Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (71)

Глава 70

— Нито звук! — прошепна някой на индийски толкова близо до ухото на Съни, че тя усети топлия му дъх по врата си. — Нито дума, нито вик! — Усети върха на нож да се забива в ребрата й. — Ще дойдеш с мен веднага или други хора също ще умрат.

Също ще умрат…? Други хора…? Умът на Съни бе замъглен от нахлулия във вените й адреналин и от древния инстинкт, който й нашепваше или да се бори, или да бяга. Виковете нямаше да й помогнат — това поне й бе ясно… Ако искаше да оцелее, трябваше да запази трезвия си разсъдък.

Нахлузиха качулка на главата й. Едва можеше да диша, нищо не виждаше… Чу се звук като от разпаряне. Нападателят й вероятно бе разкъсал муселинените завеси на леглото.

Уви я в тях неколкократно, докато тя не заприлича на неподвижна мумия. Лактите й бяха така притиснати към тялото, че не можеше да помръдне ръце, но краката й бяха свободни.

— Върви! — заповяда мъжът с напевен индийски акцент. — Ще дойдеш с мен. Не казвай нищо или всички ние ще умрем.

„Ние всички ще умрем“. Какво ли искаше да каже с това „ние“? Кой друг…? В къщата беше само Рахм Сингх и слугините, които бе видяла при пристигането си. Те може би не живееха тук, а имаха собствени жилища в града. И никой от тях не знаеше за бижутата — беше сигурна в това. Само Маха знаеше.

Но и да знаеха, защо биха искали да ги откраднат? Или пък да я отвлекат? Маха просто връщаше скъпоценните си огърлици и други бижута в Мумбай, за да бъдат преработени. Биха могли да откраднат същите скъпоценни камъни от всяка бижутерия или търговец тук. Защо да си правят целия този труд?

Блъснаха я в нещо твърдо, метално. Топлината от ауспуха я обгърна и тя не извика от болка. Осъзна, че вероятно я бяха хвърлили в багажното отделение на камион, усещаше твърда повърхност и метални ръбове под постелките, нахвърляни по пода. Той стоеше над нея. Дъхът му миришеше на чесън, усещаше и характерния мирис на кожата му, докато залепваше тиксо на устата й, въпреки че тя вече бе закрита от качулката. Паниката се надигна в беззвучен вик в гърлото й… Не можеше да диша… Щеше да умре… О, Мак, Мак, не искам да умра, помогни ми, Мак…

Муселинените завеси бяха разхлабени леко, за да завържат китките й, а после и глезените й. Не бе използвано въже, а нещо като усукана слама, което имаше мириса на окосена трева — като онази, която майка й косеше за конете в ранчото в Санта Фе. Този мъж беше селянин. „О, господи, о, господи, моля те, не позволявай да умра…“

Камионът потегли и заподскача по пътя. Дали по алеята? Ако бе така, портиерът със сигурност щеше да го провери преди минаването му през портата. И щеше да я види, да й помогне. Обаче камионът не спря при портата, която вероятно вече бе отворена. Спускаха се по дългия склон.