Кони Мейсън
Да укротиш вятъра (16)

15

Джаксън и Санчес изплуваха изпод прикритието на високите борове, покрити със снежен прашец; снегът вече се сипеше изобилно от оловното небе. Забелязаха група ездачи да приближават къщата на Дилейни и веднага се скриха.

— По дяволите! — изруга Джаксън. — Доброволният отряд. Да се махаме оттук.

— Ами хлапето? Без него ли отиваме в Мексико?

— В никакъв случай, Санчес. Като тръгна за Мексико, моето хлапе идва с мене. Доброволният отряд не очаква да се навъртаме край Драй Гълч, след като ограбихме банката. Помниш ли оная колиба, дето я минахме преди време? Никой няма да я ползва през това време от годината. Можем да останем там, докато наоколо не се прочисти. Като дойде време, ще грабнем Абнър и потегляме на юг, към Мексико. Ако чакаме достатъчно дълго, все ще заварим хлапето самичко. Тук има много скривалища. Просто ще си седим и ще чакаме удобен момент.

— Ами ядене? Не можем да се покажем в града и да пазаруваме в бакалията. Някой все ще ни разпознае.

— Няма нужда. Ще крадем каквото ни трябва от фермерите наоколо. Идвай, Санчес, да се махаме оттук.

 

 

Чад и Сара пресрещнаха доброволния отряд, докато се връщаха у дома от Рокинг Ди. Райли Рийд и хората му ги срещнаха на около една миля от ранчото на Дилейни. Сега снегът валеше упорито и Чад не се зарадва особено много на забавянето.

— Виж ти, и това ако не е Чад Дилейни — каза Рийд, спирайки коня си до Чад. — Кога се върна?

— Скоро — побърза да отговори Чад. Между Рийд и семейство Дилейни нямаше особено добри чувства. Рийд и неговите доброволци едва не бяха линчували Пиърс и той още носеше следи от въже по шията си. — Какво е изкарало доброволния отряд навън в такова студено време?

— Търсим банкови обирджии. — Погледът му се премести върху Сара. — Това съпругата ти ли е?

Чад пренебрегна въпроса и отвърна със свой.

— Кого гоните, Рийд? Не някой невинен, надявам се.

— Мъжете, които ограбиха банката в града, никак не са невинни — отвърна Рийд. — Измъкнаха се, без да оставят следи, но ще ги намерим. Няма как да са стигнали далече. Смятаме, че са се запътили на юг. Не сте ли виждали двама подозрителни да се навъртат наоколо?

Тръпка на страх пропълзя по гърба на Чад. Банкови обирджии. Това не му хареса. Първата му мисъл беше, че Джаксън е проследил Сара и Абнър до Драй Гълч. Тази отрепка още ли искаше да си вземе сина?

— Как изглеждат? — запита Чад.

— Единият бил нисък, мургав мексиканец. Другият имал сини очи. И двамата носели ниско нахлупени шапки и кърпи на лицата.

— Не сме виждали такива хора — каза Чад. — Някаква идея кои може да са?

— Някои казват, че били Фреди Джаксън и мексиканец на име Санчес. Нападнали банка в Раундъп преди няколко седмици и федералният шериф там ги разпознал. Не мога да кажа със сигурност, не и докато не ги хванем. — Той се взря в небето. — Този сняг ще ни помогне да ги проследим.

— Късмет — каза разсеяно Чад, докато ги наблюдаваше да се отдалечават.

Не се надяваше особено много доброволният отряд да залови Джаксън. Джаксън беше хитро копеле. Чад знаеше това със сигурност. Беше го хванал едва след повече от две седмици следене.

— Чад, и ти ли мислиш това, което и аз си мисля? — запита Сара.

Лицето й изглеждаше бяло като сипещия се сняг и Чад можеше да вкуси страха й.

— Не сме сигурни, че именно Джаксън е ограбил банката в Драй Гълч — напомни й той. — Може да е всеки.

— Ами ако е той? Ами ако ни е проследил до Монтана? Няколко души знаеха, че съм заминала с тебе. Спомням си, че казах на Кари къде да ме търси.

