Дебора Сатинууд
Луна за двама (9)

9.

Неделята дойде — третата, която Ларк щеше да прекара под покрива на лорд Гласмийд — и макар да знаеше, че това е върхът на глупостта, та реши да излезе навън в страшната нощ и да се срещне с агента призрак. В десет часа в неделя пратеникът на Върджил от Франция се срещаше с нея на едно място на брега, предаваше й съобщението и безмълвно отплуваше обратно в морето. Ларк прочиташе бележката, унищожаваше я, а след това предаваше сведенията на агента под Вълшебния глог.

Тази вечер щеше да бъде същото, с тази разлика, че трябваше да вземе Джейми и да го включи в опасния заговор. Тя истински недоумяваше къде брат й би бил в по-голяма опасност: извън тези луксозни лоялистки стени… или вътре в тях.

Целувката на лорд Гласмийд не излизаше от ума й. Познаваше достатъчно мъжете и се отнасяше предпазливо към ухажванията им. Разбираше, че той може да наложи своя плам, да използва сведенията си за участието й в бунтовническото движение, за да я, направи отзивчив партньор на неговите желания. Интересът му едва ли е бил вдъхновен от някакви други, освен най-долни чувства, реши тя. Една истинска обич към някакво селско девойче не би била допусната от гордостта, нито пък би могла да преодолее препятствието на принципа и класата.

А колкото до нейните собствени чувства… тях тя решително потисна.

Във всеки случай тя трябваше скоро да напусне къщата му, да изостави подслона, удобството, обилната храна, които Кристофър така щедро даваше и на нея, и на брат й и да намери начин за оцеляване. Наистина, бузата й не беше още оздравяла, но какво значение имаше сега външността й? Никой мъж не би поискал сляпа жена, независимо каква е външността й.

Тя се размърда нетърпеливо и преброи ударите на часовника — осем.

„Къде е Джейми?“

Започна да се пита защо изобщо се е осмелила да мисли, че шестгодишно момче може да понесе отговорност като тази, която тази вечер тя беше стоварила на плещите му. Планът, който беше измислила, бе прекалено смел, прекалено сложен и пълен с опасности. Ами ако са го хванали да краде ключовете от къщата и сега някой строг, безмилостен иконом му се кара, решен да докладва за нарушението на господаря на дома?

Ларк стисна юмруци и закрачи напред-назад пред прозореца, като на всеки две-три секунди спираше пред вратата, долепяше ухо до гладката повърхност и се вслушваше. Беше тихо. Нямаше ги прислужничките с кофите въглища, никакви премерени мъжки стъпки не докосваха тъкания килим, никакви гласове не долитаха долу от вестибюла.

После изведнъж долови съвсем тихо трополене по мраморните стълби, отвори вратата и подаде глава навън. Ларк протегна ръка и усети друга, доста по-малка, да хваща пръстите й. Затвори вратата.

— Взе ли ключа, мило момче? — попита тя със смесица от ужас и въодушевление.

— Да! Взех цяла връзка ключове, седем или осем — отговори Джейми тържествуващо, в тъничкото гласче звучеше гордост. — Беше малко мъчна работа, обаче. Мег непрекъснато се мотаеше из склада, за да може да целуне сина на градинаря. Помислих, че не може да не я хванат и то почти стана. Икономът дойде да търси четка за дрехи и едва не се блъсна в нея. Наложи й се да каже набързо много нещо. Тъкмо тогава аз свих ключовете.

— Какво си ми умно, миличко! — каза Ларк, докато прибираше дългите метални трофеи. — Така ще можем тази вечер да се измъкнем и пак да се вмъкнем в къщата без никой да ни усети. Добре ли си облечен?

— Да — каза той и сложи ръката й на костеливото си рамо. — С новото палто, което ми даде лейди Хелън. Усещаш ли колко е мека вълната?

— Като малко агънце — отвърна тя разсеяно, устремена към целта си. С изостреното си вече чувство за допир тя беше открила по-рано черното си наметало сред роклите в шкафа и сега го облече. После завърза връзките на меките кожени обувки, които беше оставила лейди Хелън.

Като побутна Джейми до врата, тя го накара да провери коридора.

