Кристин Хана
Далечни брегове (12)

Глава 12

Първото, което Елизабет направи, беше да се обади на Джак. „О, бейби, беше й казал нежно той, толкова съжалявам. Ще бъда вкъщи след половин час. Имам…“ Дрън-дрън-дрън… „Ще бъдеш ли добре и сама дотогава?“.

Разбира се, че можеше да преживее половин час и сама. Съпругът й никога не се беше справял добре с трагедиите. Дори да беше при нея, Елизабет пак щеше да е сама.

После се обади на дъщерите си. Стефани беше любяща и отзивчива и дори още по време на техния телефонен разговор беше успяла да поръча самолетните билети. Джейми не говори много. Беше прекалено потресена от лошите новини. Тя и дядо й бяха толкова близки… Елизабет долови страха в гласа на Джейми, когато каза: „Може би ще се оправи. И ти мислиш, че ще се оправи, нали?“

Елизабет искаше да може начаса да отиде при нея и да излекува болката й като с балсам, но сега не беше моментът да се дават обещания.

След това Елизабет се концентрира върху подробностите. Докато Джак се прибере, тя вече беше привършила с повечето от необходимите приготовления. Куфарите й също бяха готови.

Бяха им необходими повече от два часа да стигнат до летището, да минат през мерките за охрана и да намерят изхода. Като стигнаха там, седнаха един до друг и през цялото време мълчаха.

Най-после обявиха полета им и те се качиха на борда на самолета. Намериха местата си в първа класа.

Когато се издигнаха във въздуха, на пътеката пред тях застана стюардесата. От високоговорителите се носеха инструкции за спешни случаи.

Елизабет не чу нито дума. Когато трябва да прелетиш няколко щата, за да видиш баща си, който може би, а може би не, умира, беше невъзможно да мислиш за други неща.

Благодаря на Бога за прекараната с него Коледа („Не мисли по този начин. Не бъди фаталистка“.)

— Добре ли си? — запита Джак отново.

Елизабет стисна ръката му.

— Не.

Най-после, самолетът се приземи в Нашвил. Тя и Джак взеха такси и потеглиха на север. След четирийсет и пет минути таксито спря пред огромна сива болнична сграда.

— Пред входа ли да спра? — запита ги шофьорът на таксито, като се обърна с лице към тях.

— Да — отговори Джак и му подаде няколко банкноти, навити на руло.

Елизабет слезе от таксито, кръстоса ръце на гърди и зачака Джак да събере чантите им. Беше близо до пълното отчаяние, но не можеше да си позволи такъв лукс. Ако имаше нещо, на което майчинството да научи една жена, то беше как да се държи в моменти на криза. И все пак, тя буквално увисна на ръката на съпруга си, докато минаваха през електрическите врати и прекосяваха стерилното фоайе, което миришеше на антисептици. Когато стигнаха на рецепцията, тя каза:

— Търсим Едуард Роудс, моля.

Сестрата вдигна поглед.

— Той е в интензивното отделение. Шести етаж, западното крило.

Джак стисна ръката й.

— Асансьорите са ей там.

Тя вдигна поглед към него. Изведнъж й се прииска да остане сама със страха си.

— Имаш ли нещо против да отида сама?

— А ако имаш нужда от мен?

— Наистина много мило от твоя страна, но предпочитам да съм сама. Освен това, ти мразиш болниците. А и не пускат много хора в интензивното.

— Ще дойдеш ли да ми кажеш, когато узнаеш нещо?

— Разбира се.

Той я взе в прегръдките си и я целуна. Прошепна с устни, допрени до нейните:

— Той ще се оправи.

— Знам. — Когато го пусна и се отдалечи, тя почувства, че никак не е стабилна. Залиташе, но без да погледне назад, тръгна към асансьорите.

Слезе на шестия етаж.

В интензивното беше пълно с жени с бели престилки и кипеше трескава дейност. Елизабет отиде до бюрото на главната сестра и запита за баща си. Сестрата, възрастна чернокожа жена с бяла коса, незабавно доби сериозен вид.

— Здравейте, мис Елизабет. Аз съм Деб Едуарде. Предполагам, че не ме помните. Работех за доктор Тримър.

— Здравейте, Деб. Радвам се да ви видя отново. — Изненада се от това, колко силно прозвуча гласът й. — Как е той?

— Не е добре. Казвам го с огромна мъка. Но вие познавате баща си. Той е по-силен от десетина обикновени мъже.

Елизабет се усмихна уморено.

— Благодаря ви.

После тръгна по коридора към стаята му. Трите й стени бяха от стъкло. През стъклото тя видя едно легло, около което имаше апарати и цяла джунгла кабели. От грозните черни кутии проблясваха светлини, а зелената линия показваше графически биенето на сърцето.