— Дори да не й беше казала, не е трудно за находчив човек като Джаксън да разбере къде сме отишли. Не се тревожи, Сара, ние с Райън ще ви пазим двамата с Абнър.

— Не се тревожа за себе си. Фреди иска Абнър, не мене. Защо такъв мъж изведнъж ще поиска да бъде баща?

— Абнър е връзката на Джаксън с безсмъртието, предполагам. Да се връщаме в ранчото.

— Ох, божичко, да. Искам да се убедя, че Абнър е добре.

— Джаксън не е глупак. Вероятно вече е на мили оттук.

Чад се замоли дано да излезе прав. Инстинктът му казваше, че Джаксън е по-близо, отколкото му се искаше да си помисли. А с годините Чад се беше научил да слуша инстинкта си.

 

 

Сара се втурна в къщата, неимоверно облекчена, когато Абнър изтича да я посрещне.

— Доброволният отряд беше тук, мамо! — извика той възбудено. — Търсят един лош човек.

Сара го грабна на ръце и го притисна здраво.

— Знам, миличък. Видяхме ги.

Той се измъкна от ръцете й.

— Вън вали сняг. Може ли да изляза да си играя?

Нямаше начин Сара да го пусне, щом имаше, макар и най-малка възможност Фреди Джаксън да е наблизо.

— Не сега, Абнър. Аз…

— Аз ще те изведа навън — предложи Чад. Влезе в стаята тъкмо навреме, за да чуе как Сара отказва на детето да излезе да играе навън. Не можеше да я обвинява, че иска да държи момчето близо до себе си, но разочарованото изражение на личицето на Абнър го хвана за сърцето. — Имам малко работа в хамбара, ще го наглеждам.

Абнър изкряска радостно и изтича в кухнята, за да си облече дрехите за излизане навън.

— Още се тревожиш, нали? — запита Чад.

— Можеш ли да ме обвиниш?

— Не. Затова ще тръгна след Джаксън.

Сара го изгледа втренчено.

— Какво?

— Ще намеря Джаксън. Отдавна трябваше да бъде заловен. Не искам вие двамата с Абнър да се безпокоите за него, никога повече.

— Не можеш да тръгнеш! Времето е лошо. Вали сняг.

— Затова трябва да тръгна. По-лесно ще го проследя в снега. Райън ще те наглежда в мое отсъствие. Има десетима въоръжени мъже в ранчото.

— Какви са тия приказки за банков обир? — запита Райън, влизайки в стаята. — Куки ми каза още щом влязох през задната врата. Каза, че доброволният отряд ни бил посетил.

— Мислим, че Фреди Джаксън е наблизо — обясни Чад. — Вероятно сега е на мили оттук, но ще тръгна след него, за да се уверя, че няма повече да безпокои Сара.

— Това е работа на доброволния отряд — възрази Райън.

— Аз съм ловец на глави, не помниш ли? Разбирам разбойниците и как работят мозъците им. Следил съм ги във всякакво време и съм попадал натясно, но винаги съм ги хващал. Няма да се откажа с Джаксън. Ще се грижиш ли за Сара и Абнър в мое отсъствие?

— Знаеш, че ще го направя. Нищо няма да им се случи, докато те няма.

— Не можеш да го пуснеш да тръгне, Райън! — възкликна разтревожена Сара.

— Не мога да го спра, Сара.

Чад изгледа сериозно брат си.

— Вярвам, че няма да съблазниш моята жена, докато ме няма.

— Твоята жена — повтори Райън. — Да не се е случило нещо днес, за което би трябвало да знам?

Чад отправи нежен поглед към Сара, преди да отговори на въпроса на Райън.

— Може да се каже. Ще говорим за това, когато се върна.

Абнър избра този момент, за да нахълта в стаята, опакован до веждите.

— Готов съм, Чад. Можем ли сега да излезем?

— Разбира се, синко. Не се тревожи за Абнър — обърна се той към Сара. — Ще го държа под око.

— Това не ми харесва — каза Сара, след като Чад излезе с Абнър. — Не искам Чад да заминава. Не сега. Не когато…

Изчерви се и сведе поглед.

— Какво е станало днес, Сара? Разбрахте ли се с брат ми?

