Майкъл Ридпат
Сити (25)

24.

Същия следобед попитах Кейт дали ще има нещо напротив, ако проведа няколко международни разговора. Тя не възрази. Започнах със службата за международни справки и поисках номера на „Блумфийлд Уайс“ в Ню Йорк. После позвъних в централата им, като поисках името и номера на президента им. После набрах самия президент.

Оказа се, че Сидни Стал бил в Лондон. И това ако не беше късмет! Взех лондонския му номер от секретарката му в Ню Йорк.

— Тук офисът на господин Улпин — обади се женски глас.

— Мога ли да говоря с господин Стал? Разбрах, че в момента е в Лондон.

— Да, в Лондон е. Но в момента има среща с господин Улпин. С кого разговарям?

— Ник Елиот. От „Декер Уорд“.

— Може ли някой друг да ви свърши работа, господине? Господин Стал ще бъде зает доста време.

Филтрираха ме. Не беше изненадващо.

— Не. Трябва да разговарям лично с господин Стал. Бихте ли му предали, че става дума за загубите на „Декер Уорд“ по мексиканската им позиция? Ще ви бъда особено благодарен, ако му предадете, че го търся неофициално. Ще ви дам номера си. — Дадох й домашния номер на Джейми.

— Разбира се, господине. Ще му предам — произнесе женският глас, като не остави и съмнение у мен, че господин Стал в никакъв случай няма да се обади.

Помислих си дали да не отида в „Блумфийлд Уайс“ посредством Стивън Трофтън, но след известен размисъл се отказах от идеята. Не можех да му се доверя и бързо щях да загубя контрола върху събитията. Много по-добре беше да търся пряк контакт с шефа им.

Седях до телефона във всекидневната и четях вестник. Кейт беше в градината и играеше с Оливър. По едно време влезе да си вземе нещо разхладително.

— Почивка ли? — запита тя изненадана. Никога не прекъсвах за повече от десет минути, ако не се броеше времето за хранене.

— Току-що завърших една глава — казах. — И сега си консумирам наградата — четене на вестник.

Тъкмо бях преполовил спортния раздел на вестника, когато телефонът иззвъня. Мигновено грабнах слушалката.

— Мога ли да говоря с Ник Елиот? — попита млад и спокоен американски глас.

— Да, аз съм.

— Обажда се Престън Морис. Работя за господин Стал. Доколкото разбирам, сте го търсили.

Огледах се. Кейт беше още в градината.

— Трябва да говоря лично с господин Стал — казах.

— Страхувам се, че днес това няма да е възможно. Може би аз мога да го заместя?

Филтрирането продължаваше с пълна пара.

— Добре, слушайте. Аз съм бивш служител на „Декер Уорд“. Разполагам с подробности за последните им загуби от търговия на развиващите се пазари и искам да направя едно предложение. Бих искал да го обсъдя утре с господин Стал. Няма да отнеме повече от четвърт час. Ако това, което му кажа, не му хареса, може да ме изхвърли с чиста съвест.

— Ще проверя и ще ви позвъня пак.

Следобеда се опитах да стоя по-близо до телефона от Кейт, но не успях. Той звънна точно след шест и въпреки усилията ми тя вдигна първа.

— Престън Морис — каза ми тя, подавайки ми слушалката. Не откъсна поглед от мен, докато уговарях среща в девет и четиридесет пет следващата сутрин. После попита: — Кой е този Морис?

— О, един човек, който иска да се видим — отвърнах.

— Заприлича ми на банкер.

— Сериозно? Ще му предам думите ти — отвърнах, докато се измъквах от стаята, сподирен от озадачения й поглед.

 

 

Офисите на „Блумфийлд Уайс“ се намираха в Бродгейт, модерен комплекс от кафяви мраморни кантори зад гарата Ливърпул стрийт. Трябваше да преговарям с охраната, рецепцията и секретарката, преди да ми посочат един диван пред една затворена врата. Докато чаках, си спомних Изабел и посещението ни в кантората на Умберто Алвеш. Усмихнах се при спомена как възмутено бе реагирала, че той бе дал мандата за сделката с фавелата на „Блумфийлд Уайс“. Щях да имам нужда от всичката й бойкост, ако исках да доведа делото си докрай. Чувствах я сякаш беше застанала до мен, и се заклех да не я предавам.

