Кристин Хана
Далечни брегове (9)

Глава 9

Елизабет стоеше по средата на стаята гардероб и се опитваше да реши какво да облече. Нищо от това, което имаше, не й изглеждаше подходящо. От закачалките на стената висяха редици орнаментирани колани. Само че сега, в годините, които тя, в отчаяние, определяше като свободни от метаболизъм, те бяха безполезни. Старите й колани можеха да обгърнат едното й бедро. Докато тя наддаваше на тегло, премина от колани на шалове. Имаше дузини боядисани на ръка копринени шалове, с които да прикрива нарастващия си силует, но един развяващ се шал не изглеждаше много подходящ за вечерта на жените, лишени от страст.

Плетена зелена рокля с дължина до глезена привлече погледа й. Без да губи повече време, тя я грабна и облече. От чекмеджето на бюрото избра кован на ръка пютър и огърлица от морски охлюви — реликви от нейния период на бижутата.

— Готово.

Не се погледна втори път в огледалото. Слезе долу и взе дамската си чанта от масата в кухнята, след което веднага напусна къщата.

В колежа спря за момент пред затворената врата на класната стая, после влезе.

Този път лицата й бяха познати и дружелюбни. Мина, облечена в друга домашна полиестерна рокля на цветя, говореше с Фран, която като че ли я слушаше внимателно. Хубавата дребна Джой, сервитьорката от „Пиг ин ъ бленкит“, говореше оживено със Сара. Ким стоеше до масичката за кафе и си играеше с пакет цигари.

При влизането на Елизабет, Джой се усмихна и тази усмивка се предаде на всички в стаята.

— Не мислех, че ще дойдеш пак — каза Джой и отхапа от кифличката, след което задъвка така, сякаш беше дъвка.

Елизабет беше изненадана, че въобще някой се беше сетил за нея.

— Защо не?

Джой погледна многозначително лявата ръка на Елизабет.

— Голям диамант.

Елизабет сведе поглед към венчалния си пръстен — диамант един карат и половина на широка златна халка. Не знаеше какво да каже.

— Повечето от нас са изоставени. Някои, като мен, са паднали на главата си. Върху бетонен под от високи етажи. — Джой се усмихна. — За щастие, не се сплесках.

— Нито една жена не умира от това — отговори Елизабет, с което изненада себе си. — Съпругът ми работи в около осем града за последните петнайсет години. Повярвайте ми, никак не ми беше лесно.

— Уоу! Военен?

— Не. — Не искаше да уточнява каква е кариерата му. Последното, от което имаше нужда, беше всички да знаят, че е омъжена за Джаксън Шор. Това винаги слагаше началото на разговори от рода на: „Ах, каква щастливка си!“ А тя определено не искаше това от тези жени. Трябваше обаче да каже нещо. — Той има проблеми. Не може да задържи вниманието си върху нещо дълго време.

Джой се изкикоти.

— Е, но си има онази работа, нали? Те всички се интересуват само от секса.

В предната част на стаята, Сара плесна с ръце.

— Добър вечер, дами. Чудесно е, че виждам толкова много познати лица.

Джой хвана Елизабет за ръката и я поведе към столовете, където седнаха една до друга.

Сара беше по средата на встъпителните си думи, когато Мина се изправи на крака. Усмихваше се толкова весело, че лицето й се беше сгърчило като изсъхнала ябълка.

— Дойдох дотук с колата! — Долната й устна, по-плътна заради розовото червило, трепереше. — Вече мога да отида, където поискам.

Аплодисментите бяха като гръмотевична буря. Елизабет беше изненадана колко дълбоко я разчувстваха тези няколко думи. Вече мога да отида, където поискам. Какво чувство трябва за това! Как така тя, която шофираше от години, досега не беше погледнала на нещата по този начин? Свободата винаги й е била достъпна, била е на разположение, когато е запалвала двигателя на колата. На разположение на всяка жена, която би се осмелила да погледне извън предначертания път и да се запита: „Къде ли би ме извел онзи път?“.

Когато аплодисментите утихнаха, жените седнаха отново по местата си. Този път, понеже нямаше „нови“ лица, Сара поведе групата към дискусия, която трябваше да задълбочи обсъждането на вече изразени мечти.