— Последвах го на гробищата — разкри Сара. — Нещо му се случи там, нещо, което не се поддава на описание. Сякаш някаква голяма, дълбока промяна се случи вътре в него. Страданието му беше почти осезаемо. Бях шокирана, когато той изведнъж реши да отиде в Рокинг Ди. Не можех да го оставя сам, затова го последвах. Когато стигнахме в къщата, се качихме заедно горе и влязохме в стаята на Кора Лий. Той се бори с демоните си дълго време, преди да вземе решение.

Райън беше заинтригуван.

— Какво стана после?

Сара се поколеба, после реши, че няма какво да губи, ако каже истината на Райън.

— Любихме се на леглото на Кора Лий.

Той беше видимо разтърсен.

— Какво?

— Чад ме помоли да се любя с него. Отначало мислех, че не е добра идея, но колкото повече мислех, толкова по-разумно ми се виждаше. Той имаше нужда от нови спомени, които да свързва с къщата на Дулитъл, и аз му ги дадох.

— Слава богу! — възкликна възторжено Райън. — Може би ще си върна брата. Чад се промени. Не е онзи, с когото израснах. Изгуби радостта от живота. Ако не беше ти, можеше никога да не се върне у дома. Помоли ли те да се омъжиш за него?

— Не е сигурно, че Чад иска брака повече, отколкото ти. Бих искала да мисля, че е готов да се обвърже, но няма да искам неща, които не могат да се осъществят. Но наистина вярвам, че той най-накрая се пребори с демоните си, само че — добави тя тъжно — не съм сигурна, че иска аз и Абнър да бъдем част от живота му.

— Нарече те своя жена — напомни й Райън.

— В някои отношения съм, но от Чад зависи да реши — каза тя, изчервявайки се.

Като нямаше какво повече да добави към това, Райън се върна към задълженията си, а Сара отиде в стаята си. Днешните събития бяха едновременно изтощителни и радостни, оставяйки я с много неща за обмисляне. За съжаление, тя все още не знаеше какви са точно отношенията й с Чад.

 

 

Чад планираше да тръгне призори. Беше си събрал нещата, беше приготвил дисагите и говореше с Куки за храната за из път. Мислеше, че трябва да тръгне на юг и ако не намери нищо, което да подсказва, че Джаксън пътува в тази посока, да се върне към ранчото и да претърси околността. Здравият разум му подсказваше, че Джаксън е твърде умен, за да се навърта наоколо, но инстинктът говореше, че той още може да е много близо. Чад реши да последва първо здравия разум и ако не получи никакви резултати, да тръгне подир инстинкта си.

Дори Джаксън да беше още наблизо, Чад сериозно се съмняваше, че ще реши да предприеме дръзко отвличане, щом десет въоръжени мъже пазеха Абнър. Джаксън трябваше да бъде или невероятно глупав, или невероятно самоуверен.

Вечерята мина унило тази вечер. Когато Чад обяви, че възнамерява да потегли призори, Сара беше видимо разтърсена. Извини се няколко минути след това и избяга от стаята, радвайки се, че Абнър вече се беше нахранил и беше легнал да спи, за да не я види колко е разстроена.

Не знаеше, че Чад я е последвал до стаята й, докато не се опита да затвори вратата и видя, че не може. Беше изненадана и малко смутена, когато той влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

— За какво е всичкото това? — запита той.

— Ако ти не знаеш, аз няма да ти го казвам.

— Знаеш, че трябва да го направя, Сара. Няма да се успокоя, докато Джаксън не влезе в затвора.

— Ами аз? Ами ние? Изобщо има ли „ние“?

— Знам, че не сме обсъждали бъдещето, и възнамерявам да поправя това, когато се върна. До днес беше немислимо да споделям мрачното си бъдеще с някоя жена. За първи път от две години насам отново мисля ясно. На тебе трябва да благодаря за това.

Сара отрече яростно.

— Не ми дължиш нищо. Излекуването ти дойде отвътре, от твоята сила и от несломимия ти характер. Беше неизбежно. Знаех, че един ден ще се завърнеш от ада, в който сам си се заровил.

