Майкъл Ридпат
Сити (28)

27.

През последните три месеца виждах за трети път през илюминатора кафявите запрашени северни предградия на Рио. Този път обаче беше различно. Предишните пъти бях изпитвал възбуда и очакване. Сега ме бяха обзели отчаяние и страх. Страх за Изабел и за мен. При първото посещение за малко не ме бяха убили. При второто за малко не ме отвлякоха. Чудех се какво ли ще ми се случи сега.

Билетът за самолета от британските авиолинии ми бе струвал половината от парите, които ми бе дал на заем Рикардо. Нямах друг избор. Бях длъжен да направя всичко, което ми бе по силите, за да открия Изабел, а това включваше и полет до Бразилия. Не успеех ли да го направя и осъществяха ли похитителите заплахата си, никога нямаше да си го простя.

Луиш с радост бе изслушал плановете ми, а Кейт бе проявила разбиране. Готовността й да ми помогне да спася Изабел беше затрогваща, но аз и не бях очаквал нещо по-малко от нея. Джейми беше на работа. Без съмнение нямаше да се огорчи от отсъствието ми.

Чувствата ми към Джейми бяха объркани. Бях му ядосан, задето ми бе обърнал гръб заради Рикардо. И гневен за грозната му изневяра на Кейт с Лусиана. Направо го виждах как се оправдава: „Просто беше малко развлечение и малко приключение“. „Ами че аз дори не харесвам Лусиана, а обичам Кейт.“ Ха така.

Изпитвах обаче и чувство на вина. За това, че бях заговорничил срещу „Декер“ от собствената му къща, и за това, че бях направил съпругата му съучастник в делото ми. Носех си отговорността за съсипването на десетгодишното ни приятелство.

Но след като вече бях пристигнал, бях длъжен да загърбя всичко това и да се съсредоточа върху едно-единствено нещо: освобождаването на Изабел. Щеше да е страшно трудно да я открия до следващата сряда, но пък си имах една идея, която можеше да удължи крайния срок на заплахата. Ще видим.

 

 

Луиш ме чакаше на летището; прегърна ме усмихнат. Шофьорът му ни откара до апартамента му в Ипанема. Там ни чакаха Нелсън, Корделия и съпругът й Фернандо. Корделия беше забележимо наедряла; с облекчение се уверих, че изчезването на Изабел не е повлияло на бременността й.

Поздравиха ме с ръкостискания и усмивки; бях щастлив, че отново съм сред тях. Седнахме във всекидневната и въпреки непосилното бреме на задачата ни в стаята присъстваше почти осезаемо чувство на оптимизъм. Пак бяхме заедно и задружното ни решение да я открием сякаш нямаше начин да не успее, въпреки огромните пречки.

— И така, какво мислиш, Ник? — попита Луиш.

— Почти съм сигурен, че мога да отгатна кой се крие зад отвличането на Изабел.

— Кой? — попита Корделия.

— Франсишко Арагао.

— Франсишко Арагао? Шуреят на Рикардо Рос? Не ме изненадва — процеди през зъби Луиш.

— Мисля, че работи съвместно с Рикардо и Едуардо Рос. Не знам кой издава заповедите, но според мен решението за убийството на Мартин Белдекос и отвличането на Изабел е тяхно дело.

— Но защо? — попита възбудено Луиш.

— Мисля, че „Декер Уорд“ перат пари от наркотици за Франсишко. Свързал се е с „Декер“ посредством сестра си Лусиана, която е съпруга на Рикардо.

— Говори ли с Лусиана? — попита Луиш.

— Да. — Изкашлях се. Не исках да навлизам в подробности. — Не го призна направо, но представата ми изобщо не я изненада.

Луиш кимна и аз продължих:

— Франсишко открива сметки в „Декер Уорд“ на Каймановите острови с помощта на един американски адвокат в Маями на име Тони Хемпел. И двамата се разследват от американската агенция по наркотиците. Мартин Белдекос е бил на път да разкрие тази им дейност, за което се прощава с живота в Каракас. Нападението върху мен може да е било извършено поради същите причини. — Направих пауза и се загледах през прозореца към крайбрежието на Ипанема и морето. Пясъчната ивица, където за малко не ме бяха убили, не се виждаше.

Четиримата ме слушаха много внимателно.

— Добре, но какво общо има отвличането на Изабел с тази работа? — попита Луиш.

— Не мога да бъда сигурен. Отначало изглеждаше като съвсем обикновено типично отвличане за пари. Всички си мислехме, че са отвлекли Изабел, за да те накарат да платиш откуп.

Луиш кимна.