Джой заговори първа.

— Вчера заведох децата на зъболекар. Много ми харесва чистотата в зъболекарските кабинети. — Тя въздъхна. — Чистачката на зъболекаря току-що си беше купила съвсем нов „Фолксваген“. Можете ли да повярвате? И аз бих искала да карам такава кола.

— Мислила ли си някога да станеш чистачка? — запита Сара.

— Да, точно така. Едва успях да завърша гимназия. Мисля, че средният ми успех се измерваше с отрицателно число. — Опита се да се усмихне, после се наведе и затършува в огромната чанта, поставена до стола й. — Тази седмица мислих за мечтите на друг човек. Един от моите клиенти е оставил това на масата миналата седмица.

— Тя извади четка за рисуване и я подаде на Елизабет. — Това да не би да е намеса на съдбата?

Четката беше голяма и груба, вероятно от детски комплект за часовете по рисуване. Евтина четка, която нито един художник няма да използва. Тогава защо на Елизабет й се доплака?

— Благодаря ти, Джой — каза тя и взе четката. Сърцето й подскочи, когато я докосна.

— Разкажи ни за рисуването — каза Сара.

Елизабет си пое дълбоко дъх.

— Когато бях в колежа, учителите ми казваха, че имам талант. Бях приета да се уча по няколко програми, които даваха степен в изкуството.

— И записа ли се? — запита Джой с глас, изпълнен с благоговение.

— Не. След като се родиха момичетата, нямах време. По-късно, когато Джейми тръгна на училище, се опитах да се върна към рисуването, но когато взех четката, нищо не се случи. Просто седях и гледах в пространството.

— Огледа лицата на събралите се жени. Всяка една от тях я разбираше. Човек понякога пропуска шанса си.

И все пак… когато погледна евтината четка в ръката си, нещо се случи. Нищо от съществена важност, не чу Божия глас или нещо подобно, но… Изведнъж си спомни как се чувстваше, докато рисуваше. Беше като да летиш, да се носиш високо над земята.

И внезапно всяка мисъл изчезна от главата й, освен мисълта за рисуване.

След срещата паркира колата на мястото й и изтича в къщата. Без да се бави да загаси лампите на долния етаж, се качи в стаята си. Разпръсна дрехите от задната част на гардероба си и падна на колене.

Там беше — картонена кутия, пълна със стари бои и четки. Дръпна я към себе си и вдъхна отдавна забравения мирис на изсъхнала боя. На върха лежеше една-единствена черна четка с фини тъмношоколадови косми. Тя я взе и погали с нея нежната кожа под брадичката си.

Усмихна се и се изправи. Отиде в спалнята си до френските прозорци, които водеха към балкона на втория етаж. Притисна пръст до студеното стъкло и втренчи поглед в тъмното море.

Ако имаше място, където би могла отново да рисува, то беше тук, в безопасността на собствения й двор. Затвори очи и се осмели, само за миг, да си представи бляскаво ново бъдеще.

Джак караше бавно по криволичещия път към къщата, който някога беше от чакъл, а сега — само от кал. Въпреки че „Стормуоч лейн“ имаше дължина от почти половин миля, по пътя нямаше други жилища. През по-голямата част на пътя, от лявата му страна, се издигаха скали. А под него се простираше раздвиженият от вятъра Тих океан.

Той спря на мястото, отредено за коли, грабна пътната си чанта и забърза към входната врата. Единствената лампа на верандата я обливаше в оранжева светлина. В ъгъла, единственият стол хвърляше сянка по дъските на пода.

Вътре къщата миришеше на канела от ароматизираните свещи, които Бърди беше купила за Коледа. Непрекъснато повтаряше, че ще ги пести за празниците, но не го правеше. Палеше ги вечер след вечер, докато не станеха парченца, залепнали за дъното на бурканчето.

— Елизабет?

Не последва отговор.

От входната врата се влизаше в малко антре. Вляво беше всекидневната стая, вдясно — кухнята. И двете стаи бяха празни. Той тръгна към вътрешността на къщата, мина край трапезарията — беше ли й казал колко са красиви френските прозорци? — и започна да се изкачва към тяхната обща спалня.

