Робърт Лъдлъм
Кръгът на Матарезе (34)

7.

Той отведе старицата до спалнята й, наля й бренди за последен път и я остави. Когато затвори вратата, тя стоеше на леглото, тананикайки си невъзможната мелодийка. Ейпълтън хол… на Ейпълтън хил.

Звуци, изтръгвани от някакъв клавесин преди повече от сто години. Нотите бяха загубени, също както и тя беше загубена, без сама да знаеше защо.

Той се върна в слабо осветената стая, в мястото където почиваха спомените, и отиде при залепените на стената снимки. Взе една, като извади кукичката, на която беше окачена, заглаждайки тапета около дупката; това можеше да забави разкритието, но със сигурност нямаше да го предотврати. Изключи лампите, затвори вратата и слезе по стълбите към коридора.

Охраняващата сестра все още беше в безсъзнание. Той я остави където си беше и преди. Нямаше да спечели нищо, ако я убиеше или я преместеше някъде. Изключи всички светлини, включително и лампите над стълбището пред входа, отвори вратата и се измъкна на Лиусбърг скуеър. На тротоара зави вдясно и закрачи бързо до ъгъла, където щеше отново да завие надясно, спускайки се по Бейкън хил към Чарлс стрийт, за да намери такси. Трябваше да прибере багажа си от сейфа в метрото в Кеймбридж. Разходката надолу по хълма щеше да му даде време, за да поразмишлява. Време да махне снимката от стъклената рамка, да я увие внимателно в джоба си, така че лицето да не бъде повредено.

Имаше нужда от място, където да отседне. Място, където да седне и да запълни страниците с факти, предположения и вероятности, неговата сметка с подробностите. На сутринта трябваше да свърши няколко неща, сред които беше и посещението в болницата Масачузетс Дженерал и бостънската обществена библиотека.

 

 

Стаята не беше по-различна от всички стаи в евтините хотели в големите градове. Леглото беше хлътнало, а единственият прозорец гледаше към мръсната каменна стена с изтрошени прозорци, която беше на по-малко от три метра. Предимството обаче беше същото, каквото е навсякъде в подобни места: никой не задаваше въпроси. Евтините хотели имаха място на този свят, обикновено за онези, на които не им пукаше да влязат в тях. Самотата беше основно човешко право, което не трябваше да бъде нарушавано.

Скофийлд беше в безопасност; можеше да се концентрира върху своя списък с подробностите.

В четири и тридесет и пет сутринта беше изписал седемнадесет страници. Факти, предположения, вероятности. Той беше изписал думите внимателно, прилежно, така че да могат да бъдат възпроизведени ясно. Нямаше място за интерпретации; обвинението беше конкретно дори там, където мотивите не бяха. Той събираше своите оръжия, складираше своите патрондаши с амуниции; това беше всичко, с което разполагаше. Отпусна се на хлътналото легло и затвори очи. Два или три часа сън щяха да му бъдат достатъчни.

Чу собствения си шепот да се издига към напукания таван.

— Талеников… Продължавай да дишаш. Тони, любов моя. Скъпа моя любов. Бъди жива. Пази съзнанието си.

 

 

Набитата чиновничка от болничния отдел „Архиви и сметки“ изглеждаше озадачена, но нямаше да откаже на молбата на Брей. Медицинската информация пазена там не беше поверителна, а мъжът, който представи документ от правителството, със сигурност трябваше да получи помощ.

— Сега нека да изясним нещата — каза тя със силния си бостънски акцент, четейки етикетите на лицевата страна на шкафовете. — Сенаторът иска имената на лекарите и сестрите, които са го посещавали по време на престоя му тук през хиляда деветстотин петдесет и трета и хиляда деветстотин петдесет и четвърта. От около ноември до март?

— Точно така. Както ви казах, през следващия месец има нещо като годишнина. Ще се навършат двадесет и пет години откакто е получил своето възкресение, както се изразява той. Между нас да си остане, той ще изпрати на всеки от тях малък медальон във формата на медицински щит с техните имена и личните си благодарности, гравирани на украшението.

