Майкъл Ридпат
Сити (30)

29.

Представлявахме страхотна банда. Корделия дежуреше на телефона в апартамента на Луиш. Нелсън, сътрудникът му Роналдо, Евклид и аз бяхме в колата — една от двете, които Нелсън бе купил предния ден от един търговец на крадени автомобили. Луиш беше в Лондон в хотел „Савоя“ и се молеше за успеха ни. Нелсън, Роналдо и аз имахме пистолети. Бяхме взели Евклид с нас с обещанието, че няма да размахва скъпоценния си револвер. Хлапакът можеше да се окаже от помощ.

Никога до този момент не бях носил пистолет. Бях го затъкнал зад колана на дънките си под една развлечена фланелка. Беше тежък. Металът, първоначално студен, постепенно се затопли от тялото ми. Нелсън ми бе обяснил набързо как да стрелям, но идеята беше да го използвам само при извънредни обстоятелства.

Бях уплашен. Вече рискувах и собствения си живот, освен този на Изабел. Също така обаче се чувствах в приповдигнато настроение. За пръв път усещах, че правя нещо реално за освобождението й. Нелсън беше хладнокръвен, целенасочен и напрегнат. Роналдо гледаше право напред, като следеше движението на колите покрай нас. Слаб, с незабележимо сбръчкано черно лице и тънки мустаци, той беше бивш колега на Нелсън от полицията в Рио.

Колата беше паркирана на пътя за къщата на Франсишко. Нямахме време да съставяме подробен и изпипан план. Тук беше от значение единствено бързината. Нямаше нужда да запазваме в тайна самоличността си или да се крием да не ни забележат. Вероятността полицията да се намеси беше нищожна. Трябваше обаче бързо да вземем решение.

Беше вторник сутринта. Слънцето още не се беше издигнало в зимното утро и хвърляше сенки по пътя. В шест и половина вратите на къщата на Франсишко се отвориха и излезе едно малко сиво рено. По този път движението беше доста рехаво. Имаше опасност някой да ни види, но според Нелсън най-вероятната реакция на средностатистическия моторизиран бразилец би била да натисне по-силно педала на газта.

Нелсън запали двигателя, изчака реното да приближи, натисна педала на газта и се заби с трясък в другата кола, блъскайки я в стената. Обезопасяващият колан се вряза в гръдния ми кош. Бързо го разкопчах и изскочих от колата. Нелсън вече бе отворил вратата на реното. Франсишко младши явно не си беше сложил колана, защото бе забил лице във волана. Устата му беше разкървавена и беше замаян. Роналдо и Нелсън го извлякоха от реното. Аз затичах към другата кола, която бяхме паркирали на няколко метра по-надолу. Евклид държеше багажника отворен и напъхахме хлапака вътре още преди да разбере какво става. После се вмъкнахме в автомобила и дадохме газ.

През това време покрай нас преминаха няколко автомобила, но точно както беше предсказал Нелсън, никой от тях не спря. Не изскочи никой и от къщата на Франсишко, която беше на хвърлей място.

Роналдо караше бързо и точно, типичен Аертон Сена. Нелсън измъкна мобифона си и съобщи на Корделия, че момчето е в ръцете ни.

Колата подскачаше и се друсаше, особено когато Роналдо набиваше спирачките пред червените светофари. Аз седях отзад и долавях приглушените стонове, които се разнасяха от багажника. Преминаващите покрай нас бразилци обаче или не ги чуваха, или просто не им обръщаха внимание.

Имах чувството, че ще мине цяла вечност, докато се измъкнем от Рио. Макар и да се движехме в посока, противоположна на сутрешния наплив към града, пак не можехме да наберем висока скорост, а това усилваше напрежението. Седях като закован на задната седалка със сплетени ръце и пистолет, забил се в бедрото ми. Нелсън и Роналдо на предната седалка изглеждаха съвсем спокойни. Евклид седеше до мен с блеснали очи и широка усмивка. Никой не беше продумал и дума до този момент.

След час, когато вече се измъквахме от очертанията на Рио, мобифонът на Нелсън се обади. Той говори само няколко секунди и затвори.

— Корделия се е свързала с Франсишко.

— Какво казва той?

— Казал, че му трябва време да обмисли нещата. Че това може да е някаква инсценировка. Корделия му отвърнала, че ако сме искали да го убием, има достатъчно лесни начини за това. Дала му е десет минути за размисъл.

