Метаданни
Данни
- Серия
- Мак Райли (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- It All Began In Monte Carlo, 2010 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Силвия Желева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2014)
- Корекция
- МаяК (2015)
- Форматиране
- hrUssI (2015)
Издание:
Елизабет Адлър. Бижутерия „Фонтанът“
Английска. Първо издание
ИК „Калпазанов“, София
Редактор: Мая Арсенова
Коректор: Никола Христов
ISBN: 978-954-170-272-7
История
- — Добавяне
Глава 29
Съни се събуди с бясно препускащо сърце. Лъч светлина се прокрадваше през открехнатата врата на банята, тъй като тя не можеше да спи в абсолютен мрак. Мак й се беше присмял първия път, когато бяха спали заедно и тя му бе признала, че винаги се е страхувала от тъмното.
— Съни Алварес се страхува от тъмното? — бе запитал и я бе целунал по шията, където пулсът й туптеше под устните му.
— Е, едно момиче не може да бъде еднакво смело за всичко — беше отговорила тя.
— Не и това момиче обаче — бе отвърнал той. — Не и това, което кара „Харли“ като мъж и автомобил като професионален състезател; което кара сърф и плува като делфин и посреща опасностите с мен. Не и жената, която намери труп в хладилника в Тоскана и втори под кактус в калифорнийската пустиня; която отиде на парти по случай празника на Вси светии, което се оказа различно от очакваното и тя бе единствената в маскараден костюм.
Съни се бе облякла като дама вампир, макар да не приличаше много на дама в дрехата, подобна на рибарска мрежа, високите обувки и вампирските зъби. Мак, също в костюм на вампир, бе силно смутен, макар че неговият разкриваше по-малко от нейния. Тя бе посрещнала предизвикателно погледите на онези провинциални дами в техните костюми от „Сейнт Джон“[1], стиснали чаши мартини в ръце. Бе вирнала брадичка и им се бе усмихнала като истински вампир, а после бе излязла и се бе озовала в дори по-голяма опасност, отколкото бе очаквала. Но онова бе съвсем друга история.
В този момент, в хотелската стая в Монте Карло, Съни се страхуваше от тъмното.
Включи нощната лампа и Тесоро изръмжа и премигна, недоволна, че безпокоят съня й.
През пролуката на завесите се процеждаше лъч сива светлина. Поглед към часовника й показа, че е пет и трийсет сутринта. Прекалено рано за изгрева на слънцето и много късно за луната. Но нощта и мракът си бяха отишли и Съни отново можеше да диша.
Отиде в банята, премигна на внезапната ярка светлина, взе набързо душ, облече дънки, тениска и прекалено голям за нея суичър, прибра косата си на конска опашка и сложи на главата си бейзболната шапка.
— Хайде, Тесоро — каза рязко. — Отиваме на разходка.
Кучето, с все още здраво стиснати очи, зарови носле по-дълбоко във възглавницата.
Съни й сложи каишката, взе я на ръце и отиде до асансьора.
Вратите се затвориха и я връхлетя внезапен спомен за друг асансьор в този същия град и двамата с Мак заедно. Споменът бе едва от миналото лято. Тогава тя беше облечена в черна рокля от шифон, прибрана в талията със сатенена панделка и закопчана съвсем хлабаво на гърба с три малки кристални копчета.
— Правил ли си някога любов в асансьор? — бе запитала тя Мак, бе разкопчала трите миниатюрни копченца и бе оставила роклята да се смъкне до гърдите й, след което се бе засмяла неудържимо на шока, изписан по лицето на Мак. Нищо не доставяше на Съни по-голямо удоволствие от палавото поведение.
Изпаднал в паника, Мак бе вдигнал роклята й и точно тогава асансьорът бе спрял на друг етаж и вътре беше влязла изненадана двойка и ги бе изгледала подозрително, а те се бяха затичали със смях по коридора.
— Палавница — беше й казал Мак, изравнявайки се с нея.
