Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (5)

5.

Сърдечната недостатъчност беше приковала Робърт Уинтроп в инвалидна количка, но това по никакъв начин не беше се отразило на остротата на неговата мисъл, нито беше променило стабилния му характер. Той беше прекарал живота си в служба на своята страна; никога не липсваха проблеми, които той считаше по-важни от самия себе си. Гостите в дома му в Джорджтаун скоро забравиха за инвалидната количка. Слабата фигура с грациозни жестове и вечно любопитното лице им напомняше за човека, който той някога представляваше: енергичен аристократ, който използваше личното си богатство, за да освободи себе си от дребното ежедневие и да се посвети на обществена дейност. Вместо като един неуравновесен старши държавник с посивяваща коса и все още перфектно подстриганите мустаци, хората го възприемаха като човека от Ялта и Потсдам, като агресивния младеж от Държавния департамент, който винаги се навеждаше над стола на Рузвелт или над рамото на Труман, за да изясни една или друга точка или да предложи някоя идея.

Много хора във Вашингтон — а също в Лондон и Москва — мислеха, че светът щеше да бъде едно по-добро място за живеене, ако Робърт Уинтроп беше издигнат за държавен секретар от Айзенхауер, но политическите ветрове се смениха и той вече не беше добър избор. А по-късно Уинтроп вече не можеше да бъде избран; започна да работи в друга сфера на правителството, която изискваше пълното му концентриране. Той тихо бе издигнат като старши консултант по дипломатическите отношения в Държавния департамент.

Преди двадесет и шест години Робърт Уинтроп беше създал един обособен отдел в Държавния департамент, наречен „Консулски операции“. И след шестнайсет години на пълно себеотдаване той си подаде оставката — някои твърдят, че е бил отвратен от това, в което неговото творение се е било превърнало, докато други смятат, че твърде много се е стараел да го върне отново в правия път, но не е успял да вземе някакви конкретни решения. Въпреки това, през десетте години от неговото оттегляне той постоянно бе търсен за съвети и напътствия. Също както и тази вечер.

„Консулски операции“ имаха нов директор. Един кариеристично ориентиран офицер от разузнаването на име Даниел Конгдън, който беше пренасочен от една незначителна длъжност в Националната агенция по сигурността към секретното кресло в Държавния департамент. Той замени наследника на Уинтроп и чудесно се нагоди към строгите отговорности, изисквани от Конс Оп. Но той беше нов; беше изпълнен с въпроси. Имаше също и проблем с един мъж на име Скофийлд и не знаеше как да го разреши. Знаеше само, че иска да унищожи Брендън Алън Скофийлд, да го отстрани от Държавния департамент и то с добро. Действията му в Амстердам бяха нетърпими; те разкриваха един опасен и нестабилен човек. Колко ли по-опасен щеше да бъде той без контрола на „Консулски операции“? Това беше сериозен въпрос. Мъжът с кодово име Беоулф Агейт знаеше повече за секретните мрежи на Държавния департамент, отколкото всеки друг измежду живите. И тъй като Скофийлд поначало беше доведен във Вашингтон преди много години от посланик Робърт Уинтроп, Конгдън отиде направо при извора.

Уинтроп с готовност се съгласи да се срещне с Конгдън, но не в някоя безлична канцелария или оперативна стая. С годините посланикът се беше научил, че хората, занимаващи се с тайни операции, съвсем инстинктивно отразяваха своята околна среда. Кратките, криптови изречения заеха мястото на свободните безгрижни разговори, докато можеше да се научи далеч повече. Поради това той покани новия директор на вечеря.

Ястието свърши, като нищо съществено не бе обсъдено. Конгдън разбра: посланикът опипваше повърхността, преди да нагази в дълбоките води.

— Какво ще кажеш, ако отидем в библиотеката? — предложи Уинтроп, отдалечавайки се върху количката си от масата.

След като влезе в стаята с плътно наредени книги, посланикът реши да не губи време.

— Значи искаш да говорим за Брендън…

— Точно така — отвърна новият директор на Конс Оп.

— И как се отблагодаряваме на хората за това, което са направили? — попита Уинтроп. — За това, което са загубили? Тази работа им коства ужасно много.

— Те нямаше да са там, ако сами не го искаха — каза Конгдън. — Ако по някаква причина нямаха нужда от това. Но след като веднъж вече са били там и са успели да оцелеят, тогава възниква въпросът какво да правим с тях. Те са като ходещи експлозиви.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Не съм сигурен, господин Уинтроп. Бих искал да знам повече за него. Кой е той? Що за човек е? Откъде идва?

— Всяко дете е син на баща си, нали?

— Нещо такова. Чел съм досието му — всъщност няколко пъти. Но въпреки това трябва да говоря с някой, който наистина го познава.

— Не съм сигурен дали ще намериш такъв човек. Брендън… — Старият държавник спря за малко и се усмихна. — Всъщност наричат го Брей и така и не успях да разбера причината за това. Това е последното, което той прави. Да дава обяснения. Брей, имам предвид.

