Кристин Хана
Далечни брегове (7)

Глава 7

„Всяка жена трябва сама да остарее… Тя сама трябва да намери вътрешното си равновесие“.

Ан Мороу, „Подарък от морето“

В този студен и мрачен зимен ден нито дори подобие на лъч светлина не пробиваше тежките сиви облаци.

Джак се регистрира в хотела и се качи в стаята си. Закачи чантата с дрехите си и веднага отиде до красиво инкрустираното барче в хола. Избра малка бутилка „Шивас Регал“ и си наля в чаша.

Телефонът звънна.

Знаеше, че сигурно е Бърди. Тя винаги беше притежавала нечовешката способност да знае точно в коя секунда той е влязъл в стаята.

— Ало?

— Мистър Шор?

Той седна на леглото. Кубчетата лед в чашата му издрънчаха.

— Джак Шор е на телефона.

— Аз съм Минди Акин, един от продуцентите. Кола ще вземе вас и мис Мълоуни утре следобед в три часа.

— Благодаря ви.

Вас и мис Мълоуни. В това изречение имаше нещо заплашително, зловещо. Той се питаше — и не за първи път — дали нямаше да е по-добре, ако беше дошъл сам.

Но Сали си беше заслужила пътуването. А и бяха изпратили два билета първа класа и щеше да е глупаво единият да бъде пропилян.

Освен това, нямаше да покани Сали, ако Елизабет беше с него. Така че вината за това, че Сали заема съседната стая, беше на Елизабет. Едва беше оставил слушалката, когато телефонът отново звънна. Този път беше Елизабет.

— Здравей, скъпи. Как беше полетът?

Той се облегна на купа възглавници и вдигна крака на леглото.

— Трябва да видиш апартамента, Бърди, много ще ти хареса.

— Апартамент, ха? Доста скъпо и елегантно, а, Джак?

Той смръщи вежди. Удивително, но дори в най-хубавия ден за него, тя успяваше да остане невпечатлена и да звучи някъде отдалеч, отчуждена.

Господи, беше уморен от това. Тяхната връзка се беше превърнала в море от подводни и силни насрещни течения и никъде не можеше да се намери плитка или спокойна вода.

— Да, чудесно е.

— Трапезарията започва да се оформя. Нямам търпение да я видиш.

Отново къщата. Исусе! Човек би помислил, че става въпрос за имение в „Бел Еър“, а не за преустроена лятна къща в затънтена провинция.

— Да, и това е чудесно.

— Колко дълго ще останеш там?

— Две нощи. Интервюто е утре. Ще бъда у дома късно в сряда.

— Завиждам ти — каза тя.

И така трябваше да бъде. Тя имаше всички причини на света да бъде тук с него. Ако наистина го искаше, можеше да помоли някоя от приятелките си да наглежда къщата.

Включи се и втората линия.

— Само секунда, скъпа. Имам и друго обаждане. — Той я остави да чака и отговори на втората линия. Беше Сали, която му каза, че ще го чака до колата след час. Той почувства остра вина — като че ли го бяха заловили да върши нещо нередно. Но това беше лудост — той просто щеше да вечеря с колежка.

— Чудесно. — Включи отново първа линия. — Скъпа? Трябва да бързам. Имам резервация за вечеря.

— Гордея се с теб, Джаксън — каза тя тихо.

Точно това беше чакал той през цялото време — тя да се гордее с него, — но едва сега го осъзна.

— Обичам те — каза той и пожела това да беше самата истина с жар, която го изненада.

— Аз също те обичам. Ще ти се обадя утре след интервюто.

— Великолепно. Чао, скъпа.

Остави слушалката и отиде в банята. Докато вземе душ и подсуши косата си, беше изпил едно питие и си наля друго. Облече набързо чифт сиви панталони и черен пуловер от Калвин Клайн. После застана до прозореца и отпива от чашата, докато не стана време да тръгне.

В седем и половина слезе долу. Лимузината го чакаше. Униформеният шофьор слезе и му отвори вратата.

— Добър вечер, мистър Шор.

Джак се настани на удобната седалка, тапицирана с тъмен плюш. Само след миг вратата отново се отвори и Сали седна до него.

