Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (22)

Епилог

Лятото на 1883 г.

Сара смъкна редицата пелени от въжето и ги напъха в кошницата. Преди да ги внесе в къщата, се огледа за Абнър и го видя да си играе с кученцето, което Чад беше купил няколко дни след като се роди дъщеря им Аманда. Чад не искаше Абнър да се чувства лишен от внимание заради новороденото бебе и беше изненадал момчето с игривото животинче.

С времето Сара научаваше все повече за този грижовен мъж, за когото се беше омъжила. Той можеше да отрича колкото си иска състрадателната си природа, но нищо нямаше да промени факта, че е мил и внимателен, че е мъж, който поставя щастието на другите преди своето.

Сара си тананикаше, докато внасяше кошницата в къщата. Животът беше чудесен. Когато дойде дъщеричката, семейството им стана съвършено. Разбира се, не би имала нищо против да има още деца по някое време в бъдещето.

— За какво мислиш? — запита Чад, влизайки в стаята. — Изглеждаш като котенце, което току-що е изяло купа сметана.

— Щастлива съм — отвърна Сара. — Все се щипя, да видя дали не сънувам.

Чад й се ухили.

— Аз живея в сън всеки път, когато се събудя до тебе.

Сара изпусна тъжна въздишка.

— Иска ми се и Райън да намери щастието. Понякога изглежда толкова самотен, че ми се обръща сърцето.

Чад изпръхтя насмешливо.

— Райън женкарят самотен? Всяка свободна и не чак толкова свободна жена в града е лапнала по него. Има богат избор от жени.

— Не е същото — възрази Сара. — Всеки има нужда от някой изключителен човек до себе си. Впрочем, къде е Райън?

— Отиде в града за пощата. Трябва скоро да се върне. Дойдох да ти кажа, че ще поправям оградите на северното пасище до края на деня. Кажи на Райън, че може да дойде при мене, когато се върне.

— Можеш и сам да ми го кажеш — обади се Райън, влизайки в стаята.

— Дойде си. Хубаво — заключи Чад. — Можем да вземем нещо от кухнята за обяд и да тръгваме веднага. Някаква поща?

— Има писмо от майката на Сара. — Подаде го на Сара и тя седна да го прочете. — И едно, адресирано до татко. От Бърт Лоури, помниш ли го?

Веждите на Чад се вдигнаха, той се опита да си спомни името. Очевидно Бърт Лоури не е знаел, че баща им беше починал преди няколко години.

— Старият приятел на татко от армията, нали?

— Същият — отвърна Райън. — Мисля, че никой не му е казал за татко. Имал ранчо близо до Тусон. Ето, прочети го сам.

Чад извади писмото от плика и го прочете бавно.

— Е, проклет да съм. Бърт търси отдавна изгубената си дъщеря и иска да разбере дали татко може да отдели някой от синовете си, за да му помогне да я намери.

— Пише, че умира и иска да види момичето, преди да напусне този свят — добави Райън. — Много неща не е казал, но смятам лично да разбера, когато го видя.

— Отиваш в Тусон? — каза Чад, изненада оцвети думите му. — Защо просто не пишеш да му кажеш, че татко е починал и никой от нас не може да отиде?

— Искам да отида, Чад. На вас ще ви се отрази много добре да поостанете сами, а жените тук започват да ме отегчават. — Ухили се нахално на брат си. — Мисля лично да разбера дали жените в Аризона са различни от тези в Монтана.

— Ами ранчото?

— Какво? Управлявах го сам две години, сега е твой ред. Имаме опитни работници, ранчото може да се управлява почти самичко. Ще намеря момиченцето на Бърт, ще пробвам жените между Драй Гълч и Аризона и ще се върна, когато се наситя. Може би ще оценя ранчото след малка почивка.

Чад усещаше, че Райън е неспокоен напоследък, но не знаеше защо. Брат му не беше обсебен от ранчото като Чад и Пиърс и Чад не можеше да го обвинява, че иска да опита от живота повече, отколкото ранчото можеше да му предложи.

— Не си детектив, Райън. Бърт пише, че вече е наел детектив и човекът научил малко, освен онова, което Бърт вече е знаел.

Райън вдигна рамене.

— Бих искал да хвърля един поглед. Какво мога да загубя?

Сара беше свършила да чете писмото от майка си точно навреме, за да улови същината на разговора. Беше натъжена от намерението на Райън да замине, но не беше изненадана и тя усещаше неспокойствието у него, затова много й се искаше той да си намери една изключителна жена, която да обича.

— Ще ни липсваш, Райън — каза тя с искрено чувство. — Тук няма да бъде същото без тебе.

— Съмнявам се, че ще ви липсвам особено много — отвърна той с намигване. — Вие двамата имате очи само един за друг. Направо да ти се повдигне.

— Кога заминаваш? — запита Чад.

— До един или два дни. Трябва да уредя нещата в банката, да имам на разположение пари, докато не съм тук. Мисля да стигна на кон до Чейен и оттам да взема влака за Тусон.

— Внимавай — каза Сара.

— Светът е суров, Райън — предупреди го Чад. — Помни ми думата, така е. Двете години, които прекарах в странстване от град на град, в гонене на разбойници, ме просветиха изключително добре. Ранчото е питомна работа в сравнение с това, което най-вероятно ще откриеш.

— Не се тревожи за мене, Чад — изрече Райън наперено. — Мога да се грижа за себе си.

Думите му увиснаха като тежък слой пушек във въздуха, след като той излезе от стаята.

— Имам лошо предчувствие — изрече замислено Чад и се намръщи.

— Райън е само една година по-млад от тебе, Чад, няма да пострада. Съжалявам жените между Драй Гълч и Аризона — пошегува се Сара.

— Мисля, че мъжът трябва да разпери криле — допусна Чад. — Аз го направих и виж какво си намерих. Жена, която се интересуваше достатъчно много от мене, за да пренебрегне недостатъците ми. Ти плени сърцето ми така, че благодаря всеки ден на бога, че ни събра и ми даде син и дъщеря, които са ми по-скъпи от собствения ми живот.

— Обичам те, Чад Дилейни. Иска ми се да имаше някакъв начин да ти покажа колко много те ценя.

Усмивката на Чад съдържаше неизброими обещания.

— Можеш, скъпа. Вместо да поправям огради, нека двамата с тебе да се качим горе.

— Абнър…

— Видях го да отива в конюшните с Мъри.

— Аманда…

— Спи. Някакви други извинения?

— Наистина нямам никаква воля, когато става дума за тебе.

Тя се надигна на пръсти и го целуна право в устата.

Това беше всичкото разрешение, което беше необходимо на Чад. Той я грабна на ръце и изтича нагоре по стъпалата.