О, господи! Франсишко трябваше да отговори веднага. Всяко протакане само би усложнило още повече ситуацията. Семействата на отвлечените бяха съветвани да бъдат внимателни с приемането на първите искания на похитителите, нещо, което Франсишко знаеше добре. Но ние не му искахме пари. Просто искахме от него да отиде на едно място и да достави съобщение.

Десетте минути бавно течаха. Корделия се обади на петнадесетата.

Нелсън се ухили, после каза:

— Съгласил се е. Взел си е мобифон, така че Корделия да поддържа връзка с него.

Вече бяхме излезли извън града и навлизахме сред възвишенията. След половин час стигнахме до един пуст участък от пътя на двадесетина километра от Сао Хосе. Спряхме на една отбивка точно до пътя, откъдето ясно се виждаше бензиностанция с познатите оранжеви и зелени знаци на „Петробрас“. Корделия щеше да даде нареждане на Франсишко да паркира автомобила си и да чака по-нататъшни разпореждания. Двамата мъже, които помпеха гуми, бяха получили пари да си затварят очите.

Извлякохме младия Франсишко от багажника, дадохме му вода, натъпкахме парцал в устата му, завързахме му ръцете и после отново го натъпкахме вътре.

Бузата му беше отекла от удара във волана, но устата му вече бе спряла да кърви. Широко отворените му очи бяха изпълнени със страх и той забърбори нещо на португалски. Изпитах съжаление към момчето. Нямаше вина за това, че има такъв баща. Щяхме да го пуснем веднага щом всичко приключеше благополучно.

Зачакахме. Роналдо изпуши безчет цигари, Нелсън взе няколко от него.

— Не знаех, че пушиш — казах му.

— Не пуша — отвърна той.

Корделия се обади и каза, че Франсишко бил на два километра от нас. Преднамерено не му казала къде трябва да спре и изчакала почти да стигне дотам.

Нелсън измъкна бинокъла си и го насочи към бензиностанцията.

След пет минути се появи една синя кола и паркира до бензиностанцията. Никой не слезе от нея, но видях, че вътре има само един човек. Изчакахме още десет минути, за да се уверим, че Франсишко не е повикал компания, и после Нелсън включи двигателя и подкара колата натам.

Франсишко ни забеляза, но не направи нищо. Нелсън паркира до него.

Двамата с Нелсън слязохме от колата; Франсишко направи същото. Беше плувнал в пот и лицето му лъщеше в зловещ блясък. До този момент не беше виждал Нелсън, но мен ме позна. Понечи да каже нещо, но размисли. Още нямаше представа колко знаем за него.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах. — Имате ли нещо против, ако претърсим колата ви?

— Да, имам! — запротестира Франсишко, но Нелсън го изблъска върху предницата на колата и сръчно го обискира.

Франсишко се опита да се бори, но после замря. Приведох се и бързо претърсих колата. В жабката открих пистолет, който подадох на Роналдо.

Нелсън приключи с обиска си; Франсишко се извърна и се озъби.

— Къде е синът ми?

Нелсън го дръпна към багажника на колата и го отключи. Франсишко младши се дърпаше и риташе, но при вида на баща си спря.

— Не можете да го държите там! Извадете го! — изръмжа Франсишко.

— Ще го извадим — казах. — Когато му дойде времето. Първо обаче елате с нас. Ще вземем колата ви.

Седнах зад Франсишко в колата му и изчаках Нелсън бързо да връчи на служителя на бензиностанцията няколко банкноти като добавка към предните. После се пъхна зад волана си и потегли. Зад нас бяха Роналдо и Евклид, със сина на Франсишко все още в багажника.

Карахме обратно по пътя, по който беше дошъл Франсишко, и след няколко километра завихме по един разклон наляво към Сао Хосе. Франсишко мрачно гледаше шосето пред нас и мълчеше.

Небето посивяваше все повече и повече и слънцето скоро залезе. Карахме по широка долина, прорязана по средата от река. От двете ни страни се ширеха ферми, а на всеки няколко километра прекосявахме селище. По-нагоре възвишенията бяха обрасли с гъсти гори. Пред мисления ми взор изплава нощта на промъкването ми през гората Тихука.

