Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (36)

9.

Промяната между зората и деня беше едва доловима; времето отново обещаваше зимен дъжд. Той пристигна в осем часа. Брей стоеше с ръце, облегнати на перваза на прозореца, и гледаше океана, мислеше си за по-спокойните и топли морета, чудейки се дали той и Тони ще могат някога да плават по тях. Вчера нямаше никаква надежда, днес имаше и той беше поставен на изпитание да работи така, както никога преди това не беше работил. Всичко, което Беоулф представляваше, трябваше да бъде видяно и чуто, да бъде събрано в този ден. Той беше прекарал живота си, подготвяйки се за няколкото кратки часа, които можеха да му позволят да продължи да живее по единствения възможен начин. Щеше да я спаси или щеше да умре; това не беше се променило. Фактът, че беше успял ефективно да унищожи Матарезе, беше почти без значение сега. Това беше професионална задача, а той беше най-добрият… Той и руснакът бяха най-добрите.

Отдръпна се от прозореца и отиде до масата, преглеждайки труда си от последните няколко часа. Беше му отнело по-малко време, отколкото беше проектирал; толкова пълна беше концентрацията. Всеки часовник беше разглобен, всички валове на основните колелца бяха изпробвани, към въртящите се в една посока механизми бяха прибавени нови неонови гайки, миниатюрните болтчета бяха балансирани. Сега всички бяха готови да приемат включването на телефонните кабели, свързани с батерия, която щеше да хвърли искрите към открития барут в продължение на тридесет секунди. Тези искри от своя страна щяха да запалят и възпламенят експлозивите, наредени в кръг в разстояние на петнадесет минути. Всеки будилник беше нагласен и проверен отново дузина пъти, зъбчатките бяха така подбрани, че да осигуряват последователност; всички бяха отработени по дузина пъти за тази последователност. Професионални инструменти, когато ги изучаваше, нямаше някакво конкретно поръчение. Дизайнерът трябваше също така да бъде и механик, архитектът — строител, критикът на даден занаят трябваше да може да го практикува. Това беше важно.

Барут можеше да бъде получен след закупуването на куршуми от който и да е оръжеен магазин. Що се отнасяше до експлозиви, едно обикновено посещение до някой обект, който предстоеше да бъде съборен, или до някоя строителна площадка, въоръжен с подходящата правителствена идентификация, беше всичко, необходимо за получаването на инвентара на място. Останалото беше въпрос на това да имаш големи джобове в шлифера. Всичко това го беше правил и преди; манталитетът на обикновените хорица беше един и същ навсякъде. Внимавай в човека, носещ черен пластмасов пропуск, който говори тихо. Той е опасен. Трябва да му сътрудничиш; не позволявай името ти да попадне в списъка.

Той постави часовниковите механизми в една кутия, дадена му от чиновника в супермаркета пет часа по-рано, запечата капака и я отнесе до колата си. Отвори багажника си, нагласи кутията в ъгъла и се върна във фоайето на хотела.

— Налага ми се да си тръгна скоро — каза той на младия мъж зад рецепцията. — Платих за една седмица, но плановете ми се промениха.

— На вашата стая има записани много телефонни разговори…

— Вярно — съгласи се Скофийлд, чудейки се колко хора от Салем знаеха това. Дали вещиците все още ги изгаряха в Салем? — Ако вече сте ми направили сметката, ще сляза долу след около половин час. Прибавете и тези вестници към сметката ми, моля.

Той взе два вестника от рафтовете на рецепцията. Сутрешният „Екзаминър“ и местният седмичен вестник. После се изкачи по стълбите в стаята си.

Направи си кафе, отнесе чашата до масата и седна до нея с вестниците и телефонния указател на Салем. Беше осем и двадесет и пет. Пол Бърджърън вече летеше от тридесет минути, времето на летище Лоугън позволяваше полетите да се състоят. Това беше нещо, което щеше да провери, когато започне телефонните обаждания.

Отвори „Екзаминър“, обръщайки на секцията за обявите. Имаше две, с които се търсеха строителни работници, първата в Нютън, втората в Брейнтрий. Записа си адресите, надявайки се да открие трети и четвърти някъде наоколо.

