Майкъл Ридпат
Сити (15)

14.

В понеделник въртях бавно педалите на велосипеда си. Времето още не се бе оправило; настроението ми — също. Докато стигна — целият прогизнал — съвещанието вече беше в разгара си.

Сякаш по сигнал, с влизането ми в салона Рикардо се изкашля.

— Сигурен съм, че всички сте чели статията в последния брой на „Финансов преглед“ — започна той. — Самото й съдържание не ме притеснява, това са очевидни глупости и освен това е огромно оскърбление по отношение на Мартин и семейството му. Притеснява ме обаче фактът, че един от нас е разговарял с журналист и му е дал информация, която накърнява страшно фирмата. Тази персона беше изхвърлена от „Декер“.

Хората се раздвижиха; из салона се разнесоха полугласни реплики. Всички се огледаха да видят кой липсва. Полугласните реплики изкристализираха до едно име. Дейв. Дейв! Защо го бе направил? Какво беше казал?

— Този човек не само няма да работи повече за „Декер“, но също така няма и да има място на пазарите за облигации — продължи Рикардо с ясен глас. — Той престъпи договореността ни за конфиденциалност, която всички вие подписвате като неразделна част от договора си за работа в „Декер Уорд“. В резултат на това той изгуби всичките си лихви в тръстовете на служителите. Пазарът ще разбере, че той е допуснал големи търговски загуби, като ги е прикривал. Очаквам от всички вас да го потвърдите, ако бъдете питани.

В залата настъпи тишина. Дейв беше популярен член на екипа. Настроението в залата се колебаеше между тъгата по изгонването му и шока, че бе предал колегите си.

— Някои от вас може би мислят, че наказанието е твърде сурово. Но ние тук всички сме едно цяло. Който не е с нас, той е против нас. Извън този салон има множество хора, които не харесват „Декер“ и това, което тя е постигнала. Заедно ще побеждаваме винаги. Но ако един от нас предаде другите, като този човек, тогава всички ставаме уязвими. Аз не ще позволя това.

Рикардо обиколи с бърз поглед салона. Очите му, толкова спокойни до този момент, сега искряха от гняв. Но дори и гневът му пасваше особено на настроението ни. Всички бяхме разгневени.

Съвещанието приключи. Очите ни се спираха върху празното бюро, където бе работил Дейв. Алберто, „момчето“, което разнасяше кафето, събираше вещите му в два кашона. Разотидохме се по бюрата си под мрачния поглед на Рикардо и се хванахме за телефоните, но до обяд салонът обсъждаше случилото се.

Същото правеше и светът извън салона на „Декер“. Там вече се въртеше новината, че Дейв бил от най-опасните типове — търговец, който не само допускал загуби, но ги и прикривал. Слухът отекна обратно в борсовия салон на „Декер“ и за моя изненада беше потвърден. Дори и Джейми каза на Крис Фруър, че това било вярно.

— Защо го направи? — попитах го потресен. — Не можа ли просто да му кажеш, че не знаеш защо е напуснал?

Джейми въздъхна.

— В такива ситуации трябва да изпълняваш линията на партията. Рикардо ни наблюдава бдително. Това е тест за лоялността на всички ни. А и той е прав. Ще успеем само ако сме сплотени.

Слушах развоя на коментарите около себе си с нарастващо отвращение. Първоначалният шок и тъгата при загубата на колега отминаваха с прекрояването на личността Дейв. Точно както машината „Декер“ можеше да убеди себе си, че една въшлива емисия облигации е инвестиционната възможност на годината, всички повярваха, че Дейв е бил некомпетентен мошеник. Правеха го с решимост и целеустременост, като избягваха да се гледат в очите.

Гледах всичко това зашеметен. Нямах представа дали Дейв е бил добър, или лош търговец, но знаех, че не е онова, за което го представяха тези хора.

 

 

Мъжът изглеждаше коренно различен от момчето, което бях познавал в Оксфорд. Е, той вече беше мъж. Носеше костюм и куфарче, но и двамата с Джейми имахме такива, така че това не означаваше нищо. Но той имаше и олисяващо теме, което неуспешно се опитваше да прикрива с русите си къдрици, жена и бебе, и начин на изразяване, който го правеше да прилича на четиридесетгодишен.

Стивън Трофтън беше учил заедно с нас. Преждевременно развит, той умееше авторитетно да обсъжда цени на полици, цени на къщи и общи инвестиционни тръстови фондове, докато ние, останалите, нямахме нищо общо с такива буржоазни грижи. Беше успял да си проправи пътя до Сити без трудности, като бе извадил късмета да е сред онези малцина, които „Блумфийлд Уайс“ бе събрала от британските университети през богатия урожай на 1988 година. Там бе попаднал в стихията си и се справяше много добре. Макар и да ни беше връстник, ми изглеждаше поне тридесет и пет годишен — и го използваше като свое предимство. Стивън Трофтън бе направил кариера.