След половин час вратата се отвори и се показа един дребен птицеподобен човечец с бяла риза и презрамки. Прецени ме за секунда и не остана впечатлен от видяното. Почти усетих хода на мислите му — че срещата ще продължи максимум пет минути, а не четвърт час.

— Аз съм Сидни Стал, заповядайте. — Той ми подаде ръка и ме въведе в един просторен офис с огромно бюро и комплект кремави кресла и диван. Двамата мъже, които бяха приседнали на ръба на дивана, мигновено се изправиха. Единият беше млад и висок, другият — по-възрастен и по-обрулен. Стал махна към тях.

— Помощникът ми Престън Морис, с когото вече сте разговаряли, и Сай Улпин, който ръководи отдела ни по развиващите се пазари в Лондон.

Стиснахме си ръцете. Стал беше много дребен, едва ли имаше и метър и петдесет, и тежеше най-много шейсет килограма. Изглеждаше като джудже край двамата други, но веднага се виждаше, че той е шефът. Те се отдръпваха от него, сякаш им беше неудобно да го гледат отвисоко.

— Какво можем да направим за вас, господин Елиот? — запита Стал, докато сядаше. Всички последвахме примера му. Погледът му беше насочен към мен, но без да е фокусиран. Явно мислеше или за последната си среща, или за следващата.

Хванах направо бика за рогата.

— Работих в „Декер Уорд“ последния месец и някой друг ден отгоре. Преди две седмици напуснах. — „Е и какво от това?“ — ми казваше изражението му. — Случайно знам, че „Декер“ са се насадили здраво на много дълги позиции с мексикански облигации за последните няколко седмици.

— Това е известно на целия пазар — каза Сай Улпин.

— „Декер“ сключиха тази сделка с Мексико, тя изгърмя и оттогава непрекъснато изкупуват обратно облигации.

Не му обърнах внимание. Вече бях привлякъл, макар и донякъде, вниманието на Стал. Очите му вече започваха да идват на фокус — гледаше към мен.

— Позициите на „Декер“ са много по-големи. Те притежават мексикански облигации на стойност 4 милиарда долара и още два милиарда в други облигации. Загубите им по тези позиции са толкова големи, че технически те вече са в несъстоятелност. Разчитат на финансирането от швейцарския си акционер „Шалме“.

Да, вече бях привлякъл вниманието им.

— Продължавайте — каза Стал.

— Знам, че „Блумфийлд Уайс“ иска да стъпи по-широко на развиващите се пазари. А на всички е известно, че това е пазар на „Декер“. Така че предложението ми е „Блумфийлд Уайс“ да изкупят „Декер“. И тогава вече този пазар ще бъде ваш, а не техен.

Стал се изсмя — някакво къкрене, пробило си път през задръстените му с храчки и катран трахеи. Израженията на другите двама мигновено превключиха от презрителна официалност на учтиво веселие.

— Чухте ли това, момчета? Лошо ви се пише. Това хлапе напира за мандат. — Той извади от джоба си пура и запали. Пурата изглеждаше огромна в сравнение с миниатюрното му тяло. Куражът ми обаче укрепна въпреки смеха им. Маневрите на Стал с пурата му даваха възможност да обмисли нещата.

— „Декер“ не са ли частна компания? — попита той. — Онзи, как беше… Рикардо Рос, не притежава ли по-голямата част от нея? Той няма да ни я продаде.

— Прав сте, това е частна компания — отвърнах. — Но Рикардо притежава само малка част от нея.

Стал повдигна вежди. Бяха страшно тънки, сякаш ги скубеше редовно.

— Рикардо намира други начини да изсмуква средства от „Декер“ — казах. — При това с тонове.

Веждите му се върнаха в нормално положение.

— Тогава кой е собственикът?

— Лорд Къртън и семейството му притежават петдесет и един процента. Предшествениците му са основали фирмата преди сто и тридесет години. „Шалме“, частната швейцарска компания, притежава двайсет и девет процента. Закупили са ги през 1985. А останалите двайсет процента са собственост на другите директори.

— И Рос е един от тях, така ли?

