Кристин Хана
Далечни брегове (15)

Глава 15

Само след няколко дни на плажа Елизабет се чувстваше като преродена. Спеше до късно, почти до осем и половина, когато птичките започваха да пеят весело и я събуждаха. После си приготвяше чаша чай и купичка овесени ядки и излизаше на верандата.

Дните бяха невероятно слънчеви — от онези зимни дни, които не престават да привличат туристите към крайбрежието на Орегон. Дълги часове наред се разхождаше нагоре-надолу по плажа просто за да диша свободно. Този простичък дар на природата й беше върнат в мига, в който отново видя морето.

Отделяше колкото може по-малко време за каквито и да било задължения. Възстанови получаването на пощата, уреди да върнат мебелите в къщата й и купи достатъчно храна за една седмица. Това беше. Не искаше да общува с приятели, не провери дали някъде няма доброволна работа, която преди заемаше такава голяма част от времето й, не чистеше и не готвеше. И определено не правеше списъци със задачи, които трябва да свърши. Отложи дори възстановяването на телефонната линия, а мобилният й телефон беше непрекъснато изключен.

Вместо всичко това, се разхождаше по плажа. Нейният плаж. Той беше тук и преди, през двете години, през които бяха тук с Джак, само на двайсет и шест стъпки под тяхното парче земя, а тя никога не беше слизала при него. Плашеха я стъпалата, както и приливите, и отливите. В първия ден, в който посетиха собствеността, Джак я беше предупредил да не ползва стълбите. Беше казал, че са „прекалено нестабилни“, а после беше добавил, че и приливите и отливите са опасни. „Аз съм израснал близо до морето, помниш ли? Големите вълни идват като че ли от нищото и прибират дори възрастни и силни мъже навътре“.

Но Елизабет вече не се страхуваше от удавяне. Вече не. Сега тя тичаше нагоре и надолу по стълбите като местните жители, а в задния й джоб имаше схема на приливите и отливите. Вече познаваше всеки инч от Екоу Бийч. Намери „своята“ скала — равен, сив камък, изгладен и мек от ласките на вълните. Понякога седеше час и повече, просто загледана в морето.

Започна отново да мечтае. Не преходни видения, които идват и си отиват със съня, а истински надежди и амбиции. Макар още да не беше намерила смелост да рисува отново, прерови старите си скици и откри някои наистина добри. Откри, че пръстите й се движат по-добре от морския въздух и вече не са така сковани, както години наред преди това. Щеше да рисува — не толкова лесно, не както някога, но щеше отново да рисува някой ден. След всичките дълги години на зрялата средна възраст, да вземе въглен и четка в ръка, беше триумф, истинско прераждане.

В този неин нов живот имаше свобода, каквато не беше познала преди. Лягаше си, когато пожелае, ставаше, когато се събуди, и прекарваше целия ден според моментните си желания и приумици.

Вчера беше отишла в града рано и бе обиколила магазините. Дори не беше взела дамската си чанта със себе си. Не пазаруването беше смисълът. Смисълът беше в това да гледа. Не си спомняше кога за последен път беше правила това — просто да се наслади на града. След известно време се почувства почти като извънземна, започна да забелязва лицата на хората… маниерниченето им… усмивките на децата, когато сладкарницата, в която продаваха и сладолед, започна работа. Магазините за туристите бяха пълни с произведения на изкуството и занаятите, а тя дори не го знаеше. Като местен жител, никога не се беше отбивала в тях, а през другите беше минавала в галоп, стиснала в ръка листа със задачите, които трябва да свърши на всяка цена. Беше пропуснала толкова много.

И все пак, каквото и да правеше, Джак беше непрекъснато в мислите й. По нейните изчисления беше получил писмото й вчера. Точно затова не беше включила наново телефона — защото все още не искаше да говори с него. Той винаги беше притежавал способността да подронва позицията, която тя беше решила да заеме, а тя винаги се беше чувствала като смазана под тежестта на неговите искания.

Сведе поглед към скицника си и се запита какво да нарисува тази сутрин. Вдъхновението беше навсякъде.

