Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (17)

6.

Те изтичаха до края на пасбището на границата му с гората и се изкачиха към върха на рида. Сянката на източния склон им помогна да се скрият. Имаше само няколко секунди, през които беше възможно да бъдат забелязани; те бяха готови за това, но то не се случи. Мъжете от противоположния рид бяха насочили вниманието си към лаещото куче, чудейки се дали да не използват пушките си и да стрелят по него. Не го направиха, защото кучето беше успокоено от едно изсвирване, преди още да вземат решението си. Сега Учило лежеше на тревата до Антония, дъхът му беше ускорен, също както и нейният.

Имаше четирима мъже на противоположния рид — също както и четирите оставащи имена върху парчето пожълтяла хартия в джоба му, помисли си Скофийлд. Искаше му се откриването им и залавянето им да бъдат също толкова лесни, колкото залавянето на четиримата мъже, които сега слизаха по склона на долината. Но четиримата мъже върху списъка бяха само началото.

Трябваше да открият и овчарчето.

— Глас, по-жесток и от вятъра!… Детски глас, който трябваше да бъде сравнен десетилетия по-късно с гласа… излизащ от гърлото на човек, който сега беше много, много стар.

Чух думите и като че ли времето нямаше никакво значение…

Какви бяха тези думи, кой беше този мъж? Истинският наследник на Гилом дьо Матарезе. Старец, който беше изрекъл една фраза, която възвърна спомените на сляпата жена седемдесет години по-назад в планините на Корсика. На какъв език? Трябваше да е френски или италиански; тя не знаеше други езици.

Те трябваше да говорят с нея отново, трябваше да разберат повече. Те не бяха свършили със София Пасторине.

Брей наблюдаваше как четиримата корсиканци приближават фермерската къща, двама от тях покриваха страните, двама вървяха към вратата, всички с приготвени оръжия. Мъжете при вратата спряха за малко; този отляво вдигна ботуша си и го заби в дървото, изблъсквайки вратата навътре.

Тишина.

Чуха се два вика, някой остро задаваше въпроси. Мъжете отвън изтичаха вътре. Чуваха се още викове… И непогрешимите звуци на плът, удряща се в плът.

Антония искаше да се надигне, по лицето й бе изписан гняв. Талеников я дръпна надолу, хващайки я за рамото на якето. Жилите на врата й бяха изопнати; тя искаше да изкрещи. Скофийлд нямаше избор. Той сложи ръката си на устата й и притисна пръстите в бузите й. Викът беше приглушен в кашлица.

— Мълчи! — прошепна Брей. — Ако те чуят, те ще я използват, за да те накарат да слезеш при тях.

— Това ще бъде далеч по-лошо за нея — каза Василий, — а и за теб. Ти ще чуеш нейната болка, а теб ще те вземат с тях.

Очите на Антония премигнаха. Тя кимна. Скофийлд отпусна своята хватка, но не я освободи. Тя прошепна през ръката му:

— Те я удариха! Сляпа жена, а те я бият!

— Те са изплашени — каза Талеников. — Повече, отколкото можеш да си представиш. Освен земята си нямат нищо друго.

— Какво имаш предвид? — Пръстите на момичето хванаха китката на Брей.

— Не сега! — заповяда Скофийлд. — Има нещо странно. Те останаха вътре твърде дълго.

— Може би са открили нещо — съгласи се човекът от КГБ.

— Или тя им казва нещо. О, Исусе Христе, тя не трябва да прави това!

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Тя каза, че сме свършили с нея, а не сме. Но тя иска да е сигурна в това! Те ще видят нашите стъпки на пода; ние пътувахме през влажната пръст; тя не би могла да отрече, че сме били там. Със слуха си е успяла да разбере в коя посока сме тръгнали, тя ще ги изпрати в противоположната посока.

— Това е чудесно! — каза руснакът.

— По дяволите, те ще я убият!

Талеников посочи с ръка назад към фермерската къща.

— Прав си — каза той. — Ако й повярват — а те ще й повярват — няма да я оставят жива. Тя е източникът; а освен това ще ги остави да го направят, само за да ги убеди. Нейният живот за овчарчето. Значи можем да намерим овчарчето!

— Но ние не знаем достатъчно! Хайде, да тръгваме!

Скофийлд скочи на крака, изваждайки пистолета от колана си. Кучето изръмжа; момичето стана и Талеников я бутна отново към земята. Не улучиха момента. Чуха се три последователни изстрела.

Антония изпищя; Брей залегна, държейки я, опитвайки се да я успокои.

— Моля ви, моля ви! — прошепна той. Видя руснака, който извади някакъв нож изпод палтото си. — Не! Всичко е наред!