— Искам да остана тази нощ с тебе, Сара. Искам да се събудя на сутринта с тебе в ръцете си. Знам, че си уморена. Няма нужда да се любим. Просто да се прегръщаме — и това ще ми е достатъчно. Не знам колко време няма да ме има, но няма да се върна, докато не предам Джаксън на закона. Ще го преследвам до края на света, ако се налага.

Думи, които я беше страх да изрече, звъняха в мълчанието на мисълта й. Внезапно й стана много трудно да ги удържа и тя изригна всички онези късащи, силни чувства, които беше държала скрити толкова време.

— Обичам те, Чад. Сега мога да го кажа без никакви задръжки. Искам да усещам ръцете ти около мене, завинаги, ако е възможно.

Чад се бори толкова време с отговора си, че Сара разбра, че още не е готов да заяви чувствата си. Бракът означаваше, че трябва да се довери на една жена, да поеме отговорност като съпруг и баща.

— Знаеш ли, че някога мислех, че съм влюбен? — каза той, докато ръцете му се отделяха от нея. — Дори се сгодих, щях да се женя.

Тя не можеше да си представи такова нещо.

— Не, разкажи ми. Какво стана?

— Смятаха я за красавицата на града. Почувствах се почетен, че е решила да се омъжи за мене. Искаше да оставя ранчото и да се преселя в големия град. Ненавиждаше мисълта да живее в ранчо и се опита да ме убеди да се установя в Денвър или в Сан Франциско. Не го взех на сериозно. И Пиърс, и Райън осъзнаха капризната й природа по-ясно от мене, но аз отказах да се вслушам в предупрежденията им. Пиърс вече се беше опарил от един лош брак и бързо забеляза, че тя не е за мене.

— Накрая видя ли светлината, развали ли годежа?

Чад се изсмя унило.

— Бях изоставен пред олтара, така да се каже. В деня преди сватбата тя избяга с едно източно конте, дошло на гости при роднини в града. Последно чух, че живеят в Ню Йорк.

— Трябва да е била луда да те изостави заради друг мъж — изрече замислено Сара.

Чад се усмихнали отново я привлече в прегръдките си.

— Това, което искам да кажа, е, че думите, които искаш да чуеш от мене, са ми трудни. Собствената ми майка ме изостави, когато бях малко момче, и баща ми насади у нас страх от брака. Никога не съм мислил, че ще се науча да обичам някоя жена. И знаеш колко харесвам Абнър.

— Отричай колкото си искаш, но аз знам, че ме обичаш, Чад. Доказа го по толкова много начини. Понякога действието говори по-ясно от думите. Един ден ще можеш да кажеш това, което искам да чуя. Мога да чакам. Но няма да чакам цял живот — предупреди го тя. — Не искам мъж, който не може да ме обича с цялото си сърце и душа.

— Пропусна тялото, Сара. Мога да те обичам с всяка фибра на тялото си, ако ми позволиш.

— И аз ще те обичам с всяка фибра на моето — отвърна тя, взирайки се дълбоко в очите му.

Господи, колко го обичаше. Обичаше го достатъчно и за двама им, достатъчно, за да й стигне, докато той намери смелостта да изкаже това, което е в сърцето му. Никоя друга жена не би могла да го обича толкова много или да му дава повече, помисли тя ожесточено, докато повдигаше лице за целувката му.

Устата на Чад плени нейната с почти отчаян копнеж. Сигурно я обича, каза си той. Нищо друго не би могло да бъде толкова объркващо, но и толкова възхитително. Той въздъхна, пресягайки се към смелостта да оголи душата си, но не я намери. Не му беше трудно обаче да открие страстта. Имаше страст в изобилие и цялата беше за Сара.

Отнесе я на леглото и я съблече, езикът му започна да изписва любовни ноти по кожата й, докато ръцете му я оголваха за горещината на устата му. Една ръка се плъзна надолу по голия и гръб до талията, после продължи още по-надолу, за да проследи гръбнака й до цепнатината на седалището. Той я чу да въздъхва и да измърморва от удоволствие, докато привличаше едното й зърно в устата си.

— Свали си дрехите — изпъшка тя с едва сдържано желание.

Литнаха копчета, докато Чад едва не разкъсваше дрехите си. Тялото му беше горещо, той беше набъбнал и натежал, и толкова изпълнен, че чак беше болезнено.

