Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (18)

17

— Ще ни дадеш крави? — запита Петнистата кошута, скептична към предложението на Чад.

— В замяна на вашите заложници — потвърди той.

— Откъде да знаем дали не говориш с раздвоен език? Обещанията са лесни, по-трудно е да ги удържиш. Белите очи са нарушавали безброй договори с нашия народ. Изгониха ни от земите ни, обещаха ни храна и одеяла, а не ни дадоха нищо.

— Аз не съм правителството — каза Чад. — Моята дума е моята чест. Лично аз ще ви доведа кравите.

— Ще поговоря с Хитрия вълк. Той ще реши.

Петнистата кошута поведе дълъг разговор с Хитрия вълк, докато Чад пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, не можейки да сдържи тревогата си. Не виждаше как Хитрият вълк може да отхвърли щедростта му, но нямаше откъде да знае как работи умът на диваците. Накрая Петнистата кошута беше готова да обяви решението на баща си.

— Хитрият вълк приема предложението ти.

На Чад му се дощя да подскочи от радост, но се насили да сдържи чувствата си. Струваше му се, че ще има условия, затова се успокои и зачака Петнистата кошута да продължи.

— Заложниците ще бъдат пуснати, когато се върнеш с кравите и одеялата, но Фреди и Санчес остават при нас. Фреди е лош човек и трябва да бъде наказан.

Чад пресметна бързо на ум и резултатът не му хареса.

— Ще минат поне четиринадесет дни, преди да успея да се върна тук с кравите и одеялата. Разстоянието не е голямо, но зимата е неподходящо време за прекарване на добитък, където и да било. Това, което искате, е невъзможно. Не мога да оставя Сара и Абнър тук. Трябва да ги пуснете с мене. Думата ми не е ли достатъчна за вас?

— Обещания се даваха и се нарушаваха — каза Петнистата кошута. — Твоята жена ще бъде в безопасност при нас, докато се върнеш. Но ако нарушиш думата си…

Не довърши изречението си, оставяйки зловещата заплаха да виси във въздуха.

— Кажи на баща си, че ще го държа лично отговорен за благополучието на Сара и Абнър. Ако им се случи нещо, ще го преследвам като куче. Можех да доведа армията, ако исках. Лагерът е наблизо.

Петнистата кошута преведе бързо. Отговорът на Хитрия вълк не облекчи ума на Чад.

— Ние сме отчаяни хора. Нямаме какво да губим, ако убием жената и момчето. Без храна нашите хора ще умрат от глад преди пролетта. Ако доведеш армията, няма да спечелиш нищо, освен смъртта на любимите си хора.

Чувство на безпомощност овладя Чад. Тези индианци отчаяно се нуждаеха от храна и одеяла. Ако имаха какво да ядат, никога нямаше да напусната резервата. Гледаха на Сара и Абнър като на начин да получат облекчение. Не можеше да обвини Хитрия вълк, че иска да спаси народа си.

— Ще имате всичко, което искате — каза Чад. — Първо искам да видя моята жена и Абнър. Няма да тръгна, докато не се уверя, че са добре.

Петнистата кошута размени няколко изречения с баща си. Разговорът беше доста разгорещен, преди да се стигне до някакво споразумение.

— Ще те отведа при жена ти — каза тя на Чад. — Късно е вече. Тази вечер ще споделиш храната и постелята й. Ще те изведем от лагера призори. Ще те чакаме да се върнеш с кравите и одеялата след две седмици. Ако доведеш армията, ще видиш любимите си хора в света на духовете. Ела, ще те отведа при Сара.

Индианката не можеше да се изрази по-ясно. Ако армията дойдеше преди кравите, животът на Сара нямаше да струва и пукнат цент. Но той не можете да не изпитва състрадание към тези угнетени хора. Гладът ги караше да постъпват необмислено и безсъвестно. Той знаеше, че може да доведе кравите за уговорените четиринадесет дни, но не беше толкова сигурен, че армията няма да намери Хитрия вълк преди него. Трябваше да се убеди, че това няма да се случи.

