Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Династията Матарезе (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Matarese Circle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Кръгът на Матарезе

ИК „Компас“, Варна, 1995

Редактор: Любен Иванов

Коректор: Диана Черногорова

Художник: Владимир Димитров

Електронен набор: Диана Янчева

ISBN: 954-8181-13-4

История

  1. — Добавяне

Част първа

1.

„Ние тримата сме Крале от Ориента.

С даровете, които носим, ще стигнем далеч…“

Групата певци се сгуши в ъгъла, потрепвайки с крака и триейки ръцете си, техните млади гласове се промъкваха през студения нощен въздух между острите писъци на автомобилните клаксони, полицейските свирки и металните звуци на коледната музика, изригвани от говорителите пред магазините. Снеговалежът беше обилен, объркваше движението, караше тълпата от закъснели купувачи да прикриват очите си с ръце. Въпреки това те успяваха да се опазят взаимно, както и от постоянно пречкащите се автомобили, а и от купчините киша. Гумите буксуваха по мокрия асфалт; автобусите се придвижваха влудяващо инч по инч, а звънците на преоблечените като Дядо Коледа мъже продължаваха да звънят безсмислено.

„Полета и планини

Блата и ливади…“

Един тъмен кадилак седан зави на ъгъла и пропълзя покрай певците. Солистът, по нечия идея облечен в костюм на Дикенсовия Боб Крачит, приближи задното дясно стъкло с протегната напред ръка в ръкавица и с гримаса на лицето, което залепи на стъклото.

„Следвайки щастливата си звезда…“

Ядосаният шофьор наду клаксона си и махна на просещия певец да се разкара от пътя му, но пътникът на средна възраст от задната седалка бръкна в джоба на връхното си палто и извади няколко банкноти. Той натисна един бутон; задното стъкло се плъзна надолу и мъжът, чиято коса посивяваше, натика парите в протегнатата ръка.

— Бог да ви благослови, сър — извика певецът. — Младежкият клуб от Източна петдесета улица ви благодари. Весела Коледа, сър!

Думите щяха да прозвучат по-ефектно, ако устата, която ги беше произнесла, не смърдеше на уиски.

— Весела Коледа — отвърна пътникът, натискайки бутона, за да сложи край на по-нататъшни разговори.

Имаше моментно отпушване на движението. Кадилакът се стрелна напред, за да бъде принуден да спре рязко, плъзгайки се трийсет фута по-надолу. Шофьорът удари по волана; това беше жест, който замести силна псувня.

— Спокойно, майоре — обади се сивокосият пътник като тонът на гласа му беше едновременно разбиращ и заповеден. — И да се ядосваш няма да си помогнеш с нищо; няма да ни откараш по-бързо там, накъдето сме тръгнали.

— Прав сте, генерале — изрече шофьорът с уважение, каквото не изпитваше. Обикновено уважението го имаше, но не и тази вечер, не и точно при това пътуване. Причината беше в самозабравянето на генерала, който с адско безгрижие го повика на разположение в коледната нощ. Да кара наета, неслужебна кола за Ню Йорк, за да може генералът да си поиграе. Майорът можеше да се сети за дузина приемливи причини, за да бъде на дежурство тази вечер, но тази не беше измежду тях.

Публичен дом. Освободена от смисловото си значение, това беше тя. Председателят на Обединения щаб на Командването отиваше в публичен дом в коледната нощ! И поради това, че се налагаше да се играят игри, най-довереният помощник на генерала трябваше да бъде там, за да оправя бъркотиите, когато игрите свършеха. Вземи го, сложи го заедно, нахрани го на следващата сутрин в някой смотан мотел и направи така, че да си адски уверен, че никой не би открил каква е играта или кой е вътре в бъркотията. И до утре на обед Председателят ще си облече униформата, ще си издава заповедите и до вечерта бъркотията ще бъде забравена.