Скоро стигнахме Сао Хосе и завихме наляво по тесния път, който Евклид ни беше показал предния ден. Подминахме втората ферма и спряхме. Над нас, на около четвърт миля, се намираше фермата, където държаха Изабел. Над нея пасището преминаваше в дървета и скалисти участъци.

Отворих вратата на колата и махнах на Франсишко да излиза.

Тук беше по-хладно. Тревата и нахвърляният с чакъл път блестяха от влага. На няколко крачки от нас поточе шуртеше под малък мост, отнасяйки водите си в Атлантическия океан. Нямаше много шум, дочуваше се само форсирането на двигател на камион, който се мъчеше да изкачи склона към Сао Хосе, ромонът на водата и откъслечно блеене на овце по-нагоре по хълма. Фермата над нас беше спокойна, не се виждаха никакви признаци на живот. Две черни като гарвани птици кръжаха над нея, сякаш я разузнаваха заради нас.

— В тази къща държат Изабел Перейра — казах. — Искаме да я освободиш.

Франсишко, мълчал до този момент, бурно запротестира.

— Вече ви казах, че не знам нищо за отвличането й! Не мога да я освободя. Върнете ми сина! Веднага!

— Не, Франсишко — казах, като с мъка запазих спокойствие. — Искам да се качиш горе и да обясниш на онези хора да пуснат Изабел. Ние държим тук сина ти. Щом тя тръгне надолу по склона, ние ще го пуснем. Даваме ти думата си, че няма да обелим и зъб на полицията за всичко това. Вие и хората, които са там горе с Изабел, можете да си отидете необезпокоявани.

— Вие не ме слушате! — изплака Франсишко. — Не знам нищичко за това!

— Сигурен съм, че ще измислиш начин как да ги убедиш да я пуснат — прекъснах го. — Ние ще чакаме. О, между другото, ако Изабел не се появи и не тръгне към нас през следващите десет минути, ние си тръгваме. Със сина ти.

— Какво ще правите с него?

— Ще оставим на бащата на Изабел да реши, когато се върне. Не мисля, че те обича много. Много ме съмнява дали ще изпитва съчувствие към теб. А сега, марш!

Подбутнах го нагоре по пътя към фермата.

Той закрачи бързо с провиснали покрай сгърбеното си тяло ръце. При приближаването му вратата на къщата се отвори и той изчезна вътре.

Добър признак. Това означаваше, че който и да беше вътре, го познаваше. Макар и да не бях хванал вяра на протестите на Франсишко, някакво червейче човъркаше съзнанието ми за вероятността все пак той да няма нищо общо с отвличането и че е възможно да сме допуснали ужасна грешка.

Нелсън издърпа Франсишко младши от багажника и го избута на средата на пътя, който водеше към фермата.

Всички зачакахме.

Двете едри черни птици привлякоха още няколко други. Някакъв трактор излезе от селото и тръгна към нас, но свърна към първата ферма вляво. Бяхме изложени на любопитството на местните жители и на похитителите, които можеха да извикат подкрепления.

Очите ми не се отделяха от вратата на сградата. Макар и думата ферма да беше вероятно малко пресилена за сградичката. Най-обикновена къщурка. Не можеше да има повече от две или три малки помещения на всеки от двата си етажа. Стените бяха частично покрити с бяла боя, на места олющена до голия бетон под нея. Чудех се какво ли е да си затворен на такова място цели два месеца. До къщата беше паркирана червена камионетка, вероятно същата, на която се бе возил Евклид.

Нервите ми скърцаха. Не беше само очевидният страх, че Изабел няма да успее, макар че и той ми стигаше. След всичкото това време, сега, с реалната възможност да я видя, бях нервен. Как ли щеше да изглежда след толкова дълго пленничество? Дали щеше да е добре физически? Щеше ли да има психологически шок? А аз? Как ли щеше да се почувства при вида ми? Щеше ли да се развълнува от присъствието ми? Егоистична мисъл, но аз проумях, че всъщност зад нея се крие другият страх: че след всичките ми усилия да я освободя може да разбера, че не означавам нищо за нея.

Защо я нямаше още? Погледнах часовника си. Десетте минути бяха минали. Вярно, няколко от тях бяха отишли, докато Франсишко се изкачи до къщата, но дори и така, той вече трябваше да я е отпратил надолу.

Погледнах застаналия до мен Нелсън.

— Какво мислиш?

Той погледна часовника си.