Тя стоеше до прозорците с гръб към него. Докосваше рамката с пръст. Светлината на нощната лампа я караше да изглежда като приказна фея. В погледа й имаше копнеж и тъга, доловими въпреки слабата светлина.

— Давам пени, за да узная какво мислиш — каза той.

Тя се обърна. Когато го видя, се засмя.

— Уплаши ме.

— Хванах по-ранен полет.

Тя отново погледна морето.

— Имал си късмет.

Вече беше загубил вниманието й. Но новината, която щеше да й съобщи, щеше да му го върне. Понечи да каже нещо, но тя го изпревари.

— Такава красива нощ! Има толкова много цветове в мрака. Карат ме да пожелая отново да рисувам. — Най-после се обърна към него и го погледна. — Ходих на онази среща тази вечер и…

— Имам изненада. — Хрумна му, че може би трябва да го направи по различен начин… Може би да й съобщи голямата новина след пищна вечеря в „Л Оберж“. Но нямаше търпение. — Помниш ли Уорън Мичъл?

Тя въздъхна тихо, после каза:

— Разбира се. Той е… Работи в студиото „Фокс“ сега, нали?

— Работеше. Получил лек инфаркт и решил, че има нужда от промяна в живота. Опитал се да напусне, но момчетата от „Фокс“ му предложили удобно едночасово шоу, което ще се излъчва един път в седмицата. Нещо като спортно токшоу.

— Господ знае, че имаме нужда от още мъже, които да говорят за спорта.

Джак беше силно изненадан от забележката й.

— Това ще е съвсем нов вид шоу. Подписали са договор за двайсети шест епизода. Ще записват в студиото „Фокс“ в Ню Йорк, така че той вече няма да пътува заради мачовете и материалите.

— Чудесно за Уорън.

— И за нас.

— Нас?

Той се усмихна широко, щастливо.

— Аз ще бъда сътрудник на шоуто.

— Какво?

— Затова всъщност трябваше да отида до Ню Йорк. За прослушване.

— Излъгал си ме?

От устата й звучеше по-лошо, отколкото всъщност беше.

— Не исках отново да те разочаровам. Този път обаче получих работата. Очаровах момчетата от TV мрежата, скъпа. Чувствам се така, сякаш отново съм млад.

— Отново млад? За какво говориш?

— Ще бъде чудесно, ще видиш. Може би дори ще подновим приятелството си с някои от старата банда. И ще сме само на няколко часа с влак от момичетата. Ще можеш да ходиш при тях в училище.

— Няколко часа? За какво говориш?

Той трепна. Това беше най-трудната част.

— Ще се наложи да се преместим в Ню Йорк.

— Какво?

Вината надигна грозната си глава.

— Знам, обещах, че това ще е последното преместване, но ми предложиха толкова много пари, че няма да повярваш. И дори имам нов агент, истинско подобие на Джери Магуайър. Сега всичко може да е наше.

— Всичко, което ти искаш, имаш предвид. — Беше ядосана. Гневът й не можеше да се сбърка с нищо друго. — Не даваш пет пари какво искам аз. Аз съм вложила сърцето и душата си в това място.

— Това е просто къща Бърди. Четири проклети стени със стара канализация и прозорци, които текат. — Направи крачка към нея. — Тази къща означава ли за теб повече от мен? Знаеш колко дълго мечтая за това.

— А аз за какво мечтая, Джак?

— Ха?

— Добър отговор. Предполага се, че винаги трябва да поставям твоите мечти пред моите. Кога ще дойде моят ред?

— Как, по дяволите, се предполага, че някой ще узнае, че въобще искаш ред, Бърди? Ти си прекарала целия си живот извън игрището. Искаш да дойде твоят ред? Тогава потърси шанса си като всеки от нас. И не ме обвинявай, че имам смелостта да преследвам онова, което искам.

Цветът се отдръпна от бузите й и той разбра, че е отишъл прекалено далеч. С Бърди можеш да викаш, да тропаш с крака, да правиш всичко, но не бива да се приближаваш прекалено до истината. Тя направи крачка назад.

— Ще се върна. Трябва да помисля.

— Не, по дяволите, остани тук и ми говори. Не бягай.