Талеников прибра ножа си и коленичи. Погледът му се беше отправил към фермерската къща долу.

— Те бягат навън. Беше прав; насочват се към южния склон.

— Убийте ги!

Думите на момичето бяха прекъснати от ръката на Скофийлд.

— С каква цел? — попита човекът от КГБ. — Тя направи това, което желаеше да направи, това, което чувстваше, че трябва да направи.

 

 

Кучето не искаше да тръгне след тях; виковете на Антония нямаха никакъв ефект. То се спусна надолу към фермерската къща и не се върна. Лаят му се чуваше чак горе до рида.

— Довиждане, Учило — каза момичето, плачейки. — Ще се върна за теб. Преди Бог, ще се върна отново!

Те излязоха от планината, заобикаляйки на северозапад, отвъд хълмовете на Порто Вечио, после на юг към Санта Лучия, следвайки потока, докато достигнаха до един огромен бор, под който Брей беше заровил своя дипломатически куфар и торбата си. Те пътуваха внимателно, прикривайки се в гората, когато беше възможно, разделени, един зад друг през откритите пространства, така че никой да не ги вижда заедно.

Скофийлд измъкна лопатата изпод купчина клони, разкопа своите вещи, и тогава тръгнаха отново, следвайки потока на север към Санта Лучия. Разговорите бяха сведени до минимум; не искаха да губят време, за да се отдалечат от хълмовете.

Дългото мълчание и временните разделения им послужиха с практическа цел, мислеше си Брей, наблюдавайки момичето, което вървеше напред, озадачено, следвайки техните команди, без да мисли, със стичащи се от очите сълзи. Непрестанното движение обсебваше нейните мисли; трябваше по някакъв начин да се примири със смъртта на своята баба. Думите на непознатите не можеха да й помогнат; тя искаше да се усамоти със собствените си мисли. Скофийлд подозираше, че освен в моментите, когато се справяше с „Лупо“, Антония не беше дете на насилието. По-точно тя не беше дете; на дневната светлина. Той можеше да забележи, че тя беше прехвърлила тридесетте, но освен това тя идваше от един свят на радикални академици, а не на революция. Съмняваше се, че тя ще знае какво да прави на барикадите.

— Трябва да спрем да тичаме! — извика внезапно тя. — Вие можете да правите каквото си искате, но аз се връщам в Порто Вечио. Искам да ги видя избесени.

— Има нещо много важно, което ти не знаеш — каза Талеников.

— Тя беше убита! Това е, което трябва да знам!

— Не е толкова просто — каза Брей. — Истината е, че тя сама уби себе си.

— Те я убиха!

— Тя ги принуди да го направят. — Скофийлд взе ръката й, стискайки я здраво. — Опитай се да ме разбереш. Не можем да те оставим да се върнеш. Баба ти знаеше това. Това, което се случи през последните четиридесет и осем часа, трябва да бъде забравено колкото се може по-бързо. Сега ще настъпи ужасна паника горе в онези хълмове. Те ще изпратят хора, които ще се опитат да ни открият, но след няколко седмици, когато нищо не се случи, те ще се успокоят. Ще живеят със собствените си страхове, но ще бъдат тихи. Това е единственото, което могат да направят. Баба ти разбираше това. Тя разчиташе на него.

— Но защо?

— Защото ние имаме да свършим някои неща — каза руснакът. — Тя разбираше и това. За това те е изпратила обратно да ни намериш.

— Какви са тези неща? — попита Антония, после сама си отговори. — Тя каза, че вие имате имената. Говореше за някакво овчарче.

— Но ти не трябва да споменаваш за нищо от това — поръча й Талеников. — Не и ако уважаваш нейната смърт. Ние няма да ти позволим да се намесиш.

Скофийлд долови смисъла в думите на човека от КГБ и за секунда му се прииска да хване пистолета си. Тази кратка секунда, спомените от Берлин отпреди десет години изплуваха на повърхността. Талеников вече беше взел решение: ако се събудеше и най-малкото съмнение, той щеше да убие момичето.

— Тя няма да се намеси — каза Брей без сам да знае защо се чувстваше толкова уверен, защо гарантира за това, но го каза твърдо. — Да вървим. Ще спрем на едно място; трябва да видя един човек в Морато. Тогава ще се опитаме да стигнем до Бастия, оттам ще успеят да ни измъкнат.

— Накъде, синьоре? Вие не можете да ми заповядате…

— Мълчи — каза Брей. — Не си играй с късмета.

— Недей — добави мъжът от КГБ, поглеждайки към Скофийлд. — Трябва да поговорим. Както и преди, ще пътуваме разделени, ще поделяме и работата си, ще си определим схема и места за срещи. Имаме много неща за обсъждане.