— Това е едно от нещата, които успях да науча — прекъсна го директорът, като върна усмивката на лицето на Уинтроп, докато сядаше в коженото си кресло. — Като дете е имал по-малка сестра, която не е можела да казва Брендън. Наричала го е Брей. Името просто му е паснало.

— Това трябва да сте го прибавили към досието му след моето напускане. Всъщност, представям си колко много неща са били прибавени към това досие. Може би, с изключение на неговите приятели или на липсата на приятели. Той е просто един затворен в себе си човек, и то доста по-затворен след смъртта на жена му.

— Тя е била убита, нали? — попита тихо Конгдън.

— Да.

— Всъщност, през следващия месец ще се навършат десет години, откак е била убита в Източен Берлин. Нали така?

— Да.

— Следващия месец ще се навършат и десет години, откак вие се оттеглихте от управлението на „Консулски операции“ — тясно специализираната служба, която създадохте.

Уинтроп се обърна. Очите му се прицелиха в новия директор.

— Това, което създадох, и това, което се получи накрая, бяха две съвсем различни неща. „Консулски операции“ беше замислен като хуманитарен инструмент, който да подпомага преминаването на хиляди хора от една политическа система, която те считаха за непоносима, в нашата страна. С времето — когато обстоятелствата се промениха — целите бяха сменени. Хилядите ставаха стотици, а когато се намесиха и някои външни гласове, стотиците бяха намалени до няколко дузини. Вече престанахме да се интересуваме от прехвърлянето на хора, които ежедневно се обръщаха към нас, а само от тези подбрани малцина, чийто талант и информираност бяха счетени за далеч по-важни от тези на обикновените хора. Службата се концентрира върху шепа учени, военни и специалисти от разузнаването. Точно както функционира и днес. Но ние не започнахме така.

— Но както вие посочихте, сър, обстоятелствата са наложили тази промяна.

Уинтроп кимна.

— Не изопачавайте думите ми, аз не съм наивник. Занимавах се с руснаците в Ялта, Потсдам, Казабланка. Бях свидетел на бруталността им в Унгария през 56-а година. Видях също и ужаса на Чехословакия и Гърция. Сега мисля, че знам на какво е способен Съюзът, също както и всеки специалист от тайните служби. И от години допуснах тези по-агресивни гласове да се намесят във властта. Разбирах необходимостта от това. Мислиш ли, че не я разбирах?

— Не, разбира се. Просто си мислех… — разколеба се Конгдън.

— Ти просто направи връзка между убийството на жената на Скофийлд и моята оставка — забеляза любезно държавникът.

— Да, сър. Наистина. Съжалявам, сър, не исках да ви засегна. Просто обстоятелствата наистина са се…

— Променили — довърши Уинтроп. — Това е, което се е случило, както знаеш. Аз наех Скофийлд; сигурен съм, че е отбелязано в досието му. Подозирам, че затова си тук тази вечер.

— А тогава връзката?… — Думите на Конгдън се провлачиха.

— Правилно. Чувствах се отговорен.

— Но със сигурност е имало и други инциденти, други мъже и… жени.

— Не е същото, господин Конгдън. Знаеш ли защо жената на Скофийлд е била избрана като цел онзи следобед в Източен Берлин?

— Предполагам, че е било засада, предназначена за самия Скофийлд. Само че се е появила тя, а не той. Случва се.

— Засада на Скофийлд? В Източен Берлин?

— Той е имал контакти в съветския сектор. Често е прониквал там, сам е провеждал акции. Подозирам, че са искали да го хванат заедно със списъците с контактите му. Тялото й е било претърсвано, взели са портмонето й. Това не е необичайно.

— Предположението ти е, че той я е използвал в своята операция? — попита Уинтроп.

Конгдън кимна:

— И това не е необичайно, сър.

— Не е необичайно? Страхувам се, че в случая това е било невъзможно. Тя беше част от прикритието му в посолството, но никога и по най-елементарния начин не е била свързана с тайните му дейности. Не, господин Конгдън, грешите. Руснаците знаеха, че никога няма да успеят да устроят засада на Брей Скофийлд в Източен Берлин. Той беше твърде добър, твърде ефикасен… твърде неуловим. Затова те примамиха жена му да пресече граничния пункт и я убиха с друга цел.

— Май не ви разбрах…

— Разяреният мъж е непредпазлив мъж. Това искаха да постигнат руснаците. Но те, както и вие, оценяваха погрешно своя обект. Неговият гняв доведе до решението му да трепе врага по всеки начин, по който можеше да стори това. Ако и да беше брутално професионален в действията си преди смъртта на жена си, след нея той стана порочно професионален.