— Не съвсем. Рос отказва да влезе в съвета на директорите. Иска групата му по развиващите се пазари да бъде колкото е възможно по-самостоятелна.

Улпин и Стал се спогледаха. Погледът на Улпин говореше: „Нали ти казах“, а на Стал излъчваше само раздразнение. Проумях, че съм стъпил, макар и за миг, на политическо бойно поле. След няколко секунди обаче вниманието на Стал отново се върна върху мен.

— Добре, как според вас можем да закупим компания, която се държи под такъв здрав контрол?

— Къртън си няма и представа в каква дупка го е завлякъл Рос. Кажем ли му го, ще е готов веднага да се отърве от фирмата. Особено след като му съобщим за проблема и му предложим идеалното решение.

— А именно? — попита Стал и пуфна с пурата си.

— „Блумфийлд Уайс“ придобиват портфейла на „Декер“ и успяват да се отърват от него. Не са много фирмите по света, способни на това нещо. Те трябва да са крупна компания, да знаят как да търгуват и да познават развиващите се пазари. А това могат да бъдат единствено „Блумфийлд Уайс“ и никой друг.

— Това ще е дяволска позиция — заяви Улпин. — Рискът ще е неимоверен.

Погледнах Стал право в очите.

— А аз си мислех, че правите точно това: да поемате рискове.

Стал отново се изкикоти.

— Това момче определено ми харесва. Разбира се, че можем да поемем този риск, Сай. Ще изкупуваме облигациите за жълти стотинки. Но какво ще правим с швейцарците?

— Не знам. Нямам представа какво им е казал Рос за тази позиция. Невъзможно е и да разберем откъде всъщност идват парите. Практически е невъзможно да намерим що-годе някаква информация за „Шалме“. На теория това е малка женевска банка, но разполага с милиарди, които управлява, и си мисля, че използва парите на клиентите си, за да финансира „Декер“.

— В Южна Америка „Шалме“ се ползва с репутацията на добра банка за пране на мръсни пари — прекъсна ни Улпин. — Обзалагам се, че списъкът на клиентите им гъмжи от наркотрафиканти и корумпирани политици.

Това беше тема, която изобщо не желаех да повдигам. Не исках да плаша „Блумфийлд Уайс“ с приказки за пране на пари.

— „Шалме“ явно са много лоялни към Рикардо Рос — казах. — Но ако разберат, че има голяма вероятност да кажат сбогом на паричките си, като едното нищо могат да обърнат другия край. Ще повторя още веднъж: най-добрият начин за тях да си върнат парите може да е изкупуването на портфейла на „Декер“ от страна на „Блумфийлд Уайс“ с последващата му продажба.

— Интересно — коментира Стал. — И така, какво искаш, момче? Комисиона от два процента? Трябва да знаеш, че си имаме хора, на които им е известно всичко за това корпоративно финансиране.

— Сигурен съм, че имате — усмихнах се. — А комисиона не ми трябва. Знам, че така или иначе няма да ми платите. Единственото нещо, за което ви моля, е да ме държите в течение.

— Каква ще ти е ползата от това?

— „Декер Уорд“ се отнесе много лошо с мен — казах. Напрегнатият ми глас изненада и самия мен. — Искам да си платят.

Стал се усмихна. Бяха му еднакво ясни както жаждата за отмъщение, така и алчността. Някой по-доблестен мотив като нищо можеше да възбуди подозрението му.

— Да, ще си платят. Тоест, това ще стане, ако решим да действаме съгласно предложението ти — добави бързо той. Нещо в гласа му обаче ме накара да бъда сигурен, че ще го направи. Не можах да сдържа усмивката си. Той я долови и кафявите му очи проблеснаха.

— Добре — каза той и се изправи. — Ще ви се обадим. Скоро.

 

 

— И къде беше тази сутрин с чудесния си костюм? — попита Кейт. Току-що бяхме седнали да вечеряме и почвахме салатата, която бях приготвил. — Да не си ходил да търсиш работа?

Двамата с Джейми ме изгледаха въпросително. Целия ден си бях блъскал главата как да се справя със ситуацията. Не можех по никакъв начин да им кажа истината. Това би означавало да искам прекалено много от Джейми, да не говорим, че после не бих имал очи да остана в къщата му.

