Майкъл Ридпат
Сити (29)

28.

Пътят беше стръмен и криволичещ, колата на Луиш подскачаше по паважа. От двете страни, зад вратите от ковано желязо и стените с нависнали цветя и зеленина, се изправяха колониални сгради, блестящи в слънчевия следобед. Зад нас се простираше заливът Гуанабара, а над нас се възправяше статуята на Христос, забулена от облаци.

— Тези къщи сигурно струват цяло състояние — подхвърлих аз.

— Прав си — каза Луиш. — Санта Тереса е един от най-скъпите квартали на Рио. Навремето, когато Рио беше столица на Бразилия, тук се намираха резиденциите на посланиците. Работите на Франсишко явно вървят много добре.

В колата бяхме четирима: Луиш, шофьорът му, Нелсън и аз. Човекът на Нелсън му се бе обадил, че Франсишко си е у дома, така че потеглихме веднага. Подминахме една овехтяла тойота, паркирана край пътя, спряхме и Нелсън излезе, за да се присъедини към човека си. Анонимността му беше от професионално значение за него, затова не искаше да се среща очи в очи с Франсишко.

Петдесетина метра по-нататък спряхме пред една желязна врата. Шофьорът на Луиш поговори малко по един интерком на стената. Казаха ни да почакаме.

Чакането продължи няколко минути. Стар жълт трамвай издрънча зад нас и цял рояк кафяви тела се пръснаха от него.

Накрая интеркомът програчи, протяжно зави електромотор и вратите се отвориха широко. Навлязохме в двор, ограден отвсякъде със стени, и спряхме пред една новобоядисана бяла къща с високи елегантни прозорци с орнаменти. При излизането ни от прохладата на автомобилния кондиционер ме връхлетя вълна от аромати; пурпурни, сини, оранжеви и бели цветя заливаха стени и урни. Деликатни сини и черни пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят и танцуваха около нас.

Лакей в униформа ни отвори вратата и ни въведе в прохладна приемна. Докато го следвахме към една врата в дъното на помещението, момче на около седемнадесет години профуча надолу по стълбите и се втурна покрай нас, без да ни обърне почти никакво внимание. Беше високо, кльощаво и очевидно облечено от моделиер.

Влязохме в просторна всекидневна. В едната й половина се намираше масивно бюро от тъмно дърво, а в другата имаше комплект дивани и кресла. Зад тях се намираше малка градина, която откриваше зашеметяваща гледка към залива от другата страна на града.

Миг след като лакеят изчезна с поръчките ни за кафе, влезе Франсишко. Двамата с Луиш бързо заговориха на португалски. Луиш ме впечатли много — контролираше напълно гнева си. Беше спокоен и отпуснат, сякаш бе отскочил да види стар приятел. Използвах времето, през което си разменяха любезности, за да огледам Франсишко. Беше на около четиридесет, малко под среден ръст, плешив и набит. Приликата с Лусиана се виждаше ясно. Гените обаче, които я бяха дарили със страхотна фигура, при него просто го бяха избили на тлъстини. Очите му бяха почти черни, като нейните, и гледаха твърдо. Усмивката му беше сияйно снежнобяла като нейната, но тънките му устни я превръщаха повече в хищническо озъбване.

Дочух името си и думите „Декер Уорд“.

— Радвам се да се запозная с вас — заяви Франсишко на английски. — Моля, заповядайте.

Двамата с Луиш седнахме един до друг на един нисък диван. Франсишко седна срещу нас.

— С какво мога да ви помогна? — попита той и разпери ръце в приятелски жест.

— Ами, Франсишко, дъщеря ми я отвлякоха. — Луиш успя да произнесе думите така небрежно, сякаш казваше, че дъщеря му е настинала.

На лицето на Франсишко се изписа вежливо смайване.

— О, не! Каква ужасна новина! Всеки ден се разнасят вести за такива неща в Рио, разбира се, но да се случи с теб… Похитителите свързаха ли се с вас?