— Все още не съм сигурен, че разбирам…

— Опитайте, господин Конгдън — каза Уинтроп. — Преди двайсет и две години срещнах един майор от правителствените части в Харвардския университет. Млад мъж с талант към изучаването на чуждите езици и с известен авторитет, който му обещаваше блестящо бъдеще. Беше вербуван чрез моя офис, изпратен в Максуел Скул в Сиракуза и след това доведен във Вашингтон, за да стане част от „Консулски операции“. Това беше чудесно начало на една може би брилянтна кариера в Държавния департамент.

Уинтроп спря, погледът му блуждаеше, като че ли се беше загубил в собствения си унес.

— Никога не съм очаквал, че той ще остане в Конс Оп; много странно, мислех си, че това ще бъде само един трамплин за него. Към дипломатическия корпус, може би до поста на посланик. Уменията плачеха да бъдат използвани за организирането на международни конференции…

— Но нещо се случи — продължи след пауза държавникът, разсеяно поглеждайки към новия директор.

— С промяната на Конс Оп се променяше и Брендън Скофийлд. Колкото по-важни се считаха тези специализирани прехвърляния на емигранти, толкова по-бързо ескалираше и насилието. И от двете страни. Още много рано Скофийлд беше обучен като командос; той прекара пет месеца в Централна Америка, изучавайки най-тънките техники за оцеляване — както нападателни, така и отбранителни. Получи подготовка по разшифроване на кодове и шифри; беше също толкова ефикасен, колкото и всички останали криптографи на Националната агенция по сигурността. Тогава се върна в Европа и стана експерт.

— Разбирал е изискванията на своята работа — каза Конгдън впечатлен. — Бих казал, че му е било гласувано изключително доверие.

— О, да, наистина — съгласи се Уинтроп. — Защото, виждаш, той стигна своя връх. Обратен път нямаше, вече не можеше да се промени. Вече не го приемаха около масата за конференции; присъствието му би било отхвърлено с най-силни дипломатически средства, тъй като вече имаше изградена репутация. Младият способен майор, който аз бях наел за Държавния департамент, беше станал убиец. Независимо от всички оправдания, той си беше професионален убиец.

Конгдън промени позата си върху стола.

— Мнозина биха казали, че той беше войник на едно поле, на едно бойно поле, опасно… където битката никога не спираше. Трябвало е да оцелее, господин Уинтроп.

— Трябвало е и е успял — кимна старият джентълмен. — Скофийлд беше способен да се променя, да се адаптира към новите правила, но аз не бях готов. Когато убиха жена му, знаех, че мястото ми не бе вече там. Видях какво бях направил: бях избрал един надарен студент за една цел и видях как тази цел беше опорочена. Също както и благородната идея на „Консулски операции“ беше опорочена от обстоятелствата, за които вече говорихме и които доведоха до тези промени. Аз се бях изправил пред собствените си ограничения и не можех повече да продължа.

— Но вие сте искал да ви държат в течение относно действията на Скофийлд в продължение на няколко години. Отбелязано е в досието, сър. Ще ми позволите ли да попитам защо?

Уинтроп се намръщи, като че ли се чудеше на себе си.

— Не съм сигурен. Един понятен интерес към него — дори възхищение, предполагам. Или може би наказание; и това не е изключено. Понякога сведенията стояха с дни в сейфа ми, преди да се реша да ги прочета. И, разбира се, след Прага аз вече не исках да ми ги изпращат. Сигурен съм, че и това също е отбелязано в досието.

— Да, така е. Под Прага, предполагам, че разбирате инцидента с куриера.

— Да — отговори меко Уинтроп. — „Инцидент“ е много безлична дума, нали? Точно допада на Скофийлд в онзи доклад. Професионалният убиец, мотивиран от необходимостта да оцелее — така, както оцеляват войниците, превърнали се в хладнокръвни убийци, водени единствено от желанието за отмъщение. Промяната вече беше пълна.

Новият директор на Конс Оп отново промени положението си, като неудобно си кръстоса краката.

— Беше установено, че куриерът от Прага е бил брат на агента от КГБ, който организирал убийството на жената на Скофийлд.

— Бил е братът, а не човекът, който е издал заповедта. Бил е някакво хлапе, не повече от един незначителен предавач на съобщения.

— Да, но би могъл да се превърне в нещо друго.

— И къде би свършила тази логика?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Но бих могъл да разбера защо Скофийлд го е направил. Не съм сигурен дали и аз не бих постъпил по същия начин.

— Без никакви морални угризения? — поклати глава застаряващият държавник. — Не съм сигурен дали аз бих го направил. Нито съм убеден, че младежът от Кеймбридж отпреди двайсет и две години би постъпил така. Успя ли да ти се проясни, както често задават този въпрос тези дни?

— Болезнено, сър. Но в моя защита — и в защита на днешния Скофийлд — не ние създадохме света, в който трябва да живеем днес. Мисля, че е честно да си го признаем.

— Болезнено честно, господин Конгдън. Но вие го продължавате.

Уинтроп подкара количката си към бюрото и взе една кутия с пури. Предложи на новия директор, който поклати отрицателно глава.