 

 

Сгушена пред слабия огън в типито, Сара беше отчаяна. Почти нищо от изяденото не беше останало в стомаха й от онази първа сутрин, когато се беше събудила и беше изтичала навън, за да повърне. Имаше известни подозрения какво не е наред, но още го отричаше. Не можеше да е бременна. Не и сега. Дори не беше сигурна, че двамата с Чад имат бъдеще заедно.

По-рано тази сутрин Петнистата кошута я беше осведомила, че Абнър е придружил един стар индианец в гората, за да проверят капаните, и Сара се беше почувствала твърде слаба, за да протестира. Абнър беше много обичан от членовете на племето. Бяха го разглезили извънредно много и това я тревожеше. Ами ако индианците поискат да го задържат? Нито тя, нито Абнър бяха пострадали от лошо отношение, но тя не се заблуждаваше да мисли, че това ще продължи, ако армията откаже да даде откуп за тях.

Когато кожата пред отвора на палатката се отметна, Сара не си даде труда да погледне. Ако беше Абнър, щеше да чуе излиятелното му приветствие. А нямаше друг човек, когото да иска да види на това място. Първият сигнал, че посетителят й не е индианец, беше стърженето на ботуши по земята. Индианците не носеха ботуши. Тя вдигна полека очи, видя крака, обути в панталони от еленова кожа, палто от овча кожа, широки гърди и внушителни рамене, и ярки светлокафяви очи на едно сурово красиво лице, което познаваше по-добре от своето.

Взря се в него, затвори очи, после бързо ги отвори. Когато той не изчезна, тя полека стана и се отпусна в обятията му. Ридание се изтръгна от гърлото й, когато ръцете му я притиснаха здраво.

Чад я прегръщаше, сякаш държеше целия свят в ръцете си. Влагата, която се събираше в очите му, беше толкова чуждо усещане, че той примигна уплашено. Не можеше да си спомни кога е плакал за последно. Може би когато майка му замина, но не беше сигурен, че е плакал дори тогава. Усети как Сара отмахва влагата с върховете на пръстите си и вече не го интересуваше това, че не е прилично един мъж да плаче.

— Как ме намери? — запита Сара, зашеметена да види голям мъж как плаче.

— Чист късмет — отвърна Чад, преглъщайки буцата в гърлото си. — Натъкнах се на майор Долтън от форта. Той ми каза, че си била там и си искала помощ. Не можех да повярвам. Как Джаксън е надхитрил Райън? Нещо трябва да се е случило. Какво?

Сара затрепери срещу него.

Забелязвайки нестабилността й, Чад я вдигна на ръце, приседна на постелята и я настани на скута си.

— Така е по-добре — каза, целувайки я по челото. — Сега ми кажи как Джаксън е взел Абнър.

— Райън не се отделяше от ранчото, както обеща — обясни тя. — Излезе едва когато научи, че няколко телета са заседнали в един овраг. Според мене нямаше търпение да помогне на работниците. Единствената причина, поради която отказваше, беше обещанието му пред тебе. И Куки, и аз го карахме да тръгне. Всички смятахме, че Джаксън вече е напуснал областта.

— А той просто е изчаквал удобния момент — измърмори Чад. — Намерил го е, когато Райън е заминал. Проклет да е Райън! Казах му да не излиза независимо по каква причина.

— Не го обвинявай. Всички станахме твърде непредпазливи.

Чад отхвърли обвинението й с махване на ръка.

— Никога няма да му простя, че ти е позволил да тръгнеш сама.

— Стана злополука. Райън си счупи крака. Искаше да прати за Пиърс, но не можех да чакам. Трябваше да настигна Джаксън и Абнър, преди да е станало прекалено късно. Нямаше да се отбия във форта, ако Райън не беше настоял.

— Ами работниците? Той можеше да прати някого да те придружи.

— Направи го. Брок Мъри дойде с мене, но аз го пратих обратно в ранчото, след като стигнах форта. Никой не очакваше майор Долтън да откаже на молбата ми за помощ. Не разбираш. Не можех да направя друго, освен да продължа сама. Преди няколко дни се изгубих във виелицата и попаднах близо до лагера на Хитрия вълк. Бях обкръжена и доведена тук.

— Абнър беше ли тук, когато пристигна?