Знаеше, че това няма да помогне. Тя винаги излизаше по средата на спора и се връщаше по-късно успокоена. Не можеше да понася силата на собствените си чувства. Той повдигна брадичката й и я застави да го погледне в очите.

— Помисли за това, Бърди. Прекарах две години в тази затънтена провинция. Пътувах до работата си по три часа на ден, за да имаш ти мечтаната от теб къща. И през цялото време ти знаеше, че аз загивам тук. Направих това за теб. — После добави тихо и по-нежно: — Мислех, че ще се радваш за мен.

Тя въздъхна тежко.

— О, Джак! Разбира се, че си го направил заради мен.

Той не знаеше какво да отговори на това. В пълно мълчание гледаше как тя излиза от спалнята. Не я последва, защото знаеше, че няма смисъл. Вместо това отиде до прозореца и зачака.

След няколко секунди я видя да излиза на верандата. После прекоси тъмния двор и тръгна към края на тяхната собственост, където старата и почти порутена ограда следваше очертанията на скалите. Тя застана на върха на стъпалата и загледа морето.

Той нямаше никаква представа за какво мисли. Още един знак за това, колко се бяха отдалечили един от друг.

Накрая, тя се върна в къщата. Той вече беше запалил огън в камината и сложил лазанята в микровълновата фурна да се затопли. В къщата се носеше ароматът на печени домати и топящо се сирене.

Тя закачи връхната си дреха на закачалката в антрето и влезе във всекидневната стая. Цяла вечност стоя там и го гледа втренчено, а по лицето й блестяха засъхнали сълзи. Много тихо, тя каза:

— Предполагам, че за малко, можем отново да живеем в Ню Йорк.

Той я взе в прегръдките си и я завъртя.

— Обичам те, Бърди.

— По-добре да е така.

— Този път ще бъде чудесно, ще видиш. Няма ги децата и няма да бъдеш вързана в къщата, а работата няма да ме задържа далеч от дома. — Виждаше, че тя изпитва недоверие, но също така, че много иска да му повярва.

— Добре. Но искам да дадем тази къща под наем, да не я продаваме. Това не е постоянно преместване. Искам отсега да се разберем, иначе сделката няма да стане.

— Готово.

— Някой ден ще се върна тук. Ще остареем в тази къща.

— Съгласен.

— И ще живеем извън Манхатън. Може би в Уестчестър каунти. Ще започна да търся жилище в понеделник. Със сигурност ще ни намерят местенце до лятото.

— Започвам работа в понеделник.

— Какво?

— Такава беше сделката. Искат шоуто да започне да се излъчва бързо.

— Какво, по дяволите, си мислел? — Тя се отдръпна от него. — Не можем да се преместим до понеделник.

— Предложиха ми договор и аз го подписах, Бърди. С моето минало, какво се предполагаше, че трябва да направя — да преговарям?

— В Ню Йорк не може да се намери прилично местенце толкова бързо. Последния път ни бяха необходими шест месеца.

— Можем да използваме апартамента на корпорацията, докато си намерим жилище. Аз ще летя за там в неделя. Веднага щом затвориш къщата, можеш да дойдеш и да намериш друга къща мечта. Този път парите не са проблем. — Той се усмихна. — Хайде, Бърди, не бъди толкова нещастна. Това е истинско приключение.

— Нека се уверим, че съм разбрала правилно. — Тя говореше бавно, като че ли той беше умствено изостанал. — Приел си работата, без да се консултираш с мен, приел си да използваш техния апартамент, който аз никога не съм виждала, и си уредил да се преместим през цялата страна и, на всичкото отгоре, аз трябва сама да затворя къщата.

От нейните уста наистина звучеше много лошо. На него не му изглеждаше така. По дяволите, бяха го правили много пъти.

— Ако не ни хареса, винаги можем да се върнем.

Тя отиде до прозореца. Той застана зад нея и постави длани на напрегнатите й рамене, целуна я по тила.

— Бяхме щастливи в Ню Йорк, помниш ли?

— Не — каза тя. — Не си спомням да съм била щастлива в Ню Йорк.

Не биваше да казва това. Не беше умен ход да съживява миналото.

