Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (20)

9.

На Виа Праскати имаше един скъп ресторант, собственост на тримата братя Криспи, най-възрастният от които управляваше заведението с методите на съвършен крадец и с очите на гладен чакал, с ангелско лице и пращящ от ентусиазъм. Повечето от хората, населяващи кадифените слоеве на римската Долче Вита^[1], обожаваха Криспи, защото той винаги откликваше с разбиране и дискретност, дискретността беше по-ценна дори и от съчувствието. Съобщения, които му бяха оставяни, бяха предавани между мъже и техните любовници, между жени и техните любовници. Той беше една скала в морето от безотговорност и безотговорните деца от всички възрасти го обичаха.

Скофийлд го използваше. Преди пет години, когато започнаха проблемите на НАТО в Италия, Брей заложи на Криспи. Ресторантьорът беше готов да откликне търтей.

Криспи беше един от хората, които Брей искаше да види преди Антония да му беше разказала за Скози-Паравацини; сега това беше задължително. Ако някой в Рим можеше да хвърли светлина върху аристократично семейство като това Скози-Паравацини, то това щеше да е коронованият принц на глупостта Криспи. Те щяха да обядват в ресторанта на Виа Праскати.

Ранен обяд за Рим, реши Скофийлд, оставяйки кафето си и поглеждайки към часовника си. Беше почти 12, слънцето зад прозореца затопляше всекидневната в хотелския апартамент, шумът от трафика долиташе откъм Виа Венето отдолу. Докторът се беше обадил в „Екселсиор“ и беше направил необходимите процедури малко след полунощ, обяснявайки поверително на управителя, че един богат пациент има спешна нужда от квартира — поверително. Брей и Антония бяха посрещнати на сервизния вход и със сервизния асансьор бяха придружени до осмия етаж. Той поръча бутилка бренди и наля една след друга три чашки на Антония. Обединеният ефект на алкохола, на лекарствата, на болката и на напрежението дадоха като резултат състоянието, което според него беше най-добро: сънят. Той я отведе в спалнята, съблече я и я постави в леглото, завивайки я, докосвайки лицето й, отстоявайки на болката, която би изпитал, ако беше до нея.

На връщане към дивана във всекидневната той си припомни за дрехите от Виа Кондоти, беше ги натикал в торбата си, преди да тръгнат от пансиона. Бялата шапка беше най-трудна за пакетиране; но копринената рокля беше по-малко измачкана, отколкото той си мислеше. Окачи ги на закачалка, преди да заспи. Събуди се в десет часа и отиде в магазина в главното фоайе, за да купи грим с естествения цвят на кожата, с който щяха да намажат синините на Антония, и чифт слънчеви очила „Гучи“, които приличаха изключително на очите на скакалец. Той ги остави заедно с дрехите на стола до леглото.

Тя ги беше открила преди час, роклята беше първото, което видя, когато отвори очи.

— Вие сте личният ми панчиула^[2]! — беше му извикала тя. — Аз съм принцеса от някоя приказка и моите прислужнички чакат около мен! Какво ли ще си помислят социалистическите ми другари?

— Ще научат нещо, което не знаят — беше й отговорил Брей. — Биха обесили Маркс в старанието си да сменят мястото с твоето. Изпий си кафето и се облечи. Ще обядваме в компанията на Медичите.

Сега тя се обличаше, тананикайки си фрагменти от някаква непозната мелодия, която звучеше като корсиканска рибарска песничка. Беше открила част от своето съзнание отново и смисъла на свободата; надяваше се, че ще може да запази и двете. За това обаче нямаше гаранции. Ловът щеше да продължи и в ресторанта на Виа Пескати, а тя беше част от него сега.

