Елизабет Адлър
Бижутерия „Фонтанът“ (51)

Глава 50

Париж.

Жената, пострадала по време на обира, бе отказала да отиде в участъка. Беше им казала всичко, което знае, и сега искаше да забрави. Но когато Мак й се обади лично и я запита дали би разговаряла с него, тя, тъй като бе гледала телевизионното му предаване, се съгласи да се срещнат в Deux Magots, кафе-бар на булевард „Сен Жермен“. Името й бе Даниел Сорис.

Мак я чакаше сам, до маса в покрития вътрешен двор. Беше много студено, макар че слънцето грееше ярко от лазурносиньото небе и позлатяваше Париж, чиято красота бе вечна. Дори натовареното улично движение не можеше да направи този град грозен, той завинаги щеше да си остане сърцето на романтиката. Даниел се бе съгласила да разговаря единствено с Мак, затова Рон седна на две маси от него, разтвори „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и веднага съжали, че Али не е с него.

Свикнал вече с всичко във Франция, Рон поръча горещ шоколад — нещо, което Али никога нямаше да му позволи. Али държеше той да бъде във форма. Казваше, че след като отношенията им са се изгладили, иска да е край нея още много години и ще е по-добре, ако я остави тя да се тревожи за холестерола в кръвта му. Той се наслаждаваше безмерно на горещия шоколад. Едно удоволствие, за което се чувстваше виновен.

Вдигна поглед от вестника, улови този на Мак и му намигна. Вдигна чашата си, за да разбере Мак какво е горещият шоколад във Франция, и каза:

— Истински разтопен шоколад. Истинска сметана. Същински рай.

Мак си поръча двойно еспресо. Не беше спал и се тревожеше за Съни.

Изпи кафето само на две глътки и поръча второ. Мис Сорис закъсняваше. Трябваше да дойде в три, а вече бе три и двайсет. Дали бе задържана от уличното движение? Или бе променила решението си? Замисли се за Ивон Елмар. Надяваше се да е уличното движение. Мис Сорис бе единственият свидетел, с когото разполагаха, а дори и това подлежеше на съмнение. Трябваше да узнае какво друго бе видяла, какво бе отбелязало подсъзнанието й, освен фигурите с маски, нанесли й удар, който можеше да се окаже фатален.

— Мосю Райли?

Даниел Сорис бе загърната в черно вълнено палто, носеше черни велурени ботуши с равна подметка, кожена шапка в руски стил и слънчеви очила. Белезите по лицето й бяха тъмнорозови.

Беше влязла през входа от другата страна на булеварда — онзи, срещу който бе старата парижка църква L’Eglise St. Germain des Pres. Мак се запита дали не се бе молила.

— Разбира се, аз ви познавам — каза Даниел Сорис на английски. — От телевизионното ви предаване. Възхищавам ви се, мосю Райли.

Мак стана и й стисна ръката. Увери я, че се радва, задето е дошла, и дръпна стола й назад, за да седне. Погледна лицето й, после побърза да извърне очи. Тя се засмя, с което го изненада.

— Не се тревожете, всички постъпват по един и същи начин. Започвам да свиквам с това, че хората вече не ме гледат.

— Имате ли нещо против, в такъв случай, да ви запитам какво точно се случи?

— Какво се случи ли, мосю Райли? Дясната ми скула бе раздробена на малки парченца. Някои от тях се забиха в очната ябълка. Не помня болката, защото така съм решила. В противен случай, не бих могла да продължа да живея. — Вдигна ръка към окото си, където нежната тъкан бе повдигната нагоре, за да може то да се затваря. — Имам вградени изкуствени кости в скулата — продължи тя. — Казват, че някой ден всичко ще се изглади и дясната страна на лицето ми отново ще заприлича на лявата. А дотогава ще изглеждам така.

Свали тъмните очила и обърна лице към Мак. И той погледна тази някога красива жена. Въпреки присадените кости, дясната половина на лицето й беше хлътнала навътре.

Даниел Сорис подръпна с длани дългата си кестенява коса напред, сложи отново тъмните очила и накрая придърпа шапката ниско над очите си.

— Така — каза с усмивка, — имам почти нормален вид.

— Все още сте красива жена, мадам Сорис.

Тя сви рамене.

— Приятелите ми твърдят същото. Позволявам си да вярвам, че може би е истина, защото разбирате ли, мосю… О, моля ви, позволете ми да ви наричам Мак. А аз, разбира се, съм Даниел. Разбираш ли, Мак, това е единственият начин да преживея събитието, както го наричам сега. Трябва да го изхвърля от ума си, дори от подсъзнанието си, да забравя напълно лошите спомени, кошмарите, страха. Не мога да позволя на страха да обземе съзнанието ми.

— Разбирам.

Дойде сервитьорът и тя поръча чаша шампанско.

— Нямаш нищо против, нали? — запита и вдигна чашата си за тост. — Имам нужда от нещо празнично. Все пак, съвсем скоро ще бъде Нова година.