Предавах го, и това никак не ми харесваше.

— Да — излъгах. — Една консултантска фирма по мениджмънт. Искат да започнат някакъв бизнес с Русия.

— Коя точно? — попита Джейми.

— КЕЛ — отвърнах. — Съвсем малка фирма.

— О, знам ги! Кристиан Диърбъри работи там. Не го ли помниш? Учихме заедно в Оксфорд.

По дяволите! Пак я омотах.

— Не, не си го спомням — отвърнах.

— Е, мога да му завъртя една шайба. Може да ти свърши работа.

— Не, не се притеснявай. Сигурен съм, че не им трябвам. Консултантската дейност не се различава много от банковото дело. Просто не трябваше да ходя при тях.

Чувствах се страшно неудобно и двамата го виждаха. Но нямаше начин как да им кажа с какво се занимавам в действителност.

Разбраха, че не ми се говори, и замълчаха.

Поех си дълбоко дъх и продължих.

— Може би ще е по-добре, ако си тръгна вече. Крайно време е да си потърся някаква квартира.

— Не! — казаха и двамата едновременно.

— Остани при нас, Ник, моля те — каза Кейт.

Погледнах Джейми. Той ми кимна окуражаващо.

— Добре — казах и се усмихнах слабо.

Същата вечер седях на бюрото си и гледах смълчаната долина, осветявана от пълната луна. Дали да остана? Тук ми беше страшно хубаво, а и нямах къде другаде да отида. Агентът по недвижими имоти бе успял да даде апартамента ми под наем. Желанието на Кейт да остана при тях беше повече от очевидно. Защо? Подозирах, че има нещо общо с Джейми. Може би тя си мислеше, че бих могъл да го променя, или по-скоро да го предпазя от промени. Въздъхнах. Вероятността за това беше твърде малка.

Останех ли обаче, как щяха да реагират, когато разберяха за поглъщането? Е, Кейт сигурно щеше да го одобри. Като мен и тя не даваше и пукната пара за „Декер“.

Но Джейми?

За него щеше да е истински удар. Макар и да не би трябвало да реагира по такъв начин. Едно от нещата, които определено привличаха интереса на „Блумфийлд Уайс“ към „Декер“, беше работният персонал, а Джейми беше един от основните играчи в него. А постоянната работа в Уайс беше определено по-добрата алтернатива, отколкото безработицата, след като „Декер“ бъдеше погълната.

Ето, по този начин убедих себе си, че не предавам приятелите си.

По този начин Рикардо получаваше точно онова, което заслужаваше.

 

 

На следващата сутрин малко след осем ми позвъни лично Стал.

— Ще се захващаме с предложението ти — изръмжа той. — Утре те искам в офиса ни на Бродгейт в десет и четиридесет и пет. Имаме среща с лорд Къртън.

 

 

Чаках го във фоайето на „Блумфийлд Уайс“. От двете страни го съпровождаха двама банкери. Макар да бяха средни на ръст, се извисяваха над него. В действителност тримата напомняха силно на мафиотски бос с две горили зад гърба си.

А тези двамата наистина си бяха горили. „Блумфийлд Уайс“ се славеше с агресивността, с която се отнасяше както към корпоративно-финансовите си сделки, така и към всичко останало. Тези двамата специално имаха голям дял в разгрома на дузини корпорации по целия свят. Технически дейността им беше позната като „сливания и поглъщания“.

Стал ме представи като „момчето, за което ви говорих“. Имената на банкерите бяха съответно Шварц и Годфри. Забързахме през павираните площади в центъра на Бродгейт до едно такси. Офисът на „Декер Уорд“ се намираше на една малка улица точно зад „Банк ъф Ингланд“. Пътят дотам ни отне петнадесет минути. Ако бяхме тръгнали пеш, щяхме да стигнем за пет.

Разбира се, до този момент не бях стъпвал в кантората на „Декер Уорд“. Това беше мястото, откъдето се ръководеше традиционният бизнес на фирмата: търговия с бразилски и ексколониални ценни книжа, поверителен бизнес с някои клиенти, малка финансово-мениджърска група и корпоративно финансиране. Това поне си мислех, че се върши там. Настанен на три мили от него сред небесата, екипът на Рикардо нито знаеше, нито пък даваше пет пари с какво всъщност се занимават в „Декер“.