Чиновничката спря.

— Типично за него, нали? Да си спомни? Повечето хора, на които се случват подобни неща, се опитват да забравят всичко. Пука им само че са оживели, а останалото пращат по дяволите. До следващия път, разбира се. Но не и той; той е толкова… ами, загрижен, ако разбирате какво имам предвид.

— Да, разбирам.

— Гласоподавателите го знаят също, да ви кажа. Щатите от Залива ще имат първия си президент след G. F. K^[1]. Няма да има никакви подобни глупости като онези за папата и кардиналите, които щели да управляват Белия дом.

— Не, няма — съгласи се Брей. — Искам още веднъж да подчертая поверителната страна на идването ми тук. Сенаторът не желае да има никаква публичност относно неговия малък жест… — Скофийлд спря и се усмихна на жената. — А що се отнася досега, вие сте единственият човек в Бостън, който знае.

— О, не се тревожете за това. Както ние обичаме да казваме, когато бяхме деца, устните ми са запечатани. И аз наистина ще бъда поласкана да получа нота от сенатор Ейпълтън с неговия подпис и всичко останало имам предвид. — Жената спря и потупа по шкафа. — Ето ги — каза тя, отваряйки чекмеджето. — Сега, спомних си, всичко това са имената на докторите — хирурзи, анестезиолози, консултанти, записани от администраторите на етажа и от главната регистратура; посочени са също така и сестрите и графикът за използване на оборудването. Няма никакви психиатрични оценки или информация, отнасяща се до някаква болест; те могат да бъдат получени само пряко от лекуващия лекар. Но вие, както разбирам, не се интересувате от това; ще си помислите, че говоря на някой от онези проклети застрахователни агенти. — Тя му подаде картона. — В края на коридора има маса. Когато свършите, просто оставете папката на бюрото ми.

— Добре — каза Брей. — Ще я върна; няма смисъл да ви притеснявам. Благодаря ви отново.

Скофийлд започна бързо да чете, за да получи обща представа. От медицинска гледна точка повечето неща, които прегледа, бяха непонятни, но изводът беше неизбежен. Джошуа Ейпълтън е бил по-близко до смъртта, отколкото до живота, когато линейката го е докарала в болницата след катастрофата. Разкъсванията, контузиите, конвулсиите, фрактурите, заедно с живите рани по главата и врата рисуваха кървавата картина на увреденото човешко лице и тяло. Имаше списък на препаратите и серумите, използвани, за да удължат живота, подробни описания на използваното сложно оборудване, предназначено да спре влошаването на положението. И в крайна сметка, седмици по-късно, обратният процес е започнал да настъпва. Невероятно по-сложната машина, каквато представляваше човешкото тяло, беше започнала да се лекува сама.

Брей прочете имената на лекарите и сестрите, изброени в схемата на офиса по регистрацията. Двама хирурзи, един специалист по кожни рани и един въртящ се екип от осем сестри се появяваха непрекъснато по време на първите седмици, после внезапно техните имена вече не присъстваха, заменени от двама различни лекари и три частни сестри, работещи на осемчасови смени.

Той имаше това, което му трябваше. Общо петнадесет имена, пет отначало и после още. Щеше да се концентрира на последните двама лекари и на трите сестри; първите имена бяха отстранени през въпросното време.

Той остави папката и отиде при гишето на чиновничката.

— Готово — каза, после добави, като че ли току-що му беше хрумнало. — Да речем, че можете да ми направите — на сенатора — още една услуга, ако желаете.

— Мога, разбира се.

— Тук имам имената, но имам нужда от малко осъвременяване на информацията. В края на краищата това се е случило преди двадесет и пет години. Някои от тях може би вече не работят тук. Ще ми помогнете, ако ми дадете някои техни адреси.

— Не мога аз да ви помогна — каза чиновничката, посягайки към телефона на бюрото си. — Но мога да ви изпратя горе. Това е територия за пациенти; те притежават записки за персонала. Копелетата са късметлии, те са компютризирани.

— Все още продължавам да съм загрижен относно запазването на всичко в тайна.