Тананикането спря, заместено от звука от токчетата, прекосяващи мраморния под. Тя застана в рамката на вратата и болката се върна отново в гърдите на Скофийлд. Видът й го беше развълнувал и той се почувства странно безпомощен. Дори още по-странно, за момент той само искаше да я чуе как говори, да чуе гласа й, като че ли той щеше по някакъв начин да потвърди нейното непосредствено присъствие. Тя обаче не заговори. Стоеше там, красива и уязвима, едно пораснало дете, търсещо одобрение, без да се притеснява от това, че имаше нужда да го търси. Копринената рокля беше изпъстрена с тъмночервено, което подхождаше на кожата й, бронзова от корсиканското слънце; огромната бяла шапка беше обрамчила половината й лице в бяло, а другата половина бе заградена от дългата й тъмнокафява коса. В Антония Гравет се бяха смесили типичните черти за Франция и Италия; резултатът беше зашеметяващ.

— Изглеждаш чудесно — изправи се от стола си Брей.

— Гримът покрива ли белезите по лицето ми?

— Забравих за тях, значи предполагам, че ги покрива. — В болката той беше забравил. — Как се чувстваш?

— Не съм сигурна. Мисля, че брендито ми подейства също толкова зле, колкото и бригадистът.

— Има един лек. Няколко чаши вино.

— О, благодаря, мисля, че не искам.

— Както кажеш. Ще ти донеса палтото, то е в гардероба. — Той прекоси стаята, после спря, забелязвайки как тя се преви. — Не ти е добре, нали? Боли те…

— Не, моля ви, наистина се чувствам чудесно. Мехлемът, който вашият приятел докторът ми даде, е много добър, много успокояващ.

— Искам да се връщаш при него винаги, когато имаш нужда от помощ — каза той. — Винаги, когато нещо те притеснява.

— Прозвуча ми така, сякаш вие няма да сте с мен — отговори тя. — Мисля, че се бяхме разбрали за това. Приех вашето предложение за работа, не си ли спомняте?

Брей се усмихна.

— Трудно бих забравил, но не сме определили каква е работата. Ще бъдем заедно за известно време в Рим, тогава, в зависимост от това, което намерим, ще продължим нататък. Работата ти ще бъде да останеш тук и да предаваш съобщения между Талеников и мен.

— Значи ще изпълнявам телеграфски услуги — попита Антония. — Що за работа е това?

— Много важна. Ще ти обясня, когато му дойде времето. Хайде, ще ти донеса палтото. — Той отново видя, че тя притвори очи. Болката я прорязваше. — Антония, изслушай ме. Когато те боли, не се опитвай да го прикриеш, това няма да донесе добро на никого. Много ли е зле?

— Не е толкова зле. Ще мине, знам. Случвало ми се е и преди това.

— Искаш ли да се върнем при доктора?

— Не. Но благодаря ви за загрижеността.

Болката все още беше там, но Скофийлд й устоя.

— Загрижен съм само дотолкова, че човек не може да функционира добре, когато е наранен. Когато има болка, хората правят грешки. А на теб няма да ти е позволено да правиш грешки.

— Може би в края на краищата да взема да изпия тази чаша с вино.

— Моля те, изпий я.

 

 

Те стояха във фоайето на ресторанта, Брей се страхуваше от погледите, които Антония привличаше. Зад деликатната мраморна арка, която представляваше вход към залата за хранене, стоеше най-възрастният Криспи, цял плувнал в усмивка и любезност. Когато той видя Брей, беше очевидно изненадан; за една кратка секунда очите му станаха замъглени, сериозни, после той си възвърна предишния вид и приближи към тях.

— Бенвенуто, амиго мио!^[3] — извика той.

— Мина повече от година — каза Скофийлд, отвръщайки на здравото ръкостискане. — Тук съм по бизнес само за един-два дни и бих искал приятелката ми да опита от твоите фетучини.

Това бяха думи, които означаваха, че Брей иска да говори насаме с Криспи на масата, когато има такава възможност.

— Те са най-добрите в Рим, синьорина! — Криспи щракна с пръсти към по-младия брат, за да заведе двойката към тяхната маса. — Бих искал да чуя как го казвате моментално. Но преди това опитайте от виното, в случай, че сосът не е много добър!