Спряхме пред елегантна четириетажна викторианска постройка в светлосиво и влязохме в нещо, което можеше да е гостна и на някоя селска къща. Човекът на рецепцията приличаше повече на лакей, отколкото на охрана. След като провериха с уважение документите за самоличност, ни поканиха в един асансьор, а после в залата за съвещания на съвета на директорите един етаж по-горе. Подредена на стената дълга редица финансисти от викторианско време гледаше към дълга полирана маса. Приближих се до стената да разчета имената. Имаше един Декер, един Уорд, но повечето бяха Къртън.

Стал също огледа внимателно залата. Личеше, че му хареса. И то много.

— Дуайт, как мислиш, дали не можем да подредим кътчето ни тридесет и осмия етаж по същия начин?

Хвърлих поглед към двамата банкери и с мъка потиснах усмивката си.

— Не знам, Сидни — отговори Дуайт. — Ще трябва да вземем малко стари снимки на родата ти. Сигурен съм, че ще можем да намерим художник, който да ги поразкраси малко.

Стал се изсмя.

— Ще ги накарам да лепнат баба ми. Знаеш ли, тя беше селската сваха. Да знаеш само какъв майстор беше да урежда сватби — ама ей така, от нищо.

В този момент вратата се отвори и лорд Къртън прекрачи прага. С високата си стройна фигура, дългата светла коса и елегантния си костюм той беше въплъщение на достойнството и сигурността.

— Добро утро — поздрави той и протегна ръка. — Приятно ми е, Андрю Къртън.

Стал стисна ръката му.

— Сидни Стал. Това са Дуайт Годфри и Джери Шварц. С Ник Елиот се познавате.

— Не мога да си спомня — отвърна той, но пое ръката ми и се усмихна дружески.

Стал ме изгледа леко навъсен.

— Ник доскоро е работил в „Декер Уорд“.

Къртън на свой ред свъси чело.

— В групата по развиващите се пазари — добавих бързо аз. — Срещали сме се веднъж.

— О, съжалявам. Познавам повечето хора от групата, но за вас не можах да се сетя. Качихте се на друг кораб, така ли?

— Нещо от този род, сър.

Студените очи на Къртън ме изучаваха няколко секунди, после той се обърна към Стал.

— Заповядайте, господа, седнете. — На вратата се почука и един човек с външност на лакей внесе кафето. — Както виждате, сам съм, нали така пожелахте. Не съм казал на никого от фирмата за посещението ви, но ще ви призная, че съм любопитен да разбера за какво става дума.

— Добре, господин… е… — Стал се поколеба, оказал се непривично неподготвен за ситуацията. — Имате ли нещо против, ако ви казвам Анди?

— Няма проблеми, Сид — усмихна се Къртън.

Усетих как Дуайт Годфри леко се стегна. Явно Стал предпочиташе Сидни пред Сид.

— Добре, Анди. Работата е съвсем проста. Искаме да ви направим оферта за компанията ви.

Къртън се отпусна в стола си.

— Поласкан съм — отвърна той. — „Декер Уорд“ обаче се развива с много бърз темп и ние очакваме този растеж да продължи. Не мисля, че моментът е особено подходящ за такова нещо.

— Прав сте — каза Стал и зачака.

— Е — каза Къртън с приятна усмивка. — Трябва да ви кажа, че ме заинтригувахте. Каква цена предлагате?

— Десет милиона лири.

— Десет милиона! — изсумтя Къртън. — Това е пълен абсурд! Предполагам сте наясно, че финансовите ни резултати са тайна, но годишните ни печалби са значителни.

— О, това ни е известно — отвърна Стал, фиксирайки Къртън с кафявите си очи. — Работата обаче е там, че си имате проблеми с групата за развиващите се пазари. Не ни е известно обаче дали сте наясно колко е голям проблемът ви.

Къртън вече показа явни признаци на интерес.

— Ако съм ви разбрал правилно, имате предвид сделката, която сключихме миналия месец с Мексико?

— Да, и още нещо.

