Майкъл Ридпат
Сити (22)

21.

В понеделник сутринта с трепет се отправих на работа. Там обаче ме посрещнаха с усмивки и кимания, съчувствие и деликатно зададени въпроси. В известен смисъл все едно че се прибирах у дома. Това обаче нямаше да продължи дълго.

След като съвещанието приключи, се замъкнах до бюрото си. За трите седмици отсъствие на бюрото се бе струпала солидна купчина документи. Хвърлих поглед към мястото на Изабел. Бюрото й беше празно. Подредено. В очакване на следващия обитател.

Рикардо се приближи, дръпна един стол и седна до мен. Около мен беше спокойно; бяхме отдалечени от квадрата на търговците и агентите по продажбите, които вече се бяха хванали като удавници за телефоните.

— Как се чувстваш?

Само повдигнах рамене.

— Всички преживяхме шок — продължи Рикардо. — Последните две седмици беше страшно напрегнато. И тъкмо когато вече потръгна, всичко рухна.

Кимнах.

— Баща й сигурно го е преживял много тежко. Той означаваше много за нея. — Разбира се, Изабел трябва да му бе разказала всичко за себе си и семейството си: същото, което беше споделила и с мен. Не бях сигурен, че това ми хареса.

— Много му е трудно. Да не знае дъщеря му жива ли е, мъртва ли е.

— А онзи, Нелсън Зарур, мисли, че няма вероятност да е още жива, така ли?

— Винаги има вероятност. Но той не е оптимист. Нито пък полицията.

Замълчахме. Не ми се разговаряше с него на тази тема. Имаше обаче нещо в откритостта му, нещо на което не можеше да се устои.

— Харесвах я — каза той. — И ако не греша, ти също.

— Харесвах я — повторих като ехо. — Искам да кажа, че я харесвам. — Ненавистна ми беше мисълта да говоря за Изабел в минало време. За мен тя беше още жива. Трябваше да е жива.

— Съжалявам — произнесе Рикардо. — Ти си прав. Не мога да приема, че тя е… че не е жива. — В гласа му се промъкна нежност, която не бях долавял до този момент. — Хората реагират по най-различен начин при такива трагедии. Не знам как се чувстваш ти. Ако искаш, поеми си малко дъх. Или може би искаш да се захванеш с работа, за да не те измъчват такива мисли? В „Декер“ умеем да бъдем търпеливи.

„Докато прочетеш бразилските вестници“ — помислих си. Луиш ми беше казал, че статията ще излезе в началото на тази седмица. Започнаха да ме измъчват съмнения. Във всекидневната на Луиш, пред камината и при мисълта за Изабел това ми се бе сторило добра идея. Сега обаче не бях толкова сигурен. Трябваше да взема мерки да ме няма наоколо, когато историята гръмне.

— Рикардо?

— Да?

— Искам да ти кажа нещо.

Той зачака.

— Напускам.

— Какво?

— Напускам.

Рикардо понечи да каже нещо, но видя изражението ми и се сдържа. Намести се върху стола и потърси погледа ми. Издържах неговия.

— Защо? — попита спокойно той.

— Мислех си за това, когато пътувах към Бразилия. И след това, което се случи с Изабел… Просто не искам да работя повече в „Декер“.

— Ник, съвсем естествено е да си разстроен. Вземи си малко отпуск…

— Не, не е само заради Изабел. — Поех си дълбоко дъх. — Не мисля, че мога да работя по начина, по който го правят в „Декер“.

Рикардо се навъси.

— Какъв начин? Какво искаш да кажеш?

Направих пауза да си събера мислите. Съзнавах добре, че не успея ли да бъда убедителен, Рикардо ще ме разубеди.

— Говорихме за това в самолета на връщане от Бразилия. А има и други неща, които съм видял и които ме карат се притеснявам още повече.

— Ти беше свидетел на битката за облигациите с „Блумфийлд Уайс“, нали? Разбира се, та нали ти изигра важна роля в нея.

— Да, бях свидетел.

— Не ти ли достави удоволствие?

— Достави ми.

Рикардо направи пауза и ме изгледа.

— Знаеш ли колко пари ще направиш тази година, ако се справяш все така добре, както си мисля, че ще го правиш?

— Не.

— Опитай се да отгатнеш.

— Е, девет месеца работа, това е малко над двайсет хиляди лири заплата. Плюс премията.

— Колко голяма според теб?

Проклятие! Трябваше просто да игнорирам въпроса му. Той обаче успя да ме заинтригува. Беше много умен. Бях постъпил в „Декер“ заради парите. Нямах представа колко щях да изкарам. Сега щях да разбера.

— Не знам. Може би десет хиляди лири?

— Ще бъдеш много изненадан, ако тази година премията ни не надхвърли сто хиляди долара.

Господи! Опитах се да потисна вълнението и внезапно пробудилата се алчност. Усетих някаква усмивка да се промъква по лицето ми, но успях да я потисна.

— О — произнесох с напрегнат глас.

— И, разбира се, ние ще започнем да инвестираме на твое име в тръстовете на служителите на „Декер“. След три години ще имаш най-малко половин милион. След пет — един милион. Кажи ми, все още ли искаш да напуснеш?