— Хей, не се тревожете, имате думата на Пег Фланаган. Приятелката ми ръководи това място.

Скофийлд седна до един брадясал чернокож студент пред компютърната клавиатура. Младежът беше помолен да помогне от приятелката на Пег Фланаган. Той беше ядосан от това, че новата му задача в офиса му беше наложила да изостави за малко учебниците.

— Съжалявам, че ви притеснявам — каза Брей, като се опитваше да спечели симпатиите му.

— Няма нищо, човече — отвърна студентът, блъскайки по клавишите. — Само дето утре имам изпит, пък даже и пикливите мравки могат да работят с този варварски хардуер.

— По какво е изпитът ти?

— Дертиарна кинетика.

Скофийлд погледна студента.

— Някой някога ми беше споменавал думата дертиарна, когато бях в училище.

— Ти сигурно си ходил в Харвард, човече. Това е било по турско време. Аз съм в техническия.

Брей се радваше, че старият студентски дух беше все още жив в Кеймбридж.

— Какво имаш? — попита той, оглеждайки екрана над клавиатурата. Чернокожият беше набрал номера на първия доктор.

— Имам изтрита лента, а ти нямаш нищо.

— Какво имаш предвид?

— Добрият доктор не съществува. Не и доколкото се касае за тази институция. Разтворил се е като аспирин във вода.

— Това е лудост. Беше записан в картона на Ейпълтън.

— Говори с шефа на докторите. Аз чукнах клавишите и се появява няма запис.

— Аз знам нещо за тези машини. Те са лесно програмируеми.

Чернокожият кимна.

— Което означава, че са лесно депрограмируеми. Да се отстранят грешките. Твоят доктор е бил изтрит. Може би е откраднал нещо от лекарствената служба.

— Може би. Дай да пробваме следващия.

Студентът набра името.

— Ами, зная какво се е случило с това момче. Моз кръв. Умрял е точно тук на третия етаж. Мозъчен кръвоизлив. Дори не е имал шанса да изплати таксата за обучението си.

— Какво имаш предвид?

— Медицинското училище, човече. Той е бил само на тридесет и две. Адско нещо е да си отидеш на тридесет и две.

— Също необичайно. Каква е датата?

— Двадесет и първи март хиляда деветстотин петдесет и четвърта година.

— Ейпълтън е бил изписан на тринадесети — промълви Скофийлд колкото на студента, толкова и на себе си. — Тези три имена са на сестри. Моля те, пробвай ги.

„Кетрин Конъли. Починала на 26 март 1954.

Алис Бонели. Починала на 26 март 1954.

Джанет Драманд. Починала на 26 март 1954.“

Студентът погледна назад; той не беше глупав.

— Изглежда, като че ли е имало истинска епидемия тогава, нали? Март е бил суров месец, а двадесет и шест е било лошо число за три малки момиченца, облечени в бяло.

— Някаква причина за смъртта?

— Нищо не е посочено. Което означава само, че те не са умрели от собствена смърт.

— Но и трите са умрели на един ден? Това е…

— Ще се закопае — каза младежът. — Лудост.

Той вдигна ръка.

— Ей, тук има един стар котарак, който се е навъртал наоколо в продължение на шест хиляди години. Той отговаря за стаята с доставките на първия етаж. Може би ще си спомни нещо; дай да го повикам с тръбата.

Цветнокожият придвижи стола си до телефона на бюрото.

— Включи се на втора линия — каза той на Брей, посочвайки към другия телефон на близката маса.

— Доставки на първи етаж — изрече гласът със силен ирландски акцент.

— Хей, Метузала, тук е Амус — като в историята на Амус и Анди.

— Ти си палаво момченце, такъв си.

— Хей, Джими. Абе тука, на рогчето, имам един готин тип. Той търси информация за времето, когато ти беше страшилището на храма небесен. Той всъщност се интересува от три ангелчета. Джими, спомняш ли си онова време, някъде в средата на петдесетте, когато три сестри умрели в един и същи ден?

— Три… О, разбира се, че си спомням. То беше ужасно нещо. Малката Кати Конъли беше една от тях.