На леглото лежеше, напълно неподвижен, мъж. Краката му образуваха две паралелни линии под белите одеяла, косматите му, белязани от възрастта, ръце бяха плътно притиснати до тялото.

Никак не приличаше на баща й. Едуард Роудс беше мъж, който беше вечно в движение, мъж, чието присъствие се усещаше.

Тя направи крачка към него. Стъпките й отекваха по пода, покрит с линолеум.

— Татко?

Гласът й се пропука. Отметна бялата коса от очите му. Пръстите й се спряха на широкото, набръчкано чело. Дори така, в безсъзнание, той като че ли мислеше усилено или планираше някое ново приключение.

Краката й като че ли отказваха да я държат. Хвана се за таблата на леглото за опора. То изскърца. Тя се наведе напред.

— Хей, татко, аз съм Бърди. — Отначало каза всички обичайни неща, които се казват на хората, докато са в болницата. Неща като: „Ще се оправиш… Силен си, ще успееш“.

Той беше толкова неподвижен и блед. Кожата му, която винаги изглеждаше загоряла от слънцето, дори в средата на зимата, сега беше посивяла и бледа като калъфката на възглавницата. В ноздрите му беше пъхната дихателна тръба, а във вените му — множество други игли и тръбички.

Изглеждаше по-стар за своите седемдесет и шест години. Никак не приличаше на мъжа, който всеки ден се разхождаше в полята си, защото „човек трябва да докосва собствената си земя“, невъзможно миналата година да е ходил до Непал, предната година да е карал сал по реката Снейк.

— Хей, татко — прошепна тя и го погали по челото. Наведе се и го целуна по слепоочието. Не усети познатата миризма на ром и пушек от лула. Миришеше на засъхнала пот и болест. Тя затвори очи и се зачуди как да достигне до него.

Постепенно, до нея стигна ароматът на цветя. На гардении, по-точно.

На прага стоеше Антия, облечена в плътно прилягащ по тялото жълт пуловер от ангорска вълна и черни панталони. Беше обула черно-жълти ботуши с невъзможно високи токчета.

— Бърди — каза тя тихо и в гласа й въобще не се долавяха обичайните нотки на радостна възбуда, — радвам се, че успя да дойдеш толкова бързо. — Отиде до леглото. — Здравей, татко — прошепна и го погали по лицето.

— Как е той?

Антия вдигна поглед. Сивите й очи изглеждаха огромни под силно нанесените електриковосини сенки за очи.

— Надяват се, че ще се събуди.

Елизабет се стегна.

— Но може и да не стане така?

— Колкото по-дълго остане в това състояние, толкова по-лошо. Абсолютно сигурни са, че лявата му страна е парализирана.

— Господи! — прошепна Елизабет.

Издърпа стол и седна до леглото. Антия направи същото, само че от другата страна на леглото. Елизабет предположи, че техният избор е израз на една проста истина. Две жени, които обичат един и същи мъж. Той винаги беше между тях двете, обичаше ги и двете, но не успя да ги събере. През първите няколко минути водиха учтив разговор, всъщност за нищо съществено — времето, полета — но след малко се предадоха. Бяха стояли така почти два часа, когато вратата се отвори.

Нисък и набит мъж в бяла престилка влезе в стаята.

— Хей, Фил — каза Антия и се опита да се усмихне. Изправи се. — Той е още в безсъзнание.

Лекарят погледна Елизабет.

— Аз съм Филип Клоуз — каза и й подаде ръка. — Лекарят на Едуард. Вие сигурно сте Бърди. Той говори за вас през цялото време.

Елизабет си представи баща си, седнал на ръба на масата за прегледи, как отегчава този строг на вид лекар с историите, които всеки горд баща разказва. Тази представа й донесе болка и извика сълзи в очите й. Изправи се и му подаде ръка.

Филип се наведе над баща й, провери някои от апаратите, после се изправи.

— Все още изчакваме. Иска ми се да можех да направя нещо повече.

— Може и да се оправи, нали? — каза Антия.

— Не бих се обзаложил, когато става дума за полковника. Може да се събуди след десет минути и да помоли за чашка „Мейкърс Марк“ — отговори Филип.

Елизабет трябваше да знае истината, защото само така можеше да е подготвена.

— А може и никога да не се събуди, това ли искате да кажете?

— Да — отговори Филип. — Има няколко възможности. По-добре е, наистина, да не очакваме прекалено много, а просто да чакаме и да наблюдаваме. Както казах и на Антия преди, колкото по-дълго остане в безсъзнание, толкова по-зле изглеждат нещата. Той обаче винаги е бил силен човек.

— Антия ми каза, че едната му половина може да остане парализирана — каза тя бавно.