— Вярно, сделката не се разви особено сполучливо. Моментът не беше избран съвсем подходящо. Когато обаче доминирате определен пазар, както в нашия случай, понякога просто нямате избор. Мога обаче да ви уверя, че ще се справим. Вижте, ако искате да говорим за развиващите се пазари, може би трябва да повикам Рикардо Рос. — И той посегна към телефона.

— Не, недей, Анди — спря го Стал. — Има и още нещо. Ник?

— Сър, известно ми е, че Рикардо е закупил мексикански облигации на стойност четири милиарда долара и два милиарда дълг от други латиноамерикански длъжници. Както знаете, пазарът рязко се срина за последните две седмици. Повече от сигурен съм, че загубите на „Декер“ са повече от милиард и половина долара.

Къртън не отговори веднага. Изражението му от учтиво внимание се промени в явна враждебност. Разбира се, че това му дойде малко множко. Бяха го оставили в неведение като последния глупак. Беше притиснат в ъгъла. Оставаше му само един изход — да си пробие път с бой.

— Кой сте вие, по дяволите? — изръмжа ми той. — Да не сме ви изритали?

— Напуснах, преди да ви дам тази възможност, сър.

Той се обърна към Стал.

— Не мога да разбера как е възможно да се вслушвате в думите на този човек. Той дрънка очевидни безсмислици. Съчинил си е всичко от начало до край.

— За съжаление думите му се покриват напълно с онова, което наблюдаваме на пазара, Анди — отвърна Стал. — Имам му доверие.

— Е, аз пък му нямам. И мисля, че трябва да си тръгвате. Не съм длъжен да слушам такива подмятания.

Стал се изправи.

— Добре, Анди. Вдигаме си задниците. Провери обаче все пак думите на Ник. Винаги можеш да ни се обадиш, ако промениш решението си. Но ще те помоля нещо, нямаш нищо против, нали? Не казвай на Рос за приятелския ни разговор. Поне докато не се увериш, че не крие нищо от теб.

Къртън ни изпрати с ледено мълчание.

 

 

Стал ми позвъни на следващия ден по обед.

— Къртън иска да разговаряме. Този път обаче желае да проведем разговора в нашата кантора. Можеш ли да дойдеш в три?

— Идвам.

Нямах никакво време, но успях да се пременя в костюм, да стигна с велосипеда до гарата, да хвана влака за Лондон, после метрото до Ливърпул стрийт и в три без десет да се добера до кантората на „Блумфийлд Уайс“. Срещнахме се в залата за конференции: Къртън, Стал, двамата корпоративни финансисти и аз. Помещението беше много по-семпло и безцветно от онова, в което се бяхме срещнали в „Декер Уорд“, но от прозорците му се разкриваше чудесната гледка на един гигантски железен фалос, сякаш довян от вятъра. Този път Къртън беше в компанията на мъж, когото представи като Гайлс Тилфорд от „Тилфорд и Ко“, един бутик за корпоративно финансиране. Фактът, че бе довел със себе си независим съветник, беше обнадеждаващ. Това навяваше мисълта, че разговорите ни може да стигнат до нещо конкретно.

— Хайде, Анди, давай — каза Стал.

Къртън се справи добре. Запази хладнокръвие. Макар и да изглеждаше замислен, не напомняше на човек, току-що открил, че холдингът му, за който е смятал, че струва няколко десетки милиона долара, внезапно се е стопил до някакви си нищожни пет милиона.

А такава беше истината.

— Може би не е зле отново да повторите подробностите от офертата си…

 

 

Преговорите течаха бързо. А и нямаше как да бъде другояче. Всяко следващо влошаване на пазара щеше да обезцени „Декер Уорд“ още повече. Стал напусна Лондон, но Годфри и Шварц останаха и ме държаха в течение. Къртън внимаваше Рикардо да не надуши нещо. Изпрати в Канари Уорф трима свои доверени хора под прикритието на вътрешна ревизия. Това явно обезпокои донякъде Рикардо, но не събуди подозренията му. Той беше уверен, че може да се справи с всякакви вътрешни ревизори.