Той намигна, потупвайки Скофийлд по ръката, за да му даде да разбере, че положението му е ясно. Криспи повече не се появи до масата на Брей, докато не беше повикан.

Един келнер им донесе изстудена бутилка от Поули Хюме, придружени с поздравленията на Фратели, но докато фетучините не бяха донесени и по-късно не бяха отнесени, Криспи не дойде до масата. Той седна на третия стол; представянето им и краткият разговор, който го придружи, бяха съвсем бързи.

— Антония работи с мен — обясни Скофийлд, — но за нея не трябва да споменаваш никога, пред никого. Разбираш ли?

— Разбира се.

— А също и за мен. Ако някой от посолството — или откъдето и да е — попита за мен, не си ме виждал. Ясно е?

— Ясно, но странно.

— Всъщност, никой не трябва да знае, че съм тук, или че съм бил тук.

— Дори и твоите хора?

— Особено моите хора. Задачата ми надвишава интересите на посолството. Така най-просто бих могъл да ти обясня ситуацията.

Криспи смръщи веждите си, кимайки бавно.

— Дезертьори?

— Горе-долу.

Очите на Криспи станаха сериозни.

— Много добре, не съм те виждал, Брендън. Тогава защо си тук? Ще изпратиш ли някакви хора при мен?

— Само Антония. Когато има нужда от помощ, за да получи телеграми от мен… и до някой друг.

— Защо ще има нужда от моята помощ, за да изпрати тези телеграми?

— Защото ги искам преправени, адресите да са от различно място. Ще можеш ли да го направиш?

— Ако идиотите комунисти не вдигнат в стачка телефонните услуги отново, няма да е проблем. Обаждам се на един братовчед в Тиренце, той изпраща една; един износител от Атина или от Тунис, или от Тел Авив, те ще направят същото. Всеки прави това, което Криспи поиска, и никой не задава въпроси. Ти го знаеш.

— А що се отнася до твоите телефони? Те чисти ли са?

Криспи се изсмя.

— След всичко, което се говори по моите телефони, нямаше да остане нито един служител в Рим, който да не бъде изобличен. — Скофийлд си спомни за Робърт Уинтроп във Вашингтон.

— Един човек ми каза същото неотдавна, но той грешеше.

— Без съмнение — съгласи се Криспи, очите му бяха учудени. — Прости ми, Брендън, но вие се занимавате само с държавните работи. Ние от Виа Пескати се занимаваме с проблемите на сърцето. Нашите неща търсят места, където им е осигурена поверителност. Те винаги са търсили такива места.

Брей отговори на усмивката на италианеца.

— Знаеш ли, може би си прав. — Той приближи чашата с виното до устните си. — Нека да ти подскажа едно име. Скози-Паравацини. — И отпи.

Криспи кимна в отговор.

— Кръвта търси пари, а парите търсят кръв. Какво повече може да се каже?

— Кажи го по-просто.

— Скози са едни от благородническите фамилии в Рим. Благочестивата контеса и до ден-днешен се вози на нейното възстановено Бугати нагоре до Венето, а децата й са претенденти за тронове, които отдавна са били отхвърлени. За съжаление всички те имат своите претенции, но не притежават повече от хиляда лири, с които да застанат зад тях. Паравацини имат пари, много пари, но нямат благородническа кръв в своите вени. Този брак беше сключен в името на небесния съд, за да бъде постигнато едно общо удобство.

— Чий брак?

— Дъщерята на контесата се омъжи за синьор Бернардо Паравацини. Беше много отдавна, зестрата беше няколко милиона и свърши добра работа на сина й, графа. Той получи титлата на своя баща.

— Как се казваше той?

— Гиламо. Граф Гиламо Скози.

— Къде живее?

— Там, където интересите му — финансови или други — го отведат. Той има имение близо до имението на сестра си в Тиволи, но не мисля, че се застоява там много често. Защо питаш? Свързан ли е по някакъв начин с дезертьорите? Едва ли е възможно!