— По моя преценка има около деветдесет мили оттук до Бастия. Имаме достатъчно време да разговаряме.

Скофийлд взе своя дипломатически куфар; момичето изскубна ръката си от неговата и ядосано се отдръпна. Руснакът се наведе над торбата.

— Предлагам да поговорим сами — каза той на Брей, — тя не може да ни е от полза, Беоулф.

— Ти ме разочароваш. — Скофийлд взе торбата от руснака. — Не са ли те учили някога как да превръщаш нещата без ценност в ценни?

 

 

Антония беше живяла във Весковато, на река Голо, на около двайсет мили южно от Бастия. Нейната непосредствена задача щеше да бъде да ги заведе там, без да ги забележат. Беше важно тя да взема решенията, най-малкото да освободи мисълта си от факта, че изпълнява някакви чужди заповеди, с които не беше съгласна. Тя го направи бързо, избирайки разбити, второстепенни пътища и планински пътеки, които познаваше като дете, израсло в провинцията.

— Бавачките ни извеждаха тук на пикник — каза тя, поглеждайки надолу към преградения поток. — Тук си правехме огньове и ядяхме колбаси, сменяхме се на групи, за да ходим в гората и да пушим цигари.

Те продължиха.

— На този хълм духа чудесен вятър сутрин — каза тя. — Баща ми правеше чудесни хвърчила и ние ги пускахме тук в неделя. След Мас разбира се.

— Ние? — попита Брей. — Имаш ли братя или сестри?

— Имам брат и сестра. Те са по-големи от мен и все още живеят във Весковато. Имат семейства, но не ги виждам често; нямаме за какво да говорим помежду си.

— Значи те не са ходили във висшите училища — попита Талеников.

— Мислеха, че такива амбиции са глупави. Те са добри хора, но предпочитат простия живот. Ако имаме нужда от помощ, те ще ни помогнат.

— За нас е по-добре да не търсим такава помощ — каза руснакът. — Или да не търсим тях.

— Те са от моето семейство, синьоре. Защо трябва да ги избягвам?

— Защото може да се наложи.

— Това не е отговор. Вие ме измъквате от Порто Вечио и от справедливостта, която аз трябваше да въздам; повече не можете да ми заповядвате.

Човекът от КГБ погледна към Скофийлд, намерението му се четеше в погледа му. Брей очакваше руснакът да извади оръжието си. Той набързо се замисли каква ще бъде неговата собствена реакция. Не можеше да прецени. Но моментът отмина, Скофийлд разбра нещо, което не беше разбрал напълно преди. Василий Талеников не искаше да убива, но професионалистът в него беше в силен конфликт с мъжа. Руснакът се бореше със себе си. Той искаше да разбере как да превърне пасива в актив. Скофийлд искаше сам да знае това.

— Успокой се — каза Брей. — Никой не иска да ти казва какво да правиш, освен когато се касае за собствената ти сигурност. Казахме ти го преди, а сега това е десет пъти по-вярно.

— Мисля, че има и още нещо. Карате ме да мълча. Да мълча за убийството на една сляпа старица.

— Твоята безопасност зависи от това. Казахме ти го. Тя разбираше.

— Тя е мъртва!

— Но ти искаш да живееш — настояваше Скофийлд внимателно. — Ако хората от хълмовете те намерят, ти няма да живееш. А ако се разбере, че си говорила с други, те също ще бъдат в опасност. Не разбираш ли това?

— Тогава какво трябва да направя?

— Просто това, което правиш сега. Да изчезнеш, да се махнеш от Корсика.

Момичето започна да се противопоставя. Брей я прекъсна.

— И повярвай ми. Трябва да ни вярваш. Баба ти ни вярваше. Тя умря, за да можем да живеем ние и да открием хора, които са били замесени в ужасни неща, случили се не само в Корсика.

— Вие не говорите на някакво дете. Какво имате предвид, като казвате „ужасни неща“?

Брей погледна към Талеников, приемайки неговото неодобрение, но кимайки, успя да го преодолее.

— Има едни хора — не знаем колко — чийто живот е посветен да убиват други хора, които разпространяват вражда и подозрение, като избират жертви и финансират убийствата им. Няма никакъв модел, никаква схема, освен насилието. Политическото насилие. Те хвърлят две сили една срещу друга, правителство срещу правителство… Хора срещу хора. — Скофийлд спря, забелязвайки концентрирането по лицето на Антония. — Ти каза, че си била политически активист, комунист. Чудесно. Добре. Такъв е и моят сътрудник. Той е бил обучен в Москва. Аз съм американец, обучен във Вашингтон. Ние сме врагове, борихме се един срещу друг доста време. Но подробностите не са важни, важен е фактът, че сега работим заедно. Хората, които се опитваме да открием, са далеч по-опасни, отколкото различията между нас, между нашите правителства. Защото тези хора използват тези различия за нещо, което никой не желае; те искат да взривят света.