— Да. Джаксън се натъкнал на лагера няколко дни преди мене. Двамата със Санчес са пленници, но с Абнър се отнесли много добре. Индианците обичат децата. Но той иска да си иде у дома.

Чад я притисна по-здраво.

— Уплаших се, че съм те загубил, след като говорих с майор Долтън. Представих си те да лежиш в някоя пряспа, ранена или мъртва. Изпаднах в ужас, като научих, че наоколо има индианци. Всичко можеше да се случи. Мисля, че нямаше да го понеса, ако беше станало нещо с тебе или с Абнър.

Сара се взря в него, привлечена от хипнотизиращия му поглед. Очите му още бяха влажни от сълзите и у нея започна да се събира нежност. Този невероятен мъж беше яздил на сляпо в ужасното време, за да я търси. Как да не го обича? Вдигна лице за неговата целувка.

Чад обхвана гладката извивка на бузата й и тя се притисна до него, докато той близваше меките й устни. Тя ги открехна, посрещайки дръзкото втурване на езика му в устата й.

Тя изстена от удоволствие. Ръцете й обгърнаха врата му, притиснаха го по-близо до горещото й тяло. Това беше мъжът, когото обичаше. Единственият мъж, когото някога щеше да обича. И независимо дали ще каже думите, тя знаеше, че и той я обича.

— Обичам те, Сара — прошепна той срещу устните й.

Очите й се замъглиха и сърцето й заби диво от щастие.

— Мисля, че винаги съм те обичала, Чад. Ти си най-милият, най-състрадателният мъж, когото някога съм познавала.

— Само за тебе, любов моя, само за тебе.

Тя искаше Чад да я целуне отново и може би нямаше да се задоволят само с целувки, ако Абнър и Петнистата кошута не бяха влезли в типито точно в този момент.

— Чад! — извика Абнър, скачайки на скута му. Сара бързо се дръпна, за да му освободи място. — Ти си тук! Сега можем ли да се прибираме у дома?

— О, да — съгласи се с готовност Сара. — Можем ли да си идем у дома?

— Нося храна — каза Петнистата кошута, оставяйки гърне с нещо за ядене до тях. — Яжте. Ще се върна по-късно за момчето.

— Не може ли да остана с тебе и Чад тази вечер, мамо? — запита, цупейки се, Абнър.

— Абнър ще остане с Петнистата кошута — изрече индианката, изпреварвайки отговора на Сара.

Обърна се рязко и излезе от палатката.

— Да хапнем — каза Чад. — Умирам от глад. След това ще ви разкажа за разговора с Хитрия вълк.

Чад и Абнър пъхнаха пръста в гърнето и залапаха отвратителната каша. Когато Чад се опита да даде една хапка на Сара, тя се задави; миризмата накара стомаха й да се разбунтува.

— Хапни нещо, скъпа — подкани я Чад. — Не е чак толкова лошо. Абнър, изглежда, го харесва.

Сара зарови лице на гърдите му.

— Не мога. Не успявам да задържа нищо в стомаха си, откакто дойдох тук. Може да е от ужасната храна, която ми носят. Дори от водата ми става лошо.

Чад се вгледа в пребледнялото й лице. В известни отношения Сара беше крехка, но не беше слабосилна или болнава. Странната й болест го тревожеше. Нямаше да си отдъхне, докато Сара и Абнър не се върнеха обратно у дома, където им беше мястото.

Петнистата кошута се върна след малко за Абнър. Никакви молби не я трогнаха и тя отведе детето.

— Петнистата кошута не позволява Абнър да спи в моята палатка — обясни Сара, след като индианката излезе, последвана от момчето. — Страхуват се да не избягам. Тя знае, че няма да тръгна без Абнър. — Погледна към Чад с очевидна загриженост. — И ти ли си заложник? Как ще се измъкнем оттук? Армията ще откупи ли трима ни?

Чад не искаше да я тревожи, но не искаше и да я лъже. Беше свалил тежкото си палто от овча кожа и двамата седяха един до друг на постелята. С ловко движение той я върна на скута си.

— Не съм заложник, скъпа. Колкото и да не ми се иска, ще трябва да ви оставя двамата с Абнър при Хитрия вълк за още малко време.

Сара се вцепени.