— Виждаш ли някой?

— Не.

— Добре. Сега остава само да изведем Литъл Дън от конюшнята, без никой да разбере — каза тя със съзнанието, че това е едно от най-опасните места в плана й. — Сигурен ли си, че знаеш точно къде се намира понито и че можеш да го изведеш, без да те видят конярите?

— Да — въздъхна Джейми по детски нетърпелив. — Както ти казах, Литъл Дън е в края на конюшнята, близо до задната врата. След вечеря всички коняри играят карти и пият. Въобще няма да ни чуят.

Ларк кимна, като потисна порива си да изостави безумното начинание и да изпрати брат си в топлото му пухено легло.

— Хвани ми ръката. Трябва да ме водиш, сладкото ми. През целия път, за съжаление. Но ако срещнем някаква опасност, трябва да бягаш, да ме оставиш. Аз ще се оправя сама.

Перченето на Джейми, желанието му за приключение очевидно избледня и пръстите му стиснаха по-решително нейните.

— Но аз не бих могъл да те оставя…

— Длъжен си — гласът й беше твърд. — А сега, води ме като смел войник.

Чевръсто като котка той я преведе по стълбите и после през една странична врата. Студеният вятър веднага изду полата й, а тя пое дълбоко трънливия аромат на есенната вечер. Преди да ослепее, не бе съзнавала, че в живота има толкова различни звуци и миризми, нито си бе представяла, че те може да се използват така успешно за ориентиране.

Въпреки това беше страшно и отчайващо да се движиш винаги като в най-тъмна нощ и тя се вкопчи в ръката на Джейми, който я водеше по една рядко използвана пътека, където клонки и пълзящи растения се закачаха за ръкавите й. Най-сетне, по миризмата на прясно окосено сено, слама и коне, разбра, че приближават конюшнята. Малко след като Джейми я остави да чака до градинската порта, тя чу приближаващия се тропот на понито.

— Браво, Джейми! — прошепна Ларк. — Сега — каза тя, като протегна ръце да напипа юздите на понито — аз ще го яхна първа, а после ще те кача пред себе си.

— Можеш ли, Ларк? — попита я той със съмнение, докато тя опипваше гърба на кончето.

— Татко ме научи да яздя още докато бях в пелени, нали така?

Като сграбчи сноп груба, червено-черна грива, Ларк преметна елегантно крак. След като оправи полите си, тя се наведе и вдигна Джейми пред себе си.

— Можеш ли да го управляваш сега, пиленце? Сигурен ли си, че знаеш как да стигнем до къщата?

— Да, Ларк. Колко пъти трябва да ти казвам? Нали миналия месец идвахме с чичо Джером в Дъблин? Знам пътя като дланта на ръката си.

— Шшшш! Говори по-тихо, умничкото ми, и просто ни отведи вкъщи.

Пътуването им се оказа едно от най-мъчителните изпитания, с които Ларк някога се беше сблъсквала, най-вече заради слепотата й — звуците на нощта бяха неестествено засилени и трудни за разпознаване. Не можеше да разбере дали шумоленето в живия плет не е някакъв крадец, готов да скочи и да измъкне понито от ръцете им, или пък глухият тропот по пътя отзад не е от някой отчаян разбойник, готов да се нахвърли върху лесната плячка. Веднъж, преди да овладее със сигурна ръка страховете си, тя дори си представи как благородникът убиец на чичо Джером ги дебне коварно и преди да е настъпила нощта, ще ги остави мъртви на пътя.

Усетил безпокойството й, Джейми се опита да я успокои, като описваше с безсмислени подробности всичко наоколо.

— Това е само една птичка, излетя от локвата, Ларк — каза той, когато тя подскочи за трети път. — А зад нас върви някакъв старец, който носи агне към града. Това пък, дето скимти до пътя, е едно старо куче, което души за зайци в храстите.

Напълно уверен в ролята си на водач, Джейми добави:

— Много се притесняваш. Не казваше ли така винаги и чичо?

Ларк шеговито му нахлупи шапката на очите и му нареди да гледа къде вървят. Но въпреки по-веселото настроение, тя не можеше да се избави от усещането, че някъде отзад ги следва конник.