— Да. На лекарите от спешно отделение им беше необходимо известно време, за да възстановят жизнените му параметри. Може да е получил някакво увреждане на мозъка. Както казах обаче, няма да узнаем много, докато не се събуди. Най-голямата ни грижа сега е сърцето му. Честно казано, то е доста слабо.

— Благодаря ви, Филип — каза Елизабет, макар да й се струваше смешно, че трябва да благодари на някого за това, че й е дал още причини за тревога. И все пак, това беше въпрос на добри маниери. Така трябваше да се правят нещата.

— Ще ви оставя насаме с него — каза той и излезе от стаята.

Парализиран.

Увреждания на мозъка.

Слабо сърце.

Думите не го последваха вън от стаята. Останаха вътре с тях. Елизабет се загледа през разделящото ги легло в мащехата си. Всичките тонове грим не можеха да прикрият болката й.

— Той ще се справи — каза Елизабет. — Прекалено упорит и жилав е, за да умре.

Антия, изглежда, й беше много благодарна за тази, макар и малка, утеха.

— Да, жилав е, това е сигурно.

— Аз… не… съм.

Елизабет и Антия ахнаха. И двете се наведоха едновременно над леглото.

Очите на татко бяха отворени, но едната страна на лицето му беше тъжно отпусната.

— Чуваш ли ни, татко? — каза тя. — И двете сме тук.

— Не… съм… жилав.

Антия взе безжизнената му ръка в своята и силно я стисна. Сълзите избиха в очите й и залепнаха по клепачите й.

— Знаех, че не можеш да ме напуснеш.

Той протегна ръка и докосна Антия по лицето.

— Ето те и теб, майко. Търсих те.

— Тук съм, татко. — Антия не смееше да диша. Плачеше тихо, почти безшумно. — Никъде няма да отида.

Елизабет се чувстваше изключена от тяхната любов, от техния кръг, макар да знаеше, че това е присъщо на малките деца и противоречи на здравия разум. Винаги се беше чувствала така. Между Антия и Едуард имаше нещо специално. Толкова специално, че всичко друго около тях бледнееше.

— О, Бърди също е тук. Качи се на самолета веднага щом научи — каза Антия и приглади косата назад от очите му.

Той се обърна бавно към Елизабет. Тя видя в очите му нещо, което не беше виждала преди — поражение. И това много я уплаши.

— Хей, татко — прошепна тя. — Много ни уплаши.

— Ще ме оставиш ли за малко сам с момичето ми, майко?

Антия се наведе и го целуна по челото. Когато се отдръпна, на мястото, където го беше целунала, останаха червените очертания на устните й.

— Обичам те — прошепна тя със силно чувство, после излезе от стаята.

Само след секунда, вратата отново се отвори. В стаята се втурнаха сестри в бели престилки. Отблъснаха Елизабет настрани — макар и много любезно — и се засуетиха около пациента си. Провериха апаратите, измериха кръвното налягане, слушаха биенето на сърцето му. Филип влезе последен. Влезе в стаята забързан и леко запъхтян и, като видя пациента си, се усмихна.

— Значи отказа се да се правиш на страхливец, а? Имаш две красиви жени край себе си, все пак.

Усмивката на баща й беше тъжно наклонена на една страна.

— Просто исках най-после да заслужиш някоя от астрономическите сметки, които ми изпращаш. Най-вероятно те станаха причина сърцето ми да спре така изведнъж.

Филип също прослуша сърцето на татко и за миг смръщи вежди. Докато записваше нещо в листа, каза:

— Заслужил съм всяко пени с това, че успявах да понасям опърничавия ти нрав, и ти го знаеш. Трябваше, освен това, от време на време да ти позволявам да печелиш игрите на голф. — Обърна се към Елизабет. — Накарай го да гледа по-леко на живота. Ще се върна след малко и отново ще проверя състоянието му. Ако трябва, ще направим нова ЕКГ.

Филип избута сестрите през вратата и я затвори след себе си. През стъклената стена, Елизабет видя, че той разговаря с Антия.

— Проклети доктори! — каза Едуард, който дишаше тежко. — Не могат да оставят човек на спокойствие. — Опита се да се усмихне.

През целия път дотук, Елизабет беше репетирала какво ще му каже, но сега нищо не й идваше наум. Страхуваше се, че ако каже дори една дума, ще се разплаче.

— Къде е златното… момче? И внучките ми?

— Джак е в чакалнята. Стефи и Джейми ще са тук след малко.

Едуард отново затвори очи. Пое си няколко пъти, накъсано, дъх, после изведнъж сякаш се събуди и извика:

— Антия!

— Тя е отвън, татко. Ти каза, че искаш да останеш сам с мен.

— А… да. — Той се успокои. Много бавно, вдигна ръка и докосна нейната. — Докато гледах онзи филм, „Форест Гъмп“, можех да мисля единствено за своето малко момиче. Бяхме неразделни, нали?