— Ще ни оставиш?

— Само за малко. Не вярвам, че армията ще ви откупи, затова предложих да го направя аз. Хитрият вълк се съгласи, но трябва да те оставя тук заедно с Абнър, докато взема кравите и се върна. Две седмици, Сара. Ще се върна след четиринадесет дни; дори след по-малко, ако времето се задържи хубаво. Хитрият вълк обеща, че няма да ви се случи нищо лошо в мое отсъствие.

Сара се замисли над думите му. Не беше убедена, че две седмици са достатъчни за това, което трябваше да свърши.

— Какво ще стане с нас, ако не се върнеш в уреченото време?

— Дори не си мисли за това. Ще се върна навреме.

— Ако майор Долтън пръв намери лагера на Хитрия вълк? — запита Сара.

Чад помисли, че тя е прекалено проницателна, за да й бъде от полза.

— Макар че лагерува недалече оттук, възнамерявам да спра там само колкото да се убедя, че няма да намери Хитрия вълк.

Остави това на мене, любов моя. Ще направя всичко, което е по силите на човек, за да опазя бъдещата си съпруга и син.

— Твоята… твоята съпруга? Искаш да се ожениш за мене?

— Разбира се, че искам да се оженя за тебе. Ти ми спаси разума, върна ми живота. Как да не те обичам?

— Никога не съм вярвала, че съм привлекателна — прошепна Сара. — Всички ме смятаха за градската курва. Дори родителите ми ме намираха отблъскваща.

— Не минаха и десет минути, след като те видях, и вече знаех, че не си такава, за каквато те мислят. Много повече време ми отне, за да разбера, че те обичам и искам ти и Абнър да бъдете завинаги в живота ми. Ще се омъжиш за мене, нали?

— Ако наистина това искаш — каза Сара, останала без дъх от смайване.

Не беше вярвала, че на света има мъж, достоен за любов, докато не беше срещнала Чад.

— Това не е всичко, което искам — отвърна той със съблазнително нисък и дрезгав глас. — Искам да те любя тази вечер. Когато дойде зората, ще бъда заситен с твоя вкус и аромат. Искам да те изпълня със себе си и да почувствам как любовта ми тече от мене към тебе. О, господи, любов моя, никога нямаше да повярвам, че има толкова много желание на света.

Сара се изчерви от удоволствие. Думите му бяха по-силни и от най-замайващото вино. Усещаше, че набъбва и се овлажнява в очакване на неговото любене. Изведнъж осъзна, че страстта и желанието са част от любовта. Едното не можеше да съществува без другото. Тя искаше и двете… искаше всичко.

— И аз искам това, което и ти, Чад — изрече тя с въздишка. — Искам те.

Той плени устните й с настоятелност, която я остави без дъх и също толкова жадна, колкото беше и той. Целувките му рязко разбъркаха стомаха й и тя им отвърна с безразсъдно отдаване. Обичаше го толкова отдавна, че й беше трудно да повярва, че той отвръща на любовта й, но усещаше вкуса й на устата му. Доказателството беше в отчаяния копнеж на неговата целувка, в начина, по който я прегръщаше и я галеше. Тялото му го провъзгласяваше с всеки дъх, който си поемаше.

С нежност, която опровергаваше жаждата му, Чад свали дрехите й една по една, целувайки и облизвайки всяко парче кожа, което оголваше. Тогава тя му помогна да се съблече, оголвайки мускулестата му плът за своите търсещи устни. Зацелува го и започна да го гали точно както той я беше целувал и галил, възхитена от обраслата с косъмчета кожа, опната над потрепващите мускули.

— Тялото ти е различно от моето — прошепна тя срещу ямката на гърлото му.

— Слава богу — измърмори той с гореща благодарност.

Тя беше така деликатна, така изящно направена, че той се страхуваше, че може да я счупи. Но тя беше по-силна, отколкото изглеждаше, знаеше, че страстта й може да се сравни с неговата по интензивност, а силата на характера й беше непобедима. Господи, колко я обичаше!

Силната й реакция, мъчителното притискане на долната част на тялото му към нейното бяха повече от това, което би могъл да понесе. Непоклатимият му самоконтрол започна да се разклаща, когато ръцете му се стегнаха здраво около ханша й и я притиснаха силно до него.