— Какво се случи? — попита Брей.

— Те се удавиха, сър. И трите момичета се удавиха. Бяха на едно корабче и проклетото корито се обърна, изхвърляйки ги в лошото море.

— Корабче? През март?

— Едно от онези луди неща, сър. Нали знаете как богатите хлапета се навъртат около общежитията на сестрите. Те знаят, че сестричките през цялото време гледат голи тела и може би нямат нищо против да погледат малко и техните. Ами, една вечер тези пънкарчета си спретнали купон, взели, че поканили и момичетата. Имало поркане и всичките тия други глупости и на някой педераст му хрумнала блестящата идея да излязат да се поразходят с корабче. Адски тъпо нещо, разбира се. Както казвате, беше през март.

— През нощта ли се е случило?

— Да, така беше, сър. Телцата се чипкали цяла седмица.

— Някой друг бил ли е убит?

— Разбира се, не. Това никога не става, нали? Имам предвид, богатите хлапета са винаги добри плувци, нали?

— Къде се е случило? — попита Скофийлд. — Можеш ли да си спомниш?

— Разбира се, мога, сър. Тогава бях на брега. Марбъл Хед.

Брей затвори очи.

— Благодаря ти — каза тихо, затваряйки телефона.

— Благодаря, Метузала. — Студентът също затвори телефона, погледът му се върна на Скофийлд. — Имате неприятности, нали?

— Имам неприятности — съгласи се Брей, тръгвайки обратно към компютъра. — Имам и още десет имена: двама доктори и осем сестри. Можем ли да ги прегледаме, само че малко по-бързо?

От осемте сестри половината бяха все още живи. Една се беше преместила в Сан Франциско на неизвестен адрес, друга живееше с дъщеря си в Далас, а оставащите две бяха в някакъв пенсионерски дом в Уорчестър. Един от лекарите беше все още жив. Специалистът по кожни рани беше починал преди осемнадесет месеца на седемдесет и три годишна възраст. Първият записан хирург, доктор Натаниъл Крофърд, се беше пенсионирал и живееше в Куинси.

— Мога ли да ползвам телефона ти? — попита Скофийлд. — Ще платя каквото струва.

— Последния път, когато погледнах сметките, нямаше нито една на мое име. Моля, ползвайте го.

Брей беше прочел номера от екрана; отиде до телефона и набра.

— Крофърд е на телефона.

Гласът от Куинси беше груб, но не и неучтив.

— Казвам се Скофийлд, сър. Не се познаваме, не съм лекар, но съм силно заинтересуван от един случай, с който сте се занимавали преди много години в Масачузетс Дженерал. Бих искал да го обсъдим набързо с вас, ако нямате нищо против.

— Кой беше пациентът? Имах няколко хиляди такива.

— Сенаторът Джошуа Ейпълтън.

Настъпи кратка пауза в другия край на линията; когато Крофърд заговори, към грубия му глас се добавиха и нотки на отпадналост.

— Тези проклети катастрофи могат да преследват човек чак до гроба, нали така? Добре, от две години вече не практикувам, така че каквото и да кажете или каквото и да кажа, няма да има кой знае какво значение… Да речем, че съм направил грешка.

— Грешка?

— Не ми се случва често, бях ръководител на хирургията в продължение на онези проклети дванадесет години. Заключението ми е записано в медицинския картон на Ейпълтън; единственият възможен извод е, че рентгеновата снимка не е била добре проявена или скенерът ми е подал грешни данни.

Нямаше никакво обобщение от доктор Натаниъл Крофърд в медицинския картон на Ейпълтън.

— Имате предвид, че сте бил отстранен като водещ хирург?

— Отстранен, глупости! Томи Белфорд и аз бяхме направо изритани от гилдията.

— Белфорд? Това да не е доктор Белфорд, специалистът по кожни рани?

— Хирург. Специалист по пластична хирургия и един истински творец. Той връща лицето на човека, сякаш е всемогъщият Бог. Според мен, онова вундеркиндче, което доведоха, оплеска цялата работа на Томи. Въпреки това го съжалявам. Хлапето току-що беше свършило, когато главата му се пръсна.