— Благодаря ви, че ми казахте — изрече Антония отегчено. После се намръщи. — Но как тя е могла да знае за тези неща?

— Тя е била там, когато то е започнало — отговори Брей. — Преди почти седемдесет години, във вила Матарезе.

Думите излязоха бавно, когато Антония прошепна:

— „Курвата от вила Матарезе“… Падроне Гилом?

— Той е бил много силен мъж както в Англия, така и във Франция. Пречел е на картелите и на техните комбини. Стоял е на техния път и често е печелил, така че ги е разорявал. Те са използвали своите правителства, за да успеят да го разорят. Убили са синовете му. Той е полудял, но в своята лудост — и със средствата, които са му останали — той поставил началото на един дългосрочен план, за да си отмъсти. Повикал е други мъже, които са били разорени по същия начин като него; те са станали Съвета на Матарезе. В продължение на години тяхната специалност са били атентатите. Години по-късно се е предположило, че са умрели. Сега те се завръщат, по-смъртоносни, отколкото преди това. — Скофийлд спря; беше й казал достатъчно. — Това е, което мога накратко да ти обясня, и се надявам да разбереш. Ти искаш хората, които убиха баба ти, да си платят за това. Иска ми се да вярвам, че един ден това ще стане, но също трябва да ти кажа, че те не са толкова важни.

Антония мълча в продължение на няколко мига, интелигентните й кафяви очи бяха приковани в Брей.

— Достатъчно ясен бяхте, синьор Скофийлд. Ако те са без значение, значи и аз съм без значение. Това ли искахте да кажете?

— Мисля, че да.

— И моят другар социалист — добави тя, поглеждайки към Талеников, — скоро ще отстрани моето незначително присъствие, нали?

— Аз следвам целта си — отговори Василий — и правя най-доброто, което мога, за да анализирам проблемите и да ги разреша.

— Да, разбира се. Значи мога да се обърна обратно и да тръгна към гората, очаквайки куршума да сложи край на живота ми?

— Това ще решиш ти — каза Талеников.

— Значи имам избор? Ще приемете ли думата ми, че няма да кажа нищо?

— Не — отвърна човекът от КГБ. — Няма да приема.

Брей се взря в лицето на Талеников. Дясната му ръка беше на сантиметри от автоматичния „Браунинг“ на неговия колан. Руснакът водеше нанякъде, изпитвайки момичето.

— Тогава какъв е изборът? — продължи Антония. — Да оставя едното или другото от вашите правителства да ме отстранят, докато вие откриете мъжете, които търсите?

— Страхувам се, че това не е възможно — отвърна Талеников. — Ние действаме без знанието на нашите правителства; ние нямаме тяхното одобрение. Откровено казано, те ни търсят също толкова ожесточено, както ние търсим мъжете, за които ти споменахме.

Момичето реагира на изненадващата информация на руснака като че ли беше ударено.

— Значи сте преследвани от собствените си хора — попита тя.

Талеников кимна.

— Разбирам. Сега разбирам ясно. Няма да приемете думата ми и не можете да ме вкарате в затвора. За това аз съм заплаха за вас — даже повече, отколкото си представях. Значи нямам избор, така ли?

— Може и да се намери — отговори човекът от КГБ. — Сътрудникът ми спомена за него.

— Какъв е той?

— Повярвай ми. Помогни ми да се доберем до Бастия и ми повярвай. Можем да измислим нещо дотогава. — Талеников се обърна към Скофийлд и произнесе една дума: — Канал.

— Ще видим — каза Брей, отдръпвайки ръката си от колана.

Те мислеха за едно и също нещо.

 

 

Агентът на Държавния департамент в Морато не беше доволен; той не желаеше усложненията, срещу които беше изправен. Като собственик на рибарски лодки в Бастия, той пишеше доклади за съветските морски маневри и ги предаваше на американците. Вашингтон му плащаше добре и Вашингтон беше изпратил тревожните телеграми до всички свои хора, че Брендън Алън Скофийлд, бивш специалист в „Консулски операции“, беше счетен за изменник. При подобна класификация правилата бяха ясни: да бъде арестуван по възможност, но ако арестуването беше като изключен вариант, да се предприемат всички възможни мерки за неговото обезвреждане.