Той усети как Сара се извива нагоре към него и пръстите й се заплитат в косата му, докато устата му се спускаше, за да срещне нейната. Пометен от силни чувства, той започна да я целува с дива настоятелност, навлизайки дръзко в устата й с езика си. Беше обезумял от желание… и нетърпение.

Наведе се напред, близвайки сладката пълнота на гърдите й, после пое едно зърно в устата си и го засмука. Сара подивя под него, извивайки се, започна да се мята и застена тихо, докато той продължаваше да облизва и да засмуква жадно.

— Чад, моля те…

Тя посегна към члена му; той се плъзна гладко в ръката й. Чад трепна силно и замря.

— Скоро, любов моя, скоро — измърмори той срещу сочната зрялост на зърното й. Нерешително отстрани ръката й от члена си. — Дръж се прилично. Тази вечер няма да бързам и ще те любя както трябва.

Ръцете му посегнаха към краката й. Чу я да си поема бързо дъх и когато леко я обхвана там, тя издаде приглушен стон. Но Чад не беше свършил. Започна да гали нежните й гънки, раздели я с пръсти, после ги пъхна вътре, вкусвайки мощните усещания, които го овладяха. Набъбналият му, влажен член започна да се движи напред-назад срещу корема й и той искаше да влезе в нея, да я изпълни със себе си.

— Отвори крака — подтикна я той с пресипнал глас.

Тя го направи незабавно.

— Какво… ох…

Думите й завършиха с накъсана въздишка, когато главата на Чад се спусна между краката й и той я вкуси. Тя извика тихо, когато езикът му я раздели и се пъхна във влажния й проход. Силна тръпка разтърси тялото й, докато я овладяваше възхитителна агония.

— Не се въздържай, любов моя — измърмори Чад, вдигайки глава, и й се усмихна. — Хайде, скъпа, хайде.

После се върна към вълшебните си ласки и я отведе отвъд ръба. Силните тръпки я хвърлиха в бездната, насладата растеше неудържимо, отнасяйки я в кипящо море от екстаз.

Разтреперан от силата на страстта си, Чад се плъзна нагоре по тялото й и навлезе дълбоко в нея, покорявайки със силни тласъци прекрасната й топлина. Невероятно удоволствие се надигна като вълна у него. Умът и тялото му бяха пленени от възхитителната мекота на плътта й, от сладостта на целувките й, от нейната стегнатост, от влажната горещина на тялото й. Сладостните звуци, които излизаха от гърлото й, докато той се заравяше в кадифения й проход, увеличаваха собствената му наслада и подхранваха жаждата му да постил не удовлетворение.

Сара първа намери непостижимото място. Стреснат звук излезе от гърлото й. Тялото й се вцепени, докато вълни от неизразимо удоволствие обливаха тялото й. Върховната наслада я остави зашеметена, докато лежеше под разтърсващото се тяло на Чад.

Чад усети вибрациите да разтърсват тялото й и нещо диво се надигна у него. Тласъците му станаха безумни, всеки от тях представляваше някакво невероятно усещане, което се разливаше из него, по-мощно от предишното. Това беше чиста магия, създадена от любовта, която протичаше между тях, магия, която никога не беше чувствал с която и да било друга жена.

Сара полека се отпусна в ръцете на мъжа, когото обичаше. Чад я очакваше. Притисна я към себе си и я задържа здраво, докато тя се унасяше в сън. След няколко часа тя се събуди от възбуждащото докосване на устата му по чувствителните й гърди. Отвори очи и му се усмихна.

— Обичам те — изрече тя.

— Никога не преставай да ме обичаш — отвърна Чад. — Как смяташ, че ще реагира Абнър на плановете ни за женитба?

— Ще изпадне във възторг. Той те обожава, Чад.

— И аз него. — Той целуна клепачите й и докосна устните й със своите. — Не можех да заспя. Надявам се, не възразяваш, че те събудих.

Ръцете й се обвиха около врата му.

— Зависи. Какво имаш предвид?

— Предпочитам да ти покажа.