— Имате предвид мозъчния кръвоизлив, сър?

— Точно така. Швейцарецът беше там, когато това се случи. Той оперира, но беше твърде късно.

— Като казвате „швейцареца“, да не би да имате предвид хирурга, който ви е заместил?

— Точно така. Великият хер доктор от Цюрих. Това копеле се отнасяше с мен, сякаш бях последният двойкаджия на медицинското училище.

— Знаете ли какво се случи с него?

— Предполагам, че се е върнал в Швейцария. Никога не съм се интересувал…

— Докторе, казвате, че сте направили грешка или рентгеновата снимка или оборудването са ви подвели. За каква грешка става въпрос?

— Проста. Аз се отказах. Бяхме го поставили на системи за пълна поддръжка и не съм очаквал нищо друго. Пълна поддръжка; без нея той нямаше да оживее и един ден. А дори и да оживееше, щеше да представлява боклук; щеше да живее като растение в саксия.

— Не сте виждали никаква надежда за възстановяване?

Крофърд сниши гласа си — признак за неговата скромност.

— Аз бях хирург, не бях бог. И аз бях грешен. Мое беше мнението тогава, че Ейпълтън не само беше вън от всякаква надежда да се възстанови, но той просто умираше по малко с всяка минута… Но не бях прав…

— Благодаря ви за възможността да разговаряме, доктор Крофърд.

— Както ви казах и преди, сега това няма значение. И аз нямам нищо против. Прекалено много години съм прекарал с ножа в ръка; не съм правил много грешки.

— Сигурен съм, че е така, сър. Дочуване.

Скофийлд се върна обратно при компютъра, чернокожият студент четеше учебника си.

— Рентгенови снимки?… — каза Брей тихо.

— Какво? — Момчето погледна нагоре. — Какви рентгенови снимки?

Брей седна до младежа; сега — повече от всякога имаше нужда да спечели момчето на своя страна. Той се надяваше, че го беше постигнал.

— Доколко добре познаваш болничния персонал?

— Човече, но това е голямо място.

— Да, но знаеше достатъчно много, за да се обадиш на Метузала.

— Е, работил съм тук в продължение на три години с малки прекъсвания. Оправям се някак си…

— Има ли тука някъде хранилище за рентгенови снимки, където те се пазят от предни години?

— Имате предвид около двадесет и пет години?

— Да.

— Има. Няма да е голям проблем.

— Можеш ли да ми намериш някой от каталозите?

Студентът повдигна вежди.

— Тук има нещо друго, нали?

— Готов съм да ти платя. Щедро.

Тъмнокожият направи гримаса.

— О, човече! Не че не трябва да си изкарвам залъка, повярвайте ми. Но аз не крада и не чукам за пари, а и Бог знае, че не съм получил никакво наследство.

— Това, което те моля да направиш, е съвсем законно — дори морално, ако искаш — нещо, за което бих могъл да помоля всеки. Аз не съм лъжец.

Студентът погледна Брей в очите.

— Дори и да сте, сте адски убедителен. А и си имате проблеми, разбрах това. Какво желаете?

— Една рентгенова снимка на устата на Джошуа Ейпълтън.

— На устата? На неговата уста?

— Имал е сериозни наранявания по главата. Дузина счупвания е трябвало да бъдат оправяни. Би трябвало да има много работа за зъболекарите. Можеш ли да го направиш?

Младежът кимна.

— Така мисля.

— Още нещо. Знам, че ще ти прозвучи… оскърбително, но запомни думите ми, в това няма нищо оскърбително. Колко получаваш на месец тук?

— Средно осемдесет-деветдесет на седмица. Около триста и петдесет месечно. Не е толкова лошо за един студент. Някои от момчетата печелят и по-малко. Разбира се, получавам храна и квартира. Защо?

— Да предположим, че ти платя десет хиляди долара, за да хванеш самолета за Вашингтон и да ми донесеш друга рентгенова снимка. Просто един плик с рентгенова снимка в него.