Успя. В местния вестник от Салем имаше снимка, направена преди пет дни, показваща сенатора Джошуа Ейпълтън на церемонията при започването на изкопните работи в Суомпскот. Това беше федерален проект, координиран с щата Масачузетс, един квартал за хора със средни доходи, който щеше да бъде построен на скалистата земя, на север от Филипбийч. Заглавието казваше: „Започват разрушителни и изкопни работи…“.

Иронията беше чудесна.

Той отвори телефонния указател и намери оръжеен магазин в Салем; нямаше причина да търси по-нататък. Записа адреса.

Беше осем и тридесет и седем. Време да се обади за лъжата, която беше прикрита под името на Джошуа Ейпълтън. Стана и отиде до леглото, импулсивно решавайки да се обади първо на летище Лоугън. Обади се и думите, които чу, бяха точно тези, които искаше да чуе.

— В седем и петдесет и пет за Вашингтон? Това трябва да е полет 62 на Ийстърн. Сега ще проверя, сър… имало е дванадесетминутно закъснение, но самолетът е излетял.

Пол Бърджърън пътуваше към Вашингтон и към Робърт Уинтроп. Сега нямаше да има отлагане, нямаше да има кризисни конференции, нямаше да има набързо свикани срещи между арогантните мъже, опитващи се да решат как и кога да процедират. Уинтроп щеше да се обади в Овалния офис; щеше да бъде уредена незабавна среща и цялата мощ на правителството щеше да бъде хвърлена срещу Матарезе. И утре сутринта, Уинтроп се беше съгласил с това, сенаторът щеше да бъде отведен от тайните служби и да бъде откаран директно в болницата Уолтър Рийд, където щеше да бъде подложен на интензивни прегледи. Щеше да бъде разкрита една двадесет и пет годишна измяна. Пастирчето и синът му щяха да бъдат унищожени.

Брей запали цигара, отпи от кафето и вдигна телефона. Беше напълно самообладан; щеше да се концентрира тотално върху преговорите, върху размяната, която щеше да бъде без значение за Матарезе.

Гласът на сенатора беше напрегнат, от краткото изречение се долавяше изтощение.

— Никълъс Гидероне иска да те види.

— Самото Пастирче — каза Скофийлд. — Ти знаеш условията ми. Той знае ли ги? Готов ли е да ги изпълни?

— Да — прошепна синът. — Съгласен е да ти даде телефонния номер, но не е сигурен какво имаш предвид като казваш изглед.

— Тогава няма какво повече да си говорим. Затварям.

— Чакай!

— Защо? Това е проста дума; казах ти, че имам бинокъл. Какво още да ти кажа? Той е отказал, сбогом, сенаторе.

— Не! — Дишането на Ейпълтън се долавяше. — Добре, добре. Ще ти бъде казано време и място, където да се обадиш на номера, който ще ти дам.

— Ще ми бъде какво? Ти си мъртъв, сенаторе. Ако те искат да те пожертват, това си е техен бизнес — и твой. Така предполагам, но със сигурност не е моя работа.

— За какво, по дяволите, говориш? Какво има?

— Това е неприемливо. Не те ще ми кажат време и място, а аз ще ти кажа на теб и ти ще им кажеш на тях. Давам ти конкретно място и период от време, сенаторе. Между три и пет часа днес следобед, при северните прозорци на Ейпълтън хол, тези, които гледат към езерото Ямайка. Разбра ли? Ейпълтън хол.

— Телефонният номер…

— Не ми го казвай. Искам прозорците да са осветени, жената да бъде в една стая, руснакът в друга. Искам да видя как те се движат, как разговарят; искам да ги видя да ходят, да говорят, да реагират. Ясно ли е?…

— Да. Да говорят… да реагират.

— И, сенаторе, кажи на хората си да не си правят труда да ме търсят. Снимките няма да бъдат в мен; те ще бъдат у някой друг, на когото съм казал къде да ги изпрати, ако не се върна на уговорената автобусна спирка до пет и половина.

— Автобусна спирка?

— По северния път от Ейпълтън хол минава маршрутът на обществената автобусна линия. Тези автобуси са винаги пълни, а дългият път около езерото Ямайка ги прави доста бавни. Ако дъждът продължи да вали, ще бъдат и по-бавни от обикновено. Така че ще имам достатъчно време да видя това, което искам да видя.

