Кристин Хана
Далечни брегове (1)

Глава 1

Сиатъл, Уошингтън

Всичко започна с второто мартини.

— Хайде — каза Мегън, — изпий още едно.

— Няма начин.

Елизабет не понасяше добре алкохола. Знаеше го отдавна — още от 1976, когато при един случай в университета във Вашингтон й се наложи да понесе последиците от преливане.

— Не можеш да откажеш да пиеш на моя четирийсет и втори рожден ден. Помниш ли как се напих аз миналата пролет, когато ти навърши четирийсет и пет?

Господи, какъв пълен провал беше онова! Мегън усети колебанието й и, като всеки добър адвокат, реши, че може да разчита на него.

— Джони ще ви откара у дома.

— Сигурна ли си, че Джони е достатъчно възрастен да шофира?

— Е, недей така, от това боли. Всичките ми любовници имат шофьорски книжки.

— А мислех, че нямаш никакви стандарти.

— Опитвам се те да бъдат възможно най-ниски. — Мегън вдигна ръка и направи знак на келнерката, която побърза да отиде при тях. — Ще вземем още две мартинита. И чинийка фъстъци.

Елизабет не можа да сдържи усмивката си.

— Тази работа ще стане грозна.

Келнерката се върна и постави две елегантни чаши на масата, след което прибра празните.

— Да пием за мен — каза Мегън и чукна чашата си в тази на Елизабет.

През следващия час разговорът им се въртя около миналото, както често ставаше и беше рутина за тях. Бяха приятелки вече повече от двайсет години. През двете десетилетия, откакто бяха завършили колежа, животът им беше поел в различни посоки. Елизабет беше вложила всичките си сили и енергия в брака и майчинството, а Мегън беше станала много добър адвокат в бракоразводните дела. Приятелството им обаче беше все така силно. През годините, когато Елизабет и семейството й се бяха местили от град в град, те поддържаха връзка чрез електронна поща и телефонни обаждания. И сега, най-после, живееха достатъчно близо, за да могат да се виждат при специални случаи. Това беше едно от нещата, които Елизабет харесваше в живота в Орегон.

Когато им донесоха третата подред чаша, Мегън се смееше несдържано.

— Виждаш ли онзи секси самотен мъж, който е седнал в ъгъла? — Мегън хвърли лукав поглед на младото момче, може би още колежанче, което седеше до прозореца. — Изглежда наистина много самотен.

— И, погледни, дори няма скоби на зъбите. Най-вероятно ги е свалил миналата седмица. Точно твоят тип.

Мегън затърси в чинийката някой по-голям фъстък.

— Не всички са имали късмета да се омъжат за любовта си от колежа, мила. Освен това, вече нямам претенции към типовете мъже. Някога имах. А сега искам само да бъда щастлива.

Щастлива. Думата причини болка на Елизабет.

— Какво има?

Елизабет отблъсна чашата с мартини и кръстоса ръце на гърдите. Напоследък това се беше превърнало в нейна любима поза. Понякога откриваше, че е застанала съвсем сама насред стаята, с толкова силно притиснати към гръдния кош ръце, че не можеше дори да диша. Като че ли искаше да хване в капан нещо, което се стремеше да излезе вън от нея.

— Бърди?

— Няма нищо, наистина.

Мегън сниши глас.

— Чуй. Знам, че нещо не е наред, Бърди. Аз съм твоя приятелка. Обичам те. На мен можеш да кажеш.

Ето защо Елизабет не пиеше алкохол. В такова състояние на слабост, нещастието й придобиваше застрашителни размери и чувствата, които обикновено успяваше да контролира, вземаха надмощие над нея. Тя хвърли поглед през масата към най-добрата си приятелка и разбра, че трябва да каже нещо. Просто не можеше вече да сдържа всичко в себе си. Бракът й се разпадаше. Беше й трудно дори да си го помисли, а да го каже на глас беше дори немислимо.