— Този път ще сме щастливи.

— Дали? — В гласа й се усещаше тъга, която беше толкова силна, колкото и неговият копнеж. Слаба надежда, че новото място може да съживи старите чувства.

— Ще сме по-близо до момичетата — напомни й той, защото знаеше, че този е най-добрият му довод. — Всеки път, когато пожелаеш да ги видиш, ще можеш да хванеш влака и да отидеш.

— Това е вярно.

— Довери ми се, Бърди, ще е добре за нас.

— Сигурна съм, че си прав — каза тя най-после и се облегна на него, както правеше някога. — Предполагам, че трябва да започна. Има милиони неща за вършене, да се обадим на децата, както и на фирмите за преместване утре… — Стресът подчертаваше красивия й южняшки акцент.

— Ще сме щастливи — каза той отново. — Ще видиш.

Тя въздъхна тежко.

— Разбира се, че ще сме щастливи.

През целия уикенд Елизабет се чувстваше като престъпник, чиято смъртна присъда ще бъде изпълнена в понеделник.

Джак, от друга страна, се чувстваше като дете по Коледа. Беше толкова развълнуван, че понякога избухваше в смях без никаква причина. Тази работа представляваше всичко, което той искаше.

Нямаше начин Елизабет да вдигне ръка, да прочисти гърлото си и да каже: „Аз не искам да замина“. Нямаше причина да не заминат. Той беше прав в това. И наистина щеше да бъде приключение.

Но беше приключението на някой друг. Елизабет просто щеше да го придружи. За компания.

В неделя вечер, последната им вечер заедно за няколко седмици, тя откри, че е близо до депресията. Накъдето и да погледнеше, виждаше нещо, което й е скъпо, нещо, което не иска да остави след себе си. Тази къща означаваше толкова много за нея — много повече, отколкото би могла да изрази с думи или дори да проумее. Мисълта да я напусне й причиняваше болки в стомаха.

След като цели две години се беше събуждала с гледката на Тихия океан, как би могла да се събуди, да отиде до прозореца и да види сградите от другата страна на улицата? Как щеше да живее, без да вижда звездите посред нощ или без да чува рева на морето в зимните дни? Как би могла да живее на място, където никога няма спокойствие и тишина, където милиони хора живеят наблъскани в сгради до небето?

За нещастие, нямаше друг избор. Беше съпруга на Джак.

През последната им нощ заедно, тя подреди извънредно грижливо масата с най-хубавите чинии и сребърните прибори. Китайският порцелан, почти прозрачен, някога беше принадлежал на прапрабаба й.

Двамата с Джак седнаха в двата края на масата и й се стори, че ги разделят цели мили. Бяха като тъжна сцена от някой чуждестранен филм, олицетворение на съпружеско разкаяние и съпружеска тъга, хора, които са се влюбили много, много отдавна и са се превърнали в тази… бледа сянка на онова, което са били, и в още по-бледа илюстрация на онова, което искат да бъдат.

Той наклони глава вляво, а вилицата му застина на половината път до устата. Тя знаеше, че се е заслушал в гласа на телевизора, който беше във всекидневната стая. Хауи Лонг набираше телефонни обаждания за радио „Шак“.

— Може би някой ден ти също ще направиш някоя идиотска TV реклама.

Той се усмихна щастливо.

— Няма ли да е чудесно?

Прииска й се да го удари.

— Да, чудесно наистина.

— Е, а ти какво ще правиш в Ню Йорк?

„Прекрасно е, че най-после зададе този въпрос“. Тя изхвърли тази мисъл от главата си и каза:

— Не знам. Бих отговорила „градинарство“, но онзи град и това не се намира.

— Може би ще можеш да садиш цветя в сандъчета, които да поставяш на прозорците.

Тя се замисли за градината в задния двор. През последните осемнайсет месеца измисляше план за нея. Беше направила проучване точно кои растения биха се хванали и разцъфнали там. Миналата пролет беше засадила триста луковици. Нарциси, минзухари, хиацинти, лилии. Беше ги подредила внимателно, за да подчертае цвета на всяко едно растение.

— Идеята наистина е чудесна.