— Мога ли, тогава, да бъда първият, който ще ти пожелае щастлива Нова година, Даниел? — Мак вдигна чашката с кафе. — Ти си забележителна жена.

Тя се засмя.

— Не, аз съм просто жена, която се опитва да запази здрав разсъдъка си. И понякога успявам. Но сега разбираш, нали, Мак, че не мога да говоря за случилото се. Не искам да си спомням. Не искам дори да чувам за това, още по-малко — да мисля. Просто не мога.

— Разбирам — каза Мак. — Но има нещо, което трябва да ти кажа, Даниел. За млада жена като теб, която не е имала твоя късмет, след като в бижутерията са нахлули жените с маски на Мерилин Монро. На Ивон Елман не й е останало лице. Стреляли са в нея и са й отнели живота. Ивон е оставила двегодишен син и съпруг, които я оплакват. Обещах да направя всичко възможно да намеря убиеца й, а засега имам само онова, което ще избереш да ми кажеш. Или не.

Даниел остави чашата с шампанско. Въздухът бе студен и тя не бе свалила яркочервените си ръкавици. Сега ги свали, остави ги на масата и погали меката кожа. Мак забеляза, че пръстите й треперят леко и че не носи пръстени.

— Разбирам те, повярвай ми — каза тихо и покри дланта й със своята, за да спре треперенето й. Нейната бе студена.

— Толкова си мил — каза тя, но без да се усмихва. — Опитваш се да ме стоплиш.

— Това е най-малкото, което мога да направя.

— Контактът с хората е много необходим, много… успокоителен — каза тя и въздъхна. — Ти ме накара да се почувствам егоистка, докато преди мислех, че трябва да съм благодарна, задето съм жива.

— Не е правилно да бъдеш благодарна за онова, което ти се е случило.

— В такъв случай, съм объркана. Какво трябва да изпитвам, Мак? Вина заради бедната мъртва Ивон? Знаеш, че се чувствам виновна. Просто не знам как да се справя с това.

Той стисна ръката й малко по-здраво.

— Не си принудена да сториш каквото и да било. Ще те разбера.

Тя кимна и отметна косата си назад.

— Мога да ти кажа само едно. То изплува в съзнанието ми, когато не мисля за това, докато си приготвям кафе или сандвич в кухнята, виждам го и когато вечер затворя очи. Дори не знам дали не ми се струва, че съм го видяла, или е игра на въображението ми, затова и досега не съм говорила за това пред полицията. Всичко ми се струва замъглено, неясно… Обаче онази жена с маската на Мерилин Монро държеше пистолета, насочен към мен. Той бе много малък и много лъскав. Спомням си, че мислех, както често се случва, когато гледаш катастрофата в лицето, колко е красив. — Усмихна се тъжно. — Трябва да помниш, че съм в бизнеса с бижута. Забелязвам такива неща.

— Радвам се, че го сподели с мен. Семейството на Ивон ще оцени помощта ти.

— Още нещо. — Даниел издърпа ръката си. Сложи ръкавиците и пресуши на един дъх чашата си с шампанско. — Спомням си го сега, виждам го съвсем ясно в подсъзнанието си. От двете страни на цевта, дълбоко в метала, бе гравирана дългостеблена роза. Черна роза със златисти очертания. Много красива. Наистина прекрасна.

Изправи се да тръгне и погледът й срещна този на Мак. Той също стана и взе ръката й в своята.

— Да, сега съм сигурна, че съм я видяла и че тя не е просто игра на въображението ми. Предполагам, че е дело на истински ценител — добави тихо. — Нямам какво друго да ви кажа.

Мак гледаше в лицето тази някога красива жена, сега белязана за цял живот.

— Ти си много смела, Даниел. И ти благодаря.

Тя кимна и му се усмихна леко за довиждане. Дясната страна на лицето й не помръдна.

— Желая ти късмет, Мак Райли — каза, обърна се и започна да се провира между малките маси. Излезе на улицата и скоро се смеси с тълпата.

Рон отиде при Мак.

— Имаше ли късмет?

— Повече, отколкото бедната мадам Сорис. — Мак седна отново и отново поръча еспресо. Нервите му бяха обтегнати заради многото въпроси без отговор, нерешените проблеми и вида на съсипаното женско лице.

— Пистолетът, с който е стреляно, е РМ-9, готов съм да се обзаложа. С гравирана черна роза. Точно такова оръжие би харесала една жена — малък, леснопреносим, изключително мощен и с лек откат. Черната роза изпъква ясно върху метала, бляскава като стъкло. Всъщност едно момиче би могло да нанесе червилото си, като се оглежда в нея. Очертанията й за златисти — златото е двайсет и четири карата. Да, точно такъв пистолет би си купила всяка жена, която има пари и вкус.

— Пистолет, подобен на бижу — отбеляза Рон.

— Точно така — отговори Мак.