— Сега обаче сякаш изглежда, че парите не са били основният мотив. Похитителите сякаш повече ги е грижа за „Декер“, а не за измъкването на откуп.

— Но защо ще им е да я отвличат тогава?

Бях отделил значително време на обмислянето на този въпрос, докато траеше полетът ми, и бях уверен, че имам отговор.

— Първо, не беше отвлечена само тя. Отвлякоха и мен. Може би са си мислили, че разполагам с информация за Мартин или Франсишко, която да ги компрометира. Искали са да ме отстранят. Дори и когато избягах, те продължиха да ме разиграват, като започнаха преговори за откупа за Изабел, а и аз, разбира се, напуснах „Декер“ скоро след като се върнах в Англия.

— Но защо тогава не са я убили точно както са убили Мартин Белдекос? — запита Нелсън.

— Добър въпрос, но не мога да дам отговор. — В действителност можех да предположа защо не са я убили, особено ако Рикардо е бил замесен в някаква степен в операцията. Не исках обаче да разказвам на Луиш за миналата връзка на дъщеря му с Рикардо, ако можех да му го спестя. Знаех, че и той не би имал нищо против. — Поради някакви причини те са искали да повярваме, че тя е мъртва. Затова така рязко прекратиха преговорите за откупа и не отговориха на въпроса за доказателството за живот. Обаче очевидно са решили да я запазят жива. Слава богу.

— Имате ли доказателства, с които да подкрепите твърденията си? — попита Нелсън.

— Не, не разполагам с такива, но всичко съвпада. Ти какво мислиш, Луиш?

Луиш потърка брадичката си.

— Мисля, че може и да имаш право. В думите ти има логика.

— Познаваш ли го?

— Франсишко ли? Не. Искам да кажа, че сме се срещали веднъж или два пъти, но никога не съм си имал работа с него.

— С какво се занимава? Известно ми е само, че е някакъв финансист.

— Баща му е сенатор, също и дядо му. По-големият му брат ръководи една компания, която прави големи удари от държавни поръчки. За Бразилия обаче това е нормално.

— А самият Франсишко?

— Натрупа много пари през осемдесетте чрез офшорни инвестиционни компании. Не беше трудно и беше много печелившо. Много хора го правеха. Включваше валутни спекулации при различни правителствени програми за обменни курсове. Трябваше да се прави офшорно, за да се избегнат контролните органи по обменните операции.

— Като казваш офшорни, имаш предвид Панама ли? — попитах го. Спомних си Тони Хемпел и дружеството с ограничена отговорност „Интернешънъл Трейдинг и Транспорт“ (Панама).

— Панама, разбира се. И Каймановите Острови, Бахамските острови, дори и Маями. Много хора натрупаха маса пари. И след това повечето от тях ги загубиха.

— Как?

— Планът „Реал“. Той беше въведен през 1994 година, като върза новата парична единица, реала, към долара. Лихвените проценти бяха високи и за пръв път инфлацията беше укротена. Лесните пари приключиха. Банки и финансови компании загърмяха една след друга по цялата страна.

— Но не и Франсишко?

Луиш повдигна рамене.

— Доколкото съм чувал, не. Изглежда, сякаш се е прехвърлил в бизнеса с недвижимо имущество и търговията със стоки. Освен това се говори, че си имал работа и с наркотрафиканти. А те плащат много. — Луиш млъкна. Устата му се сви до бледа ивица. — Ако това копеле е посегнало на дъщеря ми, ще го убия.

— И какво ще правим сега? — попита Корделия.

— Ще му кажем да върне дъщеря ми! — изръмжа Луиш.

— Какво ще му кажете? — попита Нелсън.

— Ще му кажа, че е курвенски син — изсъска Луиш, целият почервенял. — Ще му кажа, че ако не върне дъщеря ми, ще му скъсам… — той се забави, докато си спомни как е думата на английски… — топките и ще му ги натъпча в гърлото. — Гърдите му бурно задишаха; самообладанието му от последните месеци рухна само за миг.

— Не мисля, че това ще свърши работа — каза спокойно Нелсън.

— И защо не? — изгледа го със святкащ поглед Луиш.

— Защото Франсишко ще отрича, че има нещо общо с тази работа — обясни Нелсън. — А и ние не разполагаме с доказателства. Така че той няма да я пусне и ние няма как да разберем къде я крият. От друга страна, това ще го предупреди, че сме разкрили кой е той, и той и съдружниците му, които и да са те, ще успеят да прикрият следите си.

Луиш стана от стола си и закрачи напред-назад. Всички го гледахме мълчаливо. Дишаше тежко, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. Накрая спря и се обърна към Нелсън.

