Температурата в стаята беше спаднала до петдесет градуса по Фаренхайт, студът му беше необходим, за да го държи буден. Един уморен човек, на когото му беше студено, би бил далеч по-внимателен, отколкото един уморен човек, на когото му е топло.

Дочу тихия притъпен звук от удрянето на метал в метал, а после и отварянето на брава. Навън в коридора някой отваряше някаква врата. Скофийлд приближи прозореца и го затвори, а след това бързо се втурна до един друг прозорец — неговата шпионка, прозорецът му към един малък свят, тя скоро щеше да се превърне в свидетел на отговора му на устроения нему капан. Това трябваше да стане скоро; не беше сигурен още колко време щеше да бъде в състояние да издържи.

От другата страна на коридора приятно изглеждащата застаряваща камериерка беше излязла от апартамента, като отново върху ръката й имаше наметнати хавлиени кърпи. От изражението на лицето й личеше, че е объркана, но спокойна. Без съмнение, че й е била предложена нечувана сума пари от някакъв чужденец, който е поискал от нея само да стои в хотелския апартамент, да стои будна и да отговаря на серията странни телефонни обаждания.

И още някой стоеше буден, за да се обажда по телефона. Някой, комуто Брей дължеше много; един ден той щеше да й се отплати. Но точно сега трябваше да се концентрира върху птичката на Талеников. Тя си тръгваше; не беше в състояние да се държи във въздуха повече.

Тя напускаше бърлогата. Сега всичко беше въпрос на време, на много малко време при това. Ловецът щеше да бъде принуден сам да провери капана си. И да попадне сам в него.

Скофийлд се прибра в стаята и взе от отворения си куфар, който беше поставен върху рафта за багаж, една нова риза. Колосана, не мека; твърдата колосана риза беше като студената стая; малко неудобство, което щеше да го държи нащрек.

Той я облече и се запъти към нощната масичка, където беше оставил пистолета си. „Браунинг Магнум“, клас 4, със специално изработен заглушител, пригоден към неговите изисквания.

Брей замръзна при появата на неочаквания звук. На вратата му някой почука колебливо. Защо? Беше си платил, за да бъде напълно изолиран. От главната рецепция бяха инструктирали тези, на които служебните задължения налагаха при нужда да влизат в стая 213, че трябва да зачитат знака върху бравата: „Не безпокойте!“.

А сега някой нарушаваше тази инструкция, подминавайки желанието на госта, което беше гарантирано от неколкостотин долара. Който и да беше това, беше или глух или неграмотен, или…

Беше камериерката. Птичката на Талеников, която все още се държеше във въздуха. Скофийлд надникна през малкото стъкълце, в което се виждаха застаряващите черти на лицето само на няколко сантиметра. Уморените очи, заобиколени от подпухнала и набръчкана плът, потънала от липсата на сън. Тя се огледа наляво, после надясно, после се наведе към долната част на вратата. Възрастната жена трябваше да се съобразява със знака „Не безпокойте“, но за нея той нямаше никакво значение. Освен необичайното в поведението, имаше нещо странно и около лицето й, но Брей нямаше време да го проучва повече. При тези обстоятелства преговорите трябваше да започнат бързо. Той тикна пистолета под ризата си, така че плътният плат да прикрие подутината.

— Да? — попита той.

— Камериерски услуги, сър — беше отговорът, изречен от неопределимия плътен, по-скоро гърлен глас. — От ръководството наредиха да бъде проверено зареждането на всички стаи, сър.

Беше жалка лъжа, но птичката беше твърде изтормозена, за да може да измисли по-добра.

— Влезте — каза Скофийлд, улавяйки дръжката на пистолета си.

 

 

— Никой не отговаря в апартамент 211 — каза телефонистката, ядосана от настоятелността на обаждащия се.

— Опитайте пак — отговори Талеников, докато очите му бяха приковани към входа на кафенето от другата страна на улицата. — Може да са излезли за малко, но ще се върнат веднага. Знам го. Продължавайте да звъните, аз ще чакам на телефона.

— Както желаете, сър — изсъска телефонистката.

Лудост! Бяха изминали девет минути, откакто възрастната жена беше започнала търсенето, девет минути, за да провери четирите врати на етажа. Дори в случай, че всички стаи бяха заети и се наложеше камериерката да дава обяснения, девет минути бяха доста повече, отколкото й беше необходимо. Четвъртият разговор щеше да бъде кратък и тъп. „Вървете си. Не трябва да ме безпокоите.“ Освен ако…

На слънчевата светлина проблесна нещо. Силното му отражение попадна върху тъмното стъкло на кафенето; от някоя от невидимите маси вътре се получи отговор на сигнала и бързо прекъсна.