Чернокожият потри късата си брада, погледът му беше прикован върху Скофийлд, като че ли наблюдаваше някакъв ненормален.

— Да предположим? Бих казал „ще го направя за теб“. Десет хиляди долара?

— Тогава ще имаш повече време за тази дертиарна кинетика?

— И няма нищо незаконно? Всичко е точно, имам предвид наистина точно?

— За да се счита поне малко незаконно, трябва да знаеш някои неща, които обаче никой няма да ти каже. Всичко е точно.

— Аз съм само един куриер. Отлитам до Вашингтон и донасям обратно един плик… с някаква рентгенова снимка в него.

— Може би няколко малки снимки. Това е всичко.

— И откъде трябва да са те?

— От устата на Джошуа Ейпълтън.

 

 

Беше един и половина следобед, когато Брей стигна до библиотеката на Бостън стрийт. Новият му приятел Амос Лафолет щеше да се качи на самолета в два часа и да се върне от Вашингтон с полета от осем вечерта. Скофийлд щеше да го посрещне на летището.

Получаването на рентгеновите снимки нямаше да бъде трудно. Всеки, който познаваше бюрокрацията във Вашингтон, можеше да ги получи. Брей се обади на две места; първо в административния офис на Конгреса, а после и на въпросния зъболекар. Първото обаждане беше от името на разтревожения адютант на добре познатия народен избраник, който заболял от абсцес на зъба. Дали беше възможно администраторът да даде на този адютант името на зъболекаря на сенатор Ейпълтън? Сенаторът беше споменавал за добрата работа на служителя. Администраторът поласкан му даде името на зъболекаря.

Телефонното обаждане до зъболекаря беше една рутинна проверка от генералния счетоводен офис, съвсем бюрократична процедура, без кой знае какво значение, която щеше да бъде забравена на следващия ден. Генералният счетоводен офис събираше информация за извършените на сенаторите зъболекарски услуги, а някакъв идиот от Кей стрийт се натъкнал на някакви рентгенови снимки. Дали щеше да представлява някакво затруднение, ако някой от администраторите извади снимките на Ейпълтън и ги остави на главното гише, за да бъдат взети от куриера на генералния счетоводен офис. Щяха да бъдат върнати след двадесет и четири часа.

Вашингтон работеше с пълна пара. Просто нямаше достатъчно време за работата, която трябваше да бъде свършена, и генералният счетоводен офис правеше своите проверки, като нарушаваше процедурата. Те бяха досадници и се бяха заровили в досадни неща, но въпреки това исканията им биваха изпълнявани. Рентгеновите снимки на Ейпълтън щяха да бъдат оставени на гишето.

Скофийлд прегледа указателя на библиотеката, взе асансьора за втория етаж и тръгна по коридора към „Отдел журналистика — съвременни и минали публикации. Микрофилми“. Той отиде до гишето в отдалечения край на стаята и заговори чиновника зад него.

— Март и април, хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, моля. „Глоуб“ или „Екзаминър“, който от тях имате на разположение.

Дадоха му осем кутийки с филми и го упътиха към мястото, където можеше да ги разгледа. Той го намери, седна и постави първата ролка.

До март хиляда деветстотин петдесет и четвърта година бюлетините, отчитащи състоянието на Джошуа Ейпълтън, капитан Джош, бяха помествани на задните страници. Той беше лежал повече от двадесет седмици до тогава, но все още не беше пренебрегван. Прочутото бдение беше описано с подробности. Брей прочете имената на някои от интервюираните; до следващия ден щеше да знае дали ще има смисъл да се свързва с тях или не.

„21 март 1954 година

Млад лекар умира. Мозъчен кръвоизлив“

Кратката история беше описана на шестнадесета страница. Не се споменаваше, че хирургът се е грижил за Джошуа Ейпълтън.

„26 март 1954 година

Три сестри от Масачузетс Дженеръл загиват при инцидент с корабче“

Историята беше отразена в долния ляв ъгъл на предната страница, но отново не се споменаваше за Джошуа Ейпълтън. А и наистина щеше да бъде странно, ако беше споменато; и трите е трябвало да бъдат на трисменен осемчасов график. Ако и трите са били в Марбъл Хед, тогава кой е бил на дежурство при Ейпълтън?