Разбира се, фалшивото изумление на Франсишко не ме изненада, но въпреки всичко положих огромни усилия да прикрия гнева си при реакцията му. Не го биваше за актьор. Вече бях напълно уверен, че той е организаторът на отвличането.

Луиш запази спокойствие.

— Да, всеки ден се разнасят. В нашия случай обаче те отправиха едно доста необичайно искане.

— Какво?

— Искат от Ник да се опита да предотврати поглъщането на „Декер Уорд“ от една американска инвестиционна банка. Ник е задействал поглъщането и според мен те мислят, че е способен и да го спре.

— Направо невероятно!

— Да, много странно, нали? Ник обаче не може да направи нищо. Хората от американската инвестиционна банка не искат и да чуят за това. Така че ние имаме друга идея.

— Не виждам какво общо имам аз с тази работа — възрази Франсишко, но въпреки това продължи да слуша.

Луиш игнорира забележката му и продължи:

— Както ти е известно, аз ръководя „Банко Оризонте“. Днес възнамеряваме да направим оферта за „Декер Уорд“. Разбираш ли, „Декер“ всеки момент могат да банкрутират. Успее ли моята банка да ги закупи, ние ще направим всичко възможно вносителите и инвеститорите да си получат парите обратно, но тяхната самоличност ще остане в тайна, в случай на разследване. Разбира се, това е, ако освободят дъщеря ми.

Франсишко изрази леко учудване, сякаш озадачен защо ли Луиш му разказва всичко това, но въпреки това продължи да слуша.

— И така, ако Изабел бъде освободена, „Банко Оризонте“ ще погълне „Декер Уорд“ и всички клиенти, които поради една или друга причина не обичат да стават обект на коментар в медиите, могат да бъдат спокойни. — Луиш спря и заби спокойния си поглед във Франсишко.

Франсишко се размърда неспокойно на стола си.

— Интересна идея, но аз все още не виждам какво общо мога да имам с тази работа.

Луиш остана спокоен, без да откъсва поглед от него.

Франсишко потъна в смутено мълчание, после направи опит да имитира нормален разговор.

— Рикардо Рос е мой зет, разбира се. Но ние нямаме съвместен бизнес. Нямам нищо общо с „Декер Уорд“. Двамата с него имаме различни възгледи за бизнеса. — Той се приведе напред и продължи заговорнически: — „Декер Уорд“ са, как да ви кажа, доста агресивни по мое мнение. Аз предпочитам да работя с по-консервативни институции.

В същия момент отпивах от чашата с кафе и малко остана да се задавя. Франсишко се направи, че не го забеляза.

Луиш се изправи.

— Благодаря ти за времето, което ни отдели, Франсишко. Без съмнение похитителите скоро ще ми се обадят, за да ме известят дали това е приемливо за тях.

Франсишко се изправи. Не можеше вече да скрие смущението си как да реагира. Накрая възприе загрижения тон.

— Не съм много наясно защо ми разказваш всичко това. Много съм загрижен за дъщеря ти, Луиш. Надявам се скоро да я освободят.

— И аз също, Франсишко, и аз. — За пръв път от началото на разговора в гласа на Луиш се бе промъкнал режещ ръб.

На излизане се обърнах към домакина.

— Между другото, сеньор Арагао, това момче, което видяхме на влизане, синът ви ли беше?

— Да, Франсишко младши. Той е последна година в колежа.

— Аха. — Усмихнах се.

Двамата с Луиш оставихме Франсишко тотално объркан.

 

 

— Той държи Изабел — заявих още щом колата ни се отдалечи от къщата на Франсишко и качихме Нелсън.

— Да — изръмжа Луиш. — Не знам как се сдържах да не удуша това изчадие. Да седя с него в една стая, да си говоря и да се усмихвам, докато през това време той държи дъщеря ми затворена някъде!

— Мислиш ли, че ще клъвне?

— Надявам се. Във всеки случай слушаше много внимателно. Но кой знае дали той издава заповедите в действителност? Може би конците се дърпат от братята Рос. Те не биха позволили „Банко Оризонте“ да погълне „Декер“, дори и да гарантираме анонимността на инвеститорите.

