Майкъл Ридпат
Сити (34)

33.

Двамата с Изабел седяхме на една пейка на Кабът Скуеър, в подножието на голямата бяла кула. Денят беше топъл, но без да е горещ. Банкерите се въртяха наоколо със запретнати до лактите ръкави, а куриерите препускаха по тениски и шорти. Слънцето блестеше в злато и сребро по повърхността на заобикалящата ни вода.

Бяха изминали три ужасни дни. Хаосът. Полицията. Разпитите. И сетне Кейт. Истерична, гневна, виновна. Обвиняваща мен, обвиняваща Джейми, но най-вече обвиняваща себе си. Чувствах се безсилен. Не можех да я успокоя, никой не можеше, но поне бях до нея. Беше оставила Оливър при сестра си, слава богу, но и той знаеше, че се е случило нещо ужасно лошо. С ужас и тъга осъзнах, че един ден ще научи точно какво.

Чувствах се виновен, че трябва да си тръгна, но трябваше да го направя. А и беше толкова хубаво да видя отново Изабел. Тя дълго ме държа в прегръдките си, а после предложи да се поразходим до Канари Уорф покрай реката. Говорих за Джейми, преднамерено, като изследвах вихъра от емоции, предизвикан от смъртта му, а тя слушаше. Това помогна.

Седяхме загледани във високата бяла кула.

— Мога да си представя какво става сега там горе — каза Изабел. — Сипят се поздравления. Пазарът се вдига. Рикардо притежава фирмата.

— Иска ли ти се да бъдеш горе?

— Срам ме е да си го призная след всичко, което се случи. Но има нещо такова.

— Не мога да повярвам, че той успя. Че победи.

— Той винаги побеждава.

— Знам. — Извърнах се към нея. — Какво мислиш да правиш сега?

— Разговарях много с татко. Той казва, че офертата за поглъщане на „Декер Уорд“ го е накарала да проумее, че „Банко Оризонте“ трябва да има и международна дейност. Иска да започне с Лондон. Иска аз да ръководя бюрото тук.

— Ще го направиш ли?

— Мисля да приема. Това ще е възможност да управлявам банковото дело така, както аз искам. Отначало дейността ни ще бъде много ограничена, но аз мога да направя така, че да заработи добре.

— Добра идея.

— А ти? Какво ще правиш? Ще се опиташ ли да си намериш друга работа в Сити?

— Няма да стане. Не и след онова, което се случи с Джейми. И онова, с което се разминах на косъм. Пушкин надделя. Мисля да завърша проклетата си дисертация. — Въздъхнах. — Страшно ми се иска, но ще трябва да заработвам и по някоя лира през това време. Мога да се опитам да си намеря работа като учител по руски в някое частно училище. Може да стана и треньор по ръгби. Не знам.

— Това в Лондон ли ще става? — попита тя.

— Да, би трябвало.

Замълчахме. Изабел гледаше огромната кула пред нас.

— Би могъл да останеш в Лондон с мен — каза тя, — в квартирата ми. Утре мисля да се пренасям там.

Усмихнах й се, но поклатих глава.

— Не мога да бъда твоя държанка.

— О, Ник, не бъди толкова горд! — Изабел направи пауза. — Но мога да те разбера. Господ ми е свидетел, че прекарах по-голямата част от живота си в опити да не живея на гърба на баща си. В действителност прекарах толкова много време така, че досега не разбирах колко много ме обича.

Тя се долепи до мен и стисна ръката ми.

— Разбираш ли колко много те обичам?

Сърцето ми подскочи.

— Обичаш ли ме?

Тя кимна.

Точно това жадувах да чуя от толкова време. Но все още не знаех какво възнамерявам да правя. Да живея на гърба й просто не ми се струваше почтено.

— А това означава, че искам да бъда с теб — продължи тя. — И че ако ми се наложи да те следвам до някое малко градче и в най-затънтеното ъгълче на Англия или където и да било другаде и да бъда… — тя се поколеба — … приятелка на учител, ще го направя.

Бях зашеметен. Представата за една следваща ме навсякъде Изабел изобщо не бе минавала през ума ми.

За момент си представих съвместния ни живот. Но и това нямаше да е почтено, поне по отношение на нея.

— Не, Изабел, не бих поискал от теб такова нещо — казах и я погалих по косата.

Тя вдигна глава и се усмихна.

— Не е необходимо да искаш. Аз искам да бъда с теб. И ако това е единственият начин да бъда с теб, нека бъде така.

Знаех, че е абсолютно сериозна.

— Но това е глупаво — запротестирах. — Ти ще правиш нещо, което действително ти доставя удовлетворение. Нещо, в което си много добра. Не искам да се отказваш от него само заради мен.

Седяхме в тишина; и двамата се борехме с проблема. Не знаех какво решение има, но съзнавах, че каквото и да се случи, искам да бъда с Изабел.

Тя ме прегърна, целуна ме по бузата и каза:

— Виж, Ник. Наистина ли искаш да завършиш дисертацията си?

Кимнах.

— Добре тогава, защо просто не седнеш и не я завършиш? Можеш да живееш в квартирата ми безплатно. Ще си намериш работа в някой бар или нещо такова, така че да можеш да си плащаш за сандвичите. Познавам те. Не си от тия, дето им трябва много. Можеш да караш буквално на мускули.

Лицето й сияеше от вяра в живота пред нас. И тя беше права. Щеше да се получи. Щеше да се получи много добре.