Кристин Хана
Далечни брегове (19)

Глава 19

Мегън се обади точно навреме в петък. Елизабет се замисли дали да не остави телефона да звъни, но знаеше, че няма смисъл. Мегън просто щеше да се обажда на всеки пет минути, докато се свърже. Въздъхна и вдигна слушалката.

— Здравей, Мег.

— Можеше да звъня цяла вечност, а?

Елизабет седна до масата в кухнята.

— Хрумна ми нещо такова.

— Довечера е голямата нощ. Класът по рисуване, за който ми разказа. Господи, как ми се иска да можех да бъда там!

— Значи ли това, че много искаш да ме закараш дотам?

— И дори да те изпратя до вратата.

Елизабет се усмихна леко.

— А аз мислех, че мога да не отида.

— Знам какво си мислела. Но ако не го направиш сега…

Мег остави изречението да отзвучи недовършено. Неизказана заплаха, още по-лоша, защото нямаше определена форма.

— Знам. Ще отида. Наистина.

— Добре. Ще ми се обадиш ли, когато се прибереш у дома? Имам среща, така че трябва да се прибера най-късно до девет.

— Това неговият вечерен час ли е?

— Много забавно. Той е на двайсет и осем — една съвсем уважавана възраст. Просто вече нямам намерение да си губя времето. Ако срещата не тече добре през първите трийсет минути, повярвай ми, няма да е добре и по-нататък.

— Може би той ще те изненада.

— Те всички ме изненадват, Бърди. Миналата седмица прегърнах новото си гадже на вратата и напипах презрамка на сутиен. Е, трябваше да си тръгна. Просто дръж брадичката си високо и помни колко си талантлива.

Бях.

— Ще помня — отговори.

— Продължавай да се движиш. Не спирай и дори не намалявай скоростта, докато не стигнеш възраст, на която няма да можеш да помръднеш задника си от стола.

— Окей.

През следващия час Елизабет следваше съвета на приятелката си. Не си позволи нито да почине, нито да въздъхне, нито да намали скоростта, за да помисли.

Взе чантата с материалите.

Взе душ.

Изсуши косата си.

Облече се.

И подкара колата.

Успя да стигне в общинския колеж за по-малко от трийсет минути. Паркира точно отпред и влезе.

На вратата на класна стая 108 имаше табела. Пишеше: РИСУВАНЕТО ЗАПОЧВА В 5:00.

Тя предпазливо отвори вратата. В малката класна стая имаше шест или седем души — всичките жени — седнали в полукръг. Пред тях имаше дълга маса, покрита с бяла материя. В средата стоеше дървена кафява купа, пълна догоре с червени ябълки.

Направи всичко възможно да се придвижи незабелязано до едно свободно място. Беше притиснала платнената си торба до гърдите, сякаш беше бронирана жилетка.

Вратата, която се намираше зад нея, се отвори и затвори тихо. Мъжки глас каза:

— Добре дошли в класа за начинаещи. Ако сте донесли материали за макраме, сте сбъркали стаята.

Той тръгна между столовете със свободната походка и поклащането на бедрата, характерни за каубоите и танцьорите. Беше облечен в черна тениска, която опъваше мощните му гърди и рамене, и чифт избелели дънки „Левис“. Когато стигна до черната дъска и се обърна, Елизабет си пое рязко въздух. Не мислеше, че е единствената жена, реагирала по този начин. Той беше млад — на не повече от двайсет и девет или трийсет години — но, мили Боже! Беше толкова красив! Изглеждаше като Брад Пит във филма „Телма и Луиз“.