— Макар че Франсишко би могъл да действа едностранно, ако реши, че това е най-добрият начин да защити себе си — намеси се Нелсън. — Искам да кажа, да освободи Изабел, да ви остави да погълнете „Декер“, да грабне парите си и да духне.

— Точно това се надяваме, че ще направи — каза Луиш. — Какво не бих дал, стига да можех да го предам на правосъдието.

Също и аз. В момента обаче започвах да се убеждавам, че това е слабото място на плана ми, макар и да не го бях споменал на Луиш. Франсишко нямаше да има друг изход, освен да се надява на добрата воля на Луиш да не го предава на властите, ако върне Изабел. Може би щеше да заключи, че ще е по-добре да ни принуди да намерим начин да забавим сделката и после да провалим поглъщането. Но ако „Декер“ бъдеше погълната и той не ни повярваше, защо щеше да му е да пази живота на Изабел? Нямаше вид на човек, който да си загуби съня, ако нареди да й пръснат черепа.

Шофьорът на Луиш остави работодателя си пред банката, след което върна двама ни с Нелсън в апартамента. След два часа Луиш се прибра. Всички го чакахме напрегнати.

— И така, разговарях с лорд Къртън. Той твърди, че може да разгледа предложението ни. Иска обаче в сряда да се видим лично, като осигуря присъствието и на висш представител на КБН, така че да прецени дали да ни отдели подобаващо внимание.

— И какво ще направиш? — попита Корделия.

— Трябва да отида — въздъхна Луиш. — Бих искал да остана тук и да чакам реакцията на Франсишко. В Лондон обаче мога да свърша повече работа. Най-добрият вариант сега за нас ще е да закупим „Декер“ и да убедим Франсишко, че ще унищожим всякакво доказателство за инвестициите му.

Луиш събра набързо багажа си, за да хване полета до Лондон същата вечер. Секунди преди да тръгне за летището, телефонът иззвъня. Луиш вдигна слушалката.

Зико.

Нелсън се вслуша в разговора. Следях лицата и на двамата. Те помрачняваха все повече и повече. Луиш запротестира. След секунди разговорът приключи.

— Какво каза? — попитах го в мига, в който затвори.

— Каза, че не трябва да има абсолютно никаква промяна на условията, предявени от него. Че който и да погълне „Декер“, било „Банко Оризонте“ или „Блумфийлд Уайс“, Изабел ще умре.

Сърцето ми се сгърчи.

— Каза ли кога ще я освободят?

Той поклати глава.

— Каза, че ще я държат дотогава, докато изчезне и последната заплаха за „Декер Уорд“.

— Спомена ли Франсишко?

— Не. Питах го, но Зико каза, че никога не бил чувал за него.

Стояхме и се гледахме застинали в мълчание. Корделия хапеше устната си, като се мъчеше да не се разреве.

— Значи не е захапал — заключих.

Луиш ме възнагради с едва доловима усмивка.

— Струваше си да опитаме, Ник.

Съумях да му я върна. „Да, но не се получи“ — помислих си.

Луиш въздъхна.

— И сега какво? — обърна се той към Нелсън.

Нелсън повдигна рамене.

— Мисля, че въпреки всичко трябва да отлетите за Лондон. Това поне ще забави нещата с още няколко дни, ако не друго.

— Прав си. — После погледна мен и Корделия. — За бога, открийте я.

Никой от нас нямаше куража да му отговори.

 

 

Луиш отлетя за Лондон и ние зачакахме, още по-напрегнати. Мина и вторник без никакви вести от Изабел. Корделия и Нелсън се присъединиха към мен в сряда сутринта. Вече знаехме, че Луиш ще се срещне с лорд Къртън на работен обяд.

Телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката. Беше Луиш.