Майорът беше правил такива пътувания многократно през последните три години — от деня, в който генералът получи странното си назначение — но пътуванията по правило следваха винаги след важни операции в Пентагона или в моменти на национални кризи, в които генералът показваше своята професионална класа. И никога в нощ като тази. Никога в коледната нощ, за бога! Ако генералът беше някой друг, а не Антъни Блекбърн, майорът щеше да оспори повикването, изхождайки от това, че семействата на дори подчинените офицери се ползват с някакви предимства по време на празници.

Но майорът не би отправил и най-малкото възражение срещу нещо, в което генералът бе действаща фигура. „Лудият Антъни“ Блекбърн беше изнесъл на ръце ранения млад лейтенант от северновиетнамския лагер за пленници, далеч от несгодите и глада и го беше върнал през джунглите обратно при американските позиции. Това беше преди години; лейтенантът вече беше майор, старши адютант на председателя на Обединения щаб на Командването.

Военните често говорят с изключителна почит за някои офицери, които биха последвали до ада и обратно. Да, майорът вече беше стигал до ада с Лудия Антъни Блекбърн и би се върнал там, дори ако трябваше да си тегли куршума само при щракване с пръсти от страна на генерала.

Те стигнаха до Парк авеню и завиха на север. Движението не беше толкова натоварено, като в централната част на града, която беше считана за по-добра. Оставаха още петнадесет пресечки; мястото беше на Седемдесет и първа улица между Парк и Медисън.

Старшият адютант на председателя на Обединения щаб на Командването щеше да паркира кадилака на предварително подготвено място пред сградата и да наблюдава как генералът излиза от колата и се изкачва по стълбите към заключената врата. Той нямаше да каже нищо, но щеше да го обземе чувство на тъга, докато чакаше.

Една дребна жена, облечена в тъмен копринен пеньоар, с диамантено колие на врата, щеше да отключи вратата след три и половина или четири часа и да запали осветлението пред сградата. Това щеше да бъде сигнал за майора да се качи по стълбите и да прибере своя пътник.

— Здравей, Тони! — Жената приближи по слабо осветения коридор и целуна генерала по бузата. — Как си, скъпи? — каза тя, сочейки към колието си като се наведе към него.

— Напрегнат — отговори Блекбърн, измъквайки ръцете си от връхното палто, подпомаган от една прислужница, облечена в униформа. Той погледна момичето; беше нова и красива.

Жената забеляза погледа му.

— Тя не е готова за теб, скъпи — каза тя, хващайки го под ръка. — Може би след месец-два. Ела сега с мен, да видим с какво можем да те разтоварим. Ние разполагаме с всичко, от което имаш нужда. Най-чистият хашиш от Анкара, ликьор от най-добрите дестилационни в Марсилия, и точно това, което докторът препоръча от нашия специален каталог. Между другото как е жена ти?

— Напрегната — каза тихо генералът. — Изпраща ти поздрави.

— Предай й моята обич, скъпи.

Те минаха през коридора в една огромна стая с мека многоцветна светлина, която идваше от различни невидими източници; сини, жълти и кървавочервени кръгове бавно обикаляха по стените и тавана. Жената заговори отново.

— Има едно момиче, което бих искала да се присъедини към теб и твоята мацка. Милото просто е скроено за теб, скъпи. Не можех да повярвам, когато я интервюирах; то е невероятно. Просто ми я изпратиха от Атина. Ти ще я боготвориш.

Антъни Блекбърн лежеше гол върху голямото легло с кралски размери. Лека светлина се спускаше от тавана, покрит със синьо стъкло. Димът от хашиш се беше задържал на ароматични слоеве в неподвижния въздух на тъмната стая. Три чаши с чист ликьор бяха поставени на масичката до леглото. Тялото на генерала беше покрито с черти и кръгове от водна боя, навсякъде се виждаха отпечатъци от пръсти, имаше стрелки, сочещи слабините му; тестисите и пенисът му бяха боядисани в червено, гърдите му, както и космите на гърдите му — в черно. Зърната му, оцветени в синьо, се съединяваха от права бяла линия, нарисувана с пръст. Той стенеше, въртейки глава назад-напред в сексуално забвение, докато компаньонките му вършеха своята работа.