— Аз съм Даниел Бодро — каза той и се засмя ослепително. Зъбите му бяха изключително бели. — Ще бъда ваш учител през следващите шест седмици. Работата ми е да ви запозная с основите на рисуването. — Погледът на сините му очи обходи лицата едно по едно. Спря се за миг на Елизабет. Или на нея й се стори така? — Надявам се, че за вас това ще е любов от пръв поглед, която ще трае цял живот. За онези от вас, които се интересуват от тези неща — а би трябвало, защото това е изкуство, все пак — завършил съм „Йейл“. Притежавам ужасно много знания, но ми липсва какъвто и да било талант. Това обаче не може да ме спре. Ловя риба в Аляска през цялото лято и рисувам през цялата зима. — Той се отдалечи от черната дъска и застана до масата с плодовете. — Да поговорим малко за композицията…

Сърцето на Елизабет биеше тежко. „Скоро, мислеше си тя, скоро той ще каже да започнем да рисуваме…“

— Истинското отразяване на изкуството не може да се намери на върха на четката. То е в очите на художника…

Елизабет сигурно беше глупачка, щом си мислеше, че може да се справи. Беше забравила как да мисли като художник, как да остави чувствата си да се влеят в четката.

— Като всичко друго, рисуването изисква известна подготовка. Ще започнем работа с водни бои и ще си направим работна палитра. Виждате ли овалните форми, покрити с фолио, които съм оставил до столовете ви?

Елизабет бавно разопакова материалите си. Бавните движения бяха продиктувани от това, че използваше мускули, които бяха атрофирали.

— Ще започнем да рисуваме на хартия, постепенно ще преминем към платно. И така, забодете хартиите си на статива…

Елизабет забоде дълъг и неравно изрязан лист на статива си, поставен пред стола й. Започна да рови в чантата си, после осъзна, че никой друг не се беше помръднал. Постави обратно ръце в скута си.

— А сега погледнете плодовете, вижте ги наистина. Изучете с поглед линиите и извивките, начина, по който светлината се отразява от повърхността и изчезва във вдлъбнатините. Рисуването е само виждане. Погледнете купата, почувствайте с ума си материята и вижте как цветовете се преливат в нея. Когато сте готови, започнете да рисувате. По-късно ще започнем със скици и идеи, но засега искам направо да рисувате. Представете си, че сте дете, на което за първи път са подарили боички. Свобода в най-чистата й форма.

Елизабет чу звука от четките при докосването им до хартията — прекалено грубо, прекалено твърдо.

Тя изчисти ума си от всичко и остави в него само образа на плодовете. Само това. Светлина и сянка; цвят, линии и съчетание…

Изведнъж разбра, че не е сама, и се стресна. Той беше до нея. Дори се беше навел над нея.

— Нещо не е наред ли? — запита я.

Тя почувства как се изчервява.

— Съжалявам. Какво казахте? — Тя се обърна към него толкова бързо, че главите им почти се удариха една в друга.

Той отстъпи назад и се засмя.

— Как се казвате?

— Елизабет.

— Окей, Елизабет, какво има? Не сте започнали.

— Още не мога да видя композицията.

— Ябълките? Можете да отидете по-близо до тях.

— Не… Рисунката.

— Аха. Това е интересен отговор. Затворете очи.

Тя последва съвета му и незабавно съжали. В мрака го чувстваше по-близо и дори долавяше аромата на афтършейва му.

— Опишете плодовете.

— Купата е дървена, изработена на ръка от, мисля, не много сръчен майстор. Изработена е от цяло парче дърво. Масата е от онези метални маси за хранене, покрита с много скъпа бяла памучна покривка. Ябълките са сорт „Макинтош“, червени, почти във формата на сърце, обсипани със зелени и черни точици. Светлината пада от дясната им страна. В края на масата има перо, може би от сойка.

Той остана мълчалив за момент. Тя чувстваше ударите на сърцето си. Бяха толкова силни, че се запита дали и той не ги чува. „Жена припада по време на час по рисуване, защото привлекателният учител я кара да опише ябълките. Повече подробности в новините в единайсет“.

— На вас, те не ви харесват — каза той най-после. — Нещо не е наред. Може би не съм ги подредил правилно. Как би трябвало да го направя?

— Покривката би трябвало да е жълта. И трябва да има само една ябълка. Не, не ябълка, а портокал. И никаква купа. Всичко останало е излишно.