— Имаме шанс — каза той. — Предложих му двадесет милиона лири стерлинги. Той прояви интерес. Каза обаче, че иска да даде на „Блумфийлд Уайс“ шанс да направят по-добра оферта. Така че иска да проведе търг. С оферти в запечатани пликове от нас и „Блумфийлд Уайс“.

— С колко време разполагаме?

— Една седмица. Търгът е следващата сряда.

— Само една седмица! — възкликнах. Някак си се бях надявал, че ще успеем да се спазарим за поне един месец. Макар че при напредъка, с който се развиваха нещата, месец или седмица едва ли щеше да има някакво значение.

— Той казва, че трябва да е приключил със сделката преди края на месеца — продължи Луиш. — Тринадесетият ден от юни е ден за докладване пред регулаторите. И тогава вече няма начин как да се укрият загубите.

— Можеш ли да се оправиш за седмица с офертата? — попитах го.

— Да, мисля, че ще се справя. Пазарът сякаш се е позакрепил, така че КБН вече имат по-голяма увереност за облигационния портфейл. Изградили сме структура за трансакцията, която ще им осигури добри печалби, ако „Декер“ се справят добре, след като ги закупим. Предложил съм и кресло в съвета на директорите на лорд Къртън.

— Обзалагам се, че това му е харесало.

— Позна. Сработихме се. Как е там при вас?

— Засега — нищо.

— Нищо! — Луиш беше разочарован, но гласът му съдържаше и нотка на гняв.

— Съжалявам, Луиш. Правим всички възможно. Никой досега не знае нищо.

— Merda! — изръмжа той.

— Скоро ще изскочи нещо — казах.

— Надявам се, Ник. Много се надявам.

 

 

И наистина изскочи. Още на следващия ден. Корделия се обади да ни каже, че едно от хлапетата й открило нещо. Момчето било съгласно да разговаряме, но това трябвало да стане в приюта.

Нелсън ме откара до фавелата. Заизкачвахме се по същия път, по който бяхме вървели двамата с Изабел преди два месеца. Тогава денят беше горещ, а сега беше влажен и тежък. Беше валяло и вонеше на мокър боклук. Нямаше много хора, но няколко хлапета и младежи ни гледаха как бавно се изкачваме по хълма. Чувствах се като оголен на този склон, с беззащитен и уязвим гръб, който представляваше съвършена мишена. Всеки миг очаквах да чуя трясъка на изстрела.

Накрая стигнахме до платото с църквичката и приюта. Фавелата се мержелееше под нас в сивия влажен въздух. Почукахме на вратата и Корделия ни отвори.

— Елате — каза тя и ни поведе към едно малко складово помещение, натъпкано с кашони с училищни материали и храна. На един кашон седеше слабо момче на около дванадесет години. Веднага го познах. Евклид.

— Здравей — поздрави ме той с нервна усмивка.

— Здравей, Евклид.

Корделия и Нелсън седнаха на двата налични стола, а аз се настаних на пода. Евклид огледа Нелсън с изключително подозрение. Без съмнение умееше да разпознава полицаите, дори и пенсионираните.

Гласът на Нелсън беше твърд, но вежлив; той зададе няколко въпроса на Евклид. Момчето отговаряше едносрично, като прибягваше към повече думи само при подканянето от страна на Корделия. Макар и да не разбирах и дума от казаното, ясно виждах взаимоотношенията между тримата. Евклид нямаше доверие на Нелсън, но вярваше на Корделия, макар и да се опитваше да го крие. Странните погледи, които й отправяше за одобрение, и начинът, по който реагираше на деликатното й окуражаване, издаваха чувствата му към нея. Очите му обаче си оставаха твърди. Това хлапе беше познало насилието.

— Какво казва? — попитах аз в една пауза.

— Казва, че познава едно от момчетата от групата, която те е нападнала. Всичко било планирано. Организирал го е един мъж на име О Борболета. Той ръководи банда в една от близките фавели.

— Чувал ли си за него?

— Не. Но О Борболета означава „Пеперудата“.

— Защо го наричат така?

Нелсън се обърна към Евклид и го попита. Този път момчето отговори веднага.