Сара изписка изненадано, когато Чад я повдигна и я положи отгоре си. Потърка члена си в корема й и тя се изненада, че го намира набъбнал и хлъзгав.

— Ненаситен си — каза тя със смях.

— Само с тебе, любов моя, само с тебе. Вземи ме в себе си. Тя хвана основата му с две ръце, повдигна ханша си и се плъзна върху него. Изпусна лека въздишка, харесваше й начинът, по който той я изпълваше. Той изпълни всяко нейно желание, после отведе и себе си, и нея към разтърсващия екстаз. Тя остана върху него, положила глава на гърдите му, докато той омекваше и се измъкваше от тялото й. После се изтегна до него и двамата се унесоха.

При следващото си събуждане Сара се намери сама на постелята. Чад стоеше до нея, навличайки дрехите си.

— Време ли е? — запита тя.

— Колкото по-скоро тръгна, толкова по-скоро ще се върна — каза Чад. — Искам да кажа довиждане на Абнър, преди да потегля. Не се обезсърчавай, любов моя, ще се върна, преди да си се усетила.

Тя придърпа одеялото около себе си и стана, за да помогне на Чад да си облече палтото. Внезапно притисна стомаха си и изстена.

— Ох, божичко, пак се случва, а не съм яла нищо снощи. — Изпрати безпомощен поглед към Чад. — Ще повърна.

Чад реагира с невероятна бързина. Грабна я на ръце и я изнесе навън, подкрепяйки я, докато тя повръщаше в храстите. Когато всичко свърши, я внесе вътре и й подаде меха с вода, който беше намерил да виси на един от прътите, поддържащи типито. Сара изплакна уста и плю в ямата за огъня.

— Не мога да те оставя тук — каза загрижено Чад. — Болна си. Има ли други болни в лагера?

— Не знам — изрече с нещастен тон Сара.

Не мислеше, че сега е моментът да му каже какво според нея е състоянието й.

— Ще поговоря с Петнистата кошута. Почивай си, докато се върна.

Чад изскочи от типито. Намери Петнистата кошута да готви на общия огън в средата на лагера.

— Къде е Абнър?

— С Хитрия вълк. Ще ядеш ли, преди да заминеш?

— Има ли болест в лагера? — запита рязко Чад. Петнистата кошута престана да бърка съдържанието на гърнето и се взря в него.

— Няма болест. Защо питаш?

— Сара е болна. Повърна тази сутрин. Казва, че не е за първи път. Ако има сериозно неразположение в лагера, искам да знам.

— Няма нищо. Гладни сме, не сме болни.

— Как си обясняваш болестта на Сара?

Петнистата кошута му отправи неразгадаем поглед.

— Подозирам, че е нещо временно. Ще приготвя билкова отвара да успокои стомаха й.

— Искам да взема Сара и Абнър със себе си. Думата ми остава в сила. Ще имате вашите крави.

— Почакай тук — каза Петнистата кошута, обръщайки се рязко, за да влезе в палатката на баща си. Върна се след няколко минути. — Можеш да вземеш жената, но момчето остава, докато не изпълниш обещанието си.

Юмруците му се свиха здраво. Той знаеше, че Сара никога няма да се съгласи с това положение.

— Това ли е най-доброто, което можете да ми предложите?

— Хитрият вълк каза.

— Много добре. Ще поговоря със Сара.

Най-напред той отиде да намери Абнър. Видя момчето да седи до Хитрия вълк, споделяйки закуската му. Чад му махна и Абнър дойде веднага.

— Какво има, Чад? Тръгваме ли?

Чад клекна до него.

— Майка ти е болна. Хитрият вълк се съгласи да я пусне да тръгне с мене, но иска ти да останеш, докато се върна с кравите, които му обещах.

Абнър се замисли над думите на Чад.

— Ако вие с мама заминете, пак ще бъда сам.

— Имам думата на Петнистата кошута, че ще бъдеш в безопасност тук. Само няколко дни, синко. Ще се върна за тебе, имаш думата ми. Тогава тримата ще заживеем в ранчото и ще бъдем семейство. Ще ти хареса ли?

Личицето на Абнър грейна от щастие.

— Ти, аз и мама? Ще ми бъдеш татко?