Беше изумително красива в семплата си черна рокля с кръгла яка и почти несъществуващи ръкави. Косата й — как така досега не беше забелязал колко светла беше тя, почти бяла — се спускаше права до средата на гърба й. Когато тя се настани до него, той нямаше как да не забележи краката й… И сандалите й, високи и секси, такива, каквито Елизабет никога не би обула посред лято, а камо ли в средата на зимата.

— Изглеждаш красиво. — Намерението му беше да каже „добре“. Опита се да отпусне яката си. Изведнъж беше започнала да му стяга. — Включено ли е парното отопление? — запита той шофьора.

Тя се наведе към него.

— Остави на мен.

Той долови аромата на парфюма й, както и този на шампоана й. Тя разкопча горното копче на пуловера му.

— Ето. Сега елегантността ти е малко по-небрежна.

Той я погледна. Но видя само червените й устни.

— Прекалено съм стар, за да наподобявам, по какъвто и да е начин хипитата — каза, като се опита с думите си да постигне известна дистанция между тях. Годините бяха естествена граница.

— Хенри Кисинджър е стар. Ти си… просто зрял и опитен.

Между тях изведнъж се настани горещината на вероятността. Той хвърли поглед на шофьора.

— „Таглиачи грил“ — каза. — Имаме резервация за осем часа.

 

 

Елизабет беше изтощена. През последните два часа беше работила неуморно в трапезарията. Удивително, но в местния магазин за строителни материали имаха прекрасни френски прозорци. Някой ги беше поръчал, но после се беше отказал да ги вземе.

Те бяха точно това, което искаше Елизабет, и освен това ги получи с отстъпка. Единственият проблем беше, че се наложи да разшири отвора с шест инча, после да сложи рамката и да измисли как да закара прозорците дотам. Целият този процес й отне наистина дълги часове.

Боляха я раменете, а пръстите й се бяха сгърчили като на някой старец, но новите прозорци бяха на мястото си. Тя остави чука и колана с инструментите и си направи чаша чай. Отиде на верандата, за да го изпие бавно.

Над главата й висеше пълната луна, огромна и бяло-синя на сребристото небе. От това нейно любимо парче земя звездите изглеждаха достатъчно близо да ги докоснеш с ръка. Така Елизабет се чувстваше малка и в безопасност; не по-важна за цялостната схема на нещата от стрък трева, но не и по-незначителна.

Тя слезе по стъпалата на верандата и стъпи на подобната на каша трева в предния двор.

Тъкмо щеше да се върне в къщата, когато някакъв звук привлече вниманието й. Отначало помисли, че е вятърът, който стене сред клоните на дърветата. Но нямаше вятър. Обърна се бавно и застана с лице към океана.

Далеч навътре, осветените от луната вълни се плискаха равномерно и се гонеха закачливо.

Чу го отново. Жален звук, който оставаше във въздуха дълго след като е заглъхнала и последната нота. Знаеше какво е.

Прекоси предния двор, без да обръща внимание на това, че работните й ботуши затъват в мократа почва. И се спря на ръба на стъпалата, които водеха надолу по скалите. Те бяха доста стари и порутени и се виеха като змия трийсет фута долу до плажа. Предпазливостта я задържа здраво на мястото й подобно на майчина ръка. Беше тъмно, а стъпалата можеха да се окажат хлъзгави и опасни.

И тогава ги видя.

Косатки, поне дузина.

Перките им се подаваха от водата. Всяка от тях като че ли разрязваше лунната светлина на две. Тя се хвана за хлъзгавия парапет и забърза надолу.

Звукът отново прозвуча, тъжен и призрачен. Вибрираше и се носеше над повърхността на водата, неприличен на нищо земно. Беше музика, родена от водата и носена от самите вълни. Далеч от брега, една косатка излезе от водата и падна обратно със силен плясък, после втора, трета.

Елизабет гледаше като хипнотизирана. След като си отидоха, морето изтри всякакви доказателства за присъствието им. Лунната светлина се отразяваше от водата, както и преди. Лесно беше да се питаш дали въобще са били тук, или си сънувал.

Искаше й се и Джак да беше тук. Тогава щеше да се обърне към него и после да му позволи да я вземе в прегръдките си. Но той беше далеч с…

Лари Кинг.