Видя синя сойка, кацнала на счупен гол клон. Дълбоките цветове по крилете й бяха в ярък, красив контраст с изсъхналото сиво дърво.

Цветовете я мамеха, чувстваше се така, сякаш някакъв воал беше вдигнат изведнъж, и сега тя вижда света в неговата ярка жизненост — вместо бледата, скрита в сянката негова версия, която е очаквала. Сиво-бялото небе… пясъкът с цвят на бетон… вечнозелените храсти… скалите в тъмножълт цвят… бялата пяна на вълните.

За първи път от години изпита необходимост да рисува.

Първата дъждовна капка падна на челото й. А после се спусна по бузата й.

Тя отвори очи и видя, че облаците са се спуснали ниско над земята. Небето беше тъмносиво, а тук-там имаше заплашителни черни ивици.

Тя вдигна качулката си, напъха всичките си неща в платнената торба в краката си и затича към къщи.

Още като стигна до стъпалата, дъждът се усили до степен буря. Вятърът я блъскаше мощно в гърба. Тя затича по моравата. Огромните храсти трепереха, а клоните им се блъскаха един в друг. Листата, черни и мъртви, се вихреха във въздуха и, мокри, залепваха за дрехите й.

Тя изтри очи и изтича по последните няколко стъпала към къщата. Скри се под стряхата. Ръцете й бяха премръзнали и едва успя да отвори вратата. Влезе и я затръшна силно след себе си. Вятърът разтърсваше рамките на прозорците, а клоните се удряха зловещо в керемидите на покрива.

Натисна ключа за осветлението, който се намираше до вратата, и светлината на лампата заля антрето.

Точно в този момент светкавица се отрази в стъклото на прозореца. Някъде наблизо беше ударено дърво, разпука се и падна на земята.

Светлините угаснаха.

За части от секундата, тя изпадна в паника. За къщата по време на буря винаги се грижеше Джак. Той знаеше къде са фенерчетата и палеше свещите, стъкваше огъня. Елизабет дори не знаеше дали разполагат със свещи…

Ами ако започнеше да ги търси и пропаднеше на онова разядено място в дъските до банята за гости?

„Жена е намерена между счупените дъски на пода; мъртва от няколко дни, преди да бъде открита“.

Пое си дълбоко дъх.

— Добре. Едно по едно. Трябва да запалиш огъня и да намериш свещи.

Съсредоточи се върху тези две задачи. Започна да опипва пътя си, за да се придвижи из къщата. Бавно. Като нямаше мебели, нямаше по какво да се ориентира. Точно пред задната врата намери куп дърва. „Слава Богу, че Джак се грижеше за тези неща“.

Стиснала дървата, тя се върна, сантиметър по сантиметър, в кухнята, където намери вчерашния вестник. Подреди всичко в огнището. После затърси кибрита, намери го и запали една клечка.

Само след секунди вече имаше силен, приятен, живителен огън. Червените пламъци стигаха чак до средата на стаята и страхът й се разпръсна.

Изчака малко с ръце, протегнати към топлината. Когато се увери, че огънят няма да загасне, отиде да търси свещи. В килера откри, под куп стари телефонни указатели и календари, цяла кутия. Подреди ги по полицата над камината и по первазите на прозорците. Когато свърши, къщата беше окъпана в приятна и мека жълта светлина.

„Запалих… огън“.

Грабна спалния чувал, който беше купила наскоро, свали ципа и се загърна в него — все едно че беше шал. После излезе на верандата да гледа бурята.

Никога преди не беше правила нещо такова. Винаги се беше страхувала от природните сили. Още нещо, от което искаше да се отърве. През изминалите няколко дни беше започнала да разбира колко е важно да се излекуваш от всичко негативно. Най-високите планини бяха създадени от насилието и хаоса и, като тях, женската независимост се раждаше от огъня.

Над морето плътни сиви облаци се търкаляха зловещо по небето. Техният път се отразяваше като в калейдоскоп от сенки по неспокойната повърхност на водата. Вятърът шепнеше във високите клони на дърветата и разпръскваше мъртвите листа и шишарките.