— Ще се срещнеш ли с Никълъс Гидероне? — Въпросът беше зададен бързо, на ръба на истерията.

— Ако съм доволен — каза Скофийлд студено. — Ще ти се обадя от някоя телефонна кабина около пет и половина.

— Той иска да говори с теб сега!

— Господин Викъри не разговаря с никого, докато не се настани в хотел „Риц Карлтън“. Мислех, че това е ясно.

— Той се тревожи, че може да си направил дубликати; той е много разтревожен от това.

— Това са двадесет и пет и тридесет и осем годишни негативи. Всякакво излагане на фотографска светлина ще се отрази на спектрографа веднага. Не бих рискувал да бъда убит за това.

— Той настоява да се свържеш с него сега. Казва, че е изключително важно!

— Всичко е изключително важно.

— Той каза да ти предам, че грешиш. Грешиш много.

— Ако днес следобед съм доволен, той ще има шанса да ми го каже по-късно. А ти ще си получиш президентския пост. Или може би той?

Брей затвори телефона и изтърси цигарата си. Както си мислеше, Ейпълтън хол беше най-логичното място Гидероне да държи своите заложници. Той се беше опитал да не мисли за това, когато бе обиколил огромното имение — близостта на Тони беше пречка, която едва ли можеше да преодолее — но инстинктивно го знаеше. И защото го знаеше, очите му бяха реагирали като бързите прекъсвачи на дузина камери, запечатвайки стотици образи. Мястото беше обширно; акри, изпълнени с гъсти гори и дебели шубраци, а охраната в малките заслони беше поставена около хълма. Подобна крепост беше вероятна цел за нашествие — всъщност възможността никога не е напускала съзнанието на Гидероне — и Скофийлд възнамеряваше да спечели от този страх. Щеше да симулира едно въображаемо нашествие, което щеше да създаде впечатлението, че е организирано от такъв тип армия, каквато Пастирчето най-добре познаваше.

Той се обади за последен път, преди да тръгне за Салем; на Робърт Уинтроп във Вашингтон. Посланикът по всяка вероятност щеше да бъде зает през следващите няколко часа в Белия дом — съветът му щеше да бъде необходим при всяко решение, взето от президента. А Скофийлд искаше да си осигури защитата на предната линия. Наистина му беше необходима само тази защита; въображаемите нашествия нямаха нашественици.

— Брендън? Не съм спал цяла нощ.

— Също както и много други хора, сър. Чиста ли е тази линия?

— Проверих я електронно рано сутринта. Какво стана? Видя ли се с Бърджърън?

— Той пътува. С полет шестдесет и две на Ийстърн. Пликът е у него и той ще бъде във Вашингтон в десет часа.

— Ще изпратя Стенли да го посрещне на летището. Говорих с президента преди петнадесет минути. Той се освобождава от срещите си и ще ме приеме в два следобед. Предполагам, че това ще бъде много дълга среща. Сигурен съм, че ще иска да покани и други хора.

— Точно за това се обаждам сега; мислех си за това. Уговорих мястото на размяната. Имате ли молив?

— Да, казвай.

— Това е едно място, наречено Ейпълтън хол в Бруклин.

— Ейпълтън? Сенаторът Ейпълтън?

— Ще разберете, когато получите плика от Бърджърън.

— Господи!

— Имението се намира над езерото Ямайка, на един хълм, наречен Ейпълтън хил. Той е доста известен. Ще уговоря срещата за единадесет и половина довечера. Ще подготвя пристигането си точно. Кажете на тези, от които зависи, да започнат да обграждат хълма в единадесет и четиридесет и пет. Блокирайте пътищата в разстояние на половин миля във всички посоки, като използвате знаци за отбиване на пътя. На всеки петдесет или сто метра от оградата има охрана. Поставете командния пост на черния път, точно срещу главната врата. Там има една голяма бяла къща, ако си спомням правилно. Трябва да я завземете и да прережете телефонните кабели; тя може и да принадлежи на Матарезе.

— Само минутка, Брендън — прекъсна го Уинтроп. — Записвам си това, а ръцете и очите ми не са същите, каквито бяха някога.

— Съжалявам, ще говоря бавно.

— Добре. Прерязваме телефонните кабели. Продължавай.