— Аз също не ги обичам, но от Джак Кенеди насам от нас се очаква да поддържаме доставките на хавански пури. Не одобрявате ли това?

— Не. Доколкото си спомням, Канадският доставчик беше един от най-акуратните информационни източници по отношение на Куба за президента Кенеди.

— Още оттогава ли сте в този бизнес?

— Започнах в Националната агенция по сигурност, когато той беше сенатор… Знаехте ли, че Скофийлд е започнал да пие отскоро?

— Не зная нищо за сегашния Скофийлд, както вие го нарекохте.

— Досието му показва, че и преди е употребявал алкохол, но няма никакви сведения, че е прекалявал.

— Мисля, че не е прекалявал; в противен случай би се отразило на работата му.

— Може би сега вече се отразява.

— Може би? Или се отразява, или не се отразява. Не мисля, че това е нещо толкова трудно за установяване. Ако пие много, това е прекаляване; и значи се отразява. Съжалявам, че го научавам, но не мога да кажа, че съм изненадан.

— О? — Конгдън се наклони напред в стола си. Беше очевидно, че си мислеше, че вече ще изтръгне информацията, която го интересуваше.

— Тогава, когато го познавахте добре, имаше ли някакви признаци на потенциална нестабилност?

— Абсолютно никакви.

— Но вие току-що казахте, че не сте изненадан.

— Не съм. Не бих се изненадал, ако някой мислещ мъж се насочи към алкохола след толкова много години на ненормален живот. Скофийлд е — или беше — мислещ мъж и само Бог знае дали е живял нормално. Ако съм изненадан, то е само защото му е трябвало толкова дълго това да се случи и с него. Какво ли го е утешавало през тези нощи?

— Мъжете успяват да се нагодят. Както и вие подчертахте, той се е адаптирал. Изключително успешно.

— Но все още неестествено — продължи да отстоява Уинтроп. — Какво смятате да правите с него?

— Той е отзован. Искам да го отстраня от този бизнес.

— Добре. Дайте му едно бюро и атрактивна секретарка и го оставете да анализира теоретични проблеми. Не е ли това обичайният път?

Конгдън се поколеба преди да отговори.

— Господин Уинтроп, мисля, че трябва да го отстраня от Държавния департамент.

Основателят на Конс Оп смръщи вежди.

— Наистина ли? Двайсет и две години не са достатъчни за една порядъчна пенсия?

— Не в това е проблемът; днес се прави много за нашите хора. Това е всеобща практика.

— Тогава какво да прави той с живота си? На колко е той? На четирийсет и пет… шест?

— На четирийсет и шест.

— Едва ли ще е подготвен за нещо такова, нали? — каза държавникът, сочейки към своята количка. — Мога ли да ви попитам защо стигнахте до този извод?

— Не искам да е включен сред хората, занимаващи се с тайни дейности. Според последната ни информация, той е враждебно настроен към официалната ни политическа линия. Може да привнесе негативно влияние.

Уинтроп се усмихна.

— Някой сигурно се е опитал да му дава акъл. Брей никога не е имал търпение да се занимава с глупаци.

— Аз казах официалната политика, сър. Не става въпрос за отделни личности.

— Отделните личности, господин Конгдън, са носители на официалната политика. Те я създават. Но това може би е извън рамките на нашия разговор… поне засега. Защо се обърнахте към мен? Очевидно вече сте взели своето решение. Какво бих могъл да добавя аз?

— Вашата преценка. Как ще го възприеме той? Може ли да му се има доверие? Той знае за нашите операции, връзки, тактика повече от всеки друг в Европа.

Погледът на Уинтроп изведнъж стана студен.

— И каква е алтернативата ви, господин Конгдън? — изрече ледено той.

Новият директор се изчерви; той разбра накъде биеше събеседникът му.

— Следене отблизо. Контрол. Проверка на пощата и телефонните му разговори. Опитвам се да бъда честен с вас.

— А такъв ли сте? — Сега Уинтроп се беше втренчил в човека пред себе си. — Или чакате да ви подскажа някоя дума — или някой въпрос — че можете да изберете и друго решение?

— Не зная какво имате предвид.

— Мисля, че знаете. Чувал съм как правите това случайно, и то ме отвращава. Изпращате съобщение до Прага или Берлин, или Марсилия, че някой вече не е в играта. И с него е свършено. Но той е неукротим, пие много. Имената на свръзките биха могли да бъдат разкрити от него, да издаде целите мрежи. Или по същество тръгва слухът, че животът ви е застрашен. И така се решава, че някой друг или двама, или трима, се качват на самолетите от Прага или Берлин, или Марсилия. Те пристигат във Вашингтон само с една-единствена цел: да бъде накаран този човек да замълчи. С него е свършено. Всички се успокояват и Американската разузнавателна общност — която е успяла да остане извън инцидента — започва да диша по-спокойно. Да, господин Конгдън, това ме отвращава.

Директорът на Конс Оп остана безмълвен в стола си. Отговорът му беше тих и монотонен.