Шумът беше толкова силен: разбиването на вълните, виенето на вятъра, дрънченето на стъклата, плясъкът на дъжда. Понякога се отчупваше някой клон и падаше тежко на земята.

Харесваше й всичко, всяка една минута от този гняв на природата. Като го гледаше тук, от верандата, вместо да седи страхливо в къщата, където щеше да се чувства в безопасност, тя се чувстваше променена. По-силна.

След малко — беше изгубила всякаква представа за времето — долови странен шум. Отначало не можа да го определи — толкова непознат беше. После вдигна поглед, видя светлината на два фара в мрака и разпозна рева на двигателя.

Изправи се, загърна се по-плътно в спалния чувал и пристъпи към ъгъла, изпълнен със страшни сенки. Шофьорът вероятно се беше загубил… Колата сигурно щеше да обърне и да изчезне.

Но тя спря. Фаровете изгаснаха и дворът отново потъна в мрак. Верандата беше като малък оазис, окъпан в оранжева светлина.

Вратата на колата се отвори. Някой слезе.

Елизабет внезапно и остро осъзна колко уязвима е там, навън. Съвсем сама. Без телефон. Никой нямаше да дойде да я потърси.

Мъжът прекоси двора и пристъпи в кръга светлина.

Джак.

Косата му се беше слепнала от дъжда, а капките се стичаха по лицето му. Той се опита да се усмихне, но усмивката му беше уморена и не достигна до също толкова уморените му очи.

— Здравей, Бърди.

Тя се почувства малка, както стоеше така пред него. Искаше й се да е изненадана от това, че го вижда, но мислеше, че може би го е очаквала.

Все пак, изпита странна неохота да го пусне да влезе. Тя беше тяхна, тази къща, но през последните няколко дни беше станала нейна, а тя беше станала изненадващо ревнива към новооткритата си самота.

— Влез, преди да си се удавил.

Той я последва в къщата. Видя го, че потърси рогозката, която винаги стоеше зад входната врата. Тя не беше там. Дъждовните капки се спуснаха по панталоните му и образуваха локвичка на пода.

— По-добре съблечи тези мокри дрехи. Ще настинеш — каза тя спокойно. Винаги беше приемала грижата за него като своя задача. — Ще ти донеса халат.

Извърна се от него и започна да се изкачва по стълбите. Отвори вратата на гардероба и свали халата от закачалката. После се обърна и се блъсна в Джак. Той залитна назад.

— Съжалявам. Мислех, че знаеш, че съм зад теб.

Бяха като двойка четиринайсетгодишни деца на първата си среща. Нищо друго, освен нерви и емоции. Яките и ръкавите изведнъж започнаха да ги стягат.

— Ще ти направя чай.

— Това, което всъщност искам, е скоч.

— Съжалявам.

Той взе халата и отиде в банята да се преоблече, като затвори вратата след себе си.

Тя втренчи поглед във вратата. Виждаше я като доказателство на всичко, което стоеше между тях.

Докато той се преобличаше, тя се върна долу във всекидневната и хвърли още един пън в огнището. Когато се обърна, той беше там. Износеният розов хавлиен халат изглеждаше смешно на неговото здраво и силно тяло. Материята беше опъната по гръдния му кош, а подгъвът стигаше до средата на бедрата му. Огледа свещите.

— Едно голямо дърво е повалено от бурята на улица „Скаймор“. Електричеството ще е отрязано часове наред.

— Нима си летял чак дотук, за да говорим за електричеството? — Тя седна близо до огъня и вдигна поглед към него.

— Не.

— Предполагам, че си получил писмото ми?

— Да. — Каза го толкова тихо, че тя едва го чу.

— Тогава, може би трябва да поговорим за това.

Въздухът като че ли излезе от него и тялото му стана по-малко. Седна до нея.

— Не знам какво искаш да кажа. Съжалявам, че приех работата, преди да поговоря с теб.

— Позволи ми да ти задам един въпрос.

Той се отдръпна. Колкото и незабележимо да беше движението, тя го долови. И също, инстинктивно, се отдръпна.

— Добре.

— Докато четеше писмото ми… — Погледна го право в очите. — Кажи ми, че не си изпитал облекчение.