„10 април 1954

Трагедия в Гщаад, при която умира жител на Бостън по време на ски“

Откри го.

Беше — естествено — на предната страница, заглавието се набиваше в очи, а пасажът беше така написан, че да предизвика съчувствие, но в същото време и да отрази трагичната смърт на младежа. Скофийлд прочете историята, сигурен, че ще му подскаже някои конкретни неща.

Така и беше.

„Поради силната привързаност на жертвата към Алпите — и за да спести на семейството и приятелите по-нататъшна болка — семейството е обявило, че погребението ще стане в Швейцария, в селцето Кол дю Пилон.“

Брей се чудеше кой ли е бил в онзи ковчег в Кол дю Пилон. И дали не е бил просто празен?

Той се върна в евтиния хотел, събра нещата си и взе такси до паркинга на Пруденшъл сентръл, вход А. Карайки наетата кола, излезе от Бостън по Ямайка Уей и продължи към Бруклин. Намери Ейпълтън хил, премина покрай портите на Ейпълтън хол, поглъщайки всеки детайл, който малкият период от време можеше да му позволи.

Огромното имение се беше разпростряло като крепост по склоновете на хълма, висока каменна стена обграждаше вътрешните сгради, високите покриви създаваха илюзията за парапети, гледани над отдалечената стена. Пътят зад главната порта се виеше нагоре по хълма край огромните тухлени къщи, обвити с бръшлян, в които се вместваха не по-малко от осем до десет апартамента; пред огромния паркинг долу имаше пет самостоятелни гаража.

Той обиколи хълма. Триметровата ограда от ковано желязо беше непрекъсната; на всеки неколкостотин метра имаше малки будки, вкопани в хълма като миниатюрни бункери, а в някои от тях той видя униформени хора, стоящи прави или седящи, пушещи цигари или говорещи по телефона.

Това беше седалището на Матарезе. Домът на Пастирчето.

 

 

В девет и тридесет той подкара към летище Лоугън. Беше казал на Амос Дафолет да слезе от самолета и да тръгне право към слабо осветения бар, точно срещу главния вестникарски павилион. Сепаретата бяха толкова мрачни, че беше почти невъзможно да се различи нечие лице на по-голямо разстояние от два метра, единствената светлина, която идваше, беше от отраженията от огромния телефонен екран на стената.

Брей се отпусна на черното пластмасово сепаре, нагаждайки очите си към мрака. За миг се сети за едно друго сепаре, в един друг слабо осветен бар и за един друг мъж. Лондон, хотел „Конът“, Роджър Саймъндс. Той прогони спомените от съзнанието си. Те щяха да му пречат. Не можеше да си позволи да се справя с препятствия точно сега.

Видя как студентът премина през входа на бара. Скофийлд леко се изправи; Амос го видя и се приближи към него. В ръката му имаше някакъв бежов плик и Брей почувства бързото затопляне в гърдите си.

— Явно всичко е минало добре — каза той.

— Трябваше да се разпиша за него.

— Какво?

На Брей му прилоша; беше толкова малко нещо, очевидно нещо, а той не беше се сетил.

— Успокойте се. Неслучайно съм израснал на 135 улица и Ленъкс авеню.

— Какво име използва? — попита Скофийлд, пулсът му намаля.

— P. М. Никсън. Администраторката беше много готина. Благодари ми.

— Ти ще стигнеш далеч, Амос.

— Това и възнамерявам да направя.

— Надявам се, че това ще ти помогне.

Брей му подаде един плик над масата.

Студентът го задържа между пръстите си.

— Хей, човече, знаете ли, наистина няма нужда да правите това.

— Разбира се, че трябва. Имахме споразумение.

— Знам, но ми се струва, че доста сте се поизпотили за много хора, които не познавате.

— И за много, които познавам много добре. Парите са просто така. Използвай ги.