— Бил е футболист. Голям майстор. Никой не можел да го стигне.

— Възможно е това да е Зико — казах.

Нелсън се замисли.

— Възможно е. Но истинският Зико има множество поклонници. Всеки футболен запалянко би могъл да вземе името му. А в тази страна футболните запалянковци не липсват.

— Добре, знае ли Евклид къде държи Зико Изабел?

Нелсън въздъхна.

— Той твърди, че не знае нищо за Изабел.

— Помоли го да научи къде се намира.

Нелсън вдигна рамене и му зададе въпроса.

— Nao — изгрухтя Евклид.

— Питай го защо отказа.

Нелсън повтори въпроса на португалски и Евклид измънка нещо.

— Твърди, че някакъв негов приятел можел евентуално да открие къде се намира Изабел. Но лично той не желае да задава прекалено много въпроси. Много е опасно.

— Кажи му, че това е сестрата на Корделия. Единствената й сестра. Че трябва да ни помогне да я открием.

Евклид долови настойчивостта в гласа ми и вдигна поглед към мен. Нелсън му преведе. Евклид изгледа виновно Корделия и повдигна рамене.

— Има ли сестра?

— Да — отвърна Корделия. — Тя е тук.

— Не, питай го — помолих я.

Тя го попита и той кимна.

Зададох няколко въпроса подред и настоях Нелсън да ги преведе.

— Как се казва?

— Марта.

— Колко е голяма?

— На осем години.

— Обичаш ли я?

— Да. — След кратка пауза.

— Обичаш ли Корделия?

Нова пауза.

— Да.

— Е, ако изгубиш сестра си, не би ли направил всичко, за да я спасиш?

Момчето не отговори. Изгледа ме втренчено. Задържах погледа му. Кафявите му очи излъчваха прекалено много за дете на дванайсет години. Смелост, страх, несигурност, но също така и топлина.

— Корделия е спасила живота на толкова много деца, които сега са в приюта. Сега ти можеш да спасиш сестра й.

Той продължаваше да мълчи. Виждах го обаче как целият се е напрегнал.

Нелсън се наведе и измъкна от един кобур, закопчан над глезена му, малък револвер. Металът заблестя в мъжделивата светлина на складовото помещение. Подаде го на Евклид. Двамата с Корделия гледахме невярващо.

Дванадесетгодишното хлапе взе револвера и го напъха зад колана си.

— Добре — каза то. — Ще ви я намеря.

 

 

Петък отмина и уикендът се проточи. Луиш остана в Лондон, към него се присъединиха и служители на „Банко Оризонте“. Евклид не се обаждаше.

Вместо него обаче се обади Зико. Бях сам в апартамента, когато позвъни.

— Да?

— Кой се обажда? — изръмжа басов глас.

— Ник Елиот. Луиш е в Лондон. — Луиш беше предупредил Зико, че аз мога да се обадя по телефона докато той отсъства.

— Добре. Поглъщането спряно ли е? — Английският му беше бавен и точен, сякаш беше репетирал изречението. Имаше силен акцент.

— Още не — отвърнах. — Но „Банко Оризонте“ продължава да предлага оферта. Надяваме се да забавим нещата, така че да принудим „Блумфийлд Уайс“ да се откажат.

— Разбирам. Добре, надявам се да успеят. Защото ако някой погълне „Декер“, Изабел ще умре. Който и да погълне „Декер“, ясно ли е?

— Разбирам — отвърнах.

Телефонът изщрака.

Замислих се. Следващата сряда лорд Къртън щеше да продаде „Декер“ или на „Блумфийлд Уайс“, или на „Банко Оризонте“. Зико нямаше да е доволен нито от едното, нито от другото.

Потреперих. Какво ли правеше в момента Евклид?

Корделия и съпругът й бяха пристигнали в апартамента в петък вечер. Казаха, че ще ми правят компания и също ще дежурят до телефона. Фернандо ми донесе „Доктор Живаго“ на руски, получил го от приятел от университета. Приех го с благодарност. Бях я чел, но поне щях да имам с какво да отвличам мислите си от тревогата за Изабел.