— Съжалявам. Не е подходящ момент за гнева ми. Сега трябва да бъда с ясна глава. И така, какво можем да направим?

— Да научим повече подробности за Франсишко — предложих. — С какво се занимава в момента. С кого прави бизнес. Ако си има работа с наркобанди, с кои именно.

— Това мога да го проуча — каза Луиш.

— Ще попитам връзките си в полицията — каза Нелсън. — Ако е близък с онази измет, моите хора ще го знаят.

— А какво ще кажете за онова хлапе, което ме наръга? — попитах. — Ако това е било организирано от наркобанда, във фавелите все ще се носят някаква слухове.

— Възможно е — съгласи се Нелсън. — Мога да питам и за това.

— Аз също — обади се и Корделия. — Моите хлапета обикалят целия град. При нормални обстоятелства никога не бих стигнала дотам да ги разпитвам за такива неща, но сега…

Луиш огледа всички над очилата си, на лицето му едновременно бяха изписани отчаяние и надежда.

— Добре, сега поне можем да направим нещо.

 

 

Двамата с Луиш седяхме на балкона, който гледаше към залива. Пиех бира, а той — минерална вода.

— Не трябваше да избухвам сутринта — каза той.

— Само някой ненормален би се държал спокойно в такава ситуация.

— Последните шест седмици бяха истински ад — въздъхна той. Дълбокият му глас беше пропит от умората на чакането и надеждата. — Винаги съм вярвал, че е жива, но когато го чух и от устата на Зико… Само тръпна, че ако не успеем да я измъкнем до следващата сряда…

— Ще я открием.

— Толкова е скоро.

Прокашлях се. Сега беше моментът да му открия идеята си.

— Има начин, по който можем да удължим още крайния срок.

— О, така ли?

— Спомняш ли си, когато каза, че „Банко Оризонте“ започва да мисли за разширение на дейността си и отвъд океана?

— Наистина ли съм го казвал?

— Да, поне така си спомням. Вярно ли е?

— Ами, да. Мислим да създадем филиали и в други страни, може би Аржентина или Уругвай.

— А какво ще кажеш за „Декер“?

— Искаш да кажеш да купим „Декер Уорд“, така ли?

— Да.

Луиш свъси чело.

— Това е идея. Но до този момент никоя бразилска банка не е закупувала голяма европейска такава.

— Може би можеш да си го позволиш. „Блумфийлд Уайс“ предлагат само десет милиона.

— Да, бихме могли да си го позволим — изрече внимателно той. — И това би било голям стратегически ход. Ще се превърнем в главната инвестиционна банка в Южна Америка. Проблемът тук обаче е портфейлът от облигации. От теб разбирам, че е огромен и че е затънал страшно. Трябва да разполагаш с мащабите на „Блумфийлд Уайс“, за да успееш да го изтъргуваш. Ние просто не разполагаме с този капитал.

Изпитах разочарование.

— Значи не можеш да наддаваш, само и само да забавиш нещата?

Луиш се поколеба.

— Бихме могли, но не мисля, че лорд Къртън ще се вслуша в думите ни. Просто няма да прозвучим достоверно. Той ще е наясно, че няма да успеем да възвърнем нивата на позициите. Ще си помисли, че само протакаме, за да печелим време, и вместо това ще приеме офертата на „Блумфийлд Уайс“.

Сърцето ми се сви.

— Добре, нека все пак ти донеса някоя информация за „Декер“ и да видим какво ще решиш.

Изчезнах вътре и се върнах с моите копия от документите на „Блумфийлд Уайс“, които касаеха „Декер“.

— Не съм сигурен дали имаш правото да ми ги показваш — каза Луиш.

— Защо не? Дори вероятността да помогнат за спасението на Изабел да е една хилядна от процента, пак ще я използвам. А и освен това пет пари не давам за правилата, измислени от една акула, за да глътне по-лесно друга.

Луиш се ухили и заразучава документите. Аз се загледах към залива. Беше почти по средата на бразилската зима и въздухът носеше лека прохлада откъм океана. Беше студено за стандартите на Рио, но на мен ми беше приятно.

— Знаеш ли, че има начин — проговори накрая Луиш.

— Какъв?

— КБН, голямата холандска банка. Те са хората, които представих на Умберто Алвеш, за да възкреси сделката с фавелата. Те са едни от най-големите играчи на развиващите се пазари на облигации. Могат да се оправят с портфейла от облигации на „Декер“.

— Значи предлагаш те да изкупят „Декер Уорд“?

Луиш се усмихна.

— О, не. Аз искам да изкупя „Декер Уорд“. Но те могат да поемат портфейла от облигации.

— Ще го направят ли?