Двамата с Джейми се виждаха веднъж-дваж годишно да пийнат по бира, „да наваксат“. Този път бях решил да придружа Джейми — все пак не бях се виждал със Стивън, откакто бяхме завършили университета. Намирахме се в една стара кръчма в бившите конюшни в Кингсбридж — там по цял ден имаше туристи, а вечер направо ставаше гъмжило.

Започвах да разбирам какво разбират двамата под „наваксване“. Това означаваше сравняване на кариерите. Следях ги как си разменят хвалби.

— Чу ли за голямата сделка с брейдиоблигациите, която направихме миналата седмица? — попита Джейми при първата удобна възможност.

— О, да, чух — засмя се Стивън. — Ние просто пробвахме дали водата е добра за плуване.

— И малко се поизмокрихте, а?

— Малко, но можем да си го позволим. Ние сме най-голямата търговска къща на света. Загуба от такъв калибър просто потъва сред печалбите ни само от ден.

— Хайде бе!

— Хайде бе — отвърна Стивън и понижи глас, сякаш се канеше да съобщи нещо от огромна важност. — По-добре си дръж очите отворени на четири, Джейми. „Блумфийлд Уайс“ има сериозни намерения спрямо развиващите се пазари. А когато имаме сериозни намерения спрямо един пазар, не си оставяме каруцата в калта. Не ме разбирай криво, „Декер“ са прекрасна малка фирма, но когато един пазар почне да узрява, тогава вече идват големите батковци да обират зрелите ябълки.

Стивън изрече цялата си тирада присмехулно поучително, очевидно за да изкара Джейми от нерви. И успя. Той захапа въдицата.

— Ами онзи голям мексикански мандат, който изгубихте? — отвърна му Джейми. — Трябва доста да сте се понатъртили.

— Всеки ден сключваме сделки от този калибър като тази със Световния фонд за развитие. Няма да мине дълго време и ще започнем да ги правим и с Мексико.

Джейми само изсумтя.

— Я ми разкажи за този търговец, когото сте изритали — каза Стивън. — Дейв Дън, нали така се казваше? Трябва да е станал причина да изгубите цял пакет.

Джейми само повдигна рамене.

— Потърси работа при нас в „Блумфийлд Уайс“ — продължи Стивън. — Не му дадохме, разбира се. Не можем да приемаме на работа отпадъците от „Декер“.

— Той беше добър търговец — казах. Това беше първото ми включване в разговора.

Джейми ми хвърли предупредителен поглед.

Стивън игнорира коментара ми, сякаш не важеше — може би имаше предвид нищожния ми опит в бранша. Което си беше истина, между другото. Но пък привлякох вниманието му към себе си.

— Е, тебе пък никак не съм си представял да те видя в Сити — каза той. — Как стана така?

— Трябваха ми пари.

— Ясно. И предполагам, че на „Декер“ им е бил потребен опитът ти с Русия?

— Така е. Макар че Рикардо първо ме прати в Южна Америка, за да ме пробва.

— За нас в момента Русия е огромен израстващ пазар. Ние прибрахме руския ви екип, разбира се. — Стивън придружи думите си с един бърз поглед към Джейми. Туш. — Всъщност това е нещо, което ме заинтригува — продължи той. — При двама от тях изведнъж изникнаха проблеми с визите. Рикардо няма нищо общо с това, нали?

Джейми се задави с бирата си.

— Значи има?

— Не знам — отвърна Джейми. — Мога само да ти кажа, че така им се пада.

Стивън повдигна вежди и отново се обърна към мен.

— Кажи ми, Ник, какво представлява в действителност този Рикардо Рос?

Това беше въпросът, който си задавах още от първата ни среща. Реших да бъда откровен със Стивън.

— Честно казано, не знам.

— Има страхотна репутация. Всичките тия дрънканици, че бил най-големият майстор на пазарите и прочее. Наистина ли го бива толкова?

— О, добър е. И борави с пазарите така, сякаш са негова собственост. Точно затова изпада в такава ярост, когато се мъчите да демонстрирате мускули. Притежава великолепна преценка. Винаги знае как да постъпи, когато стане много напечено. — Обърнах се към Джейми, който ме наблюдаваше, и казах: — Нали?

— Абсолютно — потвърди той. — Той определено е най-хитрият човек, с когото съм работил в Сити.

Стивън не отделяше погледа си от мен. Имаше воднисти сини очи, но в тях блестеше интелигентност.

— След като е толкова добър, защо каза, че не го познаваш? Какво не му е наред?

— Не съм сигурен. Понякога е доста агресивен. Дори се чудя дали не прекалява, но по-късно става ясно, че е предвидил всичко правилно.