Той се наведе още по-близо до нея. Тя чувстваше как движенията му разделят въздуха, чуваше дишането му. После той я докосна по ръката. Тя трепна и се опита да се отдръпне. Той не й позволи. В следващия миг разбра, че вече държи четка в ръката си. Отвори очи. Той я гледаше право в лицето.

— Покажете ми какво можете, Елизабет.

Беше толкова близо до нея, че тя не можеше да мисли трезво и дори не можеше да си поеме дълбоко дъх. Наклони четката и я остави да заеме правилен ъгъл в ръката й.

И изведнъж всичко, което виждаше, беше рисунката. Нейната рисунка. Един-единствен, зрял и огромен портокал. А около него — ярка слънчева светлина и жълта покривка. Сянката, която той хвърляше, беше в най-бледия нюанс на лавандуловия цвят. Малко зелено листенце нарушаваше целостта на кората на портокала. Тя потопи четката в жълтата боя и започна да рисува.

Не можеше да спре. Кръвта й беше гореща като разтопено злато, а ръцете й бяха пъргави — самото движение. Сърцето й биеше тежко в гърдите и в слепоочията й. Чувстваше се така, сякаш скоро щеше да е повалена от мигрена, но пет пари не даваше. Рисуването й доставяше по-голямо удоволствие и от секса — поне от секса, който беше получила през последните години.

Когато свърши, дъхът излизаше на пресекулки от устата й. Осъзна, че го беше сдържала до този момент. Трепереше и се беше изпотила. Болеше я стомахът, но чувстваше въодушевление. Обърна се бавно и се огледа.

Стаята беше празна.

Погледна часовника. Беше осем часът. Цял час след обявения край на рисуването.

— О, мили Боже! — засмя се тя. Чувстваше се страхотно.

— Къде сте учили?

Тя се обърна и видя Даниел наведен над рафтовете в задната част на стаята. Гледаше я така съсредоточено, че погледът му я изнервяше. Почувства стягане в долната част на корема — някакво неспокойствие, което я караше да се чувства неудобно.

— Университета във Вашингтон. Преди около хиляда години.

Той отиде при нея.

— Там ли беше Уолдгрин?

Думите му я изненадаха.

— Да. Там беше. Познавате ли Лео?

— Шегувате ли се? Прекосявах страната на стоп, за да уча при него.

— Той е прекрасен учител.

Даниел застана зад нея. Дълго време гледа рисунката й — детски подбор на цветовете, както тя видя сега, никаква прецизност, никакви сложности. После погледна нея.

И тя го почувства отново — онова стягане на стомаха, което й напомняше годините от гимназията. Знаеше какво е — привличане. Беше привлечена от този мъж, който беше наполовина на нейните години може би.

„О, Господи!“ Дали той можеше да прочете желанието по лицето й? Ами ако я помолеше да излязат? Какво би му отговорила? „Вие сте прекалено млад. Прекалено красив. А аз съм прекалено стара. И бельото ми е с размерите на палатка“.

Наистина ли мислеше така? Фантазираше си, че той ще я покани на среща? Както би се изразила Джейми — като че ли щеше да стане, ха!

Той се усмихна бавно.

— Защо сте в моя клас?

— Не съм рисувала много дълго време.

— Това е престъпление.

Пръстите й трепереха, докато сваляше рисунката от статива и прибираше материалите си. Като държеше внимателно и нежно мократа хартия, тя преметна чантата си през рамо и тръгна към вратата. Беше вече стигнала до нея, когато той каза:

— Имате талант, знаете, нали?

Елизабет не се осмели да се обърне. Усмивката й беше толкова широка и щастлива, че вероятно щеше да изглежда като клоун. А и с всичките й бръчки, щеше да изплаши момчето до смърт.

Усмихваше се през целия път до вкъщи. И на няколко пъти дори се засмя на глас.

У дома, Елизабет постави рисунката до хладилника и втренчи поглед в нея.