Брей отвори дипломатическия си куфар и пусна плика с рентгеновите снимки — точно върху папката, съдържаща медицинския картон на Джошуа Ейпълтън с рентгеновите снимки отпреди двадесет и пет години.

— Запомни, никога не си ме срещал, не знаеш името ми и никога не си ходил във Вашингтон. Ако изобщо те попитат, ти просто си избрал няколко забравени имена на компютъра за човек, който не ти се е идентифицирал. Моля те. Запомни това!

— Ама това е кофти!

— Защо? — притесни се Скофийлд.

— Ами как да посветя тогава първия си учебник на вас?

Брей се усмихна.

— Ще измислиш нещо — каза той, излизайки от сепарето. — Предстои ми един час път и още няколко да поспя.

— Дръж се, човече!

— Благодаря, професоре!

 

 

Скофийлд чакаше пред зъболекарския кабинет на Мейн стрийт в Андовър, Масачузетс. Името на зъболекаря му беше предадено — с радост, дори с ентусиазъм — от медицинския офис на академията в Андовър. Всичко беше възможно за прочутия и щедър гений на Андовър, а естествено, и за адютанта на сенатора. Разбира се, зъболекарят не беше същият човек, който беше обслужвал сенатора Ейпълтън в студентските му години; практиката беше поета от някакъв племенник преди много години, но нямаше съмнение, че настоящият доктор щеше да му сътрудничи. От медицинския офис щяха да му се обадят и да му кажат, че адютантът на сенатора отива при него.

Брей разчиташе на една психология също толкова стара, колкото и професията на зъболекаря. Двама младежи, които бяха близки приятели и бяха учили заедно в началното училище, сигурно имаха подобен начин на живот; може би дори ходеха при един и същ зъболекар.

Да, и двете момчета бяха ходили при един и същ човек в Андовър.

Зъболекарят излезе от вратата, която водеше към склада; на върха на носа му бяха кацнали половинки очила. В ръката си държеше два картонени листа, на всеки от който имаше забодени малки негативи. Рентгенови снимки на двама студенти от Андовър, направени преди повече от тридесет години.

— Заповядайте, господин Викъри — каза зъболекарят, подавайки му рентгеновите снимки. — По дяволите, ще забележите ли примитивния начин, по който са използвали тези неща. Един ден ще трябва да изчистя всички тези боклуци там, но кой знае… Миналата година трябваше да идентифицирам един стар пациент на чичо ми, който беше изгорял при онзи пожар в Боксфърд.

— Благодаря ви много — каза Скофийлд, приемайки рентгеновите снимки. — Между другото, докторе, знам, че сте претоварен с работа, но се питам дали ще имате нещо против още една малка услуга? Тук имам две нови снимки на двамата мъже и трябва да ги съпоставя с тези, които ни давате. Разбира се, мога да наема някой да го направи, но ако разполагате с минутка…

— Разбира се. Дори няма да ни трябва цяла минута. Дайте ми ги.

Брей извади двата пакета с рентгенови снимки от пликовете. Едните бяха откраднати от болницата Масачузетс Дженеръл, другите бяха получени от Вашингтон. Върху имената беше залепил бяло тиксо. Той ги подаде на зъболекаря, който ги поднесе към лампата и ги разгледа последователно.

— Ето — каза той, държейки съвпадащите си рентгенови снимки поотделно във всяка ръка.

Скофийлд постави двата пакета в различни пликове.

— Още веднъж ви благодаря, докторе.

— Винаги съм на разположение.

Зъболекарят бързо се върна в офиса си. Явно беше претоварен от работа човек.

 

 

Брей седна на предната седалка в колата си, дишането му беше ускорено, по челото му беше избила пот. Отвори пликовете и извади снимките.

Отлепи лентичките, които покриваха имената.

Беше прав. Странният фрагмент без съмнение си дойде на мястото. Доказателството беше в ръката му.

Мъжът, който седеше в Сената, мъжът, който без съмнение щеше да бъде президент на САЩ, не беше Джошуа Ейпълтън Четвърти.

Това беше Джулиън Гидероне, син на Пастирчето.