След това замълчаха. Когато приключиха с вечерята, отидоха в кухнята и заедно измиха чиниите. Елизабет ги сля, а Джак зареди машината. Това беше нещо, което бяха довели до съвършенство през годините. Когато почистиха до блясък всички повърхности, той каза:

— Връщам се веднага.

И, верен на думата си, се върна моментално, като носеше голяма и плоска кутия, завита във весела розова хартия.

— Хайде — прошепна, с което й напомни за един ден преди толкова много години, когато й беше предложил сърцето си. „Няма от какво да се страхуваш, беше й казал тогава. Аз съм този, когото искаш“.

Взе дистанционното от масичката за кафе и изключи звука на телевизора. А тя, докато седеше на дивана, се опита да не мисли за тази стая, която й беше любимата. Беше изляла сърцето и душата си във всеки квадратен инч. „Не мисли за това!“ Той коленичи пред нея.

— Знам, че ти причинявам болка.

Тя не каза нищо, защото се страхуваше, че ако отвори уста, ще издаде гнева си.

— Да — беше всичко, което се осмели да произнесе.

— Съжалявам.

Извинението му я обърка. Тя истински желаеше да е от типа жени, които радостно приветстват всяка промяна. Искаше поне да е щастлива заради успеха на съпруга си.

— Аз също съжалявам. Предполагам, забравила съм какво е да обичаш приключенията.

— Сега вече ще сме по-щастливи. — Произнесе думите почти свирепо и това я изненада, напомни й, че напоследък той е толкова нещастен, колкото и тя.

Той побутна кутията към нея.

Купих това за теб от Ню Йорк.

Прекалено е голямо, за да е диамант — пошегува се и я отвори. Вътре имаше сив анцуг и суичър, на които пишеше: „Фокс спортс“. Бяха среден размер. Очевидно, Джак не беше забелязал, че тя вече носи един размер по-големи дрехи.

— В колежа ти много обичаше да носиш анцузи, помниш ли?

„Тогава бях на деветнайсет години“. Тя му се усмихна.

— Благодаря, скъпи.

Той се наведе към нея и постави длани на бедрата й.

— Можем да го направим, Бърди. Можем да се преместим в Ню Йорк и да започнем отначало.

Тя стоеше неподвижно и държеше в ръцете си — които бяха на средна възраст, както и самата тя — дрехите, които беше обичала като тийнейджърка. Той можеше да мечтае, за каквото пожелае. Тя знаеше истината. Нещата щяха да се променят за Джак, но не и за нея. След няколко седмици тя щеше да лети до нов град, но бракът й щеше да остане същият.

— Ще е чудесно — каза тя.

— Наистина!

Той й се усмихваше. Тя виждаше какво огромно облекчение изпитва. И гневът й отново набра сила. Той я прегърна и я изправи на крака.

— Да погледаме телевизия в леглото. Като едно време.

Настаниха се в огромното, с кралски размери, легло и се загледаха в „Сексът и градът“ и „Практиката“. Когато програмите свършиха, Джак изключи телевизора и осветлението и се настани в нейната половина.

— Обичам те, Бърди — каза и я целуна.

Дланта му се спусна по гърба й, пъхна се под нощницата й и остана да лежи на голото й бедро. Тя го целуна. Любиха се тихо и безстрастно, по познатия начин, който се беше утвърдил през последното десетилетие. Когато свършиха, той се претърколи далеч от нея и заспа.

Елизабет се отмести от него. Положи глава на възглавницата и се заслуша в познатия ритъм на неговото дишане. Не можеше да не мисли за това, колко прекрасно беше любенето им преди. Години наред, дори когато бракът им започваше да губи очарованието си, страстта им един за друг беше жива. А сега дори онази искра си беше отишла.

И все пак… бяха женени толкова дълго време. Повече от половината си живот беше прекарала с Джак. Беше си мислила, че двамата ще остареят заедно в тази къща. Беше проявила глупост, когато беше повярвала на обещанието му, че ще живеят тук до края.

Миналата седмица, замислила се за бъдещето си, тя си беше представила тях двамата на верандата, белокоси и усмихнати, седнали на желязната градинска пейка, загледани в играта на внуците си.

А сега, като погледнеше в бъдещето, не виждаше абсолютно нищо.