— Той може и да не знае за това. Може би само е използван от хората, които работят за него.

— Това е дори по-малко вероятно. Зад чаровната личност се крие съзнанието на един Боржел. Повярвай ми.

— Откъде знаеш?

— Познавам го — каза Криспи, усмихвайки се. — Той и аз не сме много различни.

Брей се наведе напред.

— Искам да се срещна с него. Не като Скофийлд, разбира се. Като някой друг. Можеш ли да ми го уредиш?

— Може би. Ако той е в Италия, а мисля, че е. Четох някъде, че жена му е настойница на Феста Вила Десте, който ще се открие утре вечер. Това е благотворителен бал за градините. Той няма да го пропусне; както твърдят, всички в Рим ще бъдат там.

— Твоят Рим, надявам се — каза Скофийлд.

— Не моят.

 

 

Той наблюдаваше от другия край на хотелската стая как извади полата от кутията и я постави в скута си, като че ли проверяваше за някакви дефекти. Разбра, че удоволствието, което беше предизвикал у нея, купувайки й различни неща, беше неуместно. Дрехите бяха необходимост; това беше много просто, но то не успя да изтрие топлината, която се разля у него, докато я наблюдаваше.

Затворничката беше свободна, решенията й бяха самостоятелни и въпреки че тя не се съгласи относно огромните цени в „Екселсиор“, не отказа той да й накупи дрехи от магазините. Това беше една игра. Тя щеше да погледне към Брей; ако той кимнеше, тя щеше да се намръщи, изразявайки неодобрение — поглеждайки с недоверие към етикетчето на цената — после бавно щеше да промени решението си, и накрая да одобри неговия вкус.

Жена му постъпваше по същия начин в Западен Берлин. Западен Берлин беше една от техните игри. Неговата Карине винаги се грижеше за парите. Те щяха да имат деца един ден и парите щяха да са важни, а правителството не беше някаква щедра корпорация. На никой служител от Външното министерство, особено от Клас 12, нямаше да бъде разрешено да си открие сметка в швейцарска банка.

Разбира се, Скофийлд вече имаше такава. В Берн. И в Париж, и в Лондон, и естествено, в Берлин. Той не беше й казал; неговият истински професионален живот никога не успя да се докосне до нея. Докато не се докосна завинаги. Ако нещата бяха тръгнали по различен начин, той можеше да й даде някоя от тези сметки. След като беше се прехвърлил от „Консулски операции“ в някой по-цивилизован отдел в Държавния департамент. По дяволите, тоя нямаше да го направи! Беше въпрос само на няколко седмици.

— Ти си някъде далеч.

— Какво? — Брей поднесе чашата към устните си. Беше рефлексен жест, тъй като вече беше свършил с питието. Хрумна му, че беше започнал да пие твърде много.

— Гледаш ме, но не мисля, че ме виждаш.

— Разбира се, че те виждам. Липсваше ми бялата шапка.

Тя се усмихна.

— Няма защо да нося шапка, когато сме вътре. Сервитьорът, който ни донесе вечерята, щеше да си помисли, че съм глупачка.

— Но ти я носеше, когато бяхме у Криспи. И онзи сервитьор не си го помисли.

— Ресторантите са по-различни.

— Да, но и двете са „вътре“. — Той се изправи и си наля от питието.

— Още веднъж ти благодаря за тези. — Антония погледна към кутиите и към пазарските чанти до стола. — Прилича ми на коледната нощ, не знам коя да отворя сега. — Тя се засмя. — Но в Корсика никога не е имало Коледа като тази! Папа щеше да подскача цял месец при вида на тези неща. Да, наистина ти благодаря.

— Няма защо. — Скофийлд остана до масата, наливайки още уиски в чашата си. — Това е просто екипировка. Също както една канцеларска пишеща машина или нов уред, или някакви шкафове. Те вървят заедно с работата.