— Как мислиш, дали Евклид просто не взе револвера и не духна? — попитах Корделия по време на унилата вечеря.

— Не знам — отвърна тя. — Не мисля така. Той е смело момче и се гордее със смелостта си. Повечето от децата тук са такива.

— Хората тук, изглежда, не се впечатляват особено от смъртта — забелязах.

— Прав си. Животът тук е евтин. Знаеш ли какво представлява сърфирането с влак?

— Не.

— Това е голям спорт за момчетата от улицата. Скачат във влака в движение и се изкатерват на покривите на вагоните. Най-опасната част е когато влакът преминава през тунел. Момчетата се състезават кой ще скочи последен. Всяка година загиват десетки деца. Евклид има славата на голям майстор като сърфист по влаковете.

— Но ще открие ли Изабел?

— Мисля, че ще се опита да я намери.

— Много е привързан към теб.

Раменете на Корделия се свиха.

— Да. И взе револвера и ще рискува живота си с хора, които ще го убият, без да се замислят, ако разберат какво прави. Да знаеш, че един ден ще използва този револвер.

Фернандо положи ръка върху нейната.

— Нямали сте друг избор, освен да му дадете револвера, скъпа. Тук светът не е нормален. Във фавелата човек е принуден да прави за семейството си неща, които не би направил на друго място. Знаеш го. Виждала си го.

— Да, виждала съм хора да прибягват към оръжия и насилие — произнесе с усилие тя. — Но никога не съм и допускала, че и аз съм способна на това.

След вечеря, докато си пиехме кайпиринята на балкона, Корделия ме наблюдаваше с усмивка. Усмивката й наподобяваше тази на сестра й, макар че беше по-силна, по-уверена. Но приликата й с Изабел си личеше. Това беше хубаво.

— Смешно е, че най-после се запознах с един от приятелите на Изабел — каза тя.

— Добре ли ги крие?

— Твърди, че няма такива. Или поне след Марчело.

— Това каза и на мен. — Реших да не споменавам Рикардо. — Какво представляваше Марчело?

— Красив. Искам да кажа, наистина беше красив. Но и той го знаеше. — Корделия набърчи носле. — Изабел си беше загубила ума по него. Сигурна съм, че докато бяха заедно, той я обичаше. Но когато тя замина за Щатите, вниманието му се раздвои. Знаех си, че така ще се получи. Изабел го понесе тежко. Според мен е добре, че не се ожениха.

И аз бях съгласен с нея.

— И въпреки това не знам дали ставам за този пост — казах.

— За неин приятел ли? — Очите й примигнаха весело. — Сигурна съм, че ставаш, стига само тя да има малко ум и разум в главата. А тя го има.

— Ще видим.

През този уикенд тримата разговаряхме много. Вече започвах да се чувствам част от фамилията Перейра. Думите на Корделия обаче едновременно и ме окуражиха, и ме обезпокоиха. Понякога чувствах, че едва ли познавам самата Изабел. Тя вече бе прекарала отвлечена повече време, отколкото я познавах на свобода. Ако успеехме да я измъкнем жива, щеше ли връзката ни да продължи? Ако разсъждавах логично, не можех да съм сигурен. От това обаче, което бях видял у нея, ми се искаше да вярвам, че би се получило нещо. Но тя трябваше да живее, за да го разбера.

Евклид не се обади и в неделя. Оставаха само три дни.

 

 

Рано сутринта в понеделник Корделия замина за приюта и ми се обади в апартамента веднага след пристигането си. Евклид вече бил там и я чакал. И бил намерил Изабел.