Накрая, след едно сякаш безкрайно пътешествие, Джейми възкликна:

— Виждам я! Виждам къщата ей там! Цялата е тъмна и закована.

Ларк инстинктивно протегна врат и се опита да погледне.

— Виждаш ли някой наоколо?

— Не. Но колко тъжен е сега старият ни дом. А оборът почти е изгорял.

Като чу носталгията в гласа на брат си, която присвиваше и нейното сърце, и като си спомни, че тук е убит Джером, Ларк бързо смени темата.

— Няма нужда да се приближаваме повече, пиленце. Обърни Литъл Дън надолу към морето. И се моли на Светата дева там да има кой да ни посрещне.

Заради Джейми беше измислила по-рано една неправдоподобна история, че срещата й тази вечер е свързана с евентуалното намиране на работа. За щастие брат й беше достатъчно малък, за да повярва на почти всяко обяснение. Разбира се, тя щеше да направи така, че той да стои достатъчно далеч, за да не може да чуе нито един от двата разговора и да не разбере истинския характер на работата й.

— Мисля, че вече трябва да слезем от понито — каза скоро Джейми. — Много е стръмно и каменисто, за да може то да слезе долу на брега.

Ларк, която се готвеше да направи същото предложение, тъй като Литъл Дън се спъваше по хлъзгавата, покрита с мъх земя, слезе от коня. После свали долу и братчето си и го накара да намери дърво, за да вържат коня.

Като пое дълбоко въздух, тя обви ръце около себе си и реши, че шумът на морето е особено злокобен сега, когато не може да види как звездите блещукат по безкрайните вълни. Сама в своя мрак, страхуваща се да помръдне, да не би да направи погрешна стъпка и да падне надолу по склона, тя с ужас разбра колко страшно беззащитна е тук. Плашеше я дори вятърът, който свиреше около нея и пръскаше лицето й със студени капчици морска пяна.

Щом чу отново стъпките на Джейми по скалите, тя облекчено протегна ръце и го привлече към себе си. После в желанието си по-бързо да свърши необходимото, тя му нареди настойчиво:

— Заведи ме сега надолу по пътеката до брега, миличко, и виж дали един мъж чака там. Заведи ме при него, а после се отдръпни. Той ще ми предаде едно много важно листче. Трябва да ми го прочетеш внимателно на глас, в джоба си имам кремък и свещ.

Тя се наведе и притисна ръчичката му към устните си. Знам, че е много да се иска такова нещо от мъниче като тебе. Мислиш ли, че ще се справиш?

— Да, освен за четенето. Понякога дългите думи са ми трудни, нали знаеш.

— Тогава просто ще ми ги кажеш буква по буква — отговори тя.

Слава богу, че беше настоявала да се научи да чете!

В дълбоките коловози беше лесно дори в тъмното да се намери пътеката надолу и само след минути братът и сестрата стояха на извития бряг, с потънали в пясъка обувки. Вятърът брулеше косите им. Ларк усети бузата си да пулсира и си помисли колко ли вреда й е нанесло това излагане на стихиите. Вероятно ще го научи с подробности утре, когато я посети лекарят. Поне нямаше да нахълта в стаята й тази вечер и да открие, че я няма, тъй като беше чула да споменава на прислужника си, че ще закъснее на някакъв прием.

— Виждаш ли някого, Джейми? — попита тя, тръпнеща от притеснение. Не можеше да се освободи от усещането, че не са сами на това място и въпреки това никой не идваше да ги поздрави. — Един мъж би трябвало да чака до морето, или поне да се приближава към брега с лодка. Знам, че е тъмно, все пак огледай внимателно навсякъде.

— Гледам. Но не виждам никого — зъбите му затракаха. — Малко е страшничко, а? Малките човечета дали са тук, как мислиш?

Като го успокои, доколкото можа, тя го накара да обикаля заедно с нея по брега — напред-назад, напред-назад, но не съзряха нищо. Накрая двамата седнаха да чакат на една скала. Обзета от тревога, Ларк тракаше със зъби от студения влажен въздух и прегръщаше треперещия Джейми, за да го стопли. После бръкна в джоба си, извади един предмет и го пъхна в ръката на братчето си.