Не можеше да си спомни кога за последен път се е чувствала толкова добре. Беше завършила нещо. И то не нещо лесно като например да сключи добра сделка за някоя антика или да избере правилния цвят за тапицерията на дивана. Това беше нещо, което имаше значение.

Наля си чаша вино, после грабна телефона и се обади на Мегън. Отговори й телефонният секретар.

— Рисувах, Мег! Рисувах! И, просто отбелязвам, учителят ми е красив като кукла. И е в идеалната за теб възраст. Обади ми се, когато се прибереш.

Все така усмихната, тя постави диск в уредбата. Запя на глас с него и затанцува, съвсем сама, във всекидневната. Като се завъртя край камината, видя снимката, поставена на лавицата, и спря рязко.

На нея бяха Джак и момичетата. Не можеше да си спомни кога точно е правена, но имаше сняг, а те бяха облечени като за лагер с преспиване в Арктика. Джак беше облечен в скиорско яке и косата му беше прекалено дълга. Първите бели косми се бяха появили над слепоочията му.

Изведнъж й се прииска той да беше там, с нея. Щеше да се гордее с нея. Старата любов, чувството, което някога беше част от нея, се върна и й припомни, че някога животът с Джак беше хубав. Почти беше забравила това.

Премести поглед върху следващата снимка. Беше стара, правена преди години. Тя беше облечена в плисирана пола и пуловер от шотландска вълна, носеше огърлица от перли. Той беше облечен в дънки „Калвин Клайн“ и вълнено сако, а на устните му играеше наперената усмивка на известен футболист. Зад тях се виждаше заостреният връх Рейнър, който се извисяваше над езерото Фрош.

Университетът във Вашингтон.

Мястото, където бяха започнали да строят пясъчния замък.

Тя затвори очи, заслуша се в музиката и си спомни онези дни… Първият път, когато той я целуна…

Учеха заедно, легнали върху тревата. Беше късна пролет, черешите бяха цъфнали и малки розови цветчета падаха нежно по земята. Около тях деца по къси панталонки и тениски играеха на фризби и ритаха топка.

Джак се наведе над нея и затвори учебника й.

— Знаеш какво казват за ученето. Ако учиш прекалено много, ще ослепееш.

Тя се засмя, изтегна се по гръб на тревата и постави ръце зад главата си. Той легна до нея, на една страна, подпрял глава на едната си ръка.

— Толкова си красива. Предполагам, че годеникът ти от „Харвард“ ти го повтаря непрекъснато.

— Не. — Гласът й беше само с тон по-висок от шепот. Малко розово цветче падна върху бузата й.

Той го отстрани нежно с длан и тя потръпна от допира му. Той бавно се наведе към нея, като й даде достатъчно време да го спре.

А тя лежеше неподвижно и дишаше прекалено бързо.

Не беше кой знае каква целувка — просто бързо докосване на устните. Когато се отдръпна, той видя, че е разтърсена колкото него. Тя заплака.

— Можеш ли някога да обичаш момче като мен?

— О, Джак! — отговори тя. — Защо мислиш, плача?

Тя докосна снимката, като остави пръста си да погали красивото му лице. Целувката на нито един друг мъж не я беше разплаквала. За първи път от седмици се запита дали двамата все още имат някакъв шанс.

Сега, след като отново беше рисувала, всичко й се струваше възможно. Цветовете и страстта се бяха върнали в нейния свят и тя вече не беше жена, останала в сивата сянка на недоволството.

Звънна телефонът.

Мегън. Елизабет се спусна да отговори.

— Хвана ли гадже тази вечер?

— А? Бърди?

Елизабет трепна. По дяволите.

— Здравей, Антия, съжалявам за казаното. Не беше за теб.

— Извинявам се, че се обаждам толкова късно. Само че… Нали ти ми пишеш така.

Елизабет чувстваше, че гласът на мащехата й трепери. Всички жени познаваха този звук, този отчаян опит да изглеждаш силна. Сви се на кълбо на дивана.