Стивън ме потупа по рамото.

— Честно да ти кажа, не е лесно да прекаляваш в бизнеса. Защото всеки момент можеш да я загазиш… Е, трябва да си тръгвам. Беше ми много приятно да се видим. Чао.

— Чао, Стивън — отвърна Джейми.

Стивън си тръгна, но ние с Джейми останахме за по още една.

— Педал — изсумтя Джейми.

— Не знам какво удоволствие ти доставя да се срещаш с него.

— Невинаги е толкова неприятен. А е и умен. Хубаво е да поддържаме връзка. Човек никога не знае кога ще му е от полза.

— Много е остарял. Съвсем плешив, жена, дете.

— И аз имам жена и дете.

— Джейми, ти си дете. А и нямаш вид на четиридесетгодишен.

— Странно нещо е одъртяването — въздъхна Джейми. — Искам да кажа, че понякога го усещам. Имам голяма полица. Имам жена и дете, за които да се грижа. А и трябва да се отнасям към кариерата си сериозно. Нещата се промениха.

— Сигурно си прав.

— Каквото и да стане, не искам да заприличвам на родителите си.

— Защо не? Те са много приятни хора.

— Може и да са приятни, но са разорени, нали? — изсумтя той. — Дядо ми е бил голям земевладелец. А сега баща ми кара малолитражка. Ако аз продължа традицията, Оливър ще прави кариера в „Макдоналдс“.

— Но така или иначе, ще заприличаш на баща си. Ти си същият като него. Не можеш да избягаш от това. — Бях го замислил като шега, но Джейми ме стрелна с мрачен поглед.

— Говоря ти съвсем сериозно. Крайно време е някой от семейството ни да почне да прави пари.

Много пъти бях посещавал родителите му. Винаги ме бяха карали да се чувствам като приятеля интелектуалец на Джейми от Оксфорд. Първите два пъти, когато им бях на гости, живееха в прекрасна фермерска къща с конюшня. Малко след като завършихме Оксфорд, нея вече я нямаше и сега родителите му живееха под наем в подножието на една голяма алея.

Бащата на Джейми беше имал малък недвижим имот в подножието на Куантокс и остатъците от него след изплащането на данъците продължаваха да се обработват от чичо му. Баща му се бе опитал да направи пари от коне, но се бе провалил. Когато Джейми ми каза, че карал малолитражка, се заклех наум да не споменавам пред никого.

Каквато и да беше миналата им слава и каквито и да бяха бъдещите им тревоги, родителите му бяха изключително гостоприемни. Баща му бе голям чешит, в какъвто щеше да се превърне и Джейми един ден, със завладяваща усмивка, безброй бръчки и хитър поглед. Майка му беше висока и секваща дъха — дори на тази възраст не бе загубила нищо от чара си. Джейми беше тяхната гордост. Той не беше способен да допуска грешки. Всяко негово постижение биваше посрещано с огромен интерес, дребните му успехи с аплодисменти, а вече големите с привидно безразличие, сякаш родителите му никога не бяха допускали дори и за миг, че е неспособен на такива велики подвизи.

И Джейми не ги бе излъгал. Първенец на гимназията, после Оксфорд, място в университетския отбор по ръгби и работа в синьокръвната търговска банка „Гърни Крохайм“. Прехвърлянето му в „Декер Уорд“ ги бе изненадало малко, но след като той им бе обяснил подбудите си, го бяха разбрали. Синът им беше от новото поколение предприемачи, за което бяха чели.

Нямам намерение да осмивам такова внимание. Бих бил щастлив да имам и половината от него. Но всеки път, когато постигах нещо, баща ми така и не можеше да схване какво точно съм постигнал.

Замислено отпих от бирата си.

— Още не знам какво да правя с живота си.

— Няма ли да останеш на работа в „Декер“?

— Не знам. Понякога изпитвам страшно изкушение. Както например при битката за брейдиоблигациите. Но като си помисля за Дейв, за сделката с фавелите и за парите от наркотици…

— О, престани!

— Не мога да престана. Това ме тревожи. Ти не се ли тревожиш?

Джейми се замисли за момент.

— Мисля, че бих могъл, ако спра да мисля за работата. Така че не спирам да мисля за нея. Заради Кейт и Оливър трябва да успея на всяка цена. Знаеш, че ме бива.

Той ме погледна в очакване да го насърча. Насърчих го.

— Да, бива те. — Краткият ми престой в „Декер“ беше достатъчен, за да се уверя в това. — Съжалявам. Не исках да бъда неблагодарен. Благодаря ти, че ми помогна за тази работа.

— Не се тревожи — усмихна се той. — Рикардо те харесва. Вече имам червени точки.

— Вярно ли беше това за визите на онези от бившата ви руска група? Мислиш ли, че Рикардо стои зад цялата работа?