Амстердам беше тук; екипът на екзекуторите беше попълнен. Талеников разглеждаше фигурата, която вървеше към малкия ресторант. Той беше висок и облечен в черно палто, а около врата му имаше сив копринен шал. Шапката му също беше сива и прикриваше профила му.

Телефонният сигнал беше станал накъсан. Дълги и резки превключвания, идващи от вбесената телефонистка, която натискаше яростно клавиша. Нямаше отговор и Василий започна да си мисли немислимото. Беоулф Агейт беше заловил неговата стръв. Ако това беше така, американецът се намираше в опасност, по-голяма, отколкото можеше да си представи. От Европа бяха долетели трима мъже, за да му станат палачи, освен това — не по-малко опасната — безобидно изглеждаща старица, която може би той щеше да се опита да привлече на своя страна, щеше да го убие в първия момент, щом усетеше, че е застрашена. Той нямаше никога да разбере откъде щеше да дойде куршумът, нито дори и това, че тя имаше оръжие.

— Съжалявам, сър — каза ядосано телефонистката. — Все още никой не вдига телефона в апартамент 211. Предлагам ви да се обадите по-късно.

Тя не дочака отговора; връзката с телефонната централа беше прекъсната.

Централата? Телефонистката?

Беше тактика на отчаянието, такава, каквато той никога не би предприел, освен като най-крайна мярка; рискът да се саморазкрие беше твърде голям. Но това беше краен случай и дори да имаше някакви алтернативи, беше твърде изморен, за да мисли за тях. Знаеше само, че ще трябва да действа, всяко решение щеше да следва инстинктивните му рефлекси, а на подготовката на тези свои рефлекси той можеше да се довери. Бръкна в джоба, където бяха парите му, и отдели пет стодоларови банкноти. После извади калъфа за паспорта си и измъкна от него едно писмо, което беше написал на английски още в Москва, преди пет дена. Бланката беше от някаква брокерска къща от Берн; тя представяше получателя като един от партньорите на фирмата. Не знаеше какво би могло да се случи…

Той излезе от телефонната кабина и се вля в потока от пешеходци, докато стигна точно срещу входа на хотела. Изчака докато тълпата намалее и бързо пресече Небраска авеню.

Две минути по-късно дневният мениджър представяше телефонистката на мосю Бланшар. Същият този мениджър, който беше точно толкова впечатлен от представителността на мосю Бланшар, колкото и от двестате долара, които швейцарският финансист настоя да вземе за създадените неприятности — да осигури някоя по-спокойна телефонистка, докато той разговаря насаме с настоящата?

— Моля ви да простите грубостта на един разтревожен мъж — каза Талеников, поставяйки трите стодоларови банкноти в нервно потрепващата й ръка. — Начините, по които международните финанси се развиват в наше време, могат да бъдат отблъскващи понякога. Това е една безкръвна война, постоянна борба да се предотврати възможността безскрупулни бизнесмени да се възползват от честните брокери и институции. Моята компания има точно такъв проблем. В този хотел има някой…

Минута по-късно Василий четеше списъка с телефонните сметки, записани от компютъра. Той се съсредоточи върху разговорите, направени от втория етаж; имаше два коридора; апартаменти 211 и 212, три двойни стаи срещу тях, в западното крило и четири единични стаи от другата страна. Той прегледа всички сметки, записани на стаите от 211 до 215. Имената нямаше да му подскажат нищо; местните разговори не бяха идентифицирани по номер; само разговорите с други страни биха могли да дадат някаква информация. Беоулф Агейт трябваше да си осигури прикритие и то нямаше да бъде във Вашингтон. Той беше убил човек във Вашингтон.

Хотелът, както знаеше Талеников, беше скъп. Това беше потвърдено и от обхвата на телефонните разговори, водени от гостите, за които не беше трудно да вдигнат телефона и да изберат Лондон, като че ли се обаждат до съседния ресторант. Той прегледа листите, като се съсредоточи върху изброените зони О. О. Т.

„212 Лондон, Обединеното кралство 26,50 щ.д.

214 Дес Мойнес 4,75 щ.д.

214. Седър Рапидз 6,20 щ.д.

213 Минеаполис, Минесота 7,10 щ.д.

215 Нови Орлеан, Луизиана 11,55 щ.д.

214 Денвър, Колорадо 6,75 щ.д.

213 Ийстън, Мериленд 8,05 щ.д.

215 Атланта, Джорджия 3,15 щ.д.

212 Мюнхен, Германия 41,10 щ.д.

213 Ийстън, Мериленд 4,30 щ.д.