Двамата с Нелсън още веднъж изкачихме пътя до приюта. Срещнахме се с Евклид в същата стая както и предния път. Този път той беше по-приказлив, а очите му сияеха от авантюрата. Приятелят му не знаел къде държат Изабел, но познавал двама от похитителите й и показал на Евклид къде паркирали фургона си, който бил постоянно пълен с боклуци. В неделя Евклид се скрил отзад и пропътувал до възвишенията отвъд Рио. Накрая прекосили едно селище и поели по черен път, който водел до една изоставена ферма. Евклид запомнил името на селището. За щастие, не го открили; той ни обясни, че си бил подготвил легенда, в случай че го хванат, как уж искал да се измъкне от града. На мен ми се струваше, че е поел абсурден риск, но бях щастлив, че всичко е минало успешно.

Името на селището беше Сао Хосе.

Евклид се съгласи да ни покаже мястото. Качихме се в колата на Нелсън; той спря пътьом до едно магазинче, откъдето ми купи една бейзболна шапка, за да прикрие бледата ми английска кожа. Карахме близо час и половина в северна посока, покрай верига стръмни, покрити с пасища възвишения, преди да стигнем до Сао Хосе.

Селището представляваше група боядисани в бяло къщи с оранжеви покриви и бледосини врати, сгушени в една долина. От двете страни на пътя пасяха овце. Евклид ни изведе извън селото по един мост и ни каза да спрем. Един покрит с чакъл път се отклоняваше надясно, лъкатушеше по склона на хълма, минаваше покрай две малки ферми и изглежда свършваше на върха, до една малка бяла сграда.

— Ето я — посочи той.

 

 

На връщане в Рио в колата се разгоря спор.

— Трябва да отидем в полицията — заяви Нелсън. — Нямам избор. Днес е понеделник. Окончателното наддаване за „Декер Уорд“ ще бъде в сряда. Трябва да я освободим преди този момент.

— Но нали си спомняш какво се случи последния път — запротестирах. — Някой извести похитителите. Малко остана да убият Изабел. Този път вече няма да й простят, ако нещата се провалят.

— Знам, че е рисковано. Винаги има риск. Но полицията в Рио има богат опит.

— О, хайде. Обзалагам се, че ще се втурнат вътре, сеейки куршуми и ще застрелят всички похитители, като се надяват, че Изабел ще е единственият оцелял.

— Казвам ти, Ник, може да се получи. Ако изненадата бъде на тяхна страна. Ще говоря с Да Силва. Ще кажем на полицията кого освобождаваме едва в последния момент. В момента в Рио има цяла дузина отвлечени и ги укриват на най-различни места. Дори и да има платен информатор в полицията, той няма да знае кого отиват да освобождават и ще го научи, когато всичко вече е приключило.

На задната седалка Евклид слушаше внимателно спора ни, макар да не разбираше езика.

— Виж — каза Нелсън. — Знам какво изпитваш. Но ако оставим Изабел там и не се намесим, те ще я убият. Ако полицията нахлуе да я освободи, тя ще има по-голям шанс да оцелее. Толкова е просто. Ще говорим с Луиш, когато се върнем в апартамента, и след това ще позвъня на Да Силва.

Не казах нищо. Знаех, че е прав. И в двата варианта вероятността Изабел да загине беше висока. Не можех да го избегна. Всичко, което можех да направя, беше да чакам, докато Луиш вземе най-логичното решение: да изпрати полицията.

Разбира се, това беше пределно ясно през цялото време, докато я търсехме. Неписаното съгласие беше, че ще я измъкнем веднага щом разберем къде я укриват. Но в онзи момент представата, че ще я открием, ни вдъхваше някакъв, макар и минимален кураж. Сега, след като вече знаехме къде я укриват и опитът за спасяване изглеждаше неизбежен, всички рискове изведнъж лъсваха безмилостно.

Помислих си за Рикардо и Едуардо и изпитах внезапен прилив на гняв. Те бяха отговорни за всичко. Заедно с Франсишко. Той беше баща. Как ли би се чувствал, ако неговият син се намираше в онази изоставена ферма и му оставаха само ден или два живот?

Но разбира се!

— Нелсън, имам идея.

— Поредната — въздъхна той. — Вече няма време за никакви идеи.

— Не, изслушай ме. Тази ще свърши работа.