Дебора Сатинууд
Луна за двама (19)

19.

Ларк пипнешком обиколи стаята, като събираше вещите си и със свито сърце ги натъпкваше в старата си парцалива чанта. Тя бе толкова развълнувана, че ръцете й трепереха и й беше трудно да мисли трезво.

— Къде да отида? Къде да отида? — питаше се тя шепнешком.

Но тревогата й за близкото бъдеще се изместваше от болезнената мисъл за Кристофър и тя яростно напъха чифт чорапи в чантата. Бе шокирана от заплахата му да използва политическите й убеждения срещу нея, да я държи затворена като пленник в собствената си къща. Беше ли възможно да държи на нея поне малко и да извърши такава безмилостна постъпка?

И какво щеше да прави тя сега? Можеше ли просто да се присъедини към стотиците просяци на улицата и да чака милостиня? Или, може би, трябваше да избяга при Себастиан О’Кийф?

— Не, не — прошепна тя и разсеяно пусна мускала светена вода на Гриндъл в чантата. Себастиан бе твърде обвързан с рода Кавано. Дори и да го закълнеше да мълчи, да го помолеше да не разкрива на Кристофър къде се намира тя, можеше ли да разчита на дискретността му? Изглежда омразата и ревността, които този човек изпитваше към графа бяха прекалено крайни, за да могат да бъдат овладени. А сега свободата й бе заложена на карта и не можеше да я повери в небрежни ръце.

С болка тя си помисли, че Себастиан вероятно е бил прав по отношение на Лорд Гласмийд. В края на краищата той си оставаше истински, безсърдечен син на своята класа, лицемер и манипулатор. Изглежда, че наивната Ларк Балинтър не бе наистина нищо повече от временно развлечение за светския разгулник. Или дали не бе…?

Тя се спря, заслушана в първите утринни шумове по улицата долу. Трябваше да се измъкне бързо, преди още да се е разсъмнало, да се потопи в движението по улицата. Надяваше се, че никой няма да забележи тайното й бягство. Тя знаеше, че когато изиграният граф се събуди и открие, че е избягала, със сигурност щеше да вдигне страхотна олелия.

Като опипваше връзката ключове, Ларк се спря за момент в средата на стаята. Странно защо, но сега стаята й се струваше добър стар приятел. Познаваше я толкова добре, познаваше равния дървен под, тъканта на гоблените, които й придаваха уют. Дори гладките, сякаш полирани следи от четката по картините в дърворезбовани рамки й бяха познати на пипане. Тук тя се бе опитвала да се примири със слепотата си, учила се бе да се справя с нея, бе оплаквала злата си участ в силните, успокояващи ръце на един непознат измамник, чието лице дори не бе зървала, но го бе опознала до болка чрез пръстите си. Тук се бе влюбила и знаеше, че напускането на тази стая няма да я накара да изостави любовта си като част от пищната мебелировка. Щеше да я носи със себе си навсякъде като сянка, болката щеше да е по-силна, когато си спомняше хубавите моменти и по-приглушена, когато мислеше за лошите.

Изведнъж гневът й се изпари, както вятър изоставя платното сред морето и тя си помисли, че може би бе нечестно да си тръгне, без да каже сбогом, без да признае любовта, която хранеше към… но към кого? Във всеки случай не към измамния аристократ, който я бе заплашвал и определено дори не и към доктора. А просто към човека, който, когато я прегръщаше, тя вярваше, че именно този човек я бе обичал.

Като пусна чантата си на земята, Ларк отиде до писалището и едновременно с болка и старание започна да пише писмо.

 

 

Кристофър спа не повече от два часа, и то доста неспокойно. Като се събуди, той изстена — все още бе уморен и няколко минути продължи да лежи в леглото, загледан в ключа върху масичката до него.

Внезапно той отхвърли разбърканите завивки, намъкна чифт панталони, закопча ги набързо, преди да изтича бос до вратата на Ларк. В коридора, пълен със статуи, бе студено и той се чудеше какво по дяволите щеше да каже на тази жена, която сигурно щеше да му се нахвърли с нокти и зъби.

И все пак тази сутрин може би тя щеше да разсъждава по-трезво, по-рационално; щеше да му обещае, че ще се откаже от тайните общности и среднощните срещи. Той съжаляваше, че снощният им спор бе станал толкова разпален, съжаляваше за заплахите, които трябваше да й отправи, но и едновременно с това разбираше много добре — упоритостта на Ларк налагаше такива крайни мерки. В този случай целта оправдаваше средствата, тъй като сега тя щеше да бъде укротена, подчинена на мъдрото му ръководство.