Силвио Монтефиори се питаше дали подобни действия си заслужават труда. Но той беше практичен човек и вместо изкушението, отхвърли подобна идея. Скофийлд предлагаше на Монтефиори да оближе неговия нож, а на острието наистина имаше мед. Ако Силвио откажеше на американеца, неговите действия щяха да бъдат издадени на руснаците. Ако Силвио приемеше желанието на Скофийлд, изменникът му обещаваше десет хиляди долара, а десет хиляди долара, дори и при лошия обменен курс, бяха повече от цената, която би получил за смъртта на Скофийлд.

Освен това той щеше да живее, за да може да изхарчи тези пари.

Монтефиори стигна до склада, отвори вратата в мрачната и изоставена сграда, докато стигна до задната стена, както му беше казано. Той не виждаше американеца — светлината беше твърде оскъдна — но знаеше, че Скофийлд е там. Беше въпрос на известно чакане, докато птиците започнаха да кръжат, а това щеше да бъде сигналът.

Той извади една тънка, омачкана цигара от джоба си, потършува из панталоните си, докато намери кибрит, извади го и запали клечка. Когато повдигна пламъка до върха на цигарата, се подразни, че ръката му трепери.

— Ти се потиш, Монтефиори. — Гласът идваше откъм сенките вляво. — Светлината показа, че потта е навсякъде по лицето ти. Последния път, когато те видях, също се потеше. Тогава отговарях за разследването и ти задавах някои конкретни въпроси.

— Брендън! — възкликна Силвио, поздравът му беше пресилен. — Моят добър, стар приятел! Колко е чудесно, че те виждам отново… Ако можех да те видя.

Високият американец излезе от сенките на бледата светлина. Монтефиори очакваше да види пистолет в ръката му, но той разбира се, не беше там. Скофийлд никога не правеше това, което се очаква от него.

— Как си, Силвио? — каза „изменникът“.

— Добре, скъпи приятелю! — Монтефиори знаеше по-добре, че не трябва да протяга ръка. — Всичко е уредено. Поемам голям риск, плащам на екипажа си десет пъти над заплатите им, но нищо не е твърде много за такъв приятел, на който се възхищавам. Ти и провокаторът трябва да стигнете до седми кей в Бастия в един часа след полунощ. Най-добрият ми траулер ще ви отведе до Ливорно на разсъмване.

— Това обикновеният му курс ли е?

— Не, естествено. Обичайното пристанище е Пиомбино. Но плащам за допълнителното гориво с радост, без да мисля за загубата.

— Това е много щедро от твоя страна…

— А защо не? Ти винаги си бил честен с мен.

— А защо не? Ти винаги ми предаваше информация. — Скофийлд бръкна в джоба си и извади пачка банкноти. — Страхувам се, че ще има някои промени. Ще започна с това, че имам нужда от две лодки; едната ще отплава на юг от Бастия, а другата на север. Ще се срещнат на хиляда ярда от брега. Ще ги посрещне един скутер, който също трябва да бъде нает. Аз ще бъда в едната, а руснакът — в другата. Ще ти подам сигнал. След като се качим на борда, ще се отправим към открито море, където двата курса ще бъдат показани от нас, капитаните ще са единствените хора, които ще ги знаят.

— Толкова много усложнения, приятелю! Те не са необходими, имаш думата ми!

— И аз ще те възнаградя, Силвио, но докато държа ключа в сърцето си, ти ще правиш това, което ти казвам.

— Естествено! — каза Монтефиори, преглъщайки. — Но трябва да разбереш колко много разходи ще ми натрупа всичко това.

— Но те ще бъдат покрити, нали?

— Радвам се, че ме разбираш.

— О, да, Силвио. — Американецът измъкна няколко от големите банкноти. — За начало искам да знаеш, че дейността ти за Вашингтон никога няма да бъде разкрита от мен; а сама по себе си тя съдържа значителна сума, която ще ти бъде изплатена, ако цениш живота си. И искам да вземеш това. Това са пет хиляди долара. — Скофийлд подаде парите.

— Скъпи ми приятелю, ти каза десет хиляди! Разчитайки на думата ти, уредих всички тези неща, които ми струваха много! — Потта бликаше от порите на Монтефиори. Не стига че връзките му с Държавния департамент бяха в непредсказуема опасност, но тази свиня, този изменник, се канеше да го ограби безочливо!

— Още не съм свършил, Силвио. Ти май много се безпокоиш. Знам, че казах десет хиляди и ще си ги получиш. Остават още пет хиляди, без да броим допълнителните ти разходи. Нали така?

— Точно така — каза корсиканецът. — Разходите са убийствени.

— Всичко е убийствено в тези дни — съгласи се Брей. — Да кажем… петнадесет процента над цената, която си платил, това удовлетворява ли те?

— Ако беше някой друг, можеше и да споря, но с теб — никога.