— О, по дяволите!

Беше забравила да му се обади.

Забравила. И което беше още по-лошо, дори не беше гледала шоуто. Какво, по дяволите, й ставаше?

Изтича по стъпалата обратно в къщата.

Докато набираше номера, из главата й нервно се гонеха всевъзможни извинения: Съжалявам, скъпи, попаднах в катастрофа с много коли. Челюстите на живота ме пуснаха едва преди няколко минути. И изтичах веднага до телефона. Ядох нещо, което не ми понася, и изпаднах в кома.

Телефонният оператор на хотела я свърза със стаята на Джак. Телефонът звънеше и звънеше. И звънеше.

— Стани от леглото, Джак — шепнеше отчаяно тя. Не можеше да се издъни чак толкова лошо. Трябваше да говори с него тази вечер. Той заслужаваше поне това.

Включи се гласовата поща. Тя остави съобщение и затвори. През следващите три часа се обажда на всеки петнайсет минути, но все така никой не отговаряше.

Нямаше начин Джак да проспи всичките тези обаждания. Дори да се беше напил след интервюто.

Тя го познаваше прекалено добре. Той винаги отговаряше на телефона.

И така, къде беше?

 

 

Джак открадна шоуто.

Няколко минути след началото на интервюто, Лари му беше задал директен въпрос — нещо от рода на: „Днешните спортисти добър модел за подражание ли са, Джак? И трябва ли да бъдат?“

Джак беше репетирал отговора поне дузина пъти. Знаеше какво точно да каже, но когато отвори уста, заговори сърцето му.

— Знаеш ли, Лари — каза той, — аз съм много ядосан. Превръщаме деветнайсетгодишните деца в мултимилионери и знаменитости. И ги учим да не носят отговорност за нищо, освен за изпълненията си на арената. Те се напиват, ние им ръкопляскаме. Те изнасилват жени, ние казваме, че жените би трябвало да знаят по-добре. Те изяждат телата на неприятелите си част по част, за Бога, и след няколко години са отново на ринга и отново печелят милиони. Когато аз бях в NFL, целият свят беше отворен за мен. И трябваше само да играя добре. Не бях верен на съпругата си и не бях на разположение, когато бях нужен на децата си. И знаеш ли какво? Никой не ме обвиняваше за нищо. Всички говореха за напрежението и натиска, когато си звезда. Но животът е труден за всички. Трябваха ми петнайсет тежки години, но накрая научих, че не съм нищо специално. Мога да хвърлям топка. Голяма работа. Трябва да престанем да позволяваме на нашите спортисти и знаменитости да живеят според собствения си стандарт. И трябва отново да станем нация на добрия спорт.

— Има много хора, които ще харесат този отговор — каза Лари. — Но има и такива, не по-малко, на които той няма да се хареса.

И тогава Джак разбра. Не беше сложил край на кариерата си със своята честност, беше успял. Собствениците на клубове и лошите момчета щяха да го намразят. Но феновете и родителите щяха вечно да са му благодарни и да го обичат.

А нищо не допринася за успеха на медиите като противоречието.

Утре хиляди станции ще повтарят части от речта му по цялата страна.

След шоуто отиде право в хотела да се обади на Бърди. Тя не вдигна. После се обади на дъщерите си. Нито една от двете не отговори.

Разочарован, отиде в бара и си поръча питие. Час по-късно изпи още едно. След което втренчи поглед в празната чаша. Слабата светлина създаваше безчислени цветове в топящите се кубчета лед. Никога не му се беше удавало да бъде сам със себе си, а в момент като този беше дори по-лошо.

— Не трябва да бъдеш сам тази вечер.

Джак вдигна поглед. До него стоеше Сали в прилепнала синя рокля с две невъзможно тънки презрамки. Косата й беше прибрана отзад с клип във формата на тъмна пеперуда. Кожата, която деколтето разкриваше, беше млечнобяла. Тя се усмихна и дъхът му заседна в гърлото.

— Ще ме поканиш ли да седна?

— Разбира се. — Гласът му беше надебелял и дрезгав. Той прочисти гърлото си. — Мислех, че тази вечер ще прекараш в къщата на леля си.

Тя се засмя и се намести на столчето.