— Стратегията ми направо е извадена от учебника. Те може и да я очакват, но не могат да я спрат. Ще им кажа, че крайният ми срок е петнадесет минути след полунощ. Тогава трябва да изляза през вратата със заложниците, да отида до колата си и да запаля две клечки една след друга; те ще познаят модела. Ще им кажа, че зад вратата съм оставил един търтей, който стиска пликове с рентгеновите снимки.

— Търтей? Рентгенови снимки?

— С първото наричам човека, когото съм наел. Второто е доказателството, което те очакват да им предам.

— Но ти не можеш да го предадеш!

— Това няма да има значение. Вие ще имате достатъчно пликове, които Бърджърън ще ви донесе.

— Разбира се. Какво още?

— Когато запаля втората клечка, кажете на командващия операцията да ми даде ответни сигнали.

— Ответни?…

— Да запали две клечки.

— Разбира се. Съжалявам. После?

— Да изчака докато стигна до вратата. Ще наглася всичко да свърши до дванадесет и двадесет. В момента, в който се отвори вратата, войниците трябва да влязат. Ще бъдат прикривани от отвличащи вниманието статични взривове — кажете им, че са само такива. Статични.

— Какво? Не разбирам.

— Те ще разберат. Сега трябва да тръгвам, господин посланик. Имам все още много неща да свърша.

— Брендън!

— Да, сър.

— Има едно нещо, което не трябва да правиш.

— Какво е то?

— Да се тревожиш за реабилитацията ти. Обещавам ти. Ти винаги си бил най-добрият, който сме имали.

— Благодаря ви, сър. Благодаря ви за всичко. Искам просто да бъда свободен.

 

 

Собственикът на оръжейния магазин на булевард Хотърн в Салем беше както озадачен, така и доволен, че непознатият си купи два кашона е ловни куршуми 04, и то извън сезона. По принцип туристите бяха големи глупаци, но този направи адска глупост като плати хубави пари не само за куршумите, но и за десет пластмасови тръби, които производителите доставяха безплатно. Той говореше с един от онези равни, един вид мазни гласове. Вероятно някакъв адвокат от Ню Йорк, който никога не е държал пистолет в ръката си. Абсолютни глупаци.

 

 

Дъждът продължаваше да вали, образувайки локви в калта, докато недоволните групи строителни работници стояха в колите си, чакайки дъжда да спре, за да могат да се разпишат; четири часа означаваха дневна надница, но без да се разпишат, нямаше да има нищо.

Скофийлд приближи вратата на изфабрикувания фургон, стъпвайки на някаква плоча, която потъна в калта пред заливания от дъжда прозорец. Вътре видя началника, който седеше до някаква маса и говореше по телефона. На десетина метра вляво имаше бетонен бункер с тежък катинар на стоманената врата, на която с червени букви беше изписано ясно и четливо:

„ОПАСНОСТ

САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ

СУОМПСКОТ ДЕВ. КОРП.“

Брей почука първо на прозореца, отвличайки вниманието на мъжа от телефона, после слезе от плочата и отвори вратата на фургона.

— Да, кво има? — изгледа го началникът.

— Ще изчакам, докато свършите — каза Скофийлд, затваряйки вратата. Един знак на масата му подсказа името на мъжа. А. Патели.

— Може да се наложи да почакаш, момко! Говоря с един крадец по телефона. Един шибан крадец, който казва, че шибаните му шофьорчета не могат да карат, защото било мокро навън!

— Моля ви, бъдете по-кратък. — Брей извади картата с легитимацията си. Разтвори я. — Вие сте господин Патели, нали?

Шефът се втренчи в картата.

— Ъхъ.

Той заговори отново в телефона.

— Ще ти се обадя след малко, разбойнико! — Стана от стола. — Вие сте от правителството?

— Да.

— Какво, по дяволите, има пък сега?

— Нещо, което мислим, че не ви касае, господин Патели. Моят екип работи заедно с Федералното бюро за разследване…

— ФБР?

— Точно така. Имали сте няколко доставки от експлозивни материали, донесени тук.

— Заключени добре и добре съхранявани — прекъсна го шефът. — Всяка скапана пръчица.

— Ние не мислим така. За това съм тука.

— Какво?