— Доколкото ми е известно, господин Уинтроп, използването на този вид решение се преувеличава далеч повече, отколкото в действителност. Отново ще бъда напълно искрен с вас. От петнайсет години насам съм чувал, че е било прилагано само два пъти, като и при двата… инцидента… агентите, които е трябвало да бъдат отстранени, са били вън от всякаква възможност за спасяване. Те са се били продали на Съветите; издавали са имена.

— И Скофийлд ли е „вън от всякаква възможност за спасяване“? Това е точната фраза, нали?

— Ако ме питате дали мисля, че той се е продал, разбира се, че не е. Това е последното, което той би направил. Аз наистина дойдох тук, за да науча повече за него, в това съм напълно откровен. Как ще реагира той, като му съобщя, че е вън от играта?

Уинтроп спря, спокойствието му се възвърна, после отново се намръщи.

— Не зная, защото не познавам сегашния Скофийлд. Това е драстично: какво ще направи? Няма ли някакво междинно решение?

— Ако зная, че има такова, което да е приемливо и за двама ни, ще избера точно него.

— Ако бях на ваше място, щях да се опитам да го намеря.

— То не може да е в учебниците — изрече Конгдън твърдо. — Убеден съм в това.

— Тогава ще ми позволите ли да ви предложа нещо?

— Моля ви.

— Изпратете го колкото можете по-далеч. На някое място, където той ще намери мирно забвение. Предложете му го лично; той ще ви разбере.

— Дали?

— Да. Брей не се самозаблуждава, поне никога не го е правил досега. Това беше един от най-ценните му таланти. Ще разбере, защото аз мисля, че разбирам. Струва ми се, че вие описахте един умиращ мъж.

— Няма медицински доказателства, които биха подкрепили това.

— О, за бога — изохка Робърт Уинтроп.

 

 

Скофийлд изключи телевизора. Не беше виждал американско новинарско предаване от няколко години — откакто за последен път го бяха повикали за брифинг между няколко операции — и не беше сигурен, че иска да гледа и през следващите няколко години. Не защото мислеше, че новините трябва да бъдат произнасяни с грубия тон, като на погребение, а защото усмивките и хиленето, акомпаниращи описанията на пожари или изнасилвания, го възмущаваха безкрайно.

Той погледна часовника си; беше седем и двайсет. Знаеше го, защото часовникът му показваше двайсет след полунощ; беше все още настроен на амстердамско време. Срещата му в Държавния департамент беше в осем часа.

Вечерта. Беше обичайно за специалисти от неговата класа, но това, което не беше обичайно, беше мястото — самата сграда на Държавния департамент. Старшите аташета от „Консулски операции“ неизменно уреждаха срещите си във връзка със стратегически решения в тайни квартири, обичайно в провинциите на Мериленд, или в някой апартамент в центъра на Вашингтон.

Но никога в Държавния департамент. Не и за специалисти, които трябваше отново да се върнат на полето. Но тогава Брей знаеше, че не е планирано да се върне обратно на полето. Беше върнат само за една-единствена цел. Прекратяване.

Двайсет и две години и край. Безкрайно малък период от време, в който се побираше целият му съзнателен живот — всичко, което беше научил, натрупал и предал на другите. Сам очакваше собствената си реакция, но такава нямаше. Сякаш беше един зрител, наблюдаващ нечий друг образ върху бялата стена, като неизбежният извод все повече се приближаваше, но не успяваше да го въвлече в събитията такива, каквито последваха. Той просто беше умерено любопитен. Как ли щяха да го направят?

 

 

Стените на кабинета на заместник-секретаря на Държавния департамент бяха бели. В това имаше известно удобство, помисли си Скофийлд, докато слушаше с половин ухо приказките на Конгдън. Той можеше да види образите. Лице след лице, няколко дузини, появяващи се във фокус и избледняващи бързо след това. Лица на запомнени и незапомнени хора, втренчени, замислени, плачещи, смеещи се, умиращи… Смърт.

Жена му. Пет часът след обяд. Унтер ден Линден.

Мъже и жени бягащи, спиращи. В сянка и в слънчева светлина.

Но къде беше той? Не беше там.

Той беше само зрител.

После изведнъж вече не беше. Не беше сигурен дали чу правилно думите. Какво му каза този студен некадърен подсекретар? Берн, Швейцария?

— Извинете?

— Фондовете ще бъдат депозирани на ваше име, като пропорционално ще бъдат правени ежегодни вноски.

— В допълнение към пенсията, която би трябвало да получавам?

— Да, господин Скофийлд. И във връзка с това са уредени и всичките ви дългове. Ще получавате максимално възможното.

— Това е много щедро.

Наистина беше. Изчислявайки набързо, Брей установи, че годишният му доход щеше да бъде повече от петдесет хиляди долара.

— Чисто практично. Тези фондове заемат мястото на всички приходи, които бихте реализирал от продажбата на книги или статии, които бихте написали за дейността си в „Консулски операции“.