— Значи, ще се разберем за допълнителни хиляда и петстотин, окей? Значи остават още шест хиляди и петстотин, които ще получиш.

— Фразата беше доста тревожна. Тя обещава да получа парите в бъдеще, а разходите съм направил сега. Те не могат да бъдат отложени.

— Хайде, стари приятелю. Сигурно мъж с твоята репутация може да спечели доверието на някого за ден-два.

— Ден-два, Брендън? Отново неопределено. Няколко дни и ти вече ще си в Сингапур или в Москва. Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

— Разбира се. Парите ще бъдат на един от твоите траулери. Не съм решил на кой по-точно. Ще бъдат под предната преграда, вдясно от напречната греда, ще ги скрия в някое кухо пространство между обкованото със стомана дърво, прикрепени към корпуса. Ще ги намериш лесно.

— Света Дево, ами нали ще ги намерят и другите!

— Защо? Никой няма да ги търси, освен ако ти не им съобщиш.

— Твърде е рисковано! На борда няма моряк, който да се поколебае да убие майка си пред своя свещеник за толкова много пари. Наистина, скъпи ми приятелю, къде ти е акълът!

— Не се тревожи, Силвио. Посрещни корабите си в пристанището. Ако не намериш дървото, търси човек с отсечена ръка; той ще държи парите.

— Смяташ да поставиш капан? — попита Монтефиори не вярвайки, потта напояваше яката на ризата му.

— Едно малко капанче; ти си го правил и преди. Просто развий гайката и то ще бъде дезактивирано.

— Ще помоля брат си… — Силвио беше потиснат. Американецът не беше приятен човек. Като че ли Скофийлд четеше неговите мисли. Ако парите бъдеха оставени на борда, нямаше да има смисъл да взривява лодката; Държавният департамент можеше и да не плати пълната стойност. А дотогава и двамата щяха да са обратно в Бастия. Презираният Скофийлд щеше да си плава надолу по Волга, или по Нил. — Няма ли да размислиш, скъпи приятелю?

— Страхувам се, че не мога. А и няма да разкажа на никого колко много Вашингтон си мисли за теб. Не се инати, Силвио, парите ще бъдат там. Разбери, може би ще се чуем пак. Много скоро.

— Не бързай, Брендън. И моля те, не казвай нищо повече. Не желая да зная нищо повече. Това е такъв товар за мен! Какви са сигналите за довечера?

— Прости. Два светлинни знака, повторени няколко пъти. Или докато спрат траулерите.

— Светлините от две фенерчета, повторени… Изгубили се скутери, търсещи помощ. Не мога да отговарям за произшествие, ако се случи в морето. Чао, стари приятелю. — Монтефиори избърса врата си с носната си кърпичка, обърна се в бледата светлина на склада и тръгна обратно по бетонния под.

— Силвио?

— Да? — спря се Монтефиори.

— Смени си ризата.

 

 

Те я наблюдаваха отблизо в продължение на почти два дена, двамата мъже разбираха, че тя скоро ще направи своята преценка. Или щеше да бъде техният канал, или щеше да умре. Нямаше средно положение, нямаше затвор, който да й осигури сигурност или някой изолиран приют, в който да бъде изпратена. Щеше да бъде техен канал за прехвърлянето или щеше да настъпи студената остра необходимост.

Имаха нужда от някой, който да предава съобщенията между тях. Не можеха да се свързват пряко. Беше твърде опасно. Трябваше да има трети човек, който да се помещава някъде под прикритие, да бъде запознат с всички основни кодове, които те използваха — и най-вече да пази тайна и да бъде акуратен. Можеше ли Антония да бъде този човек? И ако можеше, дали щеше да приеме рисковете, които следваха тази работа? Така че те я изучаваха, като че ли анализираха някакъв сблъсък между двама врагове, намиращи се на неутрална земя.

Тя беше бърза и имаше достатъчно кураж — качества, които те забелязаха горе в хълмовете. Освен това винаги беше нащрек, осъзнаваше опасностите. Въпреки това си оставаше една загадка; сърцевината й оставаше недостижима за тях. Тя се отбраняваше, прикриваше, мълчеше за дълги периоди от време, очите й се стрелкаха във всички посоки едновременно, като че ли очакваше удар в гърба или някой да я хване за гърлото в сенките. Но нямаше никакви удари, никакви сенки на слънчевата светлина.

Антония беше странна жена и на двамата професионалисти им се стори, че тя крие нещо. Каквото и да беше то — ако изобщо го имаше — тя нямаше да им го разкрие. Моментите за почивка не носеха нищо ново; тя се затваряше в себе си — изключително в себе си — и отказваше да разговаря.