Те се обичаха, тя и Джак, но това чувство сега беше по-скоро навик. Страстта отдавна си беше отишла. Все по-често и по-често те не бяха в хармония един с друг — като че ли танцуваха на различна музика. Той искаше секс сутринта, тя — вечер. Правеха компромис, като не се любеха месеци наред, и когато най-после протегнаха ръце един към друг, страстта им беше толкова измъчена, колкото и нуждата им.

И все пак, всичките им приятели им завиждаха. Всички ги сочеха с пръст и казваха: „Вижте, ето един траен брак“. Тя и Джак бяха като последния експонат в музей, който се изпразва от години. Не беше възможно да сподели всичко това. Думите имаха прекалено голяма власт. С тях трябваше да се борави внимателно, с огнеупорни ръкавици, защото могат да те изгорят до костта.

— Не съм много щастлива напоследък, това е всичко.

— И какво е това, което искаш?

— Ще прозвучи глупаво.

— Вече съм почти пияна. Нищо няма да ми се стори глупаво.

Елизабет много искаше да може да се усмихне на думите й, но сърцето й биеше толкова тежко, че й се виеше свят.

— Искам… да бъда такава, каквато бях някога.

— О, скъпа! — въздъхна тежко Мегън. — Не мисля, че си говорила с Джак за това.

— Всеки път, когато се доближим до някоя важна тема, аз изпадам в паника и казвам нещо погрешно. А после ми се иска да си блъсна главата в стената.

— Нямах представа, че си чак толкова нещастна.

— Това е най-лошото. Не може да се каже, че съм нещастна. — Наведе се напред. Натискът на лактите й върху масата я накара да се разклати застрашително. — Аз съм просто празна, лишена от съдържание.

— Ти си на четирийсет и пет, децата ти са излезли от семейното гнездо, бракът ти е в задънена улица и искаш да започнеш всичко отначало. Моята практика е пълна с жени като теб.

— О, добре. Аз съм не само нещастна и с наднормено тегло, а също и клише — какво по-хубаво от това?

— Клишето просто е нещо, което обикновено е вярно. Искаш ли да го напуснеш?

Елизабет сведе поглед към ръцете си — към диамантения пръстен, който носеше от двайсет и четири години. Чудеше се дали въобще някога ще има сили да го свали.

— Мечтая да го напусна. И да живея сама.

— И в тези мечти ти си щастлива, независима и свободна. А когато се събудиш, си самотна и изгубена отново.

— Да.

Мегън се наведе към нея.

— Чуй, Бърди, в моя офис всеки ден идват жени и казват, че не са щастливи. А аз записвам думите, които ще разкъсат семействата им и ще разбият много сърца. И знаеш ли какво? Повечето от тях завършват с това, че биха искали да се стараят повече, да обичат по-добре. Завършват с това, че заменят семействата си, спестяванията си и начина си на живот с работа от девет до пет и цял куп неплатени сметки, докато бившият им съпруг чака десет секунди, а после се оженва за момичето, което прави салатата в бара на ъгъла. Ще ти дам един съвет като твоя най-добра приятелка и като добър адвокат, съвет, който струва милион долара. Ако се чувстваш безполезна, вината не е на Джак и дори не е негов проблем. Като го напуснеш, няма да разрешиш проблема си. Ти трябва да направиш Елизабет Шор щастлива.

— Вече не знам как да го направя.

— О, за Бога, Бърди, хайде да бъдем честни, както изисква количеството изпито мартини. Някога ти беше много неща — талантлива, независима, артистична, интелигентна. В колежа всички мислехме, че ще се превърнеш в следващата Джорджия О’Кийфи. А сега организираш всеки благотворителен коктейл в града и украсяваш дома си. Аз взех адвокатска диплома за по-малко време, отколкото ти трябва да избереш тапицерия за дивана си.