— Преди два дни в Ню Йорк имаше експлозия, може би сте чел за нея. Една банка на „Уолстрийт“. Оксидацията е била повишена с няколко единици над серийния номер, който е гръмнал заедно с детонационната шапчица; мислим, че следите водят към една от вашите доставки.

— Това е голяма тъпотия!

— А защо да не проверим?

Експлозивите в бетонния бункер не бяха пръчици, те бяха солидни блокчета, дълги около дванадесет сантиметра, високи осем и широки пет, опаковани в кашони по двадесет и четири.

— Подгответе документи за пратка, моля — каза Скофийлд, разглеждайки повърхността на една от тухличките. — Били сме прави. Точно тези са.

— Документи?

— Ще взема един кашон за експертизен анализ.

— Какво?

— Вижте, господин Патели, задникът ви може да се окаже на много тясно място. Вие сте подписал за тези доставки, но не мисля, че сте ги преброил. Ще ви посъветвам да ми сътрудничите напълно. Всеки отказ или противопоставяне могат да бъдат изтълкувани погрешно; освен всичко друго, това е ваша отговорност. Откровено казано, не мисля, че вие сте въвлечен, но аз съм само оперативен следовател. От друга страна пък, моята дума има значение…

— Ще подпиша това скапано нещо, което ви трябва. Какво да напиша?

 

 

От един магазин за битови стоки Брей купи десет батерии със сухи клетки, десет пластмасови петлитрови туби, една ролка телефонен кабел и един флакон с черна аерозолна боя. Помоли да му дадат един много голям кашон, за да може да отнесе всичко под дъжда.

 

 

Той седна на задната седалка на наетата кола, постави последния часовник в пластмасовата туба, оставяйки тухличката с експлозив на дъното до батерията. Ослуша се за равномерното цъкане на механизма; успя да го чуе. Тогава постави капачката на мястото й и я запечата с тиксо.

Беше дванадесет и четиридесет и две на обяд. Будилниците бяха нагласени последователно, улейчетата на лостовете бяха заключени между зъбите на пиньонките, задействането трябваше да започне точно в единадесет и двадесет и шест минути.

Както беше направил и с останалите, той напръска контейнера с черна боя; почти цялата задна седалка беше изцапана от боята. Щеше да остави една стодоларова банкнота на гишето на агенцията.

 

 

Той пусна една монета в телефонния апарат. Беше в Уест Роксбъри, на две минути път от границата с Бруклин. Набра номера, изчака, докато вдигнат телефона на другия край и изрева в телефона.

— Санитарни служби?

— Да, сър. Какво можем да направим за вас?

— Ейпълтън Драйв! Бруклин! Канализацията се е запушила! Цялата ми ливада отпред е наводнена.

— Къде се намира това, сър!

— Току-що ви казах. Ейпълтън Драйв и Бийчнът Теръс. Ужасно е.

— Ще изпратим веднага един камион, сър.

— Моля, побързайте!

 

 

Камиончето на санитарния отдел вървеше бавно по Бийчнът Теръс към пресечката с Ейпълтън Драйв. Шофьорът очевидно проверяваше канализационните шахти на улицата. Когато стигна до ъгъла, някакъв мъж в тъмносин шлифер му махна да спре. Беше невъзможно да го заобиколи; той се движеше напред и назад по средата на улицата, махайки с ръце като обезумял. Шофьорът отвори вратата и извика в дъжда.

— Кво има?

Това щеше да е последното нещо, което каза за следващите няколко часа.

 

 

Зад оградата на Ейпълтън хол един от охраната в дървените будки вдигна телефона си и се обади на телефонистката от централата да го свърже с външна линия. Той се обаждаше на санитарния отдел в Бруклин. Едно от техните камиончета се намираше на Ейпълтън Драйв и спираше през всеки тридесет метра.

— Докладвано е задръстване в района на Бийчнът и Ейпълтън, сър. Изпратили сме камион, който да провери.

— Благодаря — каза войникът от охраната и натисна някакъв бутон на вътрешната комуникационна система за всички станции. Той предаде информацията и се върна на стола си.

Кой ли идиот проверяваше канализационните шахти, за да си изкара хляба?