Като прокара ръка през разбърканата си от съня коса, той ядосано реши, че ще трябва да й се извини за снощното си отвратително, макар и не непредизвикано, държание. Отначало тя щеше да се цупи, разбира се, нямаше да иска да му прости, но той щеше да я прегърне и нежно да й каже, че я обича. И този път, когато тя се отпуснеше, нищо нямаше да може да попречи на пълното им сливане.

Графът вкара ключа, превъртя го, освободи ключалката. И откри, че стаята е празна.

За няколко секунди остана загледан в мебелите, очите му заблестяха и се присвиха. Макар че знаеше, че усилието е напразно, той прекоси стаята, отвори шкафа, грубо разрови старите коприни от времето на майка си, измъкна новите, недокоснати рокли, които бе купил за Ларк, но не откри нито една вещ от скромния й гардероб.

Тогава той се замята из стаята като разярена мечка, очите му изследваха леглото, непобутнатите чаршафи и недокоснатата възглавница. След това погледът му попадна на бял лист върху писалището на майка му, който сякаш очакваше да бъде забелязан.

С две големи крачки той се намери до писалището и дръпна посланието изпод мастилницата и с напрегнати, всепоглъщащи очи зачете странните разкривени редове. Прочете бележката два пъти, после отмести поглед и се загледа невиждащо през прозореца. По тялото му премина тръпка, раменете му се отпуснаха, чертите на лицето му се изкривиха. Графът притвори очи и отпусна глава назад, докато гръклянът му изпъкна на червената светлина на зората.

— Лааарк — изстена той с безкрайна мъка.

Писмото падна от треперещата му ръка.

„Скъпи Кристофър,

Много е жестоко, че се разделяме по този начин, нали? Да можеше сбогуването ни да бъде по-нежно, по-мило, макар че раздялата пак щеше да е толкова тежка. Ако можех да притежавам малко от вълшебството на магьосниците, щях да променя света заради нас, за да мога да те срещна на някой селски път, облечен простичко като мен със загрубели от работа ръце. Така ти щеше да си като мен и аз щях да бъда твоя.

Но след като това е невъзможно, ти трябва да се подчиняваш на своята съдба, а аз на моята. Надявам се съдбата да бъде благосклонна към теб, да те пази и да ти донесе щастие.

Обичах те, Кристофър. И все още те обичам.“

Ларк

Той преобърна къщата с главата надолу. Излайваше заповеди като полудял тиранин, заплашваше с уволнение на всяка крачка и накрая само за три минути събра всичките двадесет и четири прислужници, които бе наел. Както бродеше нагоре-надолу из затоплената гостна, все още небръснат, бос, гол от кръста нагоре, той приличаше на варварин от старо време и ако прислужничките не бяха толкова удивени при вида на мъжествената му красота, щяха да треперят от страх в краката му.

— Кой от вас, нещастни глупаци, е отключил снощи стаята на госпожица Балинтър и я е пуснал да излезе — попита той.

Никой не проговори. Двадесет и четири чифта очи тайно се спогледаха, очаквайки някой клетник да пристъпи напред и да си признае.

Господарят им повтори въпроса този път по-тихо и по-заплашително, но пак никой не отговори. Също така и помощниците от лекарския му кабинет не знаеха нищо, както и съседите и техните прислужници.

Като полудял Кристофър навлече дрехите си за езда и палтото си и без да си прави труда да се бръсне или да се среше, се метна на сивия жребец и затрополи с него навън. Той претърси всеки ъгъл, всяка сенчеста врата, всяка мрачна уличка, очите му оглеждаха внимателно, бе нащрек като ловец, преследващ плячката си. Когато стигна до края на модния квартал, в който сам той живееше, продължи нататък, навлизайки в криволичещите улици на бедните покрайнини. Но дори тези потайни улици наистина да криеха неговото съкровище, те отказваха да му разкрият къде е.

Когато наближи пладне и хората спираха, за да похапнат, Кристофър изгълта набързо чаша черно кафе и продължи. Насочи сивия си кон по пътя, който водеше към колибата, където бе живяла Ларк, като си мислеше, че тя може да се е качила на нечия каруца и да е дошла тук, за да търси подслон в къщата или да измоли стая от съседите. С голи ръце той разчисти боклука пред вратата и влезе, но не намери нищо друго, освен застоял въздух и мишки.

До вечерта стигна до Дъблин, но не изгуби време за вечеря, а вместо това направо продължи към колежа на Джейми. Директорът каза, че младежът не може да се е видял със сестра си, тъй като от предния ден не бил се отклонявал нито от добре охраняваното общежитие, нито от класната стая.