Цветът се отдръпна от бузите му. Тя знаеше, че много му се иска да излъже, да каже: „Разбира се, че не изпитах облекчение“. Но вместо това той каза:

— Знаеш колко дълго мечтах за такава работа. И сега, когато най-после хванах своя шанс, ти ме напускаш.

— Хайде, Джак. Ние не сме щастливи. Не сме били щастливи много дълго време.

— Но аз те обичам.

Заболя я да чуе тези думи отново.

— Нима? Тогава, върни се у дома. Нека опитаме да започнем отначало. Тук.

— Искаш да напусна работа? За това ли е всичко?

Тя предварително знаеше какъв ще е изборът му, но той пак я нарани.

— Прекалено трудно, а, Джак?

— Чакал съм години точно тази работа. Мечтал съм за нея.

— Целият ни брак беше само за твоите мечти, Джак. Следвах те от град на град две десетилетия. Двайсет години. Бях най-добрата майка и съпруга, но сега съм… празна. Събуждам се посред нощ и не мога да дишам, знаеш ли това? Ти си този, който казваше, че трябва да вляза в играта. Е, това е играта, Джак. Трябва ми време, за да разбера какви са моите мечти.

Въпреки най-добрите й намерения, гласът й изневери. Тя прокара длан през косата си и изпусна накъсана въздишка.

— Исусе Христе, Бърди. Ти май говориш сериозно. Мислех, че просто се опитваш да привлечеш вниманието ми, така че да се преместя в Кънектикът или Уестчестър каунти. — Той се наведе напред и подпря лакти на коленете си. После вдигна поглед към нея. — Хората, които искат да прекарват времето си сами, се развеждат. Това ли искаш?

Тя отвори широко уста.

— Не те помолих за развод.

— Какво си мислиш, Бърди? Че ще живеем разделени, но ще останем женени? Че нищо няма да се промени? По дяволите. Ами момичетата? Какво ще им кажем, когато запитат защо живеем разделени?

Момичетата.

Елизабет издаде тих звук, който издаваше огромна паника. Осъзна какво голямо решение е взела. Когато беше помолила за раздяла, всичко, което мислеше, беше: „Имам нужда от време“. Само това. А ето, че той питаше какво ще кажат на децата си. Искаше да каже: „Почакай, Джак, нека поговорим за всичко отначало, малко по-бавно“.

Той се качи на горния етаж и затръшна силно вратата след себе си. Но само след няколко минути се върна във всекидневната. Беше облякъл мокрите дрехи, от които още капеше вода, а в ръцете си държеше плик.

— Можеш ли да понесеш малко ирония?

— Не — отговори бързо тя. — Не мисля, че съм готова за това.

Той й подаде плика. Пръстите й трепереха, докато го отваряше. Вътре имаше документ, много официален на вид. Думите „Договор за наем“ се набиха в очите й. Не беше подписан, но все пак.

— О, Джак…

Той дори не я погледна.

— Чети.

Тя затвори очи за миг, за да събере смелост. Напоследък май не й беше останало много такава. Успя да върне само една четвърт от обичайния си кураж, която щеше да е почти безполезна. Разгърна цветно копие на красива къща в Ийст Хемптън.

— От спалнята се вижда водата. Пазят я за мен. Искам да те изненадам за деня на Свети Валентин. Предполагам, че това пък е твоят подарък за мен.

Тя вдигна поглед към него през поток от сълзи. Знаеше, че той иска от нея да вземе думите си обратно, да бъде отново негова съпруга, но тя не можеше да го направи. Трябваха й всичките й сили, за да остане спокойна и да запази мълчание. Знаеше, че ако отстъпи сега, ще загуби всичко в бъдеще. Този път — дори може би завинаги.

— Обичам те, Бърди. — Гласът му се прекърши и, за секунда, тя видя колко дълбоко го е наранила.

Запита се откога ли очаква този момент, откога ли носи в душата си тази ужасна болка.

— Аз също те обичам.

— Тези думи трябва ли да помогнат? — Той я гледа втренчено около минута, после излезе от къщата и тръшна вратата след себе си.