Но правеше това, което й кажеха. Тя ги заведе до Бастия без никакви произшествия, дори им показа къде трябва да стопират един разбит автобус, който превозваше работници от предградията към пристанищния град. Талеников седна заедно с Антония на предната седалка, докато Скофийлд остана някъде назад, наблюдавайки останалите пътници.

Те слязоха на претъпканите с хора улици, Брей все още вървеше зад тях, наблюдаваше ги, беше нащрек за промяна в околната обстановка. Едно строго лице, чифт концентрирани очи, мъж на средна възраст, който вървеше с тъмнокосата жена на тридесет крачки пред него. Имаше само безразличие.

Той беше казал на момичето да върви към един бар, близо до пристанището, една порутена дупка, където никой не смееше да влезе при неговия приятел пияница. Дори повечето корсиканци избягваха това място; то служеше само на пияниците от кейовете.

След като влязоха вътре, те отново се разделиха. Талеников се присъедини към Брей на една маса в ъгъла, а Антония — на три метра встрани от тях — седна на друга маса, столът до нея имаше табелка „заето“. Това „заето“ не можеше да бъде преграда, която да спре желанията на пияните клиенти. Но пък беше част от нейното изпитание; беше важно да знаят как се оправя сама.

— Какво мислиш? — попита Талеников.

— Не съм сигурен — каза Скофийлд. — Твърде е прикрита. Не мога да я усетя.

— Може би търсиш твърде много. Изпаднала е в емоционален стрес; не можеш да очакваш да действа с нормални реакции. Мисля, че би могла да свърши работа. Скоро ще разберем дали няма да може; ще трябва да се застраховаме с някой предварително подготвен шифър, а пък и, съвсем искрено, към кого другиго бихме могли да се обърнем? Има ли някой в някоя от вашите агентури, на които да се довериш, или да се доверя аз… Или пък някои от тези, които наричаш явки извън агентурите? Кой не би бил любопитен? Кой би устоял на натиска на Вашингтон и Москва?

— Този емоционален стрес е това, което ме притеснява — каза Брей. — Мисля, че той се е получил доста преди да се срещнем с нея. Тя каза, че е била долу, в Порто Вечио, за да избяга за известно време. Да избяга от какво?

— Могат да съществуват дузина обяснения. Безработицата пълзи из цяла Италия. Може би е останала без работа. Или може би някой неверен любовник, някоя история, която е загрубяла. Тези неща нямат нищо общо с работата, която ще искаме да свърши за нас.

— Но не това са нещата, които виждам. Освен това, защо да й се доверяваме, а дори и ако ние поемем риска, защо тя трябва да приеме?

— Тя беше там, когато убиха старицата — каза руснакът. — Може би това е достатъчно.

Скофийлд кимна.

— Това е началото, но само ако тя е убедена, че съществува определена връзка между това, което видя, и това, което ние правим.

— Мисля, че й го изяснихме. Тя чу думите на старицата; нали ги повтори.

— Докато все още беше объркана, шокирана. Трябва да я убедим.

— Тогава убеди я.

— Аз ли?

— Тя ти вярва повече, отколкото на „социалистическия другар“, това е очевидно.

— Щеше ли да я убиеш? — Скофийлд вдигна чашата си.

— Не. Това решение трябваше да бъде взето от теб. И все още е така. Не ми беше приятно да виждам как ръката ти се спира на колана ти.

— И на мен не ми беше приятно. — Брей остави чашата и погледна към момичето. Берлин никога не беше далеч — Талеников разбираше това — но мислите на Скофийлд и погледът му не се заблуждаваха със спомените сега; той не беше в пещерата на склона на един хълм, наблюдавайки как една жена разпуска косата си на светлината на огъня. Нямаше никакво сходство между неговата съпруга и Антония. Той можеше да я убие, ако се наложеше. — Тогава тя ще дойде с мен — каза той на руснака. — Ще разбера за четиридесет и осем часа. Първата ни връзка ще бъде пряка; следващите две ще бъдат чрез нея, по предварително подготвен код, за да мога да проверя нейната акуратност. Ако, разбира се, искаме тя да работи за нас, и тя обещае да го прави.

— А какво ще стане, ако ние не искаме или ако тя не иска?

— Това ще реша аз, нали? — Брей изрече твърдение, той не зададе въпрос. После извади листа от марулените листа от джоба на якето си и го разтвори.