Внезапно страстта, която едва беше удържал, изригна. С ловко движение той разтвори бедрата й и се вмъкна в нея, ръцете му стискаха седалището й и тласъците му буквално докосваха утробата й. Не беше нежен. Сара се изненада, че не я е наранил, като усещаше колко е свирепа страстта му и как мощно беше навлязъл в нея.

Това не трая дълго, само няколко пронизващи тласъка на неговия член дълбоко в нея я доведоха до разтърсваща кулминация. Той стигна до своя връх и изкрещя само секунди след нея.

Дъхът му беше суров и дращещ. Усещаше отлива в тялото си, олекването на страстта. Но желанието към Сара още трептеше, още беше сурова болка вътре в него. Ако това беше любов, значи едва не беше умрял от нея. Чувствата, бушуващи в него, бяха най-свирепите, които някога беше изпитвал. Сърцето му препускаше, той зарови лице във врата й и прошепна:

— Обичам те, Сара.

Никакъв отговор. Равният ритъм на дишането й показваше, че е заспала. Той я целуна по челото, притисна я към себе си и се присъедини към нея в съня. Имаше много време, за да разголи сърцето си пред нея.

 

 

Чад го нямаше вече една седмица и Сара усещаше, че ужасно й липсва. Времето беше станало удивително меко за края на октомври, почти циганско лято. Райън се държеше близо до къщата в отсъствието на Чад и Сара се чувстваше виновна, че му пречи на работата. Абнър играеше около къщата, остро усещайки отсъствието на Чад, който липсваше и на него.

Един ден, когато един от говедарите дойде от южното пасбище да поговори с Райън, Сара и Куки излязоха навън да видят какво се е случило. Райън им обясни проблема. Три телета затънали в калта в един дълбок овраг и работниците не можели да ги освободят. Стопеният сняг от ранните валежи беше запълнил потоците и овразите с лепкава, засмукваща кал. Сара усети, че Райън се разкъсва. Чувстваше, че трябва да помогне на хората си да освободят телетата, но не искаше да остави Сара и Абнър заради обещанието си пред Чад.

— Няма нужда да стоиш тук заради мене — каза му Сара.

— Куки е тук, а аз знам как да се справям с оръжие. Джаксън сигурно отдавна си е отишъл. Не е толкова глупав да се навърта наоколо и да рискува да го хванат.

— Склонен съм да се съглася, но обещах на Чад, че няма да излизам оттук независимо по каква причина.

— Аз знам да стрелям — обади се Куки. — Не се тревожи, Райън, върви се погрижи за добичетата си. Ще си отварям очите.

Макар да не искаше, Райън тръгна с хората си, за да им помогне да освободят заседналите телета. Тъй като денят беше хубав, Сара реши да се заеме с прането. Тъкмо беше смъкнала чаршафите от леглото на Чад, когато Абнър влезе в стаята. Беше облечен като за излизане навън.

— Отивам до курника с Куки — осведоми я той. — Ще събираме яйца за торта. Куки каза, че ще ми направи шоколадена, защото много я обичам.

Сара му се усмихна снизходително.

— Гледай да не счупиш някое яйце, кокошките напоследък не носят много. И стой близо до Куки — предупреди го тя. — Не му бягай.

— Много се безпокоиш — подметна през рамо Абнър, докато изхвърчаше от стаята.

Сара поклати глава. Такъв подвижен малчуган като Абнър не можеше да стои дълго в къщата. Тя подозираше, че Куки отива в курника просто защото на Абнър му е доскучало да си играе вътре. Знаеше, че Куки взема пушката със себе си всеки път, когато излезе от къщата, затова не се тревожеше за безопасността на Абнър.

Тананикайки си, тя събра чаршафите и ги отнесе долу в стаята за пране. Потънала в работата си, не усети как минава времето и се сети за Куки и Абнър чак когато изстиска чаршафите и ги изнесе навън, за да ги простре. Тъкмо беше окачила последния чаршаф, когато я стресна зловещата тишина. Никакъв звук откъм Куки или Абнър, никакви гласове, които да показват, че двамата са наблизо. Стори й се доста неправдоподобно да са още в курника, но не ги беше видяла да излизат оттам.