212 Стокхолм, Швеция 38,25 щ.д.“

Къде беше моделът? От апартамент 212 бяха правени чести разговори с Европа, но това беше твърде очевидно, твърде опасно. Скофийлд нямаше да търси такива лесно откриваеми места. Стая 214 се беше свързвала със Средния запад. 215 — с Юга. Имаше нещо тука, но той не можеше да се сети какво точно. Нещо, което се беше загнездило в паметта му.

Тогава той го видя и спомените му се появиха, избистриха се. Стаята, от която бяха говорили без модел, 213. Два разговора с Ийстън, Мериленд, и един — с Минеаполис, Минесота. Василий виждаше думите, като че ли четеше досието му. Брендън Скофийлд имаше сестра, която живееше в Минеаполис, Минесота.

Талеников си записа двата номера, в случай че му се наложеше да ги ползва, ако имаше време да ги ползва, за да се убеди, че предположенията му са верни. Той се обърна към телефонистката.

— Не зная какво да ви кажа. Вие наистина се опитахте да ми помогнете, въпреки че не виждам нещо, което може да ми бъде от полза тук.

Телефонистката от централата се беше включила в малката конспирация и се наслаждаваше на интригата с впечатляващия швейцарец.

— Ако забелязахте, мосю Бланшар, от апартамент 212 са провели няколко задгранични разговора.

— Да, виждам. За съжаление никой от тези градове не би могъл да има нещо общо със сегашната криза. Въпреки това е странно. От стая 213 са се обаждали в Ийстън и Минеаполис. Странно съвпадение е, че имам приятели и в двата града. И въпреки това, нямат никаква връзка…

Василий умишлено прекъсна мисълта си, за да предизвика коментари от другата страна.

— Само да си остане между нас, мосю Бланшар, не зная, но не мисля, че джентълменът от стая 213 е съвсем добре, ако разбирате какво имам предвид?

— О?

Жената обясни. Знакът „Не безпокойте“ върху бравата на 213 стая беше изискван по поръчка, никой не трябваше да нарушава покоя на госта. Дори от румсървиса бяха инструктирани да оставят подносите с храната до вратата в коридора, а камериерките не трябваше да влизат в стаята, освен ако не бъдат специално повикани. Доколкото телефонистката знаеше, от три дена не беше получавано такова желание. Кой можеше да живее по този начин?

— Разбира се, хора като него отсядат при нас през цялото време. Мъже, които искат да се напият до смърт, или да се отърват от жените си, или да се срещнат с други жени. Но мисля, че три дни без камериерка да влезе в стаята е направо лудост.

— Едва ли е нормално.

— Става все по-ясно — каза поверително жената. — Особено в правителството; всички са толкова откачени. И като се замислите, че за това плащаме данъци — нямам предвид вашите, мосю…

— Той е от правителството? — прекъсна я Талеников.

— Ами, така си мислим. Нощният мениджър не трябваше да казва нищо на никого, но ние тука не сме от вчера, ако разбирате какво имам предвид.

— Стари приятели, разбира се. И какво стана?

— Ами, снощи един човек дойде — всъщност беше тази сутрин, около 5 часа — и показа на мениджъра някаква снимка.

— Снимка на човека от 213 стая ли?

Телефонистката се огледа бързо наоколо; вратата на офиса беше отворена, но нямаше как да бъде чута.

— Да. Оказа се, че той наистина е болен. Алкохолик или нещо такова; случай за психиатрията. Никой не трябвало да му казва нищо; те не искат да го предупреждават. Някакъв лекар ще дойде да го види по-късно днес.

— Днес, по-късно? И разбира се, човекът, който показа снимката, се представи като служител на правителството, нали? Имам предвид, това ви накара да си помислите, че вашият гост е държавен служител?

— Когато прекарате толкова години във Вашингтон, колкото нас, мосю Бланшар, няма да е необходимо да искате да ви се легитимират. То е изписано на лицата им.

— Да, мога да си представя, че това е така. Толкова ви благодаря! Много ми помогнахте.

Василий бързо излезе от стаята и се спусна към фоайето. Беше получил потвърждението си. Беше открил Беоулф Агейт.

Но имаше и други, които го бяха открили. Екзекуторите на Скофийлд бяха само на няколко метра оттук, подготвяйки се да унищожат белязания мъж.

Да нахълта в стаята му, за да го предупреди би означавало да предизвика престрелка; единият или и двамата щяха да умрат. Да се свърже с него по телефона щеше само да предизвика недоверие; как можеше да се разчита на предупреждение, идващо от презрения враг, за съществуването на трети враг, за когото все още не знаеше нищо?

Трябваше да има някакъв начин и той трябваше да бъде намерен бързо. Ако само имаше време да изпрати някой друг, който лично да може да докаже на Скофийлд каква е истината. Нещо, което Беоулф Агейт би приел…

Нямаше време. Василий видя мъжа с черното палто да влиза през входа на хотела.