— Няколко часа в предградието са ми достатъчни. Още няколко анекдота за първото зъбче на Чарли ще ме накарат да пищя. Та това е само зъб, за Бога! На всички им растат зъби. Не е като да е написал концерт за пиано.

Джак почувства бедрото й до своето. Беше му приятно да усеща топлината на тялото й. Опита се да си спомни кога за последен път Елизабет го беше гледала така, сякаш истински го желае. Този спомен щеше да бъде защитната му броня. Но не можа да си спомни. Сега беше лесно да забрави колко страстен беше някога сексът им. Някои огньове просто загасват и те оставят в леден студ.

Дойде сервитьорката. Джак погледна Сали.

— „Маргарита“, нали?

— Значи помниш.

Той пресуши чашата си и си поръча следващото питие. Струваше му се, че наистина чува как отслабват връзките на брачните клетви. Звукът беше нисък и стържещ и много приличаше на човешкото отчаяние.

— Беше феноменален днес — каза тя, когато отново останаха сами.

— Благодаря.

Сервитьорката отново дойде, остави питиетата и се отдалечи. Някъде далеч, започна музиката от джубокса.

— След тази вечер ще бъдеш звезда.

Думите й докоснаха нежната струна дълбоко в душата му, която имаше нужда да бъде погалена. Изведнъж той се почувства отново млад, а тя като че ли притежаваше целия опит на земята. Не можеше да не я погледне в очите.

— Знам, че си женен — прошепна тя. — Не искам да съсипя брака ти. Искам просто да прекарам нощта с теб. Една нощ, а после да забравим, че се е случило. Не е необходимо никой да знае.

Джак се опита да извика в представата си лицето на Елизабет, но не можеше да си спомни как изглежда тя. Не беше я докосвал толкова отдавна, че дори не можеше да се престори, че си спомня каква е на допир кожата й. За първи път от дълго време насам се почувства желан. Тялото му изпитваше болка — толкова силно копнееше да се отдаде на желанието.

Тя го докосна по лицето, с което го накара да я погледне.

— Само целувка, тогава — прошепна тя.

Той почувства дъха й на устните си, горещ и влажен. И почти изстена на глас.

— Можеш да кажеш, че това е целувката на победата. Сега тя беше дори още по-близо. Усещаше аромата на парфюма й и сладкия мирис на шампоана й. Устните й докоснаха леко неговите.

— Няма нищо лошо в целувката на победата — каза тя и той долови дрезгавината на гласа й. Тя го желаеше толкова силно, колкото и той — нея. Ако сега плъзнеше ръка под масата, под роклята й, в бикините й, щеше да усети, че е влажна и готова за него.

— Не — каза той тихо и нададе стон, недоволен от слабостта си. — Трябва да тръгвам. — И се изправи.

Направи нечовешко усилие, за да се отдалечи.

 

 

На следващата сутрин Елизабет се събуди от звъна на телефона. Претърколи се и каза сънено:

— Ало?

— Здравей, Бърди, слънцето отдавна изгря. Гледа ли шоуто?

Тя седна в леглото и прокара длан през рошавата си коса.

— Здравей, скъпи. — Не можеше да му каже, че е забравила. Щеше да го боли толкова много. Опита се да измисли правдоподобно извинение.

Той обаче като че ли не забеляза неловката пауза.

— Направих го, бейби. Ти си омъжена за суперзвезда.

— Винаги съм била омъжена за звезда, Джак. — Тя издиша тежко. — Знаех, че ще бъдеш много добър. Гордея се с теб.

— Трябва да остана още един ден за пресконференция. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не.

— Чудесно. Ще съм вкъщи утре, тогава. Ще празнуваме сами, окей?

— Окей, скъпи. Обичам те.

— Обичам те. Чао.

Елизабет бавно остави слушалката. Не се беше осмелила да го запита къде е бил предишната нощ.

Не можеше да не се пита дали не е бил с друга жена. Бяха минали години, откакто за последен път беше поставяла под въпрос неговата преданост. Но ето, че сега се връщаше този стар и лош навик. Изневярата може да бъде простена, но е невъзможно да бъде забравена.

Странно, но не това я тревожеше най-много.

Тревожеше я това, че всъщност не я интересуваше.