— Разбирам — отрони бавно Брей. — Наскоро имаше доста такива случаи, нали? Марчети, Ейджи, Снеп.

— Точно така.

Скофийлд едва се сдържаше; кучите синове никога не можаха да се научат.

— Твърдите, че ако бяхте им превели подобни фондове, те нямаше да напишат тези работи, така ли?

— Мотивите се различават, но ние не изключваме възможността за това.

— Изключете я — каза Брей рязко. — Аз познавам двама от тези мъже.

— Отхвърляте ли парите?

— Не, по дяволите. Ще ги взема. Когато реша да напиша някоя книга, ще се обадя първо на вас.

— Не ви съветвам да правите това, господин Скофийлд. Подобни нарушения на правилата за сигурност са забранени. Неизбежно ще ви струва няколко години затвор.

— И ако загубите в съда, може да последват и някои надзаконови наказания. Куршум в главата, докато си карате в натовареното движение, например.

— Законите са ясни — сви рамене подсекретарят. — Не мога да си представя другото.

— Аз мога. Погледнете в досието ми Четири-Нула. Обучавах се заедно с един човек в Хондурас. Убих го в Мадрид. Беше от Индианаполис и се казваше…

— Не се интересувам от предишната ви дейност — прекъсна го рязко Конгдън. — Просто искам да се разберем взаимно.

— Разбираме се. Можете да се успокоите, няма да… наруша правилата за сигурността. Нямам сили да го направя. Освен това не съм и толкова смел.

— Вижте, Скофийлд — започна подсекретарят, облягайки се назад в креслото си с доволна усмивка на лице. — Зная, че ще ви прозвучи изтъркано, но за всички нас настъпва време, когато трябва да се оттеглим от по-активните сфери на работа. Искам да съм откровен с вас.

Брей се усмихна тъжно.

— Винаги ставам нервен, когато някой каже това.

— Какво?

— Че иска да е откровен с мен. Като че ли честността е последното нещо, което може да се очаква.

— Аз съм откровен.

— Аз също. Ако търсите някакъв аргумент, няма да го получите от мен. Просто тихо ще си изчезна.

— Но ние не искаме това от вас — каза Конгдън, навеждайки се напред и подпирайки лактите си върху бюрото.

— О?

— Разбира се. Човек с вашия опит е от изключителна ценност за нас. И в бъдеще ще възникват кризисни моменти; бихме искали да можем да се обръщаме към вас като към експерт.

Скофийлд изучаваше мъжа.

— Но не действащ. Не стратегически.

— Не. Не официално. Естествено, ще искаме да знаем къде живеете, какви пътувания предприемате.

— Обзалагам се, че ще го правите — каза меко Брей. — Но за протокола аз не съществувам.

— Да. Ще искаме да е извън протокола. Ще ги водим в Четири-Нула.

Скофийлд не помръдна. Имаше чувството, че се намира на полето и урежда някаква много чувствителна промяна.

— Почакайте за минутка, нека ви разбера правилно. Искате официално да съм вън от играта, но някой ще трябва да знае това. И въпреки че официално ще съм вън, вие ще искате да поддържаме постоянни контакти.

— Познанията ви са безценни за нас, както знаете. И мисля, че добре си плащаме за това.

— Тогава защо ще водите Четири-Нула?

— Мислех, че и на вас би ви се искало да е така. Без официалната отговорност вие ще имате запазен някакъв статус. Все още ще бъдете част от нас.

— Бих искал да зная защо по този начин.

— Аз ще… — Конгдън спря, на лицето му се появи леко притеснена усмивка. — Ние наистина не искаме да ви загубим.

— Тогава защо ще ме отстраните?

Усмивката напусна лицето на подсекретаря.

— Ще го кажа така, както виждам нещата. Можете да се убедите в това, след като попитате един ваш стар приятел, разбира се, ако желаете. Робърт Уинтроп. Същото казах и на него.

— Уинтроп? Какво сте му казали?

— Че не искам да сте тук наоколо. И съм готов да платя от нашия бюджет, за да унищожа досиетата и да ви извадя от играта. Слушах един ваш запис, направен от Чарли Енгелхарт в Амстердам.

Брей свирна тихо с уста.

— Старият червен Чарли. Трябваше да се сетя.

— Мислех, че го знаете. Мислех, че ни изпращате лично послание. Както и да е. Получихме го. Имаме доста работа тук и вашето упорство, вашият цинизъм не са ни необходими.

— Сега вече стигнахме на друго място.

— Но всичко, казано досега, е вярно. Ние наистина имаме нужда от вас като експерт. Трябва да можем по всяко време да се свържем с вас. И вие трябва да можете да се свържете с нас по всяко време.

Брей кимна.

— И Четири-Нула ще означава, че моето отделяне е висша тайна. Полето няма да знае, че аз съм отстранен.

— Точно така.

