Кристин Хана
Далечни брегове (11)

Глава 11

През последната седмица на януари времето стана ужасно студено. Небето изгуби изцяло синия си цвят и се спусна над земята като за битка. Дърветата трепереха, строени в редица по бреговата линия, и чакаха студеният дъжд да се превърне в сняг.

Елизабет направи последното си пътуване до града. Крайбрежната магистрала от две платна се виеше мързеливо, като змия, по ръбовете на скалите. От лявата й страна се простираше могъщият Тихи океан, а вдясно — стара гора, чиито дървета бяха сред най-големите в света. Местните жители се кълняха, че в гората живеят могъщи магьосници и елфи. Когато човекът погледнеше в тази черно-зелена тъмнина, можеше лесно да им повярва.

Шосето направи последния си остър завой и се спусна към океана.

Добре Дошли В Екоу Бийч, Където Господ Ще Отговори На Всичките Ви Молитви, пишеше на знака вляво.

Центърът на града заемаше само четири жилищни парцела. Нямаше светофари, огромни курортни постройки, нито вериги ресторанти. Най-близкият хотел четири звезди беше „Стефани Ин“, на мили по-долу по крайбрежието.

Старомодни улични лампи бяха разположени на равни интервали по тротоарите. Витрините на магазините бяха украсени, а над вратите имаше арки, които им придаваха неповторим вид. Табелките с фирмите можеха да се видят на всяка външна стена, придобили, с течение на времето, цвета на земната пръст. Единствените знаци, когато имаше такива, бяха изработени на ръка, от дърво или желязо, и висяха дискретно зад затворените врати.

Дори имената бяха различни тук. И магазинът за спортни облекла, и магазинът за обувки, и фризьорският салон имаха имена, които не могат да се видят на друго място. Имаше безброй магазини за подаръци и сувенири и заведения, в които продаваха предимно сладолед. Кафявите, лишени от листа, стволове на летните растения се виеха по оградите, които отделяха града от старата алея за разходка покрай плажа.

Елизабет паркира на улицата пред ресторанта (откъдето можеше да се вземе и храна за вкъщи) и направи последните си няколко поръчки. Остави кутия с дрехи и романи с меки корици в местната благотворителна организация, уведоми полицията за промяната на адреса си, взе самолетните си билети от гишето и напомни на шерифа, че къщата ще е празна, докато не се намерят наематели (Джон Солин беше прекалено зает, за да си уговори час за разглеждането й, но Шарън продължаваше да се надява).

Последното й спиране беше в библиотеката. Остави пакет с консервирана храна в заведението, което даваше безплатна храна на нуждаещите се, после тръгна обратно към колата си. Беше прекосила улицата до средата, когато дъждът спря.

Облаците се разпръснаха неочаквано и бързо и весела, жълта слънчева светлина заля улицата. Дъждовните капки блестяха по тротоара. Мъглата се вдигна и разкри океана.

Лек ветрец подухна и започна да се разхожда из града, като вдигаше листата на малки кръгове. Той носеше със себе си соления мирис на морето и едва доловимия аромат на трева.

Тя прекоси безлюдната улица и стигна до алеята за разходка. Широката пътека беше павирана с розови камъни, а от двете й страни растяха вечнозелени растения и храсти, които бяха подрязани в съвършена квадратна форма. На всеки няколко фута имаше по една красива желязна пейка. На тази, непосредствено до нея, имаше медна табела, на която пишеше: „В памет на Естер Хейес“, Старомодните улични лампи и тук бяха разположени на равни разстояния. Беше лесно да си представиш Гетсби и Дейзи да се разхождат по тази крайбрежна алея в красивите си бели дрехи, докато деца в прекалено големи за тях бански костюми тичат по пясъка и се смеят.

Елизабет с удоволствие стъпи на пясъка. Над главата й кръжаха чайки, викаха и понякога се спускаха ниско над нея, за да видят дали не е туристка, която има излишна храна.

Плажът се простираше пред нея — мили сив, изваян от вятъра, пясък. Огромни черни скали стърчаха над плитката вода като перките на гигантски кит. Вълните се търкаляха бавно напред и закачливо галеха брега.

Тя се заразхожда по плажа, като се наслаждаваше на лекия ветрец, който сякаш милваше лицето. Стигна до усамотено заливче и седна на една равна черна скала. Зад нея високата плажна трева се люлееше на вятъра.

Гледката успокояваше нервите й.

Тук тя беше анонимна, просто част от природата. Може би мястото я привличаше точно с това. Не беше мисис Джаксън Шор, нито майка на Стефани и Джейми, нито малкото момиченце на Едуард Роудс.