— Не бях чувал, но изобщо няма да съм изненадан — каза Джейми. — А ако не е бил Рикардо, значи е Едуардо. Те не обичат хората да ги подритват.

— Вече го разбрах.

Бяхме на третата бира. Арогантността, съпровождала Стивън, си беше отишла с него и аз бавно се потапях в онази особена топлина, която човек може да получи само след три пинти бира заедно със стар приятел.

Двамата с Джейми бяхме преживели много неща заедно. Като приех да работя за „Декер“, аз доверих бъдещето си в ръцете му. Но можех да разчитам на него.

— Кейт ми каза, че си хлътнал здравата по Изабел.

Усетих как се изчервявам. Което беше странно, защото темата „жени“ не спадаше към забранените.

— Тя е чудесно момиче, Джейми.

— О, наистина ли? Чудесно момиче, а? Значи е сериозно. Не: „Тя има страхотни цици“ или пък „Чука й се, та две не вижда“.

— Не. Нито едно от двете.

— Има ли наистина нещо между вас двамата?

— Не.

— Но би искал да има?

— Не мога да го отрека. Но не мисля, че е вероятно.

— Защо не?

— О, не знам. Тя просто изглежда толкова…

— Е, внимавай. Тя е странна жена. — Внезапно го споходи някаква мисъл. — Не си разговарял с нея за оная работа с прането на пари, нали?

— Разбира се, че говорихме. Тя е на едно мнение с теб, че не трябва да казваме на Едуардо. Но смята, че аз трябва да поговоря с Рикардо на тази тема. Аз обаче не мисля да го направя.

— О, Ник! Изобщо не е трябвало да говориш с нея за това. Казах ти за историята й с Едуардо, нали?

— Да, каза ми. Но това е било само слух. Не го вярвам.

— Искаш да кажеш, че не искаш да повярваш. Видя какво се случи на Дейв. По-добре забрави за това шибано пране на пари или може да те сполети същото.

— Имам доверие на Изабел.

— Ник, истината е, че в този бизнес вяра не можеш да имаш никому.

Прииска ми се да го оспоря, но не го направих. Донякъде, защото изпитвах неприятното чувство, че е прав.

— Хайде да си тръгваме, късно е. — Джейми допи чашата си.

— Да. — Допих си моята.

Пред кръчмата се разделихме. Джейми вдигна ръка за такси, а аз тръгнах към метрото. Бях си оставил велосипеда в Канари Уорф.

 

 

Следващият ден беше сив и студен; пролетта навлизаше в ремисия. Високо в кулата Канари Уорф борсовият салон на „Декер“ сякаш беше приклещен под похлупака на тъмен облак само на метър над него. Еуфорията от победата над „Блумфийлд Уайс“ бързо отшумя с осъзнаването на грубата реалност: продажбата на два милиарда долара мексикански облигации. Сега беше времето да се търси връщането на стари услуги.

Вслушвах се в изпълненията на Джейми. Той беше наистина добър. Започна с най-добрите си клиенти. С всеки от тях всеки път беше различен човек. С някои обсъждаше футбола и телевизията, с други скъпотията и ниските доходи. Понякога бъбреше неспир, а понякога само слушаше. Подмазваше се, молеше и уреждаше сделка след сделка. Бяха едри: в някои случаи по за десет или двайсет милиона долара, но не бяха достатъчно големи. Щеше да е необходимо чудо и няколко заявки по неколкостотин милиона долара, за да се раздвижат облигациите. Та това бяха два милиарда долара!

Рикардо бясно въртеше телефоните. Действително големите сделки можеха да дойдат само от връщането на наистина големи услуги, а това беше нещо, на което бе способен единствено той. От време на време той ставаше от мястото си и обикаляше залата, проверявайки регистрите ни. Въпреки напрежението, което изпитвахме всички, той ни окуражаваше — хвалеше сделки за по пет милиона с труден клиент или изказваше съчувствие, ако клиентът отказваше да захапе. Всички бяхме едно, той приемаше всеотдайността ни като нещо дадено.

Рикардо обаче беше способен да се справя с повече от един проблем наведнъж. Същия следобед усетих потупване по рамото и чух гласа му.

— Какво знаеш за Полша?

— Не много. Бил съм там веднъж. В Краковския университет.

— Как ти изглежда вероятността за девалвация?

С Рикардо честността беше най-добрата политика.

— Нямам представа.

— Познаваш ли човек, който да има представа? Ама наистина добра представа?

Замислих се за момент.

— Всъщност да. Един икономист. Преди петнадесет години четеше лекции на финансовия министър. Знам, че поддържат връзка. Мога да поговоря с него. Обаче ако седнем да говорим, ще ми се наложи да излоча бутилка водка.

— Отлично! — възкликна Рикардо. — Изпий цял кашон. И включи сметката в командировъчното.