Двете голи жени на свой ред масажираха и разнасяха дебели слоеве боя върху гърчещото се тяло. Докато едната поднасяше гърдите си към стенещото му лице, другата беше обхванала гениталиите му и издаваше чувствени звуци с всяко движение, придружени от фалшиви приглушени стонове на удоволствие с приближаване оргазма на генерала — задържан умело от двете професионалистки, които знаеха своята работа.

Червенокосото момиче, което стоеше при лицето му, продължаваше да шепне тихи неразбираеми фрази на гръцки. Тя грубо се отдръпна, за да вземе една чаша от масата, хвана главата на Блекбърн и изля тежката течност върху устните му. Усмихна се на своята компаньонка, която й намигна, държейки боядисания в червено орган на Блекбърн.

Тогава гъркинята се отдръпна от леглото, сочейки вратата на банята. Нейната помощничка кимна, като протегна лявата си ръка към главата на генерала, вкарвайки пръстите си между устните му, за да прикрие временното неразположение на своята компаньонка. Червенокосата мина по черния килим и влезе в банята. В стаята продължаваха да се чуват стоновете на гърчещия се генерал, който беше изпаднал в еуфория.

След трийсет секунди гъркинята излезе, но вече не беше гола. Сега беше облечена в тъмно вълнено палто с качулка, която покриваше косата й. Тя остана за момент в сянката, след това пристъпи към най-близкия прозорец и внимателно отдръпна тежките завеси.

Звукът от трошащо се стъкло изпълни стаята, докато вятърът изду завесите. Фигурата на широкоплещест, набит мъж изпълни прозореца; той беше разбил с крак стъклото и се провря през рамката, като на главата си носеше скиорска маска, а в ръката си държеше пистолет.

Момичето на леглото се обърна и изкрещя ужасено, когато убиецът насочи оръжието и дръпна спусъка. Изстрелът беше приглушен от заглушител; момичето се просна върху отвратително изрисуваното тяло на Антъни Блекбърн. Мъжът приближи леглото; генералът повдигна глава, опитвайки се да фокусира погледа си през мъглата от наркотици, очите му блуждаеха, а спазмени звуци изригваха от гърлото му. Убиецът стреля още веднъж. И още веднъж, и отново. Куршумите влизаха във врата на Блекбърн, в гърдите му, в корема му, като малките вулканчета кръв се смесваха с блестящите цветове на боята.

Мъжът кимна към момичето от Атина; тя се втурна към вратата, отвори я и каза на гръцки:

— Тя ще бъде долу в стаята с въртящите се светлини. Облечена е в дълга червена рокля и на врата си има диамантено колие.

Мъжът кимна отново и двамата се втурнаха по коридора.

 

 

Мислите на майора бяха прекъснати от неочаквани звуци, които като че ли идваха от вътрешността на тухлената къща. Той се ослуша и дъхът му спря.

Това бяха някакви викове… крясък… писъци. Пищяха хора!

Той погледна нагоре към къщата; тежката врата се отвори рязко, а две фигури се спуснаха надолу по стълбите, мъж и жена. Тогава той го видя и остър пристъп прониза стомаха му; мъжът напъхваше пистолет в колана си.

Господи!

Майорът протегна ръка под седалката за своя автоматичен „Арми“, измъкна го и изскочи от колата. Той се втурна нагоре по стълбите право през антрето. Оттатък, отвъд арката, писъците се усилваха; хората бягаха, някои нагоре, други надолу по стълбите.

Изтича в огромната стая с тъпо въртящите се цветни светлини. На пода видя фигурата на слабата жена с диамантите. Челото й бе цялото в кръв; беше застреляна.

О, господи!

— Къде е той? — изкрещя майорът.

— Горе! — извика едно момиче, криещо се в ъгъла.