— Не е ли забавно? — бе отговорила тя и се бе хвърлила върху леглото със смях, а той бе съблякъл черната й рокля от шифон и двамата се бяха любили.
Тази сутрин в Монте Карло вятърът бе нежен — почти като в началото на пролетта. Бе прекалено рано дори за екипажите на скъпите яхти и те все още не бяха започнали ежедневното лъскане на палубите и перилата. Огромните луксозни яхти, прекалено големи, за да влязат в пристанището, бяха закотвени навътре в морето, знамената им се развяваха, а върху палубите им, като големи морски птици от стомана, бяха кацнали хеликоптери. Собствениците им отсъстваха в момента, но щяха да дойдат отново през май за филмовия фестивал в Кан и да устройват на холивудските величия такива забавления, към каквито според тях бяха привикнали, макар че повечето от звездите, като Али Рей, копнееха за по-прост живот.
Съни знаеше, че е шокирала Али с признанието си за Еди, макар че отношенията й с него бяха съвсем невинни. Е, почти. Двамата с Еди дори не се бяха целували. С изключение на онзи случай на парижкото летище — целувките по двете бузи и допълнителната „за приятели“. И, разбира се, нежната и бавна целувка по устните за лека нощ във фоайето на хотела.
Съни си спомни думите на Али, че Кити Рат е налетяла на Еди, и смръщи вежди. Не можеше да е вярно. Кити й беше приятелка.
Тя се разхождаше по пристанището, а Тесоро я следваше неохотно и по-скоро поддаваше на дърпането на каишката, отколкото вървеше, като спираше на всеки няколко метра, за да души.
Кити бе такава буржоазка и така безвредна, че бе едва ли не скучна. И винаги се стараеше да угоди. Но, чакай малко, нима Кити не й бе говорила за секс? Беше я запитала дали й липсва сексът с Мак и бе казала, че „може да се погрижи“. Тогава Съни не бе обърнала внимание на приказките й, взела ги за глупави женски брътвежи. Сега обаче започваше да си задава въпроси.
Видя жълтата полицейска лента и ченгетата на все същото място, зави в една странична уличка и откри малък кафе-бар, който бе отворен дори толкова рано сутринта. Ароматът на кафето я примами и тя се настани до бара. Поръча и кроасан с кафето с бита сметана. Спомените за миналото лято в Сен Тропе с Мак извикаха в очите й сълзи, които потекоха по бузите й и закапаха в горещото кафе.
Сервитьорът, завързал бяла престилка на кръста си, навил до лактите белите си ръкави и оставил недопушената си цигара в пепелника, въпреки че пушенето бе забранено на обществени места във Франция, й хвърли поглед през бара.
— Мадам? Имате ли нужда от помощ?
Тя поклати глава.
— Не, добре съм.
Той всмукна дълбоко от цигарата „Галоаз“, остави я отново в пепелника и накрая я изхвърли в кошчето за отпадъци до барплота.
— Мъж, разбира се — каза, разбрал веднага. — Но мадам е прекалено красива, за да плаче за който и да е мъж.
Постави малка чаша бренди пред нея и й направи второ кафе — този път еспресо от машината — което, както си помисли Съни след първата глътка, бе достатъчно силно да успокои нервите й, макар че вероятно щеше да разруши черния й дроб. Брендито пък я накара да се задави.
— Ти си човек, способен да разбере другите — каза тя и успя да се усмихне.
— Върни се при него и му кажи, че е глупак — посъветва я той. После, като сви леко рамене, какъвто бе привичният жест на галските жители, и за който Съни знаеше, че означава: „Какво пък, по дяволите“, добави: — Но, от друга страна, всички мъже са глупаци.
Тя побутна към него евро центовете, а той й ги върна с думите, че това е почерпка.
— Проблемът е — каза Съни, като спря на прага и обърна глава към него, — че има двама мъже.
— Боже мой! — Лицето на сервитьора изрази учудването му. — Eh bien, madame. Bonne chance — извика той след нея, което означаваше: „Късмет“.