Настъпваше мрак, сенките пълзяха напред и малко по малко обгръщаха всичко. Кристофър седеше на седлото си с отпуснати рамене, гледаше града, който се приготвяше да посрещне нощта. Вече почти не се надяваше да намери Ларк, преди слънцето да залезе напълно. Но все пак му остана един лъч надежда — имаше едно място, където все още не бе потърсил. Но се надяваше да не намери Ларк тъкмо там.

Наближавайки към кея Ормънд, където тук-таме измежду плъховете се виждаха човешки стъпки, Кристофър забави коня си и се заоглежда напрегнато. Миризмата на разлагащо се дърво бе силна, както и зловонията, носещи се от каналите и миризмата на риба и уиски. Ако Ларк наистина бе дошла тук, той се страхуваше да си представи съдбата й.

Неговата преценка за мястото се оказа вярна, когато три сенки светкавично изскочиха от един склад и хванаха юздите на жребеца, опитвайки се да свалят Кристофър от седлото. Той повали двама от крадците с дръжката на пистолета си, после заби пети в хилавите хълбоци на коня и избяга от третия тромав злодей. След около половин миля откри адреса, който търсеше. Без да слиза от коня, той се наведе от седлото, почука три пъти по избелялата врата, след което удари силно с юмрука си, докато най-накрая една предпазлива ръка бавно я отвори.

Чифт ококорени черни очи се срещнаха с неговите, а техните зеници отразяваха трептящата свещ, която черната ръка държеше на височината на кръста. Изражението в тъмните дълбини стана недружелюбно при вида на конника, появил се само на няколко инча от верандата.

— Изглеждаш ужасно — каза Себастиан О’Кийф, който огледа прашното палто на Кристофър и уморения му вид. Като опря ръце на рамката на вратата, сякаш за да препречи входа, той саркастично добави:

— Какво те води към тази бедна част на града, скъпи братко? Да не би да си дошъл да лекуваш още някоя боледуваща душа?

— Ларк Балинтър при теб ли е? — хладно запита Кристофър, като не обърна внимание на подигравката.

Изненадата, която се появи в погледа на Себастиан, изглеждаше неподправена и той изпъна слабото си тяло, за да огледа по-добре Кристофър.

— Какво искаш да кажеш? Ти не знаеш ли къде е?

— Тя напусна дома ми тази сутрин без предупреждение.

За миг Себастиан се замисли над новината. После вдигна свещта, сякаш за да освети двора и се усмихна като дявол.

— Ами да изляза и аз да я потърся, а ти остани вместо мен.

Като спря хладните си очи на човека, който го бе тормозил от детството, Кристофър отговори:

— Ще те убия, ако го направиш.

Себастиан се изхили.

— Не, братко, няма да го направиш. Нямаш смелостта да ми вземеш душата.

— Грешиш, Себастиан. Само имай късмет да докоснеш с пръст Ларк Балинтър и нищо няма да те спаси. Прекалено дълго те търпях.

Без да дочака отговор, Кристофър обърна коня и го пришпори през двора, копитата му хвърляха буци пръст в краката на Себастиан.

Зад гърба му доведеният му брат изкриви лице в поредната си нагла усмивка и когато ездачът изчезна от погледа му, Себастиан се почуди на глас:

— Нима тя е започнала да означава толкова много за теб, Крис? Да, радвам се. Това я прави още по-ценна за мен.

 

 

Една вечер, две седмици след изчезването на Ларк, Кристофър седеше на писалището в кабинета си и се опитваше да пише една медицинска статия за списанието „Джентълмен“. Както често му се случваше тези дни, беше му трудно да се концентрира, тъй като мислите за, Ларк непрекъснато нахлуваха в съзнанието му.

През последните две седмици бе я търсил неуморно, бе обиколил болници, затвори и бедняшки приюти. Бе надничал в катафалки, докато в Дъблин не остана непретърсено кътче или пролука. Все още я търсеше — когато отиваше на посещение, минаваше по дълги и обиколни пътища, излизаше по всяко време на нощта и кръстосваше улиците като неспокойна дебнеща котка.

Но тъй като всички опити да я открие се оказаха напразни, той започна да се страхува, че Ларк е попаднала или в ноктите на врага, или на някой безмилостен уличен злодей. Или бе избягала при онзи мъж, когото криеше в спалнята си. Тези предложения му причиняваха болка и ужас. Изглежда единствената му надежда бе да чака знак от Алабар за среща с неговата кралица на феите при онова същото дърво. И когато това се случи, тогава маскираният агент ще разкрие самоличността си пред червенокосата бунтовничка.