Обхвана я невероятен страх. Опита се да задържи нестабилния си самоконтрол, изтичвайки към курника. Когато се вмъкна в дългата тясна постройка, най-лошите й страхове се оправдаха, щом зърна Куки да лежи на пода с глава, потънала в локва съсирваща се кръв.

Втурна се към него, отпусна се на колене и се замоли дано да не е мъртъв. Лекото повдигане и спадане на гърдите му прати тръпка на облекчение през тялото й. Когато го огледа по-отблизо, откри рана на главата му. Явно беше ударен с нещо достатъчно тежко, за да разкъса кожата. Кървенето беше поспряло, но отокът около раната беше внушителен. Тя откъсна ивица от фустата си и притисна нагънатото парче плат към главата му.

Куки изохка, очите му се отвориха, сякаш се опитваше да събере сили, за да се свести.

— Куки, събуди се — замоли го Сара, почти излязла от кожата си от тревога. — Кой ти го причини? Къде е Абнър?

Паниката, която долови в гласа й, накара Куки да преодолее стремежа отново да затвори очи, за да изключи болката. С голяма трудност старецът отвори очи.

— Вие ли сте, мис Сара?

Гласът му звучеше така, сякаш някой дращи по гласпапир. Опита се да се надигне, но тя не му позволи.

— Какво стана, Куки? Къде е Абнър?

— Взеха го, мис Сара.

— Кой го е взел?

— Онзи Джаксън. Чух партньора му да го нарича по име, преди да припадна. С Абнър събирахме яйца, когато ни издебнаха изотзад. Джаксън ме бухна по главата с дулото на пистолета си, преди да успея да насоча пушката към него. Не помня какво стана после.

Мисълта за Абнър в ръцете на Джаксън разтърси Сара. Тя не вярваше, че Джаксън ще нарани сина си, но по всяка вероятност щеше да отведе детето далече, където тя никога нямаше да го намери. Мисълта за живот без Абнър едва не я съкруши.

— Първо ще ти помогна да влезеш в къщата, после отивам да търся Райън. Джаксън не може да е стигнал много далече. Каза ли къде ще отведе Абнър?

Рошавите вежди на Куки се събраха, докато той се опитваше да си спомни какво е казал Джаксън, преди черната бездна да се затвори над него. Главата го болеше ужасно, мисълта все се изплъзваше, преди да я оформи свързано в ума си.

— Мисли, Куки. Какво каза Джаксън? — настояваше Сара.

Никак не й се искаше да тормози бедния старец, но тя и Райън трябваше да знаят накъде да тръгнат.

Куки се съсредоточи и най-накрая намери убягващото.

— Сетих се, мис Сара. Чух Джаксън да казва, че отивали в Мексико и щели да си живеят царски.

Сара пребледня. Джаксън искаше да отведе Абнър накрай света.

— Нека ти помогна да станеш, Куки. Можеш ли да вървиш?

— Май мога. Може да имам нужда от малко помощ обаче.

Тя му помогна да се опре на рамото й и успя да го изправи. Двамата полека се запътиха към къщата. Щом влязоха, Сара намокри парче плат и го даде на Куки да го държи притиснато до главата си.

— Ще пратя някого до града за лекаря — веднага щом намеря Райън. Ще се оправиш ли?

— Не се тревожете за мене, мис Сара. Аз съм виновен. Трябваше да внимавам повече. И аз искам момчето да се върне, не по-малко от вас.

— Не си виновен ти, Куки. Смятам, че всички бяхме станали прекалено самоуверени. Трябваше да бъдем по-бдителни, но изглеждаше нелепо, че Джаксън още се навърта наблизо. Ще се върна веднага щом бъде възможно.

Сара оседла един кон и препусна като вятър. На около една миля от къщата забеляза група ездачи и ги пресрещна. Молеше се да са Райън и работниците, връщащи се в къщата. Но когато се приближи, забеляза, че конете се движат бавно като охлюви и единият влачи носилка от два дълги пръта с привързано помежду им одеяло. Сърцето й се сви, когато видя един мъж да лежи на импровизираната носилка. Още преди да погледне към него, знаеше, че е Райън.