— Съжалявам, Антия. Нещата тук не са съвсем спокойни. Как се справяш?

Антия се засмя. Звукът беше приятен, но тъжен.

— О, скъпа, опитвам се да не мисля прекалено често за себе си.

Елизабет почувства симпатия към мащехата си.

— Ние, жените, правим това непрекъснато, нали? Нашият живот е винаги на заден план. А после, един ден, разбираш, че плуваш в чужд басейн.

— За какво говориш, за Бога?

— Съжалявам, Антия. Истината е, че съм почти пияна. И това ме прави философски настроена. — Тя наистина заваляше доста думите.

— Забелязах същото и в писмото ти. Имаше много неща, които не успях да разбера.

— Имаш достатъчно свои проблеми, Антия. Нямаш нужда и от моите.

— Просто не можеш да го направиш, нали, Бърди?

— Да направя — какво?

— Да споделиш живота си с мен. Мислех, че сега, когато Едуард го няма, нещата между нас могат да се променят.

— Опитвах се да те защитя — отговори тя, засегната. — Джак и аз се разделихме. Но момичетата не знаят, така че не им казвай нищо.

— О, Господи! — Антия издиша шумно. Прозвуча като пружината на детска играчка. — Но вие всички изглеждахте толкова щастливи заедно. Какво се случи?

— Нищо. Всичко. — Елизабет отпи голяма глътка вино. Как би могла да изрази своето недоволство, което нямаше определена форма, пред жена, която искаше толкова малко от живота? Антия можеше да разбере приливите и отливите на дългото брачно съжителство, но не можеше да разбере как непрекъснатото движение може да накара душата на жената да ерозира. И със сигурност не би могла да разбере празнотата, която остава, след като децата излетят от семейното гнездо. — Сигурна съм, че ще се оправя, Антия.

Тази вечер, след още три чаши вино, може би щеше да повярва в това.

— Някой ден ще престана да очаквам, че ще пораснеш, Бърди. И вероятно на следващия ще ме погребат. — Тя се засмя, но това беше някакъв горчив звук, който въобще не приличаше на смях. — Е, съжалявам, че и вие двамата имате проблеми. Това очакваш да кажа, нали?

Елизабет реши да стъпва на сигурна почва. Нещата вземаха доста личен обрат, а това нямаше да допринесе за доброто й настроение.

— Говорихме достатъчно за мен. Как си ти? Мислех за теб. — Това поне беше вярно.

— В тази огромна къща има много призраци — отговори Антия. — Понякога е толкова тихо, че ще полудея. После се сещам, че от самото начало съм луда.

— Знаеш ли какво ми помага на мен? Седенето на плажа. Може би промяна на обстановката ще ти се отрази добре.

— Мислиш ли?

Това определено беше по-добре. Обстановката и пейзажът бяха безопасна тема.

— Има някакво вълшебство в това да седиш съвсем сам на плажа. Смешно, но години наред се страхувах от морето. А сега не мога да остана задълго далеч от него. — Гласът й помръкна, когато разбра, че говори откровено за съкровени чувства. — Винаги съм искала ти и татко да го видите.

— Знам, скъпа. Мислехме, че имаме време.

Време. То е опората, на която се крепи всичко: животът, загубите, надеждата, любовта. Толкова често то като че ли се изплъзва между пръстите ти. Понякога обаче успяваш да го задържиш, да върнеш равновесието.

— Тази вечер посетих уроците по рисуване — каза тихо тя.

— О, Бърди, това е чудесно. Никак не ми хареса, че заряза таланта си преди толкова много време.

Елизабет беше изненадана.

— Мислела си, че имам талант? Никога не си ми го казвала.

Антия въздъхна и каза:

— Ах, скъпа, казах ти. Добре. Грижи се за себе си, чу ли?

— Ти също, Антия. И помисли за седенето на плажа.

— Ще помисля, скъпа. Наистина. Ще сменя обстановката.