Кристофър смътно осъзна, че е оставил писалката настрана и разсеяно гали парче платно. Това бе парчето, на което някога в библиотеката Ларк така старателно работеше — единствената вещ, останала след нея.

— Кристофър?

Той погледна през рамо.

— Хелън, влез!

Братовчедка му тихо се приближи, полите й леко прошумоляха. Той си помисли, че тя бе още по-дразнещо притеснителна от обикновено.

Като се изправи, той я дръпна към себе си, взе ръката й и галантно я целуна.

— Дошла си да правиш компания на един самотен стар ерген в тази мрачна вечер, така ли, скъпа моя? — попита той и й намигна.

— Ами, не точно — призна тя, — макар че бих била щастлива да го сторя. — Мама ме изпрати, защото от вчера ме боли гърлото. Тя придава прекалено голямо значение и на най-малкото ми неразположение.

— Ела тук, по-близо до светлината. Така е добре. Сега, отвори си устата.

Той я хвана за раменете и я настани така, че светлината от свещта да пада върху гърдите й и дръпна брадичката й надолу.

— Хайде сега ми се изплези. Зная, че от години искаш да го направиш.

Той я прегледа и после посегна към една полица, на която грижливо бяха наредени мускалчета и бутилчици. Оттам взе една опаковка таблетки.

— Тези ще ти помогнат.

— Какво е това? — Запита Хелън, която бе забелязала бродерията на бюрото му. Тя разсеяно я взе в ръце.

Кристофър се изчерви и рязко отговори:

— Това е просто нещо, което остана след Лар… мисис Балинтър. Дай ми го.

Той пъхна парчето в чекмеджето на писалището и го затвори. Тогава забеляза, че Хелън го наблюдава някак странно, като че ли със съжаление, а после трескавият й поглед се плъзна надолу към пода.

— Ти не бива да се тревожиш за нея — каза тя. — Мога да се обзаложа, че е добре… където и да се намира.

С проницателните си и зорки като на ястреб очи, Кристофър забеляза внезапно порозовелите страни на братовчедка си, сведените й клепачи.

— Хелън?

Обърканата девойка се завъртя на пета и припряно и задъхано каза:

— Много благодаря за таблетките, Крис. Мама ще ти бъде много признателна. Сега трябва да тръгвам, защото тя ще се трево…

Ръката на Кристофър се стрелна към Хелън и я завъртя с лице към него.

— Какво знаеш? — настоя той.

Лицето й се изкриви в престорено недоумение.

— Да зная? — тихо повтори тя. Не смееше да вдигне очи.

— Хелън! — предупредително изсъска Кристофър. — Не ме карай да загубя търпение, и без това е на изчерпване. Ако трябва, насила ще те накарам да ми кажеш това, което искам да зная.

— О, Кристофър…

— Ти знаеш къде е Ларк Балинтър, нали? Знаеш! За бога, ти знаеш и ще ми кажеш!

— Но… тя ме накара да се закълна.

— Не ме интересува какво те е накарала да направиш. Бог ми е свидетел колко неща ме е карала да правя, които не е трябвало да върша. Освен това, като знам каква е Ларк, сигурен съм, че Всемогъщият ще те освободи от клетвата, която си дала. Сега, кажи ми къде е тя.

Момичето сви упорито рамене.

— Хелън, по дяволите! Кажи ми!

Братовчедката проплака:

— Казах й да не ходи! Открих я да се скита на две преки оттук, опитваше се да се примоли на един минувач да я откара в колата си. Аз я умолявах да се върне обратно с мен, казах й, че ще побеснееш от гняв!

— Така, познала си! Но, къде е тя сега?

— Не е редно да ти казвам! Тя така настояваше да запазя тайната й. Не мога да пристъпя обещанието си.

— Така ли? — Сега вече тонът на Кристофър бе безпощаден. — Откога така стриктно изпълняваш обещанията си? А какво ще кажеш за онова писмо, което получи вчера от моя помощник — онзи красавец с големите кафяви очи? Изчерви ли се? Вероятно трябва да отида при баща ти и да му напомня за твоето обещание да не се виждаш повече с майстор Рагланд. Колко писма съм пренесъл между вас двамата?

— Ти няма да му кажеш! — възкликна тя.

— Няма ли?

Потръпвайки, Хелън погледна страховития си братовчед, както жертвата гледа нападателя си и прехапа устна:

— „Къщата на усърдната работа“ — изстреля тя. — Регистрирала се е под името Хелън… Хелън Грийн.