Болезнената гримаса на лицето му не говореше добре за състоянието му.

— Какво е станало? — запита тревожно.

Надзирателят отговори на въпроса й.

— Райън слезе в оврага да се опита да помогне на телето да се измъкне от калта. Животното се подхлъзна и падна върху него. Мисля, че кракът му е счупен. Пратих Клем в града за доктора.

Замаян от болката, Райън има присъствието на духа да се запита какво прави Сара тук. Не му отне много време да си извади вярното заключение. Изригна низ колоритни ругатни.

— Станало е нещо, нали?

— Абнър изчезна — изхлипа Сара. — Джаксън изненадал Куки и Абнър в курника. Ударил Куки и отвлякъл Абнър. Куки е изгубил много кръв. Може да има сътресение.

Опитът да не изпадне в безсъзнание въпреки болката се оказваше трудно нещо за Райън.

— И ти дойде да ме търсиш. По дяволите, не биваше да се случва. Сигурен съм, че кракът ми е счупен. Колко преднина има Джаксън?

— Два часа. Ще отведе Абнър в Мексико. Трябва да тръгна след него, Райън.

— Не, самичка няма да ходиш никъде. Вземи със себе си някого от работниците.

— Не. Те ти трябват, докато не можеш да вървиш. А и това не е тяхна битка, моя е.

— Не се инати, Сара. Не можеш да тръгнеш сама. Какво очакваш да спечелиш?

— Сина си. Ще те изпратя до къщата и ще опаковам малко храна, преди да тръгна.

— Ще пратя за Пиърс.

— Не мога да чакам толкова.

— Ако не мога да те разубедя, тогава най-добре ще бъде да отидеш във Форт Елис и да помолиш армията за помощ.

— Сигурен ли си, че ще ми помогнат? — запита Сара. — Джаксън е баща на Абнър.

— Той е разбойник и за главата му е определена награда. Не исках да казвам нищо повече, но чух, че е убил човек при обира на банка в Уайоминг, малко преди да ограби банката в Драй Гълч. Армията е длъжна да пази хората в територията. Те не признават закона на доброволните отряди. Има малко редовни пазители на закона в територията, работа на армията е да защитава гражданите. Ще пратя някого с тебе до форта.

Сара кимна в знак на съгласие. Безсмислено беше да спори с Райън. Нямаше нужда състоянието му да се влошава допълнително, божата му беше предостатъчна. Освен това, имаше смисъл някой от работниците да я придружи до Форт Елис.

 

 

След два часа Сара и един млад работник на име Брок Мъри излязоха от ранчото на Дилейни и се отправиха към Форт Елис. Докторът беше пристигна преди тръгването им и беше наместил крака на Райън. Куки беше настанен на легло и му беше казано да си почива един-два дни, преди отново да се заеме със задълженията си.

Форт Елис беше на един ден езда, но Сара не искаше да чака до сутринта, за да тръгне. Джаксън вече има пет или шест часа преднина. Сара и Брок яздиха, докато не падна мрак, после си направиха импровизиран лагер и хапнаха от храната, която Сара беше взела от кухнята на Дилейни. Брок се оказа мълчалив млад мъж, което беше добре дошло за Сара. Тя беше прекалено угрижена, за да се занимава с празни приказки.

Сънят й убягваше, но тя успя да подремне малко в неспокойната си нощ. Стана призори, нямайки търпение да стигне форта и да получи помощта, от която така отчаяно се нуждаеше. Когато укреплението влезе в полезрението й, тя усети надежда за първи път, откакто Абнър беше отвлечен. Спря пред отворената порта.

— Сега можеш да се връщаш в ранчото, Брок. Тук ще бъда в безопасност.

— Сигурна ли сте, госпожо?

— Напълно. Райън ще има нужда от всеки работник, докато е принуден да лежи. Благодаря за охраната.

— Няма нищо, госпожо. Късмет с откриването на момчето. Всички много го обичаме.

Докосна шапката си и се отдалечи. Това беше най-дългата му реч, откакто бяха тръгнали вчера.

Сара му махна за довиждане, после влезе във форта.