 

 

Скофийлд носеше черен дъждобран с изписан на гърба с бели букви надпис: „Санитарен отдел. Бруклин“. Беше три часът и пет минути. Огледът беше започнал, Антония и Талеников стояха зад прозорците от другата страна на имението; хората от Ейпълтън хол щяха да се концентрират върху пътя отдолу. Той караше санитарното камионче бавно нагоре по Ейпълтън Драйв, придържайки се близо до тротоара, спирайки на всяка шахта на улицата. Тъй като пътят беше дълъг, имаше най-малко двадесет или тридесет такива шахти. При всяко спиране той излизаше навън с двуметров гумен маркуч и разни други инструменти, които намери в камиончето, подходящи за измисления набързо проблем. Това ставаше при всяко спиране; на десетото обаче той прибави още нещо. Една петлитрова пластмасова туба, която беше боядисана в черно. Вече беше успял да натика седем такива между шиповете на оградата от ковано желязо, извън полезрението на дървените будки. Останалите три привърза с остатъка от телефонния кабел под решетките на шахтите.

В четири и двадесет и две привърши и подкара обратно към Бийчнът Теръс, където започна странният процес на съживяване на санитарния служител в каросерията на камиончето. Нямаше време да бъде деликатен. Свали дъждобрана и плесна мъжа няколко пъти, докато го върна в съзнание.

— Какво стана, по дяволите? — Мъжът беше изплашен, подскачайки при вида на Брей, който се беше надвесил над него.

— Направих грешка — обясни Скофийлд просто. — Можете да го приемете или не, но нищо не липсва, не съм ви направил нищо лошо, а и няма никакъв проблем с шахтите.

— Вие сте луд!

Брей извади портмонето си.

— Сигурно така излиза, затова бих искал да ви платя за това, че използвах камиона. Никой няма да разбере. Ето ви петстотин долара.

— Пет?…

— През изминалия час вие проверявахте шахтите по Бийчнът и Ейпълтън, това е всичко, което другите трябва да разберат. Бил сте изпратен и сте си свършил работата. Това е в случай, че искате тези петстотин долара.

— Вие сте луд!

— Нямам много време да споря с вас. Искате ли парите или не?

Очите на мъжа се изцъклиха. Той взе парите.

 

 

Нямаше значение дали го бяха видели; само това, което той видя, имаше значение. Часовникът му показваше четири и петдесет и седем, три минути оставаха преди изгледът да бъде прекратен. Той спря колата си точно под средната част на Ейпълтън хол, смъкна стъклото си, вдигна бинокъла, фокусирайки през дъжда върху осветените прозорци на около триста метра по-нагоре.

Първата фигура, която видя, беше на Талеников, но това не беше същият Талеников, когото беше видял в Лондон. Руснакът стоеше неподвижен зад стъклото, част от главата му беше омотана в превръзка, под отворената му яка се виждаше някаква подутина, още едно доказателство за рани, превързани здраво с бинт. До руснака стърчеше някакъв мускулест тъмнокож мъж, ръката му беше скрита зад гърба на Талеников. Скофийлд имаше впечатлението, че без подкрепата на този мъж Талеников щеше да припадне. Очите му гледаха право напред, премигвайки на всяка секунда; руснакът му казваше, че беше жив.

Брей обърна бинокъла надясно, дъхът му спря, туптенето в гърдите му беше като бързо ускоряваните удари на барабан в някаква ехокамера. Беше повече, отколкото можеше да понесе. Дъждът замъгляваше лещите; той щеше да полудее.

Тя беше там! Стоеше права зад прозореца, главата й беше изправена, първо се обърна наляво, после надясно, очите й се движеха, реагираха на гласове. Реагираха.

И тогава Скофийлд видя това, което не се осмеляваше да се надява, че ще види. Облекчение се разнесе по тялото му и той за малко да извика в дъжда от силното вълнение. Имаше страх в очите на Антония, това беше ясно, но имаше и още нещо. Гняв.

Очите на неговата любов бяха изпълнени с гняв и нямаше нищо на земята, което да го замени! Гневният ум беше непокътнат ум.

Той свали бинокъла, вдигна стъклото и запали двигателя. Трябваше да се обади на още няколко места и да уреди последните приготовления. Когато стореше това, щеше да дойде времето господин Б. А. Викъри да пристигне в хотел „Риц Карлтън“.