Жълтата хартия беше все още цяла. Имената бяха бледи, но все още можеха да се прочетат. Без да погледне към тях, Талеников ги повтори:

— Граф Алберто Скози, Рим. Сър Джон Уейвърли, Лондон. Принц Андрей Ворошин, Сейнт Питърсбърг — прибавено е името Русия, разбира се, градът сега се казва Ленинград, сеньор Мануел Ортис Ортега, Мадрид; той е задраскан. Джосуа — който всъщност трябва да бъде Джошуа Ейпълтън, щат Масачузетс, Америка. Испанецът е бил убит от падроне във вила Матарезе, затова никога не е бил част от Съвета. Останалите четирима са умрели отдавна, но двама от техните наследници са се издигнали много в момента. Дейвид Уейвърли и Джошуа Ейпълтън Четвърти. Британският секретар на Външното министерство и сенаторът от Масачузетс. Казвам да преминем към преки контакти с тях.

— Аз не мисля така — каза Брей, поглеждайки към хартията и към буквите, които бяха написани с детски почерк. — Защото знаем кои са те, а не знаем нищо за останалите. Кои са техните наследници? Къде са те? Ако има повече изненади, нека се опитаме да открием първо тях. Матарезе не се ограничава с тези двама мъже, а тези двамата конкретно може и да нямат нищо общо с него.

— Защо казваш това?

— Всичко, което знам и за двамата, отрича да имат някаква връзка с Матарезе. Уейвърли притежава това, което в Англия наричат „приятелски маниер“; един млад командор, високо образован. Освен това има невероятно досие във Външното министерство. Винаги е бил тактичен и компромисен, никога не е създавал интриги; някак си не пасва… Ейпълтън е бостънски брамин, който е преминал през всички класи и се е издигнал до либерален реформатор в продължение на три мандата в Сената. Защитава работниците, също както и интелектуалната общност. Той е един блестящ рицар на здрав политически кон, за когото по-голямата част от Америка мисли, че ще влезе в Белия дом следващата година.

— Каква по-добра резиденция за един консилиере на Матарезе?

— Той е твърде непосредствен, твърде достъпен. Мисля, че не крие нищо.

— Изкуството да убеждаваш — и в двата примера, може би. Но ти си прав: те няма да ни избягат. Затова да започнем от Ленинград и Рим, да видим докъде ще стигнем.

— Вие и вашите наследници ще направите това, което аз вече не мога да направя… Това са думите на Матарезе, казани преди седемдесет години. Съмнявам се, че е толкова просто.

— „Вашите наследници“ може да означава и че те могат да бъдат избирани, не непременно кръвните наследници? — попита Талеников. — Не преките наследници?

— Да.

— Възможно е, но всички те произхождат от велики фамилии. А Уейвърли и Ейпълтън все още са. В техните родове има някои конкретни традиции, кръвта винаги стои над всичко. Да започнем с фамилиите. Те е трябвало да наследят земята; това също са негови думи. Старицата каза, че това е неговото отмъщение.

— Знам. Тя каза също, че те са били единствените оцелели, че тях ги е контролирал някой друг, че ние трябва да търсим този човек — добави Скофийлд.

— С глас по-жесток и от вятъра — добави руснакът. — Това е той, каза тя.

— Овчарчето — допълни Брей, вглеждайки се в листа пожълтяла хартия. — След всички тези години, кой ли е той? Какъв е?

— Ще започнем със семействата — повтарям семействата — ако искаме да го открием, ще го постигнем чрез тях.

— Можеш ли да се върнеш в Русия? В Ленинград.

— Лесно. През Хелзинки. Ще бъде странно завръщане за мен. Прекарах три години в университета в Ленинград. Те ме намериха там.

— Не вярвам някой да ти спретне весело парти за добре дошъл вкъщи. — Скофийлд нави парчето пожълтяла хартия в листата от марулята и го постави обратно в джоба си. Той извади едно малко тефтерче. — Когато стигнеш в Хелзинки, отседни в хотел „Тавастиан“, докато не ти се обадя. Ще ти кажа с кого да се срещнеш там. Дай ми едно име.

— Ридуков, Пьотр — отговори човекът от КГБ без колебание.

— Кой е той?

— Един цигулар от севастополския симфоничен оркестър. Вече имам неговите документи.

— Надявам се, че никой няма да те кара да свириш.

— Жестокият артрит ми причинява неразположение…

— Нека сега поработим върху кодовете — каза Брей, поглеждайки към Антония, която пушеше цигара и разговаряше с някакъв млад моряк от Бастия, който стоеше до нея. Тя се държеше добре, смееше се учтиво, но хладно, поставяйки внимателно дистанция между себе си и настоятелния млад мъж. Всъщност, имаше повече от наченки на елегантност в нейното поведение, които някак си не бяха на място в кафенето до кея, но радваха очите. Неговите очи, спомни си Скофийлд, без да се замисля по-нататък.

— Какво мислиш, че ще се случи? — попита Талеников, наблюдавайки Брей.

— Ще разбера след четиридесет и осем часа — каза Скофийлд.