— Добре — изрече Скофийлд, бръквайки в джоба си за цигара. — Мисля, че вие си навличате много ненужни неприятности, за да можете да ме следите, но, както и вие казахте, плащате си за това. Една проста оперативна директива би свършила същата работа: издайте заповед за пълното ми анулиране. Специална категория.

— Тогава ще има много въпроси. По-лесно е по този начин.

— Наистина ли? — Брей запали цигарата си, а в погледа му се четеше изненада. — Много добре.

— Добре. — Конгдън промени положението си в стола. — Радвам се, че се разбираме взаимно. Вие си изработихте всичко, което сме ви дали, и съм сигурен, че ще продължите да печелите… Разглеждах досието ви тази сутрин; обичате водата. Само бог знае колко стотици явки имате организирани нощно време в лодки. Защо не пробвате и през деня? Имате парите. Защо не отидете на някое място като Карибските острови и не се наслаждавате на живота? Завиждам ви.

Брей стана от стола си; срещата беше свършила.

— Благодаря, може и така да направя. Обичам топлите страни.

Той протегна ръка; Конгдън стана и я пое. Докато си стискаха ръцете, Скофийлд продължи.

— Знаете ли, че тая работа с Четири-Нула щеше да ме нервира, ако не бяхте ме поканили тук?

— Какво имате предвид?

Ръцете им още бяха хванати, но вече неподвижни.

— Ами, нашият оперативен персонал няма да знае, че съм вън от играта, но руснаците ще знаят. Вече няма да ме притесняват. Когато някой като мен е изваден от строя, всичко се променя. Явките, кодовете, шифрите, тайните квартири; нищо не остава същото. Те знаят правилата; ще ме оставят на мира. Благодаря ви много.

— Не съм сигурен, че ви разбрах — каза подсекретарят.

— О, хайде, казах ви, че съм ви благодарен. И двамата знаем, че КГБ държат камерите си нащрек по двайсет и четири часа в денонощието тук, на това място. Нито един от действащите специалисти, който е трябвало да продължи да функционира, не е довеждан тук. Така че от един час насам те вече знаят, че съм вън от играта. Още веднъж ви благодаря, господин Конгдън, беше много мило от ваша страна.

Подсекретарят на „Консулски операции“ към Държавния департамент наблюдаваше как Скофийлд прекоси кабинета му и излезе през вратата.

 

 

Беше свършило. Всичко. Вече нямаше да се налага да бърза към някоя вмирисана хотелска стая, за да провери какво секретно съобщение е пристигнало. Повече нямаше да се налага да урежда смяната на три превозни средства, за да стигне от точка А до точка Б. Лъжата към Конгдън си я биваше, Съветите вероятно знаеха, че той е отстранен. Ако не знаеха, сега със сигурност щяха да научат. След няколко месеца на бездействие Съветите щяха да приемат, че той вече не струва нищо. Това правило беше постоянно; тактиката и кодовете щяха да бъдат променени. Съветите щяха да го оставят на мира; те нямаше да го убият.

Но лъжата към Конгдън беше необходима, та дори и само за да се види изражението на лицето му. Ние бихме искали това да не влиза в протокола. Ще се записва в Четири-Нула. Мъжът беше толкова прозрачен! Той наистина повярва, че е успял да подготви почвата за екзекуцията на собствения си човек, човек, когото той намираше за опасен. Че един предполагаемо действащ агент ще бъде убит от руснаците само заради самото убийство. Тогава — посочвайки официалното оттегляне — Държавният департамент щеше да отхвърли всякаква отговорност, като без съмнение щяха да кажат, че убитият е отказал да има телохранители.

Кучите синове никога нямаше да се променят, но те знаеха толкова малко. Една екзекуция заради самата себе си нямаше никакъв смисъл, евентуалният провал би бил твърде хазартен. Хората биваха убивани с някаква цел; да научат нещо като отстранят някоя важна брънка във веригата, или за да се предотврати някакво събитие. Или за да бъде даден някой урок. Но винаги с причина.

С изключение на примери като този от Прага, въпреки че това можеше да се разглежда като урок. Брат за жена.

Но вече свърши. Нямаше да има разработване на стратегии, нямаше да се вземат решения за прехвърлянето или обратното връщане на някого, или на някой, който трябва да живее, или друг, който не трябва да живее. Свърши.

Може би вече нямаше да има и хотелски стаи. И смърдящите легла в похабените хотелски стаи на даваните под наем къщи в най-лошите части на стотици градове. Беше му писнало от тях; презираше ги всички. С изключение само на един кратък период — толкова кратък, толкова ужасно кратък — той не беше живял на място, което можеше да нарече свое в продължение на двайсет и две години.

Но онзи, за съжаление кратък период, двайсет и седем месеца от целия му живот, беше достатъчен, за да го накара да понесе агонията на стотици кошмари. Спомените никога не го напускаха; щяха да живеят в него до деня на смъртта му.