— Разбирам. — Тя върна полата и блузата обратно в кутията. — Но ти не го разбираш — каза тя.

— Моля?

— Ниенте.^[4] Помага ли ти уискито да се отпуснеш?

— Ти би могла да кажеш. Искаш ли малко?

— Не, благодаря. Доста по-спокойна съм, отколкото през последно време. Просто ще бъде на вятъра.

— На всеки според нуждите му. Или според желанията — каза Скофийлд, сядайки в стола. — Можеш да си легнеш, ако искаш. Утре ни предстои дълъг ден.

— Притеснява ли те компанията ми?

— Не, разбира се.

— Но предпочиташ да си сам?

— Не съм се замислил за това.

Тя също казваше така, в Западен Берлин, когато съществуваха проблеми и когато трябваше да стоя сам, опитвайки се да мисля така, както може би мислеха другите. Тя щеше да говори, а аз нямаше да я чувам. Тя се ядосваше — не се ядосваше, а я заболяваше — и щеше да каже: „Иска ти се да си сам, нали?“ и аз щях да остана сам, но нямаше да мога да й го обясня. Може би ако й бях обяснил… Може би едно обяснение щеше да й служи като предупреждение.

— Ако нещо те притеснява, защо да не поговорим за него?

О, господи, нейните думи. В Западен Берлин.

— Престани да се опитваш да бъдеш някой друг. — Той чу как собственият му глас извика тези думи. Беше от уискито. От проклетото уиски. — Съжалявам, нямах предвид това — добави той бързо, оставяйки чашата. — Изморен съм и пих доста. Не исках да кажа това.

— Разбира се, че искаше. — Антония стана. — Мисля, че сега разбирам. Но ти трябва също да разбереш. Аз не съм някой друг. Аз трябваше да се преструвам, че съм някой друг и че не съм аз самата, а това е най-сигурният път да разбереш кой си всъщност. Аз съм си аз и ти ми помогна да открия този човек отново.

Тя се обърна и тръгна бързо към спалнята, после затвори вратата след себе си.

— Тони, съжалявам…

Брей стана, ядосан на себе си. В своя изблик беше разкрил далеч повече, отколкото трябваше. Мразеше да губи контрол над себе си.

Някой почука на вратата, на външната врата. Скофийлд се обърна и инстинктивно докосна кобура, преметнат през гърдите му, под сакото. Пъхна ръката си под сакото, махна веригата от вратата и я отвори. В коридора стоеше сервитьорът от Криспи, който беше обслужил тяхната маса. Държеше някакъв плик и го предаде на Скофийлд през отвореното пространство. Криспи не беше поел никакви рискове; неговият човек беше пощальон.

— Грацие. Уно моменто^[5] — каза Брей, бръквайки в джоба си за някаква банкнота.

Скофийлд затвори вратата и разкъса плика. Към някаква бележка имаше прикрепени два позлатени билета. Той ги махна и прочете съобщението на Криспи, почеркът беше също толкова цветист, колкото и езикът.

„Долуподписаният успя да донесе на граф Скози, че един американец на име Пастор ще му бъде представен във Вила Десте. Графът успя да разбере, че този Пастор има много широки връзки в страните от ОПЕК и се занимава като агент купувач на прогизналите от петрол шейхове. Това са начинания, за които мъжете никога не разговарят, така че само се усмихвай, но научи Арабския полуостров. Графът също така разбира, че Пастор е просто на почивка и търси приятни развлечения. Всичко е осигурено, графът може да ти предложи всичко.

Целувам ръката на белла синьорина^[6].

Чао!

Криспи“

Брей се усмихна. Криспи беше прав; никой, който изпълняваше услугите на посредник за шейховете никога не обсъждаше тези услуги. Подробностите бяха изключително малко, тъй като интересите бяха изключително големи. Щеше да разговаря за други неща с граф Гиламо Скози.