— Можем да му дадем още малко време. Може би нещо спорят. Не можем обаче да поемем риска да стоим още дълго тук. Не искам да се сблъскаме с останалата част от бандата на слизане.

Загледах се разтревожено към пътя за Сао Хосе. Движението беше неравномерно, от време на време в едната или другата посока профучаваше кола. Нямаше как да разберем дали не идва автомобил с хора на похитителите. Но ако се бяха запътили към нас от Рио, а логиката подкрепяше това предположение, имахме време.

Мина четвърт час. Никаква следа от нея. Защо не се бяхме сетили да кажем на Франсишко да си вземе мобифона, за да поддържаме връзка с него? Какви глупаци бяхме само!

Започнах да си блъскам главата какво ще правим, ако се наложи да си тръгнем без Изабел. Не всичко щеше да е загубено. Още държахме сина на Франсишко в ръцете си, а докато го държахме, Изабел трябваше да е в безопасност. Такова положение обаче трудно можеше да се протака, и то не само от емоционална гледна точка. Франсишко и хората му знаеха кои сме и нямаше да подбират методите си, за да ни принудят да върнем момчето. На всяка цена трябваше да избегнем такъв развой.

Отново погледнах Нелсън. Той повдигна рамене. Франсишко младши хапеше устната си. Беше напрегнат не по-малко от нас. Бедният нещастник.

В следващия миг очите му широко се отвориха. Погледнах нагоре. Вратата на къщата се бе отворила и на прага се появи слаба фигура с дълга коса, разпиляна по раменете. Изабел.

Тя се олюля, после закрачи надолу по хълма.

Погледнах Нелсън. Той грубо подбутна сина на Франсишко и момчето се запрепъва по склона към нея.

По моя преценка разстоянието между нас и къщата беше четиристотин метра. Макар и да се изкачваше, Франсишко младши крачеше по-бързо и скоро разстоянието между него и нас беше по-голямо от това между Изабел и похитителите й.

От вратата внезапно изхвърча втора фигура и затича надолу. Висок, слаб мъж, добре сложен. Последва го Франсишко, който закрещя нещо.

— Бягай, Изабел! — изревах.

Тя спря, огледа се, видя мъжа, който връхлиташе върху нея, и затича. Синът на Франсишко обаче беше по-бърз от нея и хукна с всички сили.

По дяволите! Не можех да застрелям момчето, но ако го оставех да избяга, щяхме да изгубим и последната възможност да освободим Изабел. Трябваше да го хвана, преди да е стигнал при другите.

Спринтирах.

Зад мен се разнесоха два изстрела — Нелсън стреляше към хлапето. Зърнах две гейзерчета пръст да се разхвърчават отляво на момчето. Нелсън не стреляше на месо — искаше само да го спре, но ефектът беше противоположен, защото хлапакът затича още по-бързо.

Не колкото мен обаче. Имах да покривам по-голямо разстояние, но вече го наближавах; револверът под колана ми се врязваше в слабините ми с всеки скок. Хлапакът нямаше много сила в хилавите си крака и склонът започна да го затруднява. Ръцете му бяха още вързани, а парцалът в устата не му позволяваше да си поеме дълбоко дъх. Мъжът бе настигнал Изабел и я бе повалил на земята. Докато се боричкаха само на няколко метра от мен, аз се хвърлих и сграбчих момчето за глезена. То политна и се стовари на земята. Седнах връз него с изваден револвер, притиснат в слепоочието му.

Момчето замръзна, уплашено до смърт. Хвърлих поглед към Изабел, без да отделям дулото от слепоочието му. Тя вече беше на крака. Мъжът бе обвил ръка около шията й, а с другата бе опрял револвер в слепоочието й. Тя дишаше тежко. Кафявите й очи не се отделяха от мен. Задържах погледа си върху тях, опитвайки се да й вдъхна увереност, да й кажа, че ще бъде свободна, и в следващия миг мъжът грубо я задърпа нагоре по хълма. Беше на около тридесет, жилест и силен.

— Спри! — изкрещях аз. — Още можем да направим размяната!

— Не! Вземам я с мен! — отвърна той и задърпа Изабел нагоре.

Гласът му беше дълбок и авторитетен. Щях да го разпозная навсякъде. Зико.

Издърпах Франсишко младши на крака.

— Пусни я! — изревах. — Няма да ти попречим да избягаш.