— Това не е честно…

— Аз съм адвокат. Честността не ме интересува. — Гласът й омекна. — Знам също, че работата на Джак ти създава трудности. Знам колко много искаш да се установиш на едно място, да имаш корени.

— Не, не знаеш — каза Елизабет. — Живели сме в над дузина къщи, откакто се оженихме, и почти в толкова градове. Ти винаги си живяла в Сиатъл. Не знаеш какво е — винаги си нов, непознат за града, новата съпруга, която няма нито един приятел. По дяволите, ти влезе в колежа на шестнайсет и пак успя да се впишеш. Знам, позволих на дома ми да ме обсеби, но то е, защото нямам истински дом, Мег. Сега за първи път, откакто бях дете, имам дом. Живея в Екоу Бийч, принадлежа на това място. От около две години не сме сменяли жилището. Дом. — Осъзна, че всъщност крещи. Смутена, сниши глас. — Там се чувствам в безопасност. Не можеш да разбереш това, защото никога не си изпитвала страх.

Мегън като че ли се замисли над думите й. После каза:

— Добре, забрави за къщата. Какво ще кажеш за това — не мога да си спомня кога за последен път те видях да рисуваш.

Елизабет сдържа дъха си. Определено не искаше да говори за това.

— Боядисах кухнята миналата седмица.

— Много забавно! — Мегън седеше тихо и чакаше отговора й.

— Нямах време след раждането на децата.

Изражението на Мегън издаваше любов, но и непреклонност.

— Сега имаш време.

Деликатно напомняне, че дъщерите й са вече в колеж и следователно вече не могат да бъдат цел на съществуването на Елизабет. Само жена, която няма деца, би си помислила, че е толкова лесно да започнеш отначало. Мег нямаше представа, какво е да посветиш двайсет години от живота си на децата си, а после да ги гледаш как напускат домашното огнище. В шоуто на Опра например родителите споделяха, че това е незарастваща рана, нещо като дупка в живота им. Те подценяваха нещата.

Беше истински кратер. Там, където някога бе имало цветя, дървета и живот, сега бяха останали само скали. И все пак, трябваше да признае, че същата мисъл беше хрумнала и на нея. На няколко пъти дори се беше опитала да скицира, но беше ужасно човек да се опитва да стигне до таланта си толкова късно и на практика да остане с празни ръце. Нямаше нищо чудно в това, че изливаше цялата си творческа енергия в създаването на любимия си дом.

— За рисуването е необходима страст. Или може би просто младост.

— Кажи го на баба Моузес. — Мег бръкна в дамската си чанта и извади малък бележник, в чиято спирала беше втъкнат химикал. Отвори го и записа нещо, после скъса листа и го подаде на Елизабет.

В бележката пишеше: Група на жените, в чийто живот липсва страстта. Четвъртък, седем часа, колежът „Астория“.

— Чаках почти година да дойде подходящият момент, в който да ти предложа това.

— Звучи като среща на порнозвезди. За какво си говорят? Как да запазиш червилото си, докато правиш свирка на мъжа?

— Забавно. Може би трябва да опиташ нещо друго. Но само Господ знае колко бракове е запазила „свирката“.

— Мег, аз…

— Чуй ме, Бърди. Имам много клиенти в областта Грейс. И съм ги изпращала на тези събирания. Това са група жени — повечето разведени наскоро, — които се събират да поговорят. Всички те са дали прекалено много от себе си и се опитват да възвърнат предишната си идентичност.

Елизабет втренчи поглед в бележката. Знаеше, че Мег очаква да каже нещо, но гласът й сякаш не можеше да излезе от гърлото. Едно нещо беше да се напие и да говори за нещастието си на най-добрата си приятелка и съвсем друго — да говори в стая, пълна с непознати жени, и да заяви, че в живота й липсва страст. Надяваше се, че усмивката й не издава неодобрението, което изпитва.

— Благодаря, Мег. — Все още усмихната, тя направи знак на келнерката и поръча по още едно мартини.