Той чу как бравата на вратата на спалнята щракна. Настъпи момент на колебание, преди Антония да я отвори. Когато го направи, Брей разбра причината. Тя стоеше в рамката на вратата по черния комбинезон, който той й беше купил долу. Беше махнала сутиена си, гърдите й изпъкваха под коприната, дългите й крака бяха очертани под загадъчната тъмна материя. Беше боса, бронзовата кожа по раменете и глезените й беше в съвършен унисон с ръцете и лицето й. Красивото й лице, привличащо и нежно, с тъмните очи, които бяха приковани върху неговите, без да помръднат, без да го осъждат.

— Трябва да си я обичал много — каза тя.

— Да. Беше много отдавна.

— Недостатъчно, явно. Нарече ме Тони. Това ли беше нейното име?

— Не.

— Радвам се. Не бих искала да ме вземат за някоя друга.

— Даде ми да го разбера. Това няма да се случи повече.

Антония беше безмълвна, остана неподвижна до вратата, погледът й все още беше нерешителен. Тогава тя заговори, беше въпрос.

— Защо отказваш на себе си?

— Аз не съм някакво животно в трюмовете на някаква гемия.

— И двамата знаем това. Видях как ме гледаш, как после поглеждаш настрани, като че ти е било забранено. Ти си напрегнат, но не търсиш начин как да се успокоиш.

— Ако търсех този тип… успокояване… знам къде да го намеря.

— Аз ти го предлагам.

— Предложението ти трябва да бъде обсъдено.

— Престани! — кресна Антония, пристъпвайки напред. — Искаш някоя проститутка? Тогава мисли за мен като за проститутката на куриера.

— Не мога да го направя.

— Тогава гледай на мен както искаш! Част от теб с мен, друга част далеч. Какво искаш?

Моля те не прави това. Остави ме там, където бях, дълбоко в земята, удобно в мрака. Не ме докосвай, защото ако го направиш, ще умреш. Разбираш ли това? Мъжете ще те повикат от другата страна на бариерата и ще те убият. Остави ме с проститутките, с професионалистите, тъй като аз съм професионалист. Ние знаем правилата. Ти не ги знаеш.

Тя стоеше пред него; той не я беше видял кога се приближи, тя просто беше там. Когато погледна към нея, лицето й беше близо до неговото, очите й бяха близо, сълзите й бяха близо, устните й се разтвориха.

Цялото й тялото трепереше; тя беше обзета от страх. Белезите бяха изчезнали; тя ги беше махнала, защото беше видяла болката в очите му.

Той не можеше да изтрие болката. Какво я караше да мисли, че той може да изтрие нейната болка?

И тогава, като че ли четеше мислите му, тя промълви отново.

— Ако си я обичал толкова много, обичай ме поне малко. Може да ти помогне.

Тя посегна към него, ръцете обхванаха лицето му, устните й бяха само на сантиметри от неговите, трепетът не намаля при тази близост. Той я обгърна с ръцете си; устните им се докоснаха и болката беше успокоена. Той беше повлечен от вихъра. Почувства как собствените му сълзи извираха от очите му и се спускаха по бузите му, смесвайки се с нейните. Остави ръцете му да се спуснат по гърба й, да я галят, да я придърпват към него, да я държат, да я държат. Моля те, по-близо, влагата на устата й го съвзе, заменяйки болката с желанието да я има до себе си. Той прокара ръката си по нейната гръд; тя спусна своята ръка надолу и я притисна върху неговата, после се притисна по-силно до неговото тяло, въвличайки го в ритъма, който ги сливаше.

Тя отдръпна устата си.

— Заведи ме до леглото. За бога, заведи ме. И ме люби. Моля те, люби ме поне малко.

— Опитах се да те предупредя — каза той. — Опитах се да предупредя и двама ни.

Той идваше откъм вътрешността на земята, а там имаше слънце, горе. Въпреки това разстоянието, което оставаше да измине, беше обгърнато с мрак. И страх; той го почувства остро. Но само за миг, той реши да остане в слънчевата светлина — дори и само за малко. С нея.