— Бихме могли да го структурираме по такъв начин, че да си струва усилията им.

— Добре тогава, кога?

Луиш се изправи и пъхна под мишницата си документите, които му бях дал.

— Трябва да се обадя по телефона.

 

 

Луиш прекара цялата неделя на телефона, нарушавайки уикендите на партньорите си в „Банко Оризонте“ и на някои важни клечки в КБН. Корделия беше в приюта във фавелата. Нелсън пък представяше сметки за плащане на бившите си колеги полицаи. Аз тъпчех нетърпеливо из апартамента на Луиш, като от време на време го снабдявах с информация за „Декер Уорд“.

В един от редките моменти, когато Луиш не беше на телефона, реших да звънна на Кейт, за да й кажа докъде сме стигнали, или по-точно, че още тъпчем на едно място. Набрах номера, като се молех Джейми да не вдигне слушалката. Обикновено Кейт стигаше първа до телефона.

Този път обаче не беше така.

— Ало — каза Джейми.

За миг се поколебах дали да не затворя. Но това щеше да е глупаво. Щом исках да говоря с Кейт, трябваше да го помоля да я извика.

— Ало? — Този път прозвуча раздразнено.

— Джейми? Ник се обажда. Звъня от Бразилия.

— А, ти ли си?

— Мога ли да говоря с Кейт?

Тишина. О, хайде, нямаше право да ми забранява да говоря с нея.

— Няма я. — Гласът му стана напрегнат.

— Кога ще се върне?

— Не знам.

— Какво е станало? Тя добре ли е?

Нова пауза.

— Отиде си. Снощи. Взе и Оливър. Замина при сестра си.

— Защо си тръгна?

— Защо не зададеш на себе си този въпрос? — Отровата в гласа му се плъзна по телефонния кабел и слушалката замлъкна.

За момент останах втренчен в телефона. Господи, Кейт го беше напуснала! Та това е било толкова очевидно, а аз да не го забележа. И въпреки това не можех да го повярвам. О, господи, дали не беше моя вината? Та нали аз я бях убедил да ми помогне срещу Джейми. Само дето аз заговорничех срещу Рикардо, а не срещу Джейми. И то за да спася Изабел. Без помощта на Кейт тя вече щеше да е мъртва. От гледната точка на Джейми обаче нещата изглеждаха съвсем по друг начин.

Спомних си сватбата им. Традиционна английска сватба в една стара църква в Съсекс, където баща й беше лекар. Беше един чудесен юнски ден. Джейми изглеждаше извънредно ефектно, а Кейт беше направо страхотна в сватбената си рокля. И двата комплекта родители сияеха от гордост. Подробностите вече се бяха поизгубили в спомените ми. През по-голямата част от времето на бракосъчетанието се тревожех дали се справям със задълженията на кум, но се държах и словото ми беше кратко, като два пъти дори предизвиках бурен смях. След това шампанското потече като река, а с него и топлото усещане на задоволство, че двама души, които толкова обичах, свързват живота си завинаги. На някои сватби двамата младоженци си пасват от пръв поглед, докато на други се вижда, че изобщо не са един за друг. А на тази сватба двамата изглеждаха самото съвършенство.

И още вярвах, че тогава наистина са били съвършената двойка. Но през изминалите десет години нещата се бяха променили, или пък самите те се бяха променили, или имаше и нещо трето.

В бележника си някъде имах записан номера на Лиз, сестрата на Кейт. Изрових го и го набрах. Лиз се обади и веднага даде телефона на Кейт.

— Кейт, Ник се обажда. Какво е станало?

— Изнесох се — въздъхна тя.

— Така ми каза и Джейми. Добре ли си? Сигурно се чувстваш ужасно.

— Да — потвърди тя унило. — Но е добре, че не съм вкъщи. Имам нужда няколко дни да обмисля нещата, но на друго място.

— Не е заради мен, нали?

— О, не, Ник. Съвсем не. Макар че начинът, по който той те изхвърли, без да имаш къде да се подслониш, никак не ми хареса. Той се е променил, Ник. А на мен никак не ми харесва това, в което се променя. — Гласът й беше странно спокоен. — Той някога… искам да кажа… с други жени?

Проумях, че това е въпрос, който е искала да ми зададе много отдавна. Помислих си за Лусиана; пред погледа ми изплува Джейми с „модела“ на коляното си на онова веселие в квартирата на Едуардо.

— Не мога да ти кажа със сигурност — изрекох със слаб глас.

Кейт изхлипа. После я чух да се секне, докато се мъчи да възвърне самообладанието си. Чувствах се отвратително: тя бе поискала от мен да й кажа истината, а аз й я бях спестил. Дали обаче й я бях спестил? Но как можеш да кажеш на една жена, че съпругът й я мами?