— Това е часовник, миличко. Можеш ли да ми кажеш колко е часът?

— Божичко, Ларк! — възкликна той и ахна учудено. — Откъде сви това! Хубав е, наистина хубав. Истинско злато и тежи.

Ларк до него замръзна.

— Не съм го свила. Ще съм ти благодарна, ако никога вече не ме обвиняваш в такъв ужасен грях. Само го взех назаем. Беше в едно от чекмеджетата на стаята, в която ме настани лорд Гласмийд. Мисля, че е дамски часовник, от онези, които жените окачват на роклите си. Сигурно е бил на покойната му майка, но се обзалагам, че има толкова часовници и дрънкулки в къщата си, че е забравил за този. Така или иначе, просто ми кажи колко е часът.

Почувства, че брат й се съсредоточава, усети леките му движения, докато обръщаше предмета ту на една, ту на друга страна, опитвайки се да хване някой случаен лунен лъч, или за да огледа положението на стрелките и да пресметне часа — нещо, което още не беше научил добре.

— Минава единайсет — обяви накрая той, като й върна часовника.

— Боже мили! Точно както се опасявах. След като не се срещнах с него миналата неделя, пратеникът сигурно е решил, че нещо във връзката ни не е наред и сега няма да дойде.

Тя не сподели, че на заподозрените във връзка с членовете на Съюза за Обединена Ирландия често им се случват нещастия, нито каза нещо за вероятността Върджил да е предположил, че тя или е в тъмница, или е убита. Нямаше как да се свърже с него, не можа дори да го осведоми за смъртта на чичо им Джером, но сега той със сигурност ще се разтревожи и ще пристигне в Ирландия, за да ги търси с Джейми.

— Ох! В каква хубава каша забърках всички ни сега!

Джейми не каза нищо, само се сгуши в нея, за да се стопли.

Ларк стисна зъби от студ и ужас.

— Трябва да отида при онзи груб дявол под дървото, без да имам какво да му съобщя и сигурно ще бъда възнаградена за всичките си неприятности тази вечер с едно хубаво конско!

Страх стегна гърдите й, като си помисли какво може да каже или да направи агентът в гнева си, почувства също и лек срам, защото тайно се гордееше с участието си в нелегалната дейност. Сега ще потвърди мнението на призрака, че не е способна да свърши работата си.

Помисли си със съжаление какво значение за каузата би могъл да има неуспехът й да предаде съобщението. Дали беше затруднила сериозно революционния план? Знаеше от собствените си съобщения какви усилия се полагат да се координира бъдещото дебаркиране на френски войски, но Върджил положително ще намери кой да предаде съобщенията му от другата страна на Ламанша. В края на краищата във всяко католическо село можеше да се намерят верни шпиони, както и осведомители и изменници.

Все пак тя беше се надявала да бъде важно винтче в колелата на бунта, да стои до другарите си и да развява зеленото знаме на победата, когато дойде тържеството. Беше се надявала също да може да постави на мястото му онзи облечен в черно призрак, който така откровено се съмняваше в силата на волята й.

Някакъв звук я изтръгна от мислите й и тя се изправи, вслушвайки се дълго и напрегнато. Но до ушите й не стигна нищо заплашително, освен вечния природен шум на вятъра и прилива. Никакви стъпки не изтропаха по камъните, не прозвуча никакъв глас и въпреки това Ларк би могла да се закълне, че някой стои наблизо и наблюдава.

— Джейми, Джейми, момче — каза тя неспокойно, със смразени от страх крайници.

След като го събуди и нахлупи качулката по-плътно около измръзналите му уши, тя го прегърна и се изправи.

— Ей, Джейми — прошепна тя настойчиво, сякаш някой можеше да я чуе. Тя го разтърси, за да го отърси от сънливостта. — Трябва да ме съпроводиш по пътеката надолу покрай морето. Помниш ли високите скали, на които расте грозният Вълшебен глог?

— Ъ-хъ — той се прозя, разтреперан от неочаквания студ. — Спомням си. Там, където танцуват малките човечета. Където всички се боят да ходят.

— Да. Точно така. Сега трябва да бъдеш много храбър и да ме заведеш там.