Тя стисна здраво очи, после бавно ги отвори.

— Да.

— Не се справих добре. Не, никак не се справих добре.

Елизабет не знаеше за какво приказва той. Преди да е успяла да попита, той продължи:

— Антия. Беше права. Трябваше да го направя по различен начин, Господ ми е свидетел. Но майка ти почти ме уби… Кълна се, не знаех какво да ти кажа в момент като онзи.

— За какво говориш, татко?

— Просто мислех, че е по-добре да не знаеш, това е всичко. За да те защитя. Спомени… Понякога те са важни, много по-важни от истината. Но Антия плати цената. Ние всички я платихме.

— Татко…

Той започна да кашля силно и се задъха.

— Тихо, татко — каза тя. — Ще имаме достатъчно време да говорим. Сега просто си почивай.

— Ти си моята по-добра половинка, Бърди. Винаги е било така. От мига, в който майка ти те постави в ръцете ми, го разбрах. Влюбих се в теб толкова силно, че разбих главата си. Предполагам, че трябваше по-често да те уверявам в чувствата си.

— Ти непрекъснато ми казваш, че ме обичаш, татко.

Той се опита да се изправи до седнало положение.

Беше сърцераздирателно да видиш как не успява. Той въздъхна и се отпусна отново на възглавниците.

— Трябва да направиш нещо за мен, Бърди. Няма да ти бъде лесно.

— Каквото кажеш, татко. Знаеш го.

— Искам да се грижиш за Антия. Чуваш ли ме?

— Не казвай това — каза тя и долови внезапното отчаяние в гласа си. — Ти ще си тук и ще се грижиш за нея.

— Не ме надценявай. Това е важно. — Дишането му стана плитко и трудно. — Обещай ми, че ще се грижиш за нея.

— Добре. — Елизабет се наведе и го целуна по челото. — Обичам те, татко.

Той я погледна, но очите му отново бяха станали като от стъкло, нефокусирани. Като че ли беше изразходвал цялата си енергия и не беше му останало вече нищо.

— Любовта ще ме пренесе през райските врати, това е сигурно, захарчето ми. А сега помоли Антия да дойде при мен.

— Не… моля те.

— Време е, Бърди. Хайде, иди доведи майка си.

Елизабет остана още секунда, неспособна да го остави.

— Хайде — подкани я нежно той.

Тя направи усилие да се помръдне. На прага се спря и му се усмихна за последен път, после излезе от стаята.

— Иска теб — каза тя на Антия.

Мащехата й издаде звук, който беше почти въздишка, почти ридание, и забърза към стаята, като внимателно затвори вратата след себе си.

Елизабет стоеше близо до стъклото, отново изключена от тяхната любов, и ги наблюдаваше. Чувстваше се като шпионин или предател, но ги гледаше внимателно. „Бъди силен, татко, бъди силен“.

Зелената светлина на един от апаратите угасна. Антия направи крачка назад от леглото и завика:

— Помогнете ни! Помогнете ни!

Елизабет отвори рязко вратата, но сестрите и лекарите я избутаха и приличаха покрай нея. Изпълниха стаята, избутаха и Антия навън. Скупчиха се около баща й. Шумът се превърна в досадно жужене и главата на Елизабет се замая. Тя се притисна силно до стъклото.

— Не умирай, татко. Не умирай…

Филип също се втурна в стаята и си проби път с лакти до баща й. Протегна ръка към апаратите и жиците… Елизабет затвори очи. Не можеше да диша. Сърцето й пропусна един-два удара. Като че ли и на него не можеше да се разчита сега, когато сърцето на баща й беше спряло. „Моля те, Господи, моля те, не ми го отнемай. Не още…“

Когато отвори очи, лекарите и сестрите стояха неподвижни. Апаратите бяха студени и черни. Антия седеше до баща й, виковете й бяха заглъхнали до безшумни ридания. От време на време тя се разтърсваше силно. Гримът се беше размазал по лицето й, по което се стичаха потоци сълзи.

Антия погледна през стъклото към Елизабет.

— Отиде си! — Устните й оформиха безпомощно думите. И отново заплака. Този път риданията й можеха да разкъсат всяко сърце.

Елизабет влезе бавно в стаята и отиде до леглото. Притисна длан към крехкото рамо на Антия, после го стисна здраво, макар с това да искаше само да я окуражи.

Татко лежеше там, със затворени очи, огромният му гръден кош — отпуснат, хлътнал и неподвижен.

— Хей, татко — прошепна тя. Мина част от секундата, преди да осъзнае, че напразно очаква отговор. Такъв, разбира се, не дойде.

Сърцето му, което я беше обичало толкова много, най-после се беше предало.