Пое си дълбоко дъх и издиша бавно. Въздухът миришеше на пясък, кафяви морски водорасли и море. За първи път от седмици, може би дори по-дълго, тя можеше да диша свободно.

Не беше разбрала досега, до този момент, че напоследък диша лошо. Че сдържа дъха си. Че въздиша тежко. Напрежението и липсата на щастие й бяха откраднали този естествен дар на природата.

Но часовникът тиктакаше. Утре сутринта трябваше да се качи на борда на самолета и да лети на изток към град, който я плашеше и в най-добрите й времена. Не обичаше Ню Йорк нито тогава, нито сега.

А когато пристигнеше, трябваше да живее в апартамент, който не беше избрала, и да спи до съпруга си, когото беше забравила как да обича.

Последният й ден в Екоу Бийч беше изненадващо ясен и топъл. Вечните облаци не забулваха небето и то беше нежно, колебливо, синьо.

Тя се събуди рано — струваше й се, че едва е заспала, когато будилникът звънна — взе душ и се приготви за пътуването. Обади се до местната таксиметрова служба и уреди да я вземат след час, после изнесе багажа си на верандата.

Събу пантофите си и обу градинските галоши, които бяха винаги зад вратата, прекоси двора и тръгна към скалите.

Долу, бялата пяна заливаше брега, после се отдръпваше и оставяше само неясно впечатление след себе си. Нищо и никой не оставяше вечен отпечатък по плажа.

Би трябвало да знае и да помни това.

Скръсти ръце на гърди, за да се предпази поне донякъде от студа, обърна се и погледна къщата. Нейната къща.

Сега, когато слънчевата светлина заливаше белите й стени, тя приличаше на омагьосана къщичка от средновековието, сгушена между зелените хълмове и сивия океан.

Опита се да не мисли за градината и за всички планове, които имаше за нея…

Струваше й се, че е стояла там само две-три минути, но видя, че таксито се задава по алеята и спира пред къщата. Прошепна: „Довиждане, мой дом!“ и отиде да вземе чантите.

Когато стигна до летището, вече отново дишаше лошо.

Пътуването от Портланд до Ню Йорк сити беше като да изкачиш Еверест без кислород. Продължаваше и продължаваше, безкрайно. Човек започваше да не усеща нищо дълго преди да стигне до крайната цел. Първо, полетът до Сиатъл, после — до Детройт и накрая — приземяването на летище „Кенеди“. Всичко това се губеше, сравнено с пътуването с такси до Мидтаун.

Когато таксито спря до тротоара, гърбът я болеше толкова силно, че й се искаше да крещи.

Плати на шофьора и влезе забързано в сградата, като едва кимна на портиера. И по-късно щеше да има време за запознаване, когато няма да се нуждае така отчаяно от почивка и баня.

Стиснала здраво в ръка ключа, който Джак й беше дал, тя се изкачи с асансьора до двайсет и четвъртия етаж и намери апартамента.

— Джак?

Не последва отговор. Погледна часовника си.

— Джак?

Беше само шест и петнайсет. Трябваше да си бъде вкъщи до трийсет минути.

Остави чантата си на пода и се огледа. Апартаментът беше толкова елегантен и безличен, колкото всяка скъпа хотелска стая. Тесният коридор минаваше покрай малка кухня и всекидневна със скромни размери. Никакви следи от индивидуалност. Подовете бяха покрити с кремави мраморни плочки, диванът беше със съвременен дизайн, покрит с тъмносива дамаска. От двете му страни имаше маси, покрити със стъкло, а на тях — кристални лампи. Масичката за кафе беше затрупана със списания и празни кутийки от бира, че едва се виждаше. По стените нямаше картини и никакви дрънкулки, където и да било.

В ъгъла до прозореца беше поставен огромен люлеещ се стол, тапициран в черен велур. Изглеждаше ужасно не на място. Като го видя, се сети за телефонното обаждане на Джак миналата седмица: „Получих чудесна мебел миналата седмица от Уорън. Ще ти хареса“. Беше го помолила за описание, но той й беше отговорил, че е изненада. „Но седя в него“, беше добавил с усмивка.

— Чудесен избор, Джак — измърмори тя и тръгна към стола.

В едната му дръжка беше вградено място, където да се слага шишето с напитката.

Вградено.

Настани се в стола. Веднага се показа поставка за краката и столът се наклони до полулегнало положение. Когато стисна дръжките, уплашена, че ще падне, се отвори едната страна и се показа вграден минихладилник. По тесните му рафтове имаше, строени в редици, няколко бирени кутийки.

Тя стана и продължи да оглежда апартамента.