Разбира се, че го знаеше.

— Говорила ли си с него за това?

— Не пряко. Но той познава чувствата ми. Не искам да си продава душата заради някаква митична премия от милиони долари. И не искам да тича подир жени. Той няма да се промени, Ник. И ти го знаеш.

— Но той те обича — възразих аз. Наистина вярвах в това.

— Аз го обичах. И още го обичам. Но стария Джейми, отпреди десет години. А след още десет години той ще се превърне в дебел и хитър банкер с колекция от стройни любовници, пръснати по целия свят. А аз не искам да имам нищо общо с това.

Гласът й беше изпълнен с тъга. Мълчание изпълни ширналите се между нас хиляди мили.

— Бих била много по-щастлива с теб — каза тя и изведнъж затвори: още преди да успея да си отворя устата.

 

 

В понеделник сутринта Луиш отиде в „Банко Оризонте“ и по обяд се върна развеселен. Нелсън, Корделия и аз седяхме на масата на балкона и го чакахме. Всички бяхме страшно нетърпеливи да чуем вестите.

— Ще направят опит. „Банко Оризонте“ ще направи оферта за „Декер Уорд“ на стойност двадесет милиона английски лири. КБН ще ни подкрепи.

— Добре — възкликнах.

— Днес следобед ще позвъня на лорд Къртън и ще му представя офертата ни.

— Но това няма да ни върне Изабел, не е ли така? — Корделия изглеждаше мрачна и раздразнена.

— Така ще купим още малко отсрочка, Корделия — произнесе баща й, този път вече не с толкова оживен тон. Коментарът й бе унищожил крехкия му оптимизъм, подменяйки го с чувство на вина, задето се бе поддал на вродения си оптимизъм за сделка, когато Изабел беше все още в опасност.

— Научи ли нещо за Франсишко? — попитах го.

Той въздъхна.

— Не много. Доста е потаен, но през последните две години явно е получил достъп до големи източници на финансиране. Носят се слухове, че е бил замесен в няколко особено крупни сделки с недвижими имоти в Бразилия и в Щатите.

— Откъде идват парите?

— Хората казват, че от наркотрафиканти. И не само бразилски. Предполага се, че е завързал връзки с кръгове в Колумбия и Венецуела.

— Това обяснява убийството на Мартин Белдекос в Каракас — казах.

— Но няма нищо конкретно с кои точно наркобанди си има работа? — попита Нелсън.

— Това са само слухове — поклати глава Луиш. — А ти чул ли си нещо?

— Виждали са го в различни моменти с доста от големите играчи в Рио. Всеки от тях може да държи Изабел. Открих къде работи и живее и сложих човек да го наблюдава. Но през последните дни не е мърдал никъде.

— Нещо за хлапетата, които ме нападнаха? — попитах го.

— Да. Разговарях с един детектив, който разследва случая. Той подозира, че нападението не е било за пари, а е било предварително организирано. Никъде във фавелите не смеят и да обелят дума за това и моят контакт има чувството, че хората са уплашени, затова не говорят, а не че не знаят нищо. Полицията имала заповеди да не възбужда допълнителни подозрения с разпитванията си. Обир с опит за убийство и без това е достатъчно лошо нещо. Да не говорим за опасното раняване на чуждестранен бизнесмен на плажа Ипанема, свързано с трафик на наркотици.

— По всичко личи, че Ник има право — заключи Луиш. — Нападенията върху Мартин и Ник и отвличането на Изабел са свързани.

— Зад цялата работа стои Франсишко, вече съм сто процента убеден — кимна Нелсън.

Луиш заби юмрук в масата; съдовете и приборите се раздрънчаха.

— Добре, но след като вече го знаем, не можем ли да направим нещо?

— Всичко, което можем да направим, е да се опитаме да открием къде държат Изабел — каза спокойно Нелсън.

Мария ни донесе обяда на балкона: пържоли и салата. Дъвчехме в мълчание, всеки потопен в мислите си. Споделях отчаянието на Луиш. Ако знаехме, че Франсишко е отговорен за отвличането на Изабел, със сигурност трябваше да има нещо, което да направим. Беше ми ясно, че не можем да отидем в полицията без доказателства. Предния път контактът ни с тях едва не бе станал причина Изабел да умре. Виждах, че конфронтацията е загуба на време, за това Нелсън беше прав. Но ако вместо противопоставяне хвърлехме въдица с примамка? Внезапно ми хрумна една идея.

— Можем да си побъбрим с Франсишко — казах.