 

 

Екоу Бийч, Орегон

 

Цифрите на часовника на нощното шкафче се сменяха бързо, червени и едри в мрака. В 6:30 — цели трийсет минути по-рано — Джак протегна ръка и изключи будилника. Остана да лежи и да гледа снопа светлина, който се процеждаше през не напълно спуснатите щори. Тапетите в спалнята бяха на райета в бяло и черно, но полумракът караше всичко да изглежда странно непознато. Чуваше се, много слабо, ромонът на дъжда. Още един сив и мрачен ден. Съвсем нормално време за ранния декември по крайбрежието на Орегон.

Елизабет спеше до него, сребристорусата й коса беше разпиляна по бялата възглавница. Чуваше тихото й равномерно дишане и по някое случайно приглушено похъркване, което означаваше, че вероятно ще се събуди с настинка. Най-вероятно беше пипнала някой вирус миналата седмица, когато беше ходила до Сиатъл.

В ранните дни на техния брак винаги спяха сгушени един в друг, но после постепенно започнаха да се нуждаят от повече пространство помежду си. А още по-късно тя беше започнала да спи на самия край на матрака.

Днес обаче нещата като че ли щяха да се подобрят. Най-после, на четирийсет и шест, той щеше да има още един шанс. Една компания в Сиатъл щеше да започне седмична спортна програма, която щеше да покрива всички най-добри постижения на спортистите от северозападната част на страната. Компанията щеше да бъде под крилото на NBC. Ако приемеше работата, трябваше да пътува три дни в седмицата, но с допълнителните пари това нямаше да е чак такава трудност. Щеше да направи голяма крачка напред от досадната работа да покрива местните прояви — нещо, което беше правил досега. (Не заслужаваше такова положение, не принадлежеше на тази среда, но понякога само една-единствена грешка може да съсипе човека.)

Той отново щеше да бъде някой.

През последните петнайсет години си скъсваше задника от работа, но напредваше толкова бавно, че това не можеше да се забележи с нормално човешко око. Беше платил за грешките си в поредица от скапани малки градчета. Днес, най-после, имаше прилична възможност, шанс да се върне в играта. Нямаше никакъв начин, по дяволите, да изтърве отново топката.

Стана от леглото и веднага трепна от болка. Този влажен климат не се отразяваше никак добре на коленете му. Закуцука към банята с нещастна гримаса. Както винаги, трябваше да прекрачи мострите платове, оронени пластове боя и отворени списания. Вече от месеци Бърди „създаваше отново“ спалнята им и планираше всяко движение, като че ли беше защитникът координатор в мач за Суперкупата. В трапезарията беше същото. Всеки ъгъл беше зает от нещо, ако не от боклуци, и чакаше един от онези редки моменти, в които съпругата му наистина вземаше решение.

Вече беше взел душ и се беше обръснал, когато Елизабет влезе в стаята, като в движение завързваше колана на белия си халат.

— Добро утро — каза тя с прозявка. — Господи, чувствам се като парцал. Мисля, че съм настинала. Станал си рано.

Той почувства остро разочарование, че тя е забравила.

— Днес е големият ден, Бърди. Отивам в Сиатъл за онова интервю.

Челото й леко се набръчка, после тя очевидно си спомни.

— О, да. Сигурна съм, че ще получиш работата.

В отминалите времена Бърди щеше да подсили егото му, да го увери, че всичко ще стане така, както е решил, че той е предопределен за велики дела. Но се беше уморила през последните няколко години. И двамата се бяха уморили. През годините той се беше провалял толкова много пъти, не беше успял да получи толкова много работни места — нищо чудно, че тя беше престанала да вярва в него.