Майорът изпадна в паника и се втурна нагоре по декорираното стълбище, вземайки по три стъпала наведнъж, минавайки покрай един телефон върху малката масичка на междинната площадка; той се запечата в мозъка му. Знаеше стаята; беше винаги една и съща. Той сви по тесния коридор, достигна вратата и прелетя през нея.

О, господи! Беше извън неговото въображение. Беше по-отвратително от всичко най-гадно, което беше виждал дотогава. Голият Блекбърн облян в кръв и безумно боядисан, мъртвото момиче, проснато върху него, с лице върху гениталиите му. Беше видение от ада, ако адът можеше да бъде толкова ужасен.

Майорът никога не разбра как успя да се овладее, но наистина го направи. С вдигнат автомат той затръшна вратата. Сграбчи някаква жена, която тичаше по коридора към стълбището, и й кресна:

— Прави каквото ти казвам или ще те убия! Ей там има телефон. Набери номера, който ти давам! И ще предадеш думите, които ти казвам, точно тези думи.

Той злобно изблъска момичето към телефона в преддверието.

 

 

Президентът на Съединените щати премина мрачно през вратата на Овалния кабинет и стигна до бюрото си. Там вече го очакваха, стоейки един до друг, държавният секретар и директорът на Централното разузнавателно управление.

— Запознат съм с фактите — каза президентът остро с познатия провлачен тон. — И те карат стомаха ми да се обръща. А сега ми кажете какво правите по въпроса.

Директорът на ЦРУ пристъпи напред.

— Нюйоркският криминален отдел ни сътрудничи. Все пак имахме късмет, че адютантът на генерала е успял да остане при вратата и не е позволил на никой да влезе. Нашите хора пристигнаха първи на местопроизшествието. Направиха най-доброто, което можеха, за да почистят всичко.

— Това е козметика, по дяволите — отряза президентът. — Предполагам, че е трябвало да го направят, но не това ме интересува. Какви са предположенията ти? Дали е някой от онези смотани убийци педерасти или е някой друг?

— По моя преценка — отговори директорът, — бил е някой друг. Казах това и на Пол снощи. Било е много добре пресметнато и предварително подготвено убийство. Брилянтно осъществено. Дори и ако вземем убийството на собственичката на дома, която единствена би могла да загаси лампите.

— Кой мислиш, че го е направил?

— Бих казал КГБ. Изстреляните куршуми са от руски автоматичен пистолет „Граз-Буря“, тяхното любимо оръжие.

— Трябва да опровергая това, господин президент — намеси се държавният секретар. — Не мога да се съглася с изводите на Джим; може би пистолетът е необичаен, но той би могъл да бъде купен в Европа. Бях в продължение на един час със съветския посланик тази сутрин. Той, както и ние, беше потресен. Не само че отрече някакво възможно участие на Русия, но коректно посочи, че генерал Блекбърн е бил далеч по-приемлив за тях, отколкото всеки друг, който би могъл да го наследи.

— КГБ — прекъсна го директорът, — често е в противоречия с дипломатическия корпус на Кремъл.

— Както Компанията с нас ли е? — изгледа го секретарят.

— Не повече отколкото твоят собствен консултативен отдел, Пол — отговори директорът.

— По дяволите — изръмжа президентът, — не ми се слушат подобни глупости от вас двамата. Дайте ми факти. Първо ти, Джим. След като си толкова сигурен в себе си, кажи докъде си стигнал?

— Голяма работа. — Директорът отвори папката с досиетата, взе един лист и го постави пред президента. — Прегледахме последните петнайсет години и всичко, което успяхме да научим снощи, поставихме в компютрите. Съпоставихме концепциите за метода, мястото, крайните резултати, времето и екипите. Сравнихме ги с всички известни досега убийства, извършени от КГБ. Получихме профилите на трима души. Трима от най-добрите убийци на съветското разузнаване. Във всеки от случаите, разбира се, те са оперирали под нормалното прикритие и са оставали неразкрити, но те и тримата са убийци. Изброени са по реда на експертизата.

Президентът погледна трите имена.

„Талеников, Василий. Последна доказана служба: Югозападните съветски сектори.