— Откъде да знам, че е вярно! Може би полицията вече ни чака. Не, Изабел идва с мен!

И продължи да я влачи нагоре. Последвах го с момчето. Зърнах на върха Франсишко и още един мъж, който повече приличаше на момче. Явно съучастник в отвличането.

Бяхме вече близо до къщата и до червената камионетка.

— Спри! — извиках отчаяно. — Или ще му пръсна черепа!

— Не! — изкрещя Франсишко.

Зико само се изсмя.

— Давай, пръсни му черепа! Пет пари не давам. Той не е мой син.

Гледаше ме присмехулно в очите. Разбираше, че няма да застрелям момчето. Разхлабих хватката си, ръката ми с револвера се отпусна безволно. Момчето се затича към баща си.

Зико дърпаше Изабел към камионетката. Тя се обърна към мен с безпомощни очи, умоляващи ме да сторя нещо.

Проклятие! Само на няколко крачки от мен! Възторгът, който бях изпитал при гледката как излиза от къщата, се бе превърнал в почти непоносимо отчаяние. Толкова близо бях до освобождаването й, а сега Зико щеше просто да я откара някъде, и то под носа ми. Не можех да се опитам да го убия. Той щеше да убие първо нея, а после вероятно и мен. Единственият ми опит с револвер бяха онези пет минути, които ми бе отделил Нелсън, показвайки ми как се стреля. Оръжието висеше в ръката ми тежко и безполезно.

Ако Зико се измъкнеше с нея, тогава какво? Можеше да я убие. Или можеше да я пусне, когато вече нямаше да има нужда от нея. Можеше да иска и откуп за нея. Тя все още имаше шанс да живее. Трябваше само да остана спокоен и да го оставя да я отведе. Щеше да остане жива, стига да не направех нещо необмислено.

Край къщата нещо се размърда. Малка кльощава фигура претича до един бидон за вода. Миг по-късно оттам се подаде рошава глава. Евклид! С револвера, който му бе дал Нелсън. Откъде го беше измъкнал, по дяволите? О, по дяволите! Последното нещо, което ми трябваше, беше безсмисленото геройство на едно дванайсетгодишно хлапе. Някой щеше да загине, най-вероятно Изабел.

Зико ме стрелна с поглед, докато се приближаваше до камионетката, и аз мигновено забих очи в неговите — не исках да разбере, че съм видял нещо. Бавно тръгнах нагоре.

— Назад! — изкрещя той.

Спрях.

Зад него Евклид пробяга от бидона до камионетката. Не можех да разбера какво се кани да прави. Вероятно да се скрие в каросерията и после да изненада Зико. В следващия миг обаче кракът му стъпи върху някаква прогнила гофрирана ламарина и тя издрънча. Зико мигновено се извъртя. Евклид застина на място като вкопан. Ръката му започна да повдига револвера към Зико, но се поколеба, вероятно от страх да не улучи Изабел. Зико рязко отдръпна револвера от слепоочието на Изабел и го насочи срещу момчето. Два изстрела прогърмяха почти едновременно и Евклид изпищя.

Нямах време за колебание. Инстинктът повдигна ръката ми и насочи дулото срещу Зико. Мушката кацна точно между ужасените очи на Изабел. Мръднах ръката си наляво и натиснах спусъка в същия момент, в който той се извърна към мен. Улучих го в дясното рамо и куршумът го отхвърли назад. Револверът му полетя на земята.

Той пусна Изабел и се наведе да го вземе. Затичах към него. Последва нов изстрел, главата на Зико се отметна рязко настрани и той рухна.

Евклид лежеше на земята с револвер, насочен към проснатата фигура на Зико, и широка усмивка. По тревата около гърдите му се разстилаше тъмно петно.

Приклекнах до Изабел.

— Добре ли си?

Тя вдигна поглед и по набразденото й от сълзи лице пробягна усмивка — усмивката, която бях виждал толкова много пъти пред мисления си взор през последните седмици.

Изтичах до Евклид. Той лежеше сред локва кръв, която нарастваше с всяка секунда. Поколебах се, несигурен какво да направя. Евклид се бореше да задържи очите си отворени. Устните му се раздвижиха. Приведох се да го чуя.

— Ама го улучих, нали? — прошепна момчето.

— Да, улучи го — казах.

Опитах се да спра потока кръв, струящ от раната на гърдите му. Беше безнадеждно. След минута животът му секна.