— Точно така, заклевам се.

Абнър се хвърли в ръцете на Чад.

— Това е чудесно. Сигурен ли си, че ще се върнеш?

— Бих излязъл срещу рая и ада, за да се върна за тебе — изрече тържествено Чад.

— Не искам мама да е болна. Вземи я със себе си, Чад. Ще те чакам тук. — Детето се усмихна треперливо. — Не се бави.

Чад прегърна здраво малкото телце. Обичаше това момченце така, сякаш беше негова собствена плът и кръв. Късаше му се сърцето да го остави тук, но трябваше да мисли за крехкото здраве на Сара. Ако е сериозно болна, ще има нужда от лекар.

Чад се връщаше към типито на Сара, когато видя Джаксън и Санчес, бутани доста грубо към близкия храсталак. Ръцете им бяха вързани, влачеха ги за въжета, закрепени около вратовете им. Джаксън забеляза Чад и му подвикна.

— Дилейни! Чух, че си наблизо. Направи нещо, човече, измъкни ме от тая каша. Тези диваци ще ме убият. Не съм направил нищо, за да го заслужа.

Чад му хвърли бегъл поглед.

— Имам си собствени проблеми, Джаксън. Сам си си го навлякъл, сам се измъквай.

Съвестта на Чад се обади. Знаеше какво ще се случи с Джаксън, но нямаше какво да направи. И да бъдеше предаден на закона заради наградата, пак щеше да увисне на въжето. Щеше да умре по един или друг начин. Чад не одобряваше изтезанията. Но въпреки това Джаксън вече не беше негова грижа. Вече нямаше нужда от наградата за главата му.

Сара се беше облякла, но още беше бледа, когато Чад влезе в типито. По намръщеното му изражение отсъди, че нещата с Петнистата кошута и Хитрия вълк не са се развили така, както е искал.

— Събери си нещата, скъпа, идваш с мене — каза той без предисловие.

Лицето на Сара пламна.

— Слава богу! Отивам да доведа Абнър.

Чад я спря, докосвайки я над лакътя.

— Чуй ме, Сара. Ти си свободна да тръгнеш с мене, но Абнър трябва да остане тук, докато се върна с кравите. Болна си, имаш нужда от лекар.

Сара се отпусна на гърдите му. Не каза нищо — няколко дълги минути. Тогава вдигна глава и го изгледа свирепо.

— Знаеш, че няма да тръгна без Абнър. Ако той остава, оставам и аз. Болестта ми не е сериозна. Ще мине скоро. — Примерно след седем месеца, ако не грешеше. — Върни се бързо, Чад, моля те, връщай се бързо.

Чувство на безсилие обхвана Чад. Сара беше болна, трябваше да се върне у дома, за да получи необходимите грижи. Трябваше да има някакъв начин да я убеди да тръгне с него. Бледнината и мършавостта й личаха още по-ясно на дневна светлина, отколкото миналата нощ. Как ще се отразят две седмици студуване на здравето й, запита се той. Отговорът го изплаши.

— Индианците няма да наранят Абнър — възрази Чад. — Знаеш как лудеят по него. Вече му обясних положението и той се съгласи. Той е смело момченце.

— Не, Чад, не мога да го оставя. Двамата ще те чакаме тук.

Чад я хвана за раменете и я разтърси леко.

— Обичам Абнър. Той ми е толкова скъп, колкото и на тебе. Убеден съм, че ще бъде добре, докато ни няма.

Думите му бяха предназначени да успокоят и него самия, както и Сара. Той беше напълно сигурен, че Абнър ще бъде добре при индианците, но винаги можеше да се случат непредвидени неща. Момчето можеше да се разболее, можеше да умре, можеше да го нападне вълк или мечка, можеше да попадне в сражение между Хитрия вълк и армията.

— Не, Чад — каза Сара. Твърдата й малка брадичка се вирна упорито. — Никъде не отивам без Абнър.

Действията на Чад бяха продиктувани от страха му за Сара и спонтанната реакция на този страх. Усмихна и се тъжно, каза: „Прости ми, скъпа“ и я удари в челюстта. Не толкова силно, че да я нарани много, но достатъчно, за да я накара да загуби съзнание.