Беше само един малък апартамент в Западен Берлин, но беше домът на мечтите, любовта и радостта, които не подозираше, че може да преживее. Неговата красива Карине, неговата божествена Карине. Тя, с широките любопитни очи, и със смеха, който идваше дълбоко отвътре, и тихите моменти, когато го докосваше. Той беше неин и тя беше негова и…

Смърт на Унтер ден Линден.

О, господи! Едно телефонно обаждане и една парола. Съпругът й имаше нужда от нея. Отчаяно. Виж войника от другата страна на пункта. Побързай!

И свинята от КГБ без съмнение се е смяла. Докато дойде Прага. Този мъж не се е смял след Прага.

Скофийлд усещаше паренето в очите си. Няколкото ненадейни сълзи го накараха да усети допира на нощния вятър. Той ги избърса с ръкавицата си и прекоси улицата.

От другата страна беше осветената фасада на сградата на някаква пътническа агенция, чиито плакати на витрините показваха идеални, недействителни тела, които попиваха слънцето. Вашингтонският аматьор, Конгдън, си беше прав; Карибските острови не бяха лоша идея. Никоя уважаваща себе си агенция от разузнаването не изпращаше хората си на Карибите — поради страха от загуба. Долу, на островите, руснаците щяха да разберат, че той вече не е в играта. Имаше желание да прекара известно време в Гренада; защо не сега? Сутринта щеше да…

Фигурата се отразяваше в стъклото — малка, замъглена, на фона на широкия булевард, едва забележима. Всъщност Брей нямаше да го забележи, ако мъжът не беше минал под светлината на уличната лампа. Който и да беше, явно търсеше прикритието на сянката; който и да беше, явно го следеше. И беше добър. Нямаше резки движения, никакви внезапни скоци от светлината. Походката беше свободна, ненапрегната. Чудеше се дали не бе някой, обучен от самия него.

Скофийлд уважаваше професионализма; щеше да изиграе мъжа и да му пожелае по-лесен обект за следене следващия път. Държавният департамент не губеше нито момент. Конгдън искаше докладите да започнат веднага. Брей се усмихна; щеше да осигури на подсекретаря първия му доклад. Но не такъв, какъвто той искаше, а такъв, какъвто трябваше да получи.

Забавлението започна, малка игра между двама професионалисти. Скофийлд се отдалечи от витрината, набирайки скорост, докато достигна до ъгъла, където светлинните кръгове от четирите срещуположни улични лампи се покриваха един друг. Той рязко зави наляво, като че искаше да прекоси улицата, след това спря по средата на пресечката. Застоя се по средата на уличното платно и се загледа в пътния знак — един объркан човек, който не е сигурен къде се намира. След това се обърна бързо и тръгна обратно към ъгъла, ускорявайки крачка, докато накрая, достигайки до завоя, вече практически бягаше. Продължи надолу по тротоара, докато стигна до първата неосветена витрина, тогава се шмугна в мрака на входа и зачака.

През витрината под прав ъгъл можеше добре да вижда ъгъла. Преследващият го мъж трябваше да навлезе в покриващите се светлинни кръгове; нямаше как да ги избегне. Преследваният щеше да му се изплъзне, затова нямаше много време за търсене на сянка.

Така и стана. Облечената във връхно палто фигура се появи забързана, пресичайки булеварда. Лицето му навлезе в осветения участък.

Лицето му навлезе в осветения участък.

Скофийлд замръзна. Очите го заболяха; кръвта нахлу в главата му. Цялото му тяло се разтърси, а това, което беше останало от разсъдъка му, отчаяно се мъчеше да контролира яростта и гнева, които го пронизаха. Мъжът при ъгъла не беше от Държавния департамент, осветеното лице не принадлежеше на никой, свързан с американското разузнаване.

Беше от КГБ. КГБ — Източен Берлин!

Беше лицето от една от половин дузината снимки, които беше изучавал — изучавал, докато научи всяка бръчка, всеки косъм — в Берлин преди десет години.

Смърт на Унтер ден Линден. Неговата красива Карине, неговата божествена Карине. Попаднала в засада на граничния пункт, засада, организирана от най-мръсния убиец в Съюза. В. Талеников. Животно.

Това беше един от неговите хора. От същата група. Един от главорезите на Талеников.

Тук! Във Вашингтон! Минути след неговото оттегляне от Държавния департамент!

Значи КГБ бяха открили. И някой в Москва бе решил да допринесе за истинския край на Беоулф Агейт. Само един човек можеше да измисли това с такава драматична прецизност. В. Талеников. Животно.

Както гледаше през стъклото, Брей вече знаеше какво ще направи, какво трябва да направи. Щеше да изпрати едно последно послание до Москва; щеше да бъде точно на мястото си като последната тухла, един последен жест, който щеше да постави края на един живот и началото на друг — независимо чий щеше да бъде той.

Щеше да хване в капан убиеца от КГБ. Щеше да го убие.

Скофийлд излезе от входа и побягна надолу по тротоара, тичайки в зигзаг по безлюдната улица. Чуваше тичащите стъпки зад себе си.