Малката трапезария беше обзаведена с хубава маса от стъкло и камък и четири стола със сиво-кафява тапицерия. До едната стена имаше друга, по-малка маса, върху която нямаше абсолютно нищо.

Имаше само една спалня, разбира се. Този апартамент е бил замислен като междинна спирка или като място, където да настанят някой гост за една или две нощи. Чудесно послание за децата: „Съжаляваме, но не можете да ни дойдете на гости, защото нямаме място“. Запита се дали Джак въобще се е замислял за това.

Леглото беше голямо и обикновено, а чаршафите бяха с цвета на пепелта. Без съмнение, Джак беше добавил лилавото мохерно одеяло, на което имаше надпис: „Фокс спортс“. Беше изненадана, че не е избрал възглавници, на които да има малки футболни топки.

Отиде в кухнята. Бърз поглед в хладилника й подсказа, че Джак не е приготвял храната си сам. Имаше три големи бутилки бира, индустриално шише майонеза и бутилка шампанско. Изяден наполовина сандвич се беше превърнал в мухлясало кубче. През седмиците, които беше прекарал тук, Джак очевидно не се беше хранил често вкъщи.

В ъгъла на кухнята, до малкия прозорец, беше оставена голяма картонена кутия. На едната й страна пишеше: „Спомени“. Елизабет сама беше надписала кутията. В нея бяха спомените и дреболиите, без които не можеше да живее.

Той дори не си беше направил труда да я отвори.

Както обикновено, подробностите от техния живот бяха само нейни. Той се интересуваше само от успеха и парите. А тя трябваше да продава билетите и да почиства стадиона.

Наля си чаша вода и отвори кутията. Най-отгоре, грижливо увити, бяха любимите й семейни снимки. Тя ги разви една по една и ги постави на перваза на прозореца и на равните свободни повърхности. На всяко място, което беше подходящо.

Беше се надявала, че така ще придаде на апартамента семейна атмосфера, но когато свърши, отстъпи назад, за да огледа резултата.

Не беше помогнало много. Снимките само напомняха на Елизабет какъв би трябвало да е един дом. Звънна телефонът. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Бърди? Добре дошла в Ню Йорк. Не е ли чудесен апартаментът?

— О, да. Чудесен.

— Нямам търпение да те видя. — Настъпи пауза, по линията се чуваха разни шумове. — Но имам среща след петнайсет минути. Ще бъда вкъщи след около час и половина. Не повече от два часа. Всичко е наред при теб, нали?

Направи съзнателно усилие, за да отговори просто:

— Разбира се.

— Това е моето момиче. Обичам те, Бърди.

— Така ли? — Въпросът се изплъзна от устата й. Просто така, без въобще да има намерение да го задава.

— Разбира се. Трябва да бягам. Ще се видим скоро.

— Добре. — Тя затвори. Минаха секунди, преди да осъзнае, че не е казала: „Обичам те“ в отговор. Беше за първи път. В миналото винаги беше успявала да намери думите дори когато чувствата й не бяха така ясни и силни. Запита се дали той въобще е забелязал.

Отиде до прозореца. Светът навън беше блестяща комбинация от черно небе, неонови светлини и стрелкащи се яркожълти таксита.

С въздишка, тя се върна при картонената кутия и разгърна албума със снимките.

Ето ги тях двамата, тя и Джак, застанали пред езерото Фрош, хванати за ръце. Всяка снимка беше крайъгълен камък по пътеката на техния брак. Първо къщата в Питсбърг, когато той беше играл за „Стийлърс“, после втората им къща в Питсбърг, по-голяма от първата… После къщата в Лонг Айлънд… в Албъкърк и така нататък, и така нататък.

Елизабет разгледа всички снимки от брачния си живот и видя всички компромиси, които беше правила. Беше сменила толкова много жилища. И всеки път беше едно и също: „Нова работа, нов град, нов дом? Разбира се, Джак“.

И ето отново, за пореден път, тя чака Джак. Струваше й се, че е прекарала целия си живот така — като жена, която вечно е в състояние на очакване и покой. Като жена, която не прави нищо в живота.

В осем и половина, телефонът отново звънна. Знаеше, че сигурно е Джак, който щеше да й каже, че срещата е продължила малко повече, отколкото е очаквал. „Само още час, скъпа, обещавам“. И така, този нов град с нищо нямаше да промени старите им отношения.

Извади телефона от чантата си и отговори.

— Ало?

— Бърди? — каза плътен южняшки глас. — Ти ли си?

— Антия? — Елизабет погледна часовника си. Беше прекалено късно за приятелско обаждане. Страхът сграбчи сърцето й и дланите й изстинаха. — Какво се е случило?

— Татко ти получи удар. По-добре да дойдеш бързо.