Крилович, Николай. Последна доказана служба: Москва, ВКР.

Жуковски, Георги. Последна доказана служба: Източен Берлин, аташе към посолството.“

Държавният секретар беше възмутен; не можеше да премълчи това.

— Господин президент, подобна спекулация, основаваща се в най-добрия случай само на широк брой неизвестни, може само да доведе до конфронтация. А сега не е време за това.

— Сега, почакай за минутка, Пол — каза президентът. — Аз поисках факти и не ми пука дали е, или не е време за конфронтация. Началникът на Обединения щаб беше убит. Той може и да е бил мръсно копеле в личния си живот, но беше неповторим войник. Ако убийството е дело на руснаците, бих искал да го науча.

Държавният глава остави листа на масата, като погледът му беше все още прикован върху секретаря.

— Освен това, докато научим повече — добави той, — няма да има никакво конфронтиране. Убеден съм, че Джим е успял запази това в пълна тайна.

— Разбира се — кимна директорът на ЦРУ.

На вратата на Овалния кабинет се почука бързо. Главният помощник на президента по връзките влезе, без да дочака отговора.

— Сър, премиерът на Съветска Русия е на червения телефон. Потвърдихме връзката.

— Благодаря ти — каза президентът, пресягайки се към телефона зад стола му. — Господин премиер? Тук е президентът.

Думите на руснака бяха произнесени бързо, насечено и при първата пауза преводачът се включи. Както беше обичайно, съветският преводач спря, и един друг глас — този на американския му колега — каза просто:

— Вярно, господин президент.

Разговорът между четиримата продължи.

— Господин президент — продължи премиерът, — съчувствам ви за смъртта, за убийството на генерал Антъни Блекбърн. Той беше чудесен войник, който презираше войната, също както вие и аз. Той беше уважаван у нас, силата и разбиранията му за глобалните проблеми оказваха влияние и върху нашите военни ръководители. Той със сигурност ще ни липсва.

— Благодаря ви, господин премиер. Ние също скърбим за смъртта му — за убийството му. За нас това е загуба, която трудно бихме могли да опишем.

— Това е причината за обаждането ми, господин президент. Трябва без съмнение да знаете, че смъртта, убийството на генерал Блекбърн никога не биха били желани от отговорното ръководство на СССР. Ако мога така да се изразя, само мисълта за това би била анатемосана у нас. Надявам се, че ме разбирате добре, господин президент.

— Мисля, че ви разбирам, господин премиер, и ви благодаря още веднъж. Но ако позволите, изключвате ли възможността да съществува и някакво външно, безотговорно ръководство?

— Не повече, отколкото тези във вашия Сенат, които са готови да бомбардират Украйна. Такива идиоти ги уволняваме, както се и полага.

— Тогава не съм убеден, че разбирам загадъчността в начина ви на изразяване, господин премиер.

— Ще бъда по-ясен. Вашето Централно разузнавателно управление разполага с три имена, за които счита, че са замесени в смъртта на Блекбърн. Това не е вярно, господин президент. Имате тържествената ми дума. Това са отговорни мъже, намиращи се под абсолютния контрол на своите началници. Всъщност един от тях — Жуковски, постъпи в болница преди една седмица. Другият — Крилович — бе командирован на китайската граница през последните единадесет месеца. А уважаваният Талеников е пенсиониран и не е ангажиран с никакви задачи. Понастоящем е в Москва.

Президентът спря и погледна към директора на ЦРУ.

— Благодаря ви за разяснението, господин премиер, и за акуратността на вашата информация. Разбирам, че не ви е било лесно да се обадите. Съветското разузнаване заслужава поздравления.

— Вашето също. Малко тайни остават неразкрити в наше време; някои казват, че това е добре. Разсъждавах върху ценностите и прецених, че трябва да ви се обадя. Това не е наша работа, господин президент.

— Вярвам ви. Просто се чудя кой ли го е направил.

— Разтревожен съм, господин президент. Мисля, че трябва да научим отговора на това.