Виждах, че говори истината. Не се опитваше да ме заблуди. С един милион в джоба можех спокойно да напусна и да правя каквото си искам до края на живота си. Ако си тръгнех сега, бойлерът ми щеше да си остане развален.

Но пък щях да изгубя себе си. Щях да се превърна в съвсем друг човек, богат, но такъв, когото едва ли щях да харесвам. Човек, от когото Изабел със сигурност би се извърнала.

— Да — отвърнах.

Лицето на Рикардо пламна. Гневът си проби път.

— Наистина трябва да обмислиш добре идеята си. Вземи си една седмица отпуск.

— Не, искам да си тръгна още днес.

— Не си ли с мен, значи си против мен. Казвах ти го вече, нали? — В гласа му се бе промъкнал режещ ръб.

Вдигнах ръце.

— Виж, не искам да ставам враг на „Декер“. Просто съм се захванал не с тази работа, с която би трябвало.

— Не, Ник. Аз самият ти гласувах извънредно голямо доверие. А ти ме предаде. Няма да го забравя.

Очите му се забиваха право в душата ми, сини и пронизващи; почувствах се страшно неудобно. Прииска ми се да сведа глава и да промънкам: „Да, разбира се, Рикардо, ще се радвам да остана“. Но издържах мълчаливо погледа му.

— Добре. Не е необходимо да си тръгваш веднага. Не ми изглежда, че веднага ще се втурнеш при някой конкурент, или греша? — Той ме изгледа злобно.

Поклатих глава. Нямаше как да допусна два пъти една и съща грешка.

— Добре. Почисти си бюрото и от довечера си свободен. Ще говоря с Едуардо за обезщетението и заема ти.

Той се изправи, обърна ми гръб и се отдалечи.

Подпрях главата си с ръце и въздъхнах. Чувствах се като последната отрепка. Чувствах се нелоялен, непочтен, страхливец. Как бе успял да го постигне? Как бе успял да ме накара да се чувствам по този начин?

Само допреди няколко минути се бе отнасял към мен с искрена симпатия. И изведнъж… Сигурно беше поради безпощадната му праволинейност. Той приемаше всичко, което застрашаваше „Декер Уорд“ като персонално насочено срещу него, та дори това да бе напускането на един от най-младите му служители.

Думите му изплаваха в съзнанието ми. „Не си ли с мен, значи си против мен.“ Никакво място за компромиси.

Знаех, че съм взел правилното решение. Докато бях в Бразилия, съмненията ми относно прането на пари, начинът, по който бях измамил Войтек, и случилото се с Дейв бяха потънали някъде дълбоко. Но те щяха да изплуват рано или късно. Бях обсъждал оставката си с Изабел и тя я бе сметнала за добра идея. А и освен това, като имах предвид комбинацията, която бе предприел Луиш с пресата, най-добрият вариант за мен си оставаше да си обирам крушите. Стажът ми в „Декер“ се бе оказал крупна грешка. Колкото по-рано го оставех зад гърба си, толкова по-добре.

Бавно и целенасочено започнах да събирам нещата си.

Усетих нечие присъствие зад себе си. Беше Едуардо. Целият пламтеше от гняв.

— Рикардо ми каза, че напускаш.

— Точно така.

— Е, тогава е време да си тръгваш.

— Рикардо каза, че мога да изчакам до вечерта.

— А аз ти казвам да си тръгваш веднага — повтори твърдо Едуардо. — Охраната ще бъде тук само след минута.

Повдигнах рамене. Всъщност това ме устройваше. Бях събрал личните си вещи в един кашон — не бяха кой знае колко много.

Тъмните очи на Едуардо се забиха в мен.

— След като си отидеш, искам да забравиш „Декер“ и всичко, което си видял тук. Но аз няма да те забравя. Ще те държа под око. И ако те видя да опитваш нещо, каквото и да е, което да застраши тази фирма, ще взема съответните мерки. — Гласът му се бе снижил до шепот. Усетих как кожата ми настръхва — чисто физическа реакция на стаената в думите му заплаха. — Разбираш ли ме?

Гърлото ми пресъхна. Знаех, че Едуардо не се шегува. Не исках обаче да става свидетел как преглъщам на сухо.

— Какво ще предприемам от сега нататък си е лично моя работа.

— О, не, не е само твоя — изсъска той и се наведе към мен. — От сега нататък става и моя.

Вдигнах си сакото от облегалката на стола и го облякох. Едуардо беше прав да се тревожи за мен, разбира се. А пък като прочетеше статиите във вестниците в Рио…

Двама души от охраната спряха до бюрото ми. Претърсиха ме, преобърнаха джобовете ми и ме опипаха по гърдите, ръцете и краката. Едуардо изглеждаше искрено разочарован, че не откриха нищо.

Шумът в борсовия салон замря напълно; всички ме гледаха със зяпнали уста. Джейми ме видя от другата страна на квадрата.

— Какво става, по дяволите? — се изписа върху устните му.

Той още не знаеше, че съм напуснал. Потърсих с поглед Рикардо. Очите му ме гледаха без никакво чувство. Усетих погледите на останалите впити в мен. След като бяха успели толкова бързо да предадат Дейв на небитието, едва ли щяха да имат проблеми и с мен. Пазачите ме поведоха сред неестествената тишина към асансьорите.

Четиридесет етажа по-надолу ме очакваше реалният свят.