Той упорито се опитваше да се преструва на щастлив тук, в Орегон, да дава вид, че всичко, от което се нуждае в живота, са обедните спортни новини, които покриваха предимно проявите в гимназиите на средно големи градчета. Но Бърди знаеше, че той просто търпи положението си в този невзрачен град. Той мразеше дори това да бъде величина от среден размер. Защото то само му напомняше кой беше навремето. Тя му се усмихна механично.

— Допълнителните пари ще ни се отразят чудесно, особено като се има предвид, че момичетата са в колежа.

— Можеш да го кажеш пак. — Тя вдигна поглед към него. — Новата работа ще направи ли всичко по-добро, Джак?

Въпросът й изкара всичкия въздух от дробовете му. Господи, беше истински уморен от тези дискусии. Безкрайното й търсене на отговора на въпроса: „Какво не е наред в нашия живот?“ беше изтощително. Преди години се беше опитал да й каже, че не трябва да позволява цялото й щастие да зависи от него. Той виждаше как тя дава все повече и повече от себе си. Не можеше да я спре и не сложи край на това и някак си вината стана изцяло негова. И наистина му беше дошло до гуша от тази постановка на нещата.

— Не днес, Елизабет.

Тя го погледна с онзи поглед, който издаваше, че е наранена и който той очакваше.

— Разбира се. Знам, че днес е твоят голям ден.

— Нашият голям ден — каза той. Започваше вече да се ядосва.

Усмивката й беше прекалено лъчезарна, за да бъде искрена.

— Избрах къде да празнуваме твоята нова работа.

Внезапната смяна на темата беше техният начин да изглаждат недоразуменията в брака. Можеше също така той да остане изпълнен с гняв и да се насили да продължат спора, но какъв беше смисълът? Бърди не отговаряше на такива предизвикателства, а и нямаше какво ново да си кажат.

— Къде?

— Има резерват за мечки в Аляска. Място, където можеш да летиш с балон, да живееш в палатка и да наблюдаваш мечките гризли в тяхната естествена среда. Гледах интервю със собственика Лорънс Джон по „Тревъл Ченъл“.

Той свали хавлията от кръста си и небрежно я преметна през ръба на ваната. Гол, се обърна и влезе в гардероба с големина на стая, където облече набързо бельото си, а после отново се обърна към нея.

— Мислех, че ще предложиш вечеря в „Хийтмън“ и танци в „Кристъл Болруум“.

Тя пристъпи колебливо към него. Той забеляза, че нервно върти венчалната си халка — стар навик.

— Мислех, че ако можем да се махнем за малко… да преживеем приключение…

Той знаеше какво си мисли тя, но нямаше да стане. Нямаше да даде желания резултат. Новото място щеше да бъде само нова сцена, върху която да играят старата пиеса и да казват все същите реплики. И все пак, той я погали нежно по лицето с надеждата, че скептицизмът му няма да бъде забелязан. Нямаше нещо на света, което да мрази повече от това да я наранява, макар през последните няколко години тя да беше станала толкова нежна и уязвима, че беше невъзможно да я предпазва от собствените й отрицателни чувства.

— Звучи чудесно. Ще трябва ли да спим в един и същ спален чувал?

Тя се усмихна.

— Това може да се уреди.

Той я дръпна към себе си, прегърна я и я задържа.

— Можем да празнуваме и тук, в нашата собствена спалня, когато се върна.

— Може да си облека онова нещо, което ми купи от „Виктория сикрет“.

— Няма да мога да се концентрирам през целия ден.

Той я целуна. Целувката беше дълга и сладка — целувка, пълна с обещания. От онези целувки, които почти беше забравил. За част от секундата си спомни какви бяха нещата между тях преди, в онези дни, когато сексът беше невероятно добър. Когато, да прекарат деня в леглото, беше съвършена идея.

Когато се отдели от нея, сведе поглед към красивото й усмихнато лице. Някога, не толкова отдавна, се бяха обичали безусловно. Липсваха му онези дни, онези чувства.

Може би.

Може би днес наистина всичко щеше да се промени за тях.