Всеки ден си купувах „Уолстрийт Джърнъл“. Мексиканската сделка бе застинала в положение, което нито се влошаваше, нито се подобряваше. Не се знаеше каква съдба очаква закона на Пинък в американския конгрес. Беше изместен до известна степен от преговори относно кои военни бази в континенталните Съединени щати да бъдат закрити.

Не ми беше лесно да се съсредоточа върху дисертацията си, но полагах всички усилия. Докато си седях в стаята на горния етаж на къщата на Джейми и Кейт, разумът ми непрекъснато се връщаше на сделката. Бях в приповдигнато настроение. Прекарвах много часове с представата за физиономията, която щеше да се изпише върху лицето на Рикардо, когато разбереше за продажбата на „Декер“. И то на кого! На „Блумфийлд Уайс“! Дори и той не би могъл да запази хладнокръвие в този момент. Двамата с Едуардо вероятно си имаха скътани парици за такива ситуации, но простата загуба на пари едва ли щеше да нарани толкова гордостта на Рикардо, както удар от този род. Това щеше да е истинско публично унижение. Да се окаже, че могъщата машина на „Декер“, от която всички на пазара трепереха, всъщност е най-обикновена купчина хартия.

Помислих си за Изабел и се усмихнах мрачно. Бях сигурен, че на нея щеше да й хареса. Ако беше жива. Познатото повтарящо се трескаво чувство на вина се завърна. Помислих си дали да не позвъня пак на Луиш да проверя за някакви новости, но нямаше смисъл. Знаех, че щеше да ми се обади веднага щом научеше нещо.

Изпитвах известни угризения за останалите хора, които работеха в „Декер“: Шарлот Бакстър, Мигел, Педро, и, разбира се, Джейми. „Блумфийлд Уайс“ обаче възнамеряваха да задържат повечето от тях — в действителност те купуваха хората. Екипът наистина беше добър: дори и без Рикардо те щяха да са най-добрите на пазара.

Размишленията ми бяха прекъснати от почукване на вратата.

— Да!

Беше Кейт. Лицето й беше сериозно. Носеше един кафяв плик. Отворен. Познах го веднага.

Проклятие! Това беше вътрешен доклад, подготвен от анализатори в „Блумфийлд Уайс“ за състоянието на „Декер“.

— Къде го намери? — попитах я.

— Долу до телефона.

По дяволите! Бях звънил на Дуайт Годфри, когато Кейт беше отишла да вземе Оливър от занималнята. Годфри бе искал да узнае дали докладът на „Блумфийлд Уайс“ съвпада с онова, което съм видял в „Декер“. Нямаше големи разминавания. Но го бях забравил до телефона.

— Прочете ли го?

— Да.

Кейт спря в средата на стаята. Беше се ползвала с репутацията на добър адвокат в Сити. Щом го беше прочела, значи беше наясно с нещата. Беше силно разтревожена. Усетих страните си да пламват — бяха ме заловили на местопрестъплението.

— Защо ти е този доклад, Ник?

Поех си дълбоко дъх. Вече не можех да извъртам.

— Защото това е моя идея.

— Твоя идея?

— Да. Аз предложих на „Блумфийлд Уайс“ да закупят „Декер“.

Кейт приседна на леглото, без да пуска плика.

— Защо?

— Защото Рикардо си го търсеше — казах бавно. — Също и Едуардо. Те се опитаха да съсипят кариерата ми. Съсипаха жилището ми и унищожиха дисертацията ми. А и не съм само аз потърпевшият от мръсотиите им. Направиха същото и с Дейв. И с бедните копелета, които живеят във фавелите. А и кой знае защо е бил убит Мартин Белдекос?

Започвах да се разгорещявам.

— Рикардо си мисли, че правилата на простосмъртните не се отнасят до него. Е, ще му покажа колко дълбоко се заблуждава. Ще го накарам да изпита какво е когато работата на живота му бъде изтръгната от ръцете му.

Кейт ме гледаше с твърд поглед.

— Но какво ще стане с Джейми? Това ще го постави в невъзможна ситуация.

Въздъхнах.

— Знам. Но „Декер“ потъва. Ако „Блумфийлд Уайс“ ги погълне, Джейми пак ще си има работа. — Погледнах я в очите. — Ще му кажеш ли?

— Не знам — отвърна